Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2018 07 Turkey Erdogan

 

За „Ергенекон“, наречена по името на митичната долина от тюркските легенди, се твърди, че е тайна организация, чиито членове, пенсионирани секуларистки военни офицери, са планирали преврат. Възможно е да има някаква истина в твърденията, че някои бивши военни са обмисляли подобна идея. През 2007 г., либералното списание Nokta публикува поредица от документи, които нарече „дневници за преврат“, написани от Йозден Йорнек, бивш шеф на турските военноморски сили, в които се описват планове, изготвени заедно с бивши командири на военновъздушните сили и армията, за евентуален преврат през 2004. Ето защо първоначалните обвинения срещу „Ергенекон“ изглеждаха достатъчно правдоподобно и през 2007 бе започнато разследване на предполагаемите им [антиправителствени] дейности. Първите обвинения срещу 86 обвиняеми бяха описани през юли 2008 с големи подробности в документ, наброяващ почти 2500 страници. Това беше първият мащабен опит на ПСР да използва прокурорските сили, за да прочисти противниците си. Военни офицери, журналисти, опозиционни политици и обществени интелектуалци бяха арестувани, обвинени в участие в заговор и хвърлени в затвора (в пред-съдебно задържане). Между 2008, когато бяха подадени първите обвинения, и 2011, бяха задържани повече от петстотин обвиняеми. Друг предполагаем план за преврат (известен като плана „Балиоз“ или „Боен чук“) доведе през 2012 до затворнически присъди за повече от триста заподозрени. В затвора Силиври бе създадена масивна нова съдебна зала с капацитет от над седемстотин души, за да могат да се провеждат масови процеси. В хода на делата някои от най-известните турски журналисти, включително Ахмет Шик и Недим Сенер, бяха арестувани на основание, че са подкрепяли конспирациите. Обвиненията се основаваха на това, че Сенер беше писал за официално съучастие в убийството на турско-арменския журналист Хрант Динк, а Шик беше публикувал репортаж за проникването в полицията на членове от движението Гюлен – религиозна група, водена от живеещия в чужбина духовник Фетула Гюлен, с която в онзи момент ПСР се намираше в тесен съюз. Накратко, „Ергенекон“ и свързаните с него съдебни процеси се превърнаха в средство за заглушаване на несъгласието и за прикриване на доказателствата за неправомерно поведение на ПСР.

Осъдените бяха окончателно освободени през 2016, след като апелативният съд отмени всички присъди поради липса на доказателства. Но този поврат стана възможен само защото за Ердоган беше удобно да се помири с обвиняемите, които бяха лежали в затвора години наред, в резултат на неговите машинации. Сега вече той твърдеше, че съдебните процеси са били заведени от полицейски служители, прокурори и съдии, които принадлежали към движението Гюлен, което междувременно беше превърнато в новия враг номер едно: според новата версия всъщност превратът срещу него е бил планиран от гюленистите. Затворът Силиври и неговата масивна съдебна зала скоро щяха да се напълнят с нови обвиняеми. Голяма част от турската преса послушно възпроизведе обвиненията на Ердоган, без да споменава годините, в които той беше изказвал масивна публична подкрепа за същите онези прокурори и съдии.

Турското гражданско общество беше дълбоко променено от процесите „Ергенекон“. Докато хората, които бяха поставяли под въпрос процесите, сами станаха подсъдими, започна да става ясно, че прокурорите са били упълномощени да провеждат масови съдебни процеси срещу противниците на правителството. И, което е по-важно, бившите настойници на републиката – съдиите от военните и апелативните съдилища – не само не успяха да предотвратят процесите, но се оказаха и сред основните им мишени. Разбира се, политическите процеси, фалшифицираните доказателства и разчитането на слухове не бяха нищо ново за турската съдебна система: кюрдските граждани на страната бяха подлагани много отдавна на сумарна справедливост и нарушения на процесуалните права. Но тук за пръв път се правеше нещо такова по отношение  на членовете на градския, светски, етнически турски елит. Няколко от военните лидери, поставени под съд, бяха сред архитектите на кампанията на турската армия за смазване на бунтовете в кюрдския югоизток през 1990-те години, която доведе до разрушения на хиляди кюрдски села, разселване на около два милиона кюрдски граждани и хиляди смъртни случаи сред цивилното население. Дълго след като стана ясно, че доказателствата, представени в съдебните процеси по делото „Ергенекон“ са измамни, прокуратурата си остана популярна сред някои кръгове в страната, защото беше послужила за ограничаване на военните.

След започването на процесите „Ергенекон“, фокусът на Ердоган се измести от намаляване властта на военните към поставяне на апелативните съдилища под контрола на неговата партия. През 2010 ПСР представи нов набор от конституционни изменения, които бяха „продадени“ на обществеността като предназначени да ограничат способността на военните да оказват влияние върху правителството – отново чрез провеждане на референдум. Историята на вмешателства на турската армия в управлението на страната – пряка и непряка намеса през 1960, 1971, 1980, 1997 и 2007, когато тя издаде меморандум, оспорващ президентската кандидатура на Гюл – означаваше, че много турци симпатизираха на идеята за поставянето ѝ под по-голям правителствен контрол. Всъщност, макар някои от предложените изменения да поставяха ограничения върху компетентността на военните съдилища и да ограничаваха ролята на военните в правителството, най-важните промени засягаха състава на съдебната власт. Апелативните съдилища в Турция служат отдавна, заедно с армията, като пазители на кемалистката идеология. По време на първия мандат на ПСР, съдилищата действаха като балансираща сила срещу законодателната програма на партията, а Конституционният съд дори се опита да я закрие, защото [партията] се е ангажирала с анти-секуларни дейности.

Съчетаването на структурните промени в съдебната система с няколко либерализиращи промени даде възможност на партията да целия пакет като инициатива за демократизация. Съдебните реформи можеха да бъдат представени като отговор на позицията на ЕС, че контролът върху най-високите етажи на турската съдебна власт, упражняван върху всички съдебни назначения и повишения, е проблематичен. Измененията биха позволили на повече членове на съдебната власт да изказват мнение, но имаше широки опасения, че истинското намерение на ПСР е да манипулира новата система за назначаване по такъв начин, че да назначава и популяризира своите собствени верни членове. Въпреки това 58% от гласоподавателите подкрепиха предложенията. В рамките на само един месец страховете на опозицията бяха напълно потвърдени, тъй като органът, отговорен за новите назначенията в съдебната система, попадна под пълния контрол на членове, представени в предварителните списъци на партията. През следващата година те назначиха 160 нови съдии в Касационния съд и 51 в Държавния съвет. Четири години по-късно, при следващите избори за съдебен съвет, вече имаше явни манипулации, тъй като ПСР поде мощна кампания за прочистване на бившите си съюзници от съдилищата, като публично утвърди контрола си над съдебната власт.

* * *

Последният ход към авторитаризъм по време на втория мандат на ПСР беше конфронтацията между Ердоган и група вестници и телевизионни станции, отчасти собственост на Айдън Доган, бизнесмен и известен критик на правителството. Финансовата криза, която беше проправила пътя за първата избирателна победа на ПСР, беше заедно с това намалила и редовете на собствениците на медии в Турция. Сривът на двадесет турски банки, много от които бяха имали контрол над различни печатни и телевизионни холдинги, доведе до това, че Правителственият фонд за гарантиране на спестовните влогове се превърна в собственик на множество медии. С течение на времето те бяха преопаковани и пуснати в продажба, а няколко от тях бяха продадени на групи, свързани с ПСР. Вестникът Сабах, например, с тираж от повече от четиристотин хиляди, беше продаден на фирмата на Ахмет Чалик, управлявана от зетя на Ердоган Берат Албайрак. За да подкрепи офертата си, Чалик получи финансиране от държавна банка.

Доган Холдинг – собственик на телевизионната станция CNN Turk, заедно с още два телевизионни канала и два от най-големите в страната вестници, Хюриет и Милиет, както и на шест по-малки – беше се очертал като най-мощната медийна група, противопоставяща се на ПСР. Няколко от вестниците и телевизионните канали на Доган твърдяха, че ПСР е ангажирана с анти-секуларни действия, което накара Ердоган да призове публично за бойкот на вестниците на Доган. По време на изборите през 2007 Доган Холдинг подкрепи опозицията. Но скоро след това последва бързо отмъщение от страна на ПСР: през 2009 срещу Доган Яйън [Doğan Yayın] (медийна група, собственост на Доган Холдинг) бе обявена глоба от 2.5 милиарда долара за неплатени данъци. Глобата, обоснована чрез подновено тълкуване на данъчните правила за сделки с акции, бе широко схваната като политизирана: сумата достигна близо 80% от стойността на активите на дружеството-майка. Доган Яйън бе принуден да продаде два от вестниците си – Милиет и Ватан – както и една телевизионна станция, в допълнение към плащането на намалена глоба. След това групата направи труден опит за балансирано [противо]действие, като водещият им вестник Хюриет запази опозиционната си позиция, но заедно с това възприе по-мека редакционна линия и избягваше репортажи, които биха разгневили правителството. Когато през 2016 имейлите на Албайрак бяха направени публично достояние от хакери, се разкри, че някои старши членове на групата Доган са имали обмен с правителството относно [позициите на] журналисти и редактори, работещи във вестника. През март тази година Доган продаде останалите си медийни активи, включително и Хюриет, на близката до правителството бизнес група Демирьорен Холдинг.

Следващите избори, през 2011, обозначиха апогея на постиженията на ПСР. Партията влезе в третия си мандат с дял от 49,8%, което представляваше увеличение от почти 3%. Това беше последната възможност на Ердоган да се кандидатира на парламентарни избори: правилата на ПСР налагат на членовете ѝ лимит от три мандата. Двете други партии, представени в парламента от 2007, също бяха отново избрани, макар че [ултранационалистическата] ПНД изгуби позиции пред ПСР, а една група от независими представители на коалиция от кюрдски политици и леви кандидати от 17 партии и НПО-та, включително и прокюрдската Партията на мира и демокрацията (ПМД) спечели 35 места.

До този момент стратегията на ПСР в отношенията с кюрдския електорат беше двустранна. Партията култивираше отношения с кюрдски бизнесмени и консервативни политически фигури, като ги насърчаваше да се кандидатират чрез листата на ПСР, и дори назначаваше някои кюрдски депутати на постове в кабинета. Освен това тя беше допринесла за относителната либерализация на подхода на държавата към кюрдските културни права, като предложи скромна подкрепа за една кюрдска телевизионна станция и позволи в училищата да бъде преподаван кюрдски език. В крайна сметка обаче тази стратегия се оказа просто по-усъвършенствана версия на традиционната турска линия за възнаграждаване на кюрдите, които подкрепят правителството и потискане на онези, които не го правят. Но вместо да настоява за асимилационистки етнически политики, както бяха го правили кемалистите, партията просто търсеше подкрепата на онези кюрди, които желаеха да прегърнат нейната религиозна платформа. В същото време всяка независима гражданска или политическа организация, която заплашваше да намали гласовете на ПСР, беше третирана много сурово.

Моделът, по който се извършваха арестите в кюрдските провинции между 2009 и 2010, разказва своя собствена история. След като ПМД се представи добре на местните избори през 2009, около 1800 кюрдски граждани бяха арестувани в резултат на антитерористични операции, при което в принадлежност към терористични организации бяха обвинени профсъюзни дейци, активисти за правата на човека и избрани служители. Задържанията целяха да потиснат Съюза на Кюрдските общности (СКО) – обобщена група, съставена от различни политически фракции, свързани повече или по-малко с Абдула Йочалан, лишеният от свобода лидер на Работническата партия на Кюрдистан (известна под съкращението ПКК). Като извинение послужи дългосрочното обозначаване на ПКК като терористична организация. Само в един ден през декември 2009 бяха арестувани осемдесет души, включително и осем кметове на ПМД. Сред тях беше и Осман Байдемир, популярният кмет на Диарбекир, неофициалната кюрдска столица на Турция, който е бил заплашен с 36-годишна присъда. Преследванията на СКО демонстрираха всички процесуални и доказателствени дефекти на съдебните процеси от делото „Ергенекон“ и към 2011 доведоха до почти десет пъти повече арести, при които бяха задържани над 7700 заподозрени – близо половината от тях в пред-съдебни задържания. Това, че злоупотребите с процесите по делото „Ергенекон“ привлякоха толкова голямо внимание, докато обвиненията срещу СКО се обсъждаха само рядко, показва само, че кюрдското население в Турция си остава гражданство от втора класа.

Успехът на ръководената от ПМД листа в изборите от 2011 доведе до нова политическа коалиция в кюрдската политика. Бяха привлечени представители на по-малките леви партии, както и алевитите и арменските общности, женски организации и ЛГБТ-активисти. През 2012 тази коалиция основа Народно-демократическата партия (НДП), наследник на предишните леви, прокюрдски партии, но със значително по-широка политическа платформа. НДП възнамерява да представя исторически маргинализираните общности в цялата страна; освен това, равнопоставеността на половете беше вградена във вътрешните ѝ структури, с мъже и жени като лидери на всякакво ниво.

Левичарските акредитиви на НДП направиха така, че тя беше в състояние да се възползва от вълната от протести, които заляха Турция през лятото на 2013. Първите протести бяха срещу замяната на парка Гези в Истанбул с нов търговски център, проектиран като възстановка на Османска артилерийска казарма. Загубата на една от малкото оставащи зелени площи в града, за да се направи път за неоосманско търговско предприятие, разположено непосредствено до площад Таксим, с неговия паметник на републиката, обхващаше като под лупа всички неща, които протестиращите разглеждаха като най-лоши аспекти от програмата на ПСР. Когато първоначалната демонстрация беше посрещната от полицията с непропорционална сила, картините на насилието моментално се разпространиха в мрежата и накараха хиляди други хора да се съберат на площад Таксим. Демонстрантите, много от тях студенти, обявиха, че са против авторитарния неолиберализъм на ПСР. Затварянето на парка Гези беше само един пример сред хилядите проекти, направлявани от правителството, които водеха до партньорства между глобални инвеститори и частни предприемачи, от една страна, и държавните структури, ръководени от ПСР – независимо дали ставаше дума за мега-инфраструктурни или масови жилищни проекти, за развиване на нови бизнес райони или на сателитни градове. Всички тези проекти игнорираха градоустройственото планиране и екологичните разпоредби, както и социалната структура на съществуващия град. Новите закони улесняваха изгонването на наемателите от площите, предназначени за реконструкция. Правителството превърна Службата за обществени жилища в основен инструмент за осъществяване на строителните си мегаломании, като ѝ позволи да действа като плановик на градоустройството, регулатор, собственик, и в много случаи изпълнител, който сам си търси подизпълнители, обикновено от средите на про-правителствено настроените предприемачи, като всичко това създава огромни печалби, докато градските бедни биват постепенно изтласквани.

Внезапното и очебийно богатство, придобито от висши ръководители на ПСР по време на първото десетилетие на партията на власт, се разглежда като пряк резултат от такива публично-частни партньорства и протекциите, които идваха заедно с тях. (Ердоган беше един от ранните печеливши, във всеки един аспект – срещу него бяха повдигнати 18 обвинения в корупция по времето, когато беше кмет на Истанбул през 1990-те години). Изгонването на дългосрочните наематели, за да се направи място за строителство от висок клас в исторически градски квартали, предизвика масов гняв. Протестите от Гези разпалиха национална кампания за демонстрации, проведени в 78 от 81-те провинции на страната. Приватизацията и дерегулацията засегнаха широк кръг от други индустрии. Една година след протестите от Гези повече от триста миньори бяха убити при инцидент в приватизирана въгледобивна мина, управлявана от близката до ПСР компания Сома холдинг, най-добре известна с това, че помага на партията да подарява безплатни чували с въглища в навечерието на изборите. Мината не отговаряше на най-елементарните изисквания за безопасност.

Демонстрантите от Гези протестираха и срещу посегателствата на правителството върху секуларизма, които постепенно набираха скорост. Ердоган беше заявявал многократно, че правителството ще „възпита религиозно поколение“, призоваваше жените да имат повече деца, опитваше се да затрудни достъпа до аборти, да наложи нови правила за продажбата на алкохол, дори се опита да забрани публичните демонстрации на близост. Опасенията, че светският характер на републиката е бил подложен на атака, бяха съпроводени от загриженост, че ограниченията върху свободата на печата и събранията намаляват потенциала за ефективна опозиция. Самите протести вече разкриха степента на автоцензура – в допълнение към правителствената цензура – сред основните медии на Турция, повечето от които омаловажиха или изобщо не представиха първоначалните протести, от страх пред правителствени репресии. CNN Turk на Доган медия излъчи документален филм за пингвините, вместо да показва битките между протестиращите и жандармерията в центъра на Истанбул. По-рано през 2013 г. общинското управление на ПСР в Истанбул беше наложило забрана върху обществените събрания, за да предотврати първомайските протести, провеждани традиционно на площад Таксим. Протестите от Гези бяха рядък пример за обществено недоволство – и ожесточената реакция на полицията, с широко използване на сълзотворен газ и водни оръдия, беше откровение за демонстрантите, повечето от тях от средната класа. Между три и пет милиона души излязоха на улицата, в повече от пет хиляди демонстрации, в продължение на един месец. Много от тях никога преди не бяха участвали в протести и много скоро осъзнаха степента на цензурата и полицейската бруталност, както и възможността за солидарност с по-традиционните активисти, които ръководеха протестите: природозащитници, феминистки, ЛГБТ-активисти, дейци по правата на човека и левичари, особено от общността на алевитите. В резултат на това се формираха нови политически стремежи за много хора, които са израснали след военния преврат от 1980 и никога не са очаквали да водят политически живот. И макар че участието на кюрдите беше ограничено, Сир Сюрейя Йондер, член на парламента от НДП, се присъедини към протестите.

* * *

Първата голяма възможност да се провери общонационалното въздействие на протестите от Гези бяха президентските избори от август 2014 – първите, при които президентът щеше да бъде избран чрез всенародно гласуване, след конституционното изменение на ПСР от 2007. Тъй като партийните правила постановяваха, че той не може да се кандидатира отново за парламента, Ердоган беше изградил по-нататъшните си планове върху идеята за спечелване на президентството. Скоро след изборите от 2011 той започна кампания за трети набор от конституционни изменения, този път за промяна на структурата на правителството от парламентарна към президентска система. Протестите от Гези говореха за реална съпротива срещу тази промяна – ходът на Ердоган беше широко разглеждан като трик за продължаване на престоя му на власт. Дотогава президентството беше до голяма степен церемониална служба, но всенародният мандат, притежаван от пряко избран президент, по неизбежност щеше да означава, че изпълнителният орган ще получи повече власт. Нямаше почти никакви съмнения, че Ердоган ще спечели – единственият въпрос беше дали ще спечели директно мнозинство още в първия кръг на изборите.

В навечерието на изборите Ердоган беше широко обвинен, че финансира кампанията си с публични средства и участва в класически схеми за купуване на гласове, като раздаване на безплатни въглища и предоставяне на храна и дрехи. В крайна сметка той спечели на първия кръг, като получи 51,8% от гласовете, срещу 38,4% за Екмеледин Ишаноглу, умерен ислямист и кандидат на основните опозиционни партии. По-изненадващият резултат беше, че кандидатът на НДП, Селахатин Демирташ, адвокат по правата на човека, получи почти 10% от гласовете.

Появата на Демирташ като значима фигура сигурно е изиграла роля при прекратяването на подкрепата на ПСР за кюрдския „процес на помирение“. Между 2009 и 2011 ПСР беше участвала в разговори с кюрдски бунтовници, в опит да прекрати тридесетгодишния конфликт с ПКК, която традиционно се стреми да създаде независима кюрдска държава – искане, което впоследствие е сведено до автономия. През декември 2012 Ердоган призна за първи път, че правителството е преговаряло с Абдула Йочалан, лидера на ПКК, който е в затвора. Към март 2013 разговорите бяха напреднали достатъчно, за да се публикува и широко разпространи писмо на Йочалан, в което се обявяваше прекратяване на огъня и оттегляне на ПКК от Турция. След като през следващия месец силите на ПКК се оттеглиха в Северен Ирак, правителството беше обявило край на конфликта и се зае със задачата да постигне масова подкрепа за „процеса на помирение“.

Всичко това беше посрещнато с огромен обществен ентусиазъм – едно проучване, проведено през май 2013, показа подкрепа от 81% в югоизточните райони на страната. Ердоган, с поглед към президентските избори през 2014, се надяваше да превърне този ентусиазъм в гласове. Но мирният процес скоро се разпадна в резултат на две важни събития. Първо, сирийската гражданска война даде възможност на сирийските кюрди да формират де факто автономен регион, известен под названието Рожава. Първоначално Турция възприе линия на силна съпротива срещу Асад и позволи границата ѝ със Сирия да се използва като канал за доставки на средства за сирийските опозиционни сили, както и маршрут за сирийски бежанци, търсещи спасение от конфликта. Но съществуването на територия, контролирана от кюрдите, намираща се само на няколко километра от югоизточните ѝ градове, обезпокои сериозно както ПСР, така и турската армия, която се тревожеше от международната подкрепа за сирийските кюрдски милиции, свързани с ПКК, точно отвъд порестата граница. В резултат на това, по време на обсадата на сирийския кюрдски град Кобани от Ислямска държава през есента на 2014, Ердоган блокира международните и местните усилия за поддържане на кюрдската отбрана.

Но може би по-важното развитие от гледна точка на Ердоган беше нарастващата популярност на НДП както в югоизтока, така и в страната като цяло. Той спечели достатъчно лесно президентството през 2014, но партията не демонстрираше обичайните си равнища на популярност в анкетите за предстоящите парламентарни избори през юни 2015. През пролетта на 2015 Ердоган се оплака, че ПСР носела тежестта на мирния процес, докато НДП жънела наградите за него. Виждайки в себе си архитект на една нова Турция, която ще донесе мир в югоизточната част и ще замени етническата концепция за гражданство с религиозна, Ердоган намираше за непоносимо, че в една мирна, плуралистична страна, може да се утвърди система на споделено управление. Демирташ проведе кампания срещу плановете на Ердоган за нова президентска система и разработи изборна платформа, която да бъде привлекателна не само за кюрдските избирателни райони, но и за алевитите, либералите, жените, работниците и младите хора. И докато НДП започна да печели нови позиции, през април 2015 Ердоган прекрати преговорите с Йочалан и започна да ухажва турските националисти. Йочалан беше върнат в единична килия и отново му беше забранено да има посетители. Изборите потвърдиха най-големите страхове на Ердоган, като делът на гласовете на ПСР падна с 9%, до малко над 40%. НДП спечели 80 места в парламента, с повече от 13 на сто от гласовете, като стана първата прокюрдска партия, която е успяла да надскочи избирателния праг. Комбинацията от по-слабото представяне на ПСР и една четвърта партия, която заемаше места в парламента, означаваше, че Ердоган вече няма абсолютно мнозинство, оставяйки ПСР в невъзможност да формира еднопартийно правителство за първи път от повече от десетилетие. Още по-лошо, НДП беше попречила на Ердоган да получи явното мнозинство, необходимо за незабавно приемане на предложените конституционни изменения, свързани със създаването на президентска система.

Ердоган реагира на този неуспех с най-безскрупулната спекулация в кариерата си. Той предприе нова военна кампания срещу кюрдските бунтовници и започна да търси съюз с дясно-националистическата ПНД. През лятото на 2015 бойците на Ислямска държава засилиха нападенията над кюрдски цели в Турция, включително и особено тежкия бомбен атентат в град Суруч, при който бяха убити 33 кюрдски младежки активисти, които се готвеха за хуманитарна мисия в Кобани. Много кюрди обвиняваха правителството, че не е успяло да предотврати тази и други терористични атаки. Само дни след бомбения атентат двама турски полицейски служители за борба с тероризма бяха намерени убити. ПКК пое отговорността за това като отмъщение за Суруч. Ердоган се възползва от тези убийства като извинение да обяви края на мирния процес. Турция се присъедини към американската коалиция срещу ИДИЛ през същото лято, като позволи коалиционните въздушни удари да бъдат стартирани от нейните въздушни бази. Но моделът на турските въздушни удари показа ясно, че истинската цел на усилията на Турция е ПКК: огънят беше съсредоточен върху планините Кандил в Северен Ирак, където се намираше ръководството на ПКК. Тези удари доведоха до масови протести в градовете на югоизток; скоро турските военни започнаха целенасочени действия срещу тези градове. През април 2015 Диарбекир беше приветствал делегациите на арменските диаспори, по повод стогодишнината на геноцида. До края на годината голяма част от стария му град, заедно с други кюрдски центрове като Джизре и Нусайбин, бяха превърнати от турската армия в развалини. Тази ожесточена военна кампания беше в някои отношения по-мощна от сравнително по-малко интензивната гражданска война от 1990-те години. Към март 2017 Организацията на обединените нации публикува доклад, в който се използваха сателитни изображения, за да се покаже мащаба на унищожението и сериозните нарушения на правата на човека. В резултат на военната атака бяха изселени стотици хиляди цивилни граждани и причинени стотици смъртни случаи. Освен това тя предоставяше възможност за всевъзможни спекулации: през 2016 се оказа, че турската държава се е съгласила да плати повече от 36 млн. долара за закупуване на военни дрони от компания, собственост на семейството на друг зет на Ердоган, Селчук Байрактар.

Значението на Сирия за пълния поврат на Ердоган в политиката му към кюрдите указваше промени и във външната политика на Турция. По време на първите си два мандата ПСР беше изместила Турция от изключителния фокус върху Вашингтон и Брюксел към един по-широк регионален ангажимент. Първоначално това означаваше задълбочаване на търговските връзки с Балканите, Кавказ и Близкия изток. През 2010 Турция обяви планове за създаване на зона за свободна търговия със Сирия, Йордания и Ливан, а тогавашният ѝ външен министър Ахмет Давутоглу очерта визия за сътрудничество с арабския свят. След бунтовете из целия арабски свят през 2011 [т. нар. „Арабска пролет“], ПСР представи страната като модел, който би могъл да се следва в Близкия изток. Ердоган призова Асад да либерализира страната си и в рамките на месеци разреши на сирийските опозиционни групи да създадат свой щаб на турска територия. Някои югоизточни градове като Газиантеп скоро започнаха да гъмжат от финансови агенти откъм Персийския залив и оръжейни търговци, провеждащи срещи с различни сирийски опозиционни фракции, докато Турция прие милиони сирийски бежанци, бягащи от войната. Но след възхода на Ислямска държава през 2014, когато САЩ започнаха да извършват военни операции в партньорство със сирийските кюрдски милиции, Турция се оказа изправена пред перспективата за осигуряване на оръжия и средства на НАТО за групи, свързани с ПКК. В резултат на това целите му се изместиха от свалянето на Асад, към противопоставяне срещу напредъка на кюрдските милиции и ограничаване на сирийския кюрдски контрол върху регион, намиращ се толкова близо до турската граница. Военната кампания на Ердоган срещу кюрдските цели в Турция беше както продължение на сирийската му политика, така и усилие да се привлече на негова страна етнонационалистическия електорат.

След изборите от юни 2015 Ердоган (който действаше като де факто лидер на ПСР, въпреки конституционното изискване президентът да се откаже от партийна принадлежност), блокира създаването на коалиционно правителство; като президент, той обяви висящ парламент и призова за предсрочни избори, които да се проведат през ноември. В периода преди новите избори се наблюдаваше нарастване на насилието в кюрдския югоизток и потискане на кюрдското политическо организиране в цялата страна. Посланието на проправителствената преса (което в този момент вече означаваше огромното мнозинство от медиите) беше, че само правителство на ПСР може да спаси страната от тероризъм и хаос. ПСР се включи в изборите като единствената партия, способна да прекрати насилието и заедно с това представяше НДП като партия на терористи. Около ноември военната кампания в югоизточната част на страната правеше много трудно за избирателите от региона да стигат до избирателните секции, като с това силно потискаше гласуването за НДП; освен това тя привличаше ултранационалистите встрани от Партията за националистическо действие (ПНД). Спекулацията на Ердоган се изплати великолепно: ПСР получи 49,5% от гласовете и удобно мнозинство. ПНД загуби почти половината от гласовете си за ПСР, но все пак преодоля избирателния праг, както го направи и НДП.

По време на първите мандати на ПСР имаше моменти, когато и етнически-кюрдските, и етнически-турските граждани на страната можеха да си представят бъдеще без конфликти. Но в края на краищата ПСР на Ердоган се оказа (в най-добрия случай) само случайно средство за осъществяването на тези надежди. НДП сега е единствената политическа партия, която подкрепя помирението, но в резултат на засилената кампания за репресии срещу кюрдите след изборите от ноември 2015, повечето от лидерите ѝ са зад решетките. Демирташ, съпредседател на партията, Фиген Юкседаг, и още десет други членове на парламента от НДП, са задържани по обвинения в тероризъм. Прокурорите се опитват да прокарат 142-годишна присъда за Демирташ. Много кюрдски медии бяха затворени и десетки прокюрдски кметове бяха отстранени и заменени от назначени от ПСР „попечители“.

Следва продължение...

Източник

Ела Джордж е британска изследователка и политическа наблюдателка на Турция.

Други статии от този автор
Посетители: 71

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Радомир Парпулов писа Още
    Глас в пустиня ....   ... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 4 дни
  • Владимир писа Още
    sonogram - ехография
    sign... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Защо да ходим надалеч.... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    И това е единственото... преди 1 седмица
  • Елена писа Още
    Толкова много... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Хубаво е, че Златко не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Мдааа, целият свят... преди 2 седмици
  • Лина писа Още
    Между другото, и... преди 2 седмици
  • Лина писа Още
    Смилов е изключително... преди 2 седмици
  • Лина писа Още
    Честно казано, тази... преди 2 седмици
  • Колчо Ковачев писа Още
    Страхотно добър... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Днес сутринта пих... преди 2 седмици
  • пацо и саня писа Още
    Хубав разказ, ама... преди 2 седмици
  • Rita писа Още
    Приятели, не виждате... преди 2 седмици
  • Rita писа Още
    Много силен разказ!
    И... преди 2 седмици
  • Данина писа Още
    Кръстина,къде видяхте... преди 2 седмици
  • тина писа Още
    Обидно ми е, че се... преди 2 седмици
  • Георги писа Още
    Много интересно. Само... преди 3 седмици
  • Архимандрита писа Още
    А кой им е виновен на... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Даниел Смилов дълбоко... преди 3 седмици
  • коста стаменов писа Още
    "Ранделова" или... преди 3 седмици
  • Ранделова писа Още
    Чудя се как ли би... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Казват, че Елиас... преди 4 седмици
  • Анатоли Кирилов писа Още
    Скандалност, не... преди 4 седмици