Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2017 12 Ruth Vanagaite

 

През ноември 1938 Томас Ман, вече отдавна напуснал нацистка Германия, пише на професорката Ан Джейкъбсън (която му е съобщила, че студентките ѝ „са лишени от вяра в човешката ценност на заниманията си с германистика“ [следното]:

„…в тази страна [САЩ] съществува тенденцията да се пренася справедливото отвращение от сегашния германски режим и зверствата му към всичко германско изобщо, да се отвръща погледа от германската култура, макар че тя няма нищо общо с него… тези убийства, подпалвачества, този унищожителен поход против евреите като такива – всичко това е дело изключително на управляващата върхушка“.

Години по-късно великият писател променя гледната си точка. Той се възмущава от мълчанието на немската интелигенция, от готовността на представителите ѝ да се адаптират към съществуващите обстоятелства: „Недопустимо, невъзможно беше човек да се занимава с ‚култура‘ в Германия, докато се вършеше онова, за което знаем [всички]“. През 1946 Ман вече започва да мисли, че самият немски дух и онези възвишени имена, които са го оформяли, може би също имат отношение към катастрофата, преживяна от нацията: „Не е ли омаловажаване, недооценяване на духа, да бъде освобождаван от отговорността за неговите последствия, за превръщането му в действителност?“ И онези, които Ман има предвид в това писмо, писано до германиста Ханс Полак, са не идеолозите на нацизма, а Хегел, Шопенхауер, Ницше. 16 години по-късно Хана Аренд ще напише една от най-важните книги на двадесети век за „баналността на злото“ – за това, че чудовищните масови престъпления са били извършвани от най-обикновени хора.

Ще изминат още четиридесет години и професорът от Нюйоркския университет Ян [Томаш] Грос ще напише книга за убийството, на 10 юли 1941, извършено от полските жители на градчето Йедвабне, върху еврейските им съседи. „Полските“ всъщност не е съвсем удачно понятие, тъй като и евреите са били граждани на Полша преди окупацията. „Съседи“ – тази проста дума, станала заглавие на книгата, придобива зловещ смисъл. А след това истината за подобни погроми в други полски градове ще стане причина за ожесточена дискусия на национално ниво.

През 2001 г. президентът Александър Квасниевски поднесе извинение към еврейския народ. През 2011 същото направи и президентът Бронислав Коморовски. През 2012 на екраните излезе потресаващата кинодрама на Владислав Пасиковски „Реколта“ [Pokłosie], в която става дума за това как престъпления с многогодишна давност все още живеят под кожата, в емоциите и мислите на поляците от наше време, и колко нелесно, ако изобщо възможно, е човек да се избави от това бреме: „Баща ти режеше евреите с трион…“

И ето, идва следващата крачка. Да, известно е, че на територията на Литва са се провеждали масови убийства на евреи, и то също не без участието, или дори при участието най-вече на литовците-„съседи“. Но колко и кои точно са били убийците? Книгата на публицистката Рута Ванагайте „Своите“, в която тя прави опит да започне да дълбае истински – слой след слой – във вече известните истории, в това число и биографиите на хора, считани за национални герои и борци с окупаторите-комунисти, ѝ създаде множество проблеми.

Дискусията, както и в Полша, вече е започнала, но личната история на Ванагайте завършва с това, че издателството Alma Littera е прекратило договора с нея върху всички нейни книги, а не само върху най-скандалната. В края на миналата година в разговор с журналистката Маша Гисън в Ню Йорк, Рута Ванагайте признава, че се страхува да се върне обратно в родината – толкова голям е станал мащабът на кампанията срещу нея.

Никой не желае да бъде поставян пред прекалено проницателно огледало. Никой не желае да носи отговорност и да разделя колективната вина. Никой не е склонен да има репутацията на палач, [желателна е] само онази на жертвата.

Жертва, която просто е изпълнявала заповеди. Била е необразована и въведена в заблуждение. Понякога дори е страдала от онова, което е вършила, в резултат на което е пила до безсъзнание или е била измъчвана от кошмарни сънища. Не е успявала да се справи с обърканите си чувства, с ненавистта си към комунистите, та нали те са евреи?

И тъй като всички тези чувства са все още живи, макар и покрити с няколко „културни“ пласта от гасена вар в ямите за разстрели, то всичко, което се докосва до разкопките на националната душа и история се оказва не просто болезнено – то е нараняващо, раздразнително и връщащо обратно старите предразсъдъци и миналата ненавист.

Рута Ванагайте се превръща в [нещо подобно на] героя от филма „Реколта“ Юзеф Калин, който, движен от някакви пробудени вътре в него импулси, узнава страшната истина за собствения си баща, „съседа“, убиеца на евреите. За което и пострадва от „своите“ съселяни. Същите импулси – подозренията в това, че баща ѝ е участвал в Холокоста – движат и Рута Ванагайте. С книгата си тя се опитва да докаже и това, че литовските евреи също са били „свои“ – граждани и патриоти на Литва. Но с това само е разлютила стари и, както се оказва, незараснали рани, като не успява да убеди почти никого в правотата си.

Книгата, взривила Литва, се оказва не само за „баналността на злото“ в страната, където за убийците на евреите даже е запазена специална дума – zydsaudis – но и за това, че историческата истина в цялата ѝ пълнота не е нужна, ако тя наранява. Тоест, нужна е – но до определена степен. С уговорки. С недоизговорени неща. И работата изобщо не е само в Литва.

Така беше и в Съветския съюз, където всеки път, когато срамежливо поставяха паметник на жертвите, избягваха думата „евреи“. Даже и когато в края на 1970-те романът на Анатолий Рыбаков за Холокоста, „Тежък пясък“, все пак видя бял свят, в анотацията се казваше, че „това е книга за съветския интернационализъм, за дружбата на народите от Съветския съюз, укрепена от героичната борба срещу немско-фашистките завоеватели“.

В днешна Русия има множество бляскаво-лакирани думи за недопустимостта на репресиите, а всъщност отношението към тях е далеч по-сложно: 25 % от респондентите говорят за това, че сталинските репресии са били обусловени от политическа необходимост и са исторически оправдани; 13 % не знаят нищо за тях; 26 % предполагат, че организаторите и изпълнителите на репресиите са действали от чувство за дълг или за изпълнение на заповеди; 50 % са уверени, че организаторите и изпълнителите на репресии трябва да бъдат оставени на мира поради давността на годините, 47 % – че е „по-добре да се говори по-малко за тези репресии, не е нужно да се разравя миналото“ (по данни на центъра „Левада“ за 2017 година).

Фактически Ванагайте е направила съавтор на книгата си ловеца на нацисти Ефраим Зуроф, наследник на семейство на литовски евреи, унищожено в Литва по време на окупацията, от литовци. Книгата на Ванагайте има подзаглавие – „Пътешествие с врага“. Със Зуроф, „врага на литовския народ“, Ванагайте пътува с кола по местата на масовите убийства, води с него безкрайни монолози, защитава нацията си, заедно те намират свидетели на престъпленията (това не е толкова трудно), и правят някои съвместни изводи, без да успеят да стигнат до окончателно съгласие, защото Ефраим е безкомпромисен в оценката си на позициите на литовските власти – от негова гледна точка те не са готови да признаят застрашителните мащаби на съучастието на литовците в Холокоста.

В отношението си именно към литовците Зуроф не е напълно прав. Не е прав ако щете и само защото прикриването на фактите и митологизацията на героите, в кавички и без, се случва навсякъде. Както навсякъде, трудно е да се върви против общоприетите позиции – човек може внезапно да се прочуе като чужд, а не „свой“. Както и във всяка друга страна, в това число и Полша, по времето на Холокоста много хора са се опитвали да крият евреите, с риск за собствения живот. И в книгата на Ванагайте има поразителни разкази за такива праведници.

В Естония не е имало чак такова масово съучастие в престъпленията, защото в страната е имало само малко евреи. А онова, което са вършили в Латвия местните колаборационисти, водени включително и от Виктор Арайс, е добре известно и описано, например в новата книга на [руския професор-юрист] Лев Симкин за палача от гетото в Рига, Фридрих Екелн, „Обесиха го на Площада на победата“.

Навсякъде, където са пристигали нацистите, незабавно е изчезвал тънкия като прах слой на цивилизоваността. Историкът Лорънс Рис описва в книгата си „Холокост“ какво се случва във Виена, града-символ на изтънчената европейска култура, веднага след аншлуса – погроми над еврейски магазини, изтънчени публични издевателства на улиците – и това са били абсолютно спонтанни действия, просто част от веселия празник по случай обединението с Германия. Никой не е подавал командата „дръж“, но всички са разбирали, че да се издевателства над евреите не просто може, а и трябва – това е морално одобряемо поведение.

Баща ми си спомня как, когато немците са влезли в селото под Можайск, където той е бил неудачно евакуиран заедно с майка си, една от съседките незабавно съобщила за тях [на властите]. Аз имам и еврейска баба, но тази баба е рускиня, а за нея са донесли като за еврейка – тя имала буйни черни коси. За щастие немците навреме напуснали селото, това и спасило „еврейското семейство“.

„Съседи“ не са търпели съседите и са им отказвали правото да бъдат „свои“. А инак те разбира се са били най-обикновени хора. Преди войната се разбирахме добре с евреите, казват събеседниците на Рута Ванагайте. А като дойдоха немците – ей така започна. Онези, които не са участвали в убийства и депортации, просто са разграбвали еврейското имущество. Претопявали златни зъби. Слагали са ги на себе си. Че какво толкова?

Рута и Ефраим спорят. „Най-големият ужас на Холокоста“, казва Зуроф, „е в това, че престъпления са извършвали нормални хора. Преди Холокоста те са били нормални, след Холокоста – също, но по време на Холокоста са се превръщали в най-ужасяващи престъпници“. Ванагайте възразява: „Знаете ли какво? Тези хора са били нормални през целия си живот – преди Холокоста, по време на и след Холокоста. Просто законите са се променяли“. И Ефраим се съгласява: „Третият райх е създал действителност, в която да живеят нравствено са могли само малцина, само най-силните. Повечето хора просто са се оставяли да ги носи течението“.

Напразно книгата „Свои“ се ругае от „своите“. И напразно Витаутас Ландсбергис, бивш активист на перестройката и председател на Сейма, е казал, че даже няма и да зачете подобна книга. Тя си струва да бъде прочетена. При това независимо от националността. Защото това е книга не само и не единствено за литовските колаборационисти. Тя е за човешката природа.

Ванагайте привежда фрагменти от дневника на лидера на Партията на литовските националисти Зенонас Блинас. Той е недоволен от немците – за него тяхното идване е само инструмент за достигане на независимостта на страната му, а този инструмент работи зле. И цената му е прекалено висока: „Да разстрелваме трябва само ние... не мога да понасям факта, че Литва е превърната в мъртвилня или гробище... че ние се превръщаме просто в палачи на заплата“.

Но нали палачи все пак са ставали, все пак са се съгласявали с тази роля? Обикновеният участник в масовите разстрели е млад литовец, по правило слабо грамотен, наел се на служба бивш писмоносец, който изобщо не е имал намерение да стреля по някого. И все пак стреля. И работата не е в липсващата грамотност: Ванагайте намира свидетелства, че в Холокоста са съучаствали, в това число и физически, представители на литовската интелигенция.

Но за да се разбере защо, си струва човек да се обърне към есето на Хана Аренд „Организираната вина и всеобщата отговорност“. Това са началните ѝ стъпки към темата за „баналността на злото“ (текстът е от 1945 г.). Нацистите са оплескали с кръвта и пепелта на жертвите целия немски народ, като по същество са го взели за заложник. Макар че, както знаем, точно през 1945-та самият Томас Ман вече се съмнява в това, че народът му се е съпротивявал чак толкова много да бъде взет като заложник. Химлер, пише Аренд, „е построил новата си терористична организация… въз основа на допускането, че мнозинството от хора не са бохеми, фанатици, авантюристи, сексуални маниаци или садисти, а преди всичко работяги и добропорядъчни бащи на семейства… тя напълно се обляга на нормалността…“ Аренд продължава: „Един пуснат от Бухенвалд евреин открива сред есесовците… свой бивш съученик… изведнъж онзи… казва: „Трябва да разбереш – вече пет години съм безработен. Те могат да правят с мен каквото си поискат“. Той не е убиец. Дълг, заповед, липса на работа…

Срамно ли е да си немец? Не. Твърди Аренд, срамно е да си човек. Ако нацистите биха победили във войната, ако биха се закрепили окончателно в Европа, „терорът би се извършвал от представители на всички европейски националности“.

Така че работата не е в националните предразположения, а в споменавания от Ванагайте „агресивен конформизъм“, в готовността за подчинение, или в най-добрия случай да се мълчи и кротува. Но се намират и праведници, които вървят срещу кървавото течение. Намират се и такива, които изведнъж започват да гиздят приветливо проблясващите фасади на официалната скръб и формалните извинения.

На нашия нов мемориал в Москва, възпоменаващ жертвите на репресиите, „Стената на скръбта“, има надпис – „Да простим“. Дали човек ще се съгласи или не с този глагол, в който има странна настойчивост и натрапчивост, разбира се, е лична работа на всеки от нас. Лично аз не съм съгласен. Не съм съгласен и с мнението на 26 процента от съгражданите си, които оправдават участниците в репресиите с това, че са изпълнявали заповеди, изпълнявали са дълга си. Историята трябва да се разкопава, без да се губят папките с делата на затворниците от онези години. В противен случай миналото винаги ще се превръща в бъдеще.

„Да, аз, Рута Ванагайте, лично аз се приготвих да стана краставо яре, тъй като вярвам, че съм длъжна да направя онова, което не са направили други хора. Ако не аз, то кой друг? Ако не сега, то кога?“

Източник

 

Андрей Колесников
Андрей Колесников е руски политически наблюдател и журналист, както и педагог. В момента ръководи програмата „Руска вътрешна политика и политически институти“ към московския център „Карнеги“. Бивш главен редактор на вестник „Новая газета“.
Посетители: 94

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Радомир Парпулов писа Още
    Глас в пустиня ....   ... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 4 дни
  • Владимир писа Още
    sonogram - ехография
    sign... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Защо да ходим надалеч.... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    И това е единственото... преди 1 седмица
  • Елена писа Още
    Толкова много... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Хубаво е, че Златко не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Мдааа, целият свят... преди 2 седмици
  • Лина писа Още
    Между другото, и... преди 2 седмици
  • Лина писа Още
    Смилов е изключително... преди 2 седмици
  • Лина писа Още
    Честно казано, тази... преди 2 седмици
  • Колчо Ковачев писа Още
    Страхотно добър... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Днес сутринта пих... преди 2 седмици
  • пацо и саня писа Още
    Хубав разказ, ама... преди 2 седмици
  • Rita писа Още
    Приятели, не виждате... преди 2 седмици
  • Rita писа Още
    Много силен разказ!
    И... преди 2 седмици
  • Данина писа Още
    Кръстина,къде видяхте... преди 2 седмици
  • тина писа Още
    Обидно ми е, че се... преди 2 седмици
  • Георги писа Още
    Много интересно. Само... преди 3 седмици
  • Архимандрита писа Още
    А кой им е виновен на... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Даниел Смилов дълбоко... преди 3 седмици
  • коста стаменов писа Още
    "Ранделова" или... преди 3 седмици
  • Ранделова писа Още
    Чудя се как ли би... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Казват, че Елиас... преди 4 седмици
  • Анатоли Кирилов писа Още
    Скандалност, не... преди 4 седмици