Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2018 04 Polska
Митинг на крайнодесните сили във Варшава, ноември 2017

© AGENCJA GAZETA / REUTERS

 

Дългият път към демократичния спад

През 1991 г., докато Западът е зает с празнуване на победата си в Студената война и очевидното разпространение на либералната демокрация по всички краища на света, политологът Самюъл Хънтингтън отправя предупреждение против прекомерния оптимизъм. В статия за списание Journal of Democracy, озаглавена „Третата вълна на демокрацията“, Хънтингтън посочва, че двете предишни вълни на демократизация – от 1820-те до 1920-те и от 1945 до 1960 – са били последвани от „обратни вълни“, в които  „демократичните системи са били заменени… от исторически нови форми на авторитарно управление“. Възможна е и една трета обратна вълна, смята той, ако новите авторитарни велики сили успеят да демонстрират продължителната жизнеспособност на недемократичната власт или „ако хората по света започнат да гледат на Съединените щати“, дълготрайният основен ориентир на демокрацията, „като на залязваща сила, затормозена от политическа стагнация, икономическа неефективност и социален хаос“.

Хънтингтън почина през 2008 г., но ако би бил жив днес, сигурно и сам би бил изненадан да види, че либералната демокрация е застрашена сега не само в страни, които през последните десетилетия са преминали през демократични преходи, като Бразилия и Турция, но и в най-утвърдените демокрации на Запада. Междувременно, авторитаризмът се появи отново в Русия и се засили в Китай, докато авантюризмът във външната и поляризацията във вътрешната политика на Съединените щати драматично увреждат глобалното влияние и престижа на страната.

Може би най-тревожно развитие днес е промяната на умонагласите в Източна Европа. В две от страните-отличници в посткомунистическото развитие на региона, Унгария и Полша, консервативни популисти печелят убедителни изборни победи, като едновременно с това демонизират политическата опозиция, превръщат малцинствата в изкупителни жертви и подкопават системата на либерални сдържания и баланси. Други страни в региона, сред тях Чешката република и Румъния, изглеждат готови да ги последват. В реч през 2014 един от новите популисти, унгарският премиер Виктор Орбан, очерта по следния начин позицията си към либерализма: „Демокрацията не е задължително либерална. Дори и ако едно нещо не е либерално, то все пак може да бъде демокрация.“ За да запази конкурентоспособността си в световен мащаб, той добави: „Трябва да изоставим либералните методи и принципи за организиране на обществото“. Въпреки че Орбан управлява малка страна, движението, което той представлява, е от световно значение. На Запад, където волята на народа си остава основен източник на политическа легитимност, неговият стил на нелиберална демокрация вероятно ще бъде основната алтернатива срещу либерализма през идещите десетилетия.

Но защо демокрацията обявява война срещу либерализма най-открито именно в Източна Европа? Отговорът се крие в особеното естество на революциите от 1989, когато държавите от Източна Европа се освободиха от съветската империя. За разлика от предишните революции, тези от 1989 се интересуваха не толкова от утопии, колкото от идеята за нормалност – тоест, революционерите изразяваха желание да водят онзи тип нормален живот, който вече беше на разположение за хората в Западна Европа. След падането на Берлинската стена най-образованите и либерални източноевропейци бяха първите, които напуснаха страните си, с което предизвикаха големи демографски и идентичностни кризи в региона. И докато местните избиратели, които биха гласували за либерална демокрация, имигрираха на Запад, в лице на либерализма за Източна Европа се превърнаха международни актьори като ЕС и Съединените щати – и това точно в момента, в който собственото им влияние започна да намалява. Това постави началото на един националистическия бунт срещу либерализма, който днес вече завладява региона.

Народната сила

Мнозина смятат, че е трудно да се обясни възникването на източноевропейския популизъм. След като полската популистка партия „Право и справедливост“ (известна с полското си съкращение „ПиС“) спечели парламентарно мнозинство през 2015 г., Адам Михник, една от значителните либерални фигури на страната, се оплака: „Понякога някоя красива жена губи ума си и си ляга с копеле“. Но популистките победи се оказаха не някакво мистериозно, еднократно събитие, а съзнателен и повтарящ се избор: дясната популистка партия Фидес спечели парламентарните избори в Унгария на два пъти, при това последователно, а в социологическите проучвания ПиС има голяма преднина пред съперниците си. Източна Европа изглежда е решила да се омъжи за копелето.

Някои популистки успехи могат да бъдат приписани на икономически проблеми: Орбан бе избран през 2010, след като през 2009 икономиката на Унгария бе спаднала с 6,6%. Но подобни проблеми не могат да обяснят защо хората в Чешката република, която се радва на едно от най-ниските нива на безработица в Европа, гласуваха за популистки партии на парламентарните избори през миналата година, или защо се проявява нетолерантност [към чужденците] в икономически успешната Словакия. Полша е най-озадачаващият случай. Страната има най-бързо развиващата се икономика в Европа между 2007 и 2017, а през последните години там се е подобрила и социалната мобилност. Изследванията на полския социолог Мачей Гдула показват, че политическите нагласи на поляците зависят не от това дали те са спечелили индивидуално от посткомунистическия преход. Базата на управляващата партия включва много хора, които са доволни от живота си и споделят просперитета на страната си.

Подробностите около популисткия обрат в Източна Европа се различават от страна до страна. Същото важи и за характера и политиките на отделните популистки правителства. В Унгария Фидес използва конституционното си мнозинство, за да пренапише правилата на играта: манипулирането, което Орбан извърши с избирателната система на страната, превърна неговия „плурализъм в супер-мнозинство“, по думите на социолога Ким Лейн Шепеле. Освен това корупцията в Унгария е масова. В Статия за списание The Atlantic от март 2017, писателят Дейвид Фръм цитира анонимен наблюдател, който казва за системата на Фидес: „Ползата от контрола над една модерна държава е не толкова в правомощията да се преследват невинни хора, колкото в силата да се защитават виновните.“

Правителството на Полша също се стреми да премахне [конституционните] сдържания и баланси, особено чрез промени в конституционния съд. За разлика от унгарското правителство обаче, то е чисто когато става дума за корупция. Политиките му са насочени по-скоро към контролиране на икономиката или към създаване на лоялна средна класа, а също  и към морално превъзпитание на нацията. То се опитва да пренапише историята, най-вече чрез един скорошен закон, който прави незаконно обвиняването на Полша за Холокоста. Междувременно в Чешката република министър-председателят Андрей Бабис доведе миналата година партията си до победа, с обещанието да управлява държавата като компания.

И все пак под тези различия се крият показателни общи черти. В цяла Източна Европа се появява един нов нелиберален консенсус, белязан от ксенофобски национализъм и подкрепян, донякъде неочаквано, от млади хора, които са се оформили във времената след падането на комунизма. Ако либералите, които доминираха през 90-те, бяха заети най-вече с неща като правата на етническите, религиозните и сексуалните малцинства, този нов консенсус се интересува преди всичко от правата на мнозинството.

Където и да поемат властта, консервативните популисти използват правителството, за да задълбочат културната и политическата поляризация, и да защитават онова, което американският историк Ричард Хофстадтер нарича „параноичният стил“ в политиката. Този стил използва безскрупулно всевъзможни конспиративни теории, като например увереността, споделяна от много избиратели от ПиС, че самолетната катастрофа през 2010, в която загина президентът Лех Качински – брат на лидера на ПиС Ярослав Качински – е резултат от атентат, а не от инцидент. Тази параноя се открива и в твърденията на Фидес, че Брюксел, подпомаган от родения в Унгария милиардер Джордж Сорос, тайно планира да наводни Унгария с мигранти.

Източноевропейските популисти използват и съответен политически речник, при което представят себе си като истинския глас на нацията срещу вътрешните и външните ѝ врагове. Както пише политологът Ян-Вернер Мюлер, „Популистите твърдят, че те, и само те, представляват народа“ – твърдение, което не е емпирично, а „винаги отчетливо морално“. Фидес и ПиС не претендират, че представляват всички унгарци или всички поляци, но пък настояват, че представляват всички истински унгарци и всички истински поляци. С това те превръщат демокрацията от инструмент за включване в такъв за изключване и делегитимират не-мажоритарните институции, представяйки ги  като пречки пред волята на народа.

Друга обща черта на източноевропейските популизми е двуличното им отношение към ЕС. Според последните анкети на Евробарометър източноевропейците са сред най-про-ЕС-настроените европейски граждани на континента, но гласуват за някои от най-евроскептичните правителства. Тези правителства, от своя страна, използват Брюксел като реторична боксова круша, но заедно с това се възползват от финансовата му щедрост. Унгарската икономика е нараствала с по 4.6% между 2006 и 2015 г., но едно проучване на KPMG и унгарската фирма за икономическа изследвания GKI изчислява, че без средствата от ЕС тя би се свила с 1.8%. А Полша е най-големият получател на средства от Европейските структурни и инвестиционни фондове, които насърчават икономическото развитие в по-слабо развитите страни на ЕС.

Подкрепата за нелибералния популизъм се разраства в целия континент в продължение вече на години, но за да се разбере невероятната му привлекателност в източна Европа, е нужно да се преосмисли историята на региона в десетилетията след края на комунизма. Именно наследството на революциите от 1989 г., в съчетание с по-новите шокове, породени от упадъка на американската власт и от кризата в ЕС, са нещата, които поставиха началото на популистката експлозия от наши дни.

Свобода, братство, нормалност

Въпреки че в Източна Европа популизмът е във възход още от началото на настоящото десетилетие, онова, което го направи доминираща в региона политическа сила, беше бежанската криза от 2015-16. Проучванията на общественото мнение показват, че по-голямата част от източноевропейците са скептични по отношение на имигрантите и бежанците. А едно проучване от септември 2017, проведено от агенция Ipsos показва, че само пет процента от унгарците и 15 процента от поляците вярват, че имиграцията е оказала положително въздействие върху страната им, а също и че 67% от унгарците и 51% от поляците смятат, че границите на страните им трябва да бъдат изцяло затворени за бежанци.

По време на кризата с бежанците образите на реки от мигранти, които се изливат в Европа, предизвикаха демографска паника в Източна Европа, където хората започнаха да си представят, че техните национални култури са под заплахата от изчезване. Днес регионът се състои от малки, стареещи, етнически хомогенни общества – например само 1,6% от живеещите в Полша са родени извън страната, а само 0,1% са мюсюлмани. Всъщност, културното и етническото многообразие, а не богатството, е основната разлика между източната и западна Европа днес. Сравнете Австрия и Унгария, съседни страни с подобна големина, които някога са били обединени под Хабсбургската империя. Чуждите граждани представляват малко под два процента от унгарското население; в Австрия те са 15%. Само шест процента от унгарците са родени в чужбина, и това са най-вече етнически унгарски имигранти от Румъния. В Австрия същата цифра е 16%. В източноевропейското политическо въображение културното и етническото разнообразие се възприемат като екзистенциална заплаха, а опозицията срещу тази заплаха е ядрото на новия нелиберализъм.

Този страх от разнообразието може би се дължи донякъде на исторически травми като разпадането на мултикултурната Хабсбургска империя след Първата световна война и съветската окупация на Източна Европа след Втората световна. Но политическият шок от кризата с бежанците не може да бъде обяснен само чрез историята на региона. По-вероятно е, че по време на кризата с бежанците източноевропейците осъзнаха, че са изправени пред нова глобална революция. Това не е революция на масите, а такава на мигрантите; тя е вдъхновена не от идеологически визии за бъдещето, а от образите на реалния живот от другата страна на границата. Ако глобализацията превърна света в село, тя също го подложи и на тиранията на глобалните сравнения. Тези дни хората в по-бедните части на света рядко сравняват живота си с онзи на съседите; те го сравняват с онзи на най-благоденстващите жители на планетата, чието богатство е напълно видимо, благодарение на глобалното разпространение на комуникационните технологии. Френският либерален философ Реймон Арон е напълно прав, когато преди пет десетилетия отбелязва, че „при едно човечество, което е на път към обединение, неравенството между народите поема онова значение, което някога е имало неравенството между класите“. Ако днес сте беден човек в Африка, който търси икономически безопасен живот за децата си, то най-доброто, което можете да направите за тях, е да направите така, че да са родени в богата страна като Дания, Германия или Швеция – или, ако не успеете там, то поне в Чешката република или Полша. Промяната все повече означава смяна на страната, а не на правителството ви. И източноевропейците се чувстват застрашени от тази революция.

Голямата ирония е, че макар и днешната източна Европа да реагира с паника срещу масовата миграция, революциите от 1989 бяха първите, в които основният агент на промяната беше желанието за излизане от собствената страна, вместо да се търси по-голямо влияние в нея. След падането на Берлинската стена мнозина в бившия комунистически блок дадоха израз на желанието си за промяна, като имигрираха на Запад, вместо да останат вкъщи, за да участват в демократичните промени. През 1989 източноевропейците не си мечтаеха за някакъв идеален свят; те мечтаеха за нормален живот в нормална страна. Ако по време на посткомунистическия преход в региона имаше някаква утопия, споделяна както от ляво, така и от дясно, то това беше утопията на нормалността. Експериментите бяха забранени. През 1990 чешкият министър на финансите Вацлав Клаус (който по-късно стана премиер, а след това и президент) каза по повод търсенето на [златната] среда между капитализма и социализма, „Третият път е най-бързият път към Третия свят“. Източноевропейците си мечтаеха, че европейското обединение ще протича по същия начин като обединението на Германия, а в началото на 90-те години много чехи, унгарци и поляци завиждаха на източногерманците, които получаваха германски паспорти и можеха веднага да харчат германската марка.

Като правило революциите причиняват големи демографски смущения. Когато е избухнала Френската революция, много от противниците ѝ са избягали. Когато болшевиките завземат властта в Русия, милиони руснаци също се спасяват с бягство. Но в тези случаи победените, враговете на революцията, виждат, че бъдещето им е извън собствената страна. След революциите от 1989, напротив, именно хората, които бяха най-нетърпеливи да заживеят на Запад, първите, които напуснаха, бяха онези, които бяха и най-нетърпеливи да видят как ще се променят собствените им страни. За мнозина либерално мислещи източноевропейци нещото, което превърна емиграцията в логичен и легитимен избор, беше недоверието към националистическите лоялности и перспективата да се присъединят [незабавно] към съвременния свят.

В резултат на това революциите от 1989 имаха превратния ефект да ускорят намаляването на населението в новоосвободените страни от Източна Европа. От 1989 до 2017 Латвия загуби 27% от населението си, Литва 23%, а България почти 21%. Унгария загуби почти три процента от населението си само през последните десет години. През 2016 около един милион поляци живееха само в Обединеното кралство. И тази емиграция на младите и талантливи се случваше в страни, в които и без това вече имаше застаряване на населението и ниска раждаемост. Взети заедно, тези тенденции създадоха всички условия за демографска паника.

Ето защо емиграцията и страхът от нея най-добре обясняват възхода на популизма в Източна Европа. Успехът на националистическия популизъм, който се основава на чувството, че идентичността на дадена страна е застрашена, е резултат от масовото изселване на младите хора от региона, съчетано с перспективата за широкомащабна имиграция. В съчетание едни с други, тези тенденции накараха да зазвънят демографските алармени инсталации. Преминаването към Запада беше равнозначно на покачване на социалния статус – и в резултат на това източноевропейците, останали в собствените си страни, се почувстваха като губещи, които са били изоставени. В страни, където повечето млади хора мечтаят да напуснат, успехът у дома губи ценността си.

През последните години нарастващото желание за самоутвърждаване накара и източноевропейските граждани да започнат да се противопоставят на командите, идещи от Брюксел. Въпреки че през 90-те години политиците в региона, които желаеха да се присъединят към НАТО и ЕС, бяха готови да следват либералните предписания, днес вече те искат да утвърдят пълните си права като членове на европейския клуб. Интеграцията на Източна Европа в ЕС отразява на национално ниво опита от интеграцията, познат от историите на повечето имигранти по света. Онези от първото поколение искат да бъдат приети, като възприемат ценностите на държавата, в която са имигрирали; имигрантите от второто поколение, вече родени в новата държава, се страхуват да не бъдат третирани като граждани от втора класа и често преоткриват интереса към традициите и ценностите на културата, от която идват родителите им. Нещо подобно се случи и с източноевропейските общества след присъединяването към ЕС. Много хора в тези страни бяха свикнали да виждат нещо добронамерено в намесата на Брюксел във вътрешните си политики. С течение на времето обаче те започнаха да я възприемат като непоносимо засягане на собствения им национален суверенитет.

Завръщането на геополитиката

Последната съставка в нелибералния обрат на Източна Европа е дълбокото усещане за геополитическа несигурност, което винаги е касаело региона. През 1946 унгарският интелектуалец Ищван Бибо публикува брошура, озаглавена Мизерията на малките държави в Източна Европа. В нея той твърди, че демокрацията в региона винаги ще бъде заложник на трайните последици от историческите травми, повечето от които са свързани с историята на източноевропейските държави (по правило доминирани от външни сили). Полша, например, престава да съществува като независима държава след разделянето ѝ между Австрия, Прусия и Русия в края на XVIII век; Унгария пък преживява разгрома на националната си революция, смачкана през 1849, а през следващия 20 век губи повече от две трети от територията и половината от населението си в резултат на договора от Трианон през 1920 г.

Тези исторически травми не само карат източноевропейските общества да се страхуват и противопоставят на външните сили; освен това, твърди Бибо, те утвърждават и вярата (широкоразпространена в тези страни), че „напредъкът на свободата е заплаха за националната кауза“. Те са се научили да се отнасят с подозрение към всяка космополитна идеология, която е пресякла границите им, било то универсализма на католическата църква, либерализма от края на Хабсбургската империя или марксисткия интернационализъм. Чешкият писател и дисидент Милан Кундера улавя много добре това усещане за несигурност, когато определя малката нация като „такава, чието съществуване може да бъде поставено под въпрос във всеки момент“. Гражданинът на някоя голяма държава възприема оцеляването на нацията си като даденост. „Неговите химни говорят само за величие и вечност. Полският химн обаче започва със стиха: ‚Полша още не е загинала‘.“

Ако една от последиците от емиграцията след 1989 в Източна Европа беше да се постави началото на демографската паника, която по-късно щеше да се разгърне напълно по време на кризата с бежанците, то една друга, също толкова важна последица, беше, че страните от региона бяха лишени точно от гражданите, за които беше най-вероятно да станат вътрешни защитници на либералната демокрация. В резултат на това либералната демокрация в Източна Европа се принуди да се ориентира все повече и повече към подкрепа от страна на външни актьори като ЕС и Съединените щати, които с течение на времето започнаха да се схващат като реалните ограничители върху властта на мнозинствата в региона. Желанието на Букурещ да се присъедини към ЕС например беше основното обяснение за решението му да сложи край на дългогодишния спор с Унгария относно правата на етническите унгарци в Румъния. А правилата за допускане в ЕС, известни като „критерии от Копенхаген“, превръщат правната защита на малцинствата в предпоставка за членство в съюза.

Но централната роля на ЕС и Съединените щати при консолидирането на либералните демокрации в Източна Европа означаваше, че тези демокрации остават в безопасност само дотолкова, доколкото доминацията на Брюксел и Вашингтон в Европа е безспорна. А през последното десетилетие геополитическата ситуация се промени. Съединените щати вече бяха силно затруднени от скъпите си чуждестранни войни, а финансовата криза, още в годините преди избирането на Доналд Тръмп, повдигна сериозни въпроси за ангажимента на Вашингтон към съюзниците му. В Европа, междувременно, последователните шокове на дълговата криза, кризата с бежанците и Брекзита, подложиха на съмнение бъдещето на ЕС. И това се случи точно в момента когато Русия, под авторитарното управление на Владимир Путин, започна да се утвърждава като регионална сила, чрез анексията на Крим през 2014 и подкрепата за  сепаратистките бунтове в източната част на страната.

Хънтингтън прогнозира още през 1991 г., че една силна, недемократична Русия, ще създаде проблеми за либералните демокрации в Източна Европа – и възходът на путинова Русия действително започна да ги подкопава. За някои източноевропейски лидери, като например Орбан, който вече е отвратен от либерализма, путиновата комбинация от авторитарно управление и антизападна идеология служи като образец, на който да се подражава. За много поляци, завръщането на руската заплаха е още един аргумент в полза на гласуването за нелиберално правителство, което би могло да защити нацията. В други страни от Източна Европа, като например Балтийските държави, Русия просто действа като разбунител на духовете, чрез разпространяване на дезинформация. В целия регион завръщането на геополитическата несигурност допринесе силно за затихването на привлекателността на либералната демокрация.

Една нелиберална Европа?

Източноевропейският популизъм е неотдавнашен феномен, но той има дълбоки корени в политиката на региона и едва ли ще изчезне скоро. „Безпокойството за нелибералната демокрация на Орбан“, според Пол Лендваи, австрийски журналист от унгарски произход, се състои най-вече в това, че „не може да се предвиди краят ѝ.“ Всъщност нелибералната демокрация се превърна в онази нова форма на авторитаризъм, срещу която Хънтингтън предупреждава преди повече от две десетилетия. И онова, което го прави особено опасен е, че това е авторитаризъм, роден в рамките на самата демокрация.

Новите популисти не са фашисти. Те не вярват в трансформационната сила на насилието и не са толкова репресивни, колкото фашистите. Но те са безразлични към системата на либерални сдържания и баланси, и не виждат необходимост от конституционните ограничения върху властта на мнозинството, които са централна част от правото на ЕС. Основното предизвикателство, което представлява източноевропейският популизъм, следователно е отправено на срещу демокрацията на национално равнище, а срещу сцеплението на Европейския съюз. Докато все повече страни от региона се обръщат към нелиберализма, те ще продължат да влизат в конфликт с Брюксел и да изпробват границите на властта на ЕС, както Полша вече го направи със своите съдебни реформи. В крайна сметка рискът е в това, че ЕС може да се разпадне, а Европа да се превърне в континент, [отново] разделен и несвободен.

Източник

 

Иван Кръстев
Иван Кръстев е политолог и председател на Управителния съвет на Центъра за либерални стратегии, София. От април 2004 г. той е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато.
Други статии от този автор
Посетители: 168

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Ивелина Ръцева писа Още
    Потъвам в Морето на... преди 6 часа
  • Петров писа Още
    Мисля, че Златко прави... преди 2 дни
  • Dessi писа Още
    Je vais te traduire! En français, s'il... преди 3 дни
  • Нина Пенева, филолог писа Още
         Забележителна... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 3 дни
  • Климент писа Още
     Към Златко.
    Ще си... преди 3 дни
  • Милчо Данчев писа Още
    Очевидно ни се... преди 4 дни
  • Стефан Дечев писа Още
    Има една статия на... преди 4 дни
  • Жоро Ончев писа Още
    Благодаря искрено!... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Напълно възможно е да... преди 5 дни
  • Ivanovsky писа Още
    Златко, пишете за нещо... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Ако зад "Жоро Ончев"... преди 2 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Поздравления!... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И благодаря за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    РаймонД ДетреЗ, който... преди 2 седмици
  • Николай Попколев писа Още
    За съжаление... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Поздравления за... преди 2 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Интересно,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Раймон детрез имаше... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    '' – По-добре мъртъв…... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Изключително добро. преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Според тази хипотеза... преди 2 седмици
  • Десислава Валентинов... писа Още
    Въпреки забавлението... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    С голям интерес ще... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    У нас сравняваха... преди 2 седмици