Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2018 01 never again
Един от най-известните символи на германската решителност за не-забравяне на миналото е серията от т. нар. „препъни-камъни“ – мемориални бронзови плочки, вкопани в паважа пред къщите, където някога са живели германски евреи, убити по времето на Холокоста.

TOBIAS SCHWARZ / REUTERS

 

Как Германия се е справила с миналото си

Победените режими биват не само бързо отстранени от власт, но и често изцяло премахвани от паметта. Когато „хилядогодишният райх“ на Адолф Хитлер се срутва с гръм и трясък през 1945, останките от 12-те години на реалното му съществуване са набързо премахнати, докато германците се напъват да се приспособят към живота след нацизма. Каменни свастики са изличени от фасадите на сгради, нацистките символи са снети от пилоните, а в градчета и градове из цяла Германия улици и площади, наречени на Хитлер, получават предишните си имена.

Междувременно милиони бивши нацисти скриват или изгарят униформите си, а през последните дни на войната Гестапо изгаря множество уличителни документи из цялата страна. Мнозина от най-фанатичните нацисти не оцеляват: те или загиват в последните битки, или се самоубиват, заедно с Хитлер, Гьобелс, Хайнрих Химлер и много други, в хода на една от най-големите вълни от масови самоубийства в историята.

В остра противоположност на страните, които нацистите бяха завоювали по време на войната, Германия не оказва съпротива срещу окупацията на Съюзниците. Както красноречиво свидетелстват надгробните камъни от онова време, много германци са загинали „за фюрера и родината“. Но след изчезването на фюрера и попадането на родината под вражеска окупация, смисълът на по-нататъшната борба вече е изчезнал. Германските градове са превърнати в руини, милиони германци са загинали; в резултат на това всички могат да видят ясно до какво в края на краищата е довел нацизмът. Съюзническата окупация е бдителна и обстойна; дори и най-малкият акт на съпротива е потискан бързо и ефективно. Съюзниците поставят в ход подробна програма за „денацификация“, както и поредица от съдебни дела за военнопрестъпления и мерки за „превъзпитание“, които са насочени не само срещу бившите нацистки активисти и съучастници, но и против милитаристките убеждения и ценности, които според съюзниците са позволили на хитлеровия режим да спечели подкрепа и дойде на власт, на първо място. През 1947, за да символизира принудителното преосмисляне на германската политическа култура, Контролният съвет на Съюзниците, който управлява Германия по онова време, формално разтурва провинцията Прусия, която „от най-ранните си дни е била носител на милитаризма и реакцията в Германия“.

Като цяло германците желаят да се концентрират върху гигантската задача за изграждане и възстановяване на страната, и да забравят на нацисткото минало и неговите престъпления, за които, в по-голяма или по-малка степен, огромното мнозинство от тях е допринасяло. Годината 1945, заявяват много от тях, била годината на „нулевия час“ – време за ново начало. Но политиците и интелектуалците се обръщат и назад, към по-стари ценности, в търсенето на възможности за създаване на нова Германия.

В конвулсиите на Студената война страната е разделена на капиталистическата Федерална република на Запад и социалистическата Демократична република на Изток. От 1952 нататък двете страни са разделени от укрепена граница; през 1961 последните оставащи връзки са прерязани чрез изграждането на Берлинската стена. И от двете страни се появяват конкуриращи се визии за новата Германия. Конрад Аденауер, водещият политик на Западна Германия, се опитва да възстанови страната въз основа на „западни“ християнски ценности, докато Валтер Улбрихт, водещият политик на Изток, се обръща към традициите на германското работническо движение, формирано през деветнадесети век под влиянието на Карл Маркс. Демократическите традиции на Съединените Щати – и, в по-малка степен, онези на Франция и Обединеното кралство – упражняват мощно влияние върху Западна Германия, докато Руската революция, ленинизмът, сталинизмът, както и социалният и политически опит на Съветския съюз, предоставят модела за подражание на социалистическата държава в Източна Германия.

Но следвоенните германски опити за изграждане на нова идентичност не могат просто да прескочат Третия райх, сякаш той изобщо не е съществувал. В края на краищата германците трябва да се изправят лице в лице с нещата, които хитлеровият режим е извършил в тяхно име. Този процес е несигурен и колеблив в началото, а освен това и силно усложнен от разделението на страната по време на Студената война. През последните десетилетия обаче Германия постигна нещо безспорно впечатляващо: едно колективно приемане на моралната отговорност за ужасяващите престъпления от близкото си минало. Страната дава видим израз на това приемане чрез запазването на материалните следи от нацистката епоха и изграждането на нови мемориали на неговите жертви. Тези мемориали имат нещо повече от просто символична функция: пред лицето на заплахата, идеща от все по-влиятелните крайнодесни групи и партии (които отхвърлят настоящите германски норми на толерантност и призовават към край на онова, което смятат за „осрамване“ на германците и насърчават към заплашителни форми на исторически ревизионизъм), тези паметници на миналото служат като постоянни, неизбежни и интуитивни напомняния за истината.

След Хитлер

Непосредствено след Втората световна война Съюзниците предприемат бързи мерки за предотвратяване на възможността някои от местата, свързани с Хитлер и нацисткото ръководство, да се превърнат в места за поклонение за хората, които все още се придържат към нацизма. Съветите взривяват останките от бомбардирания Райхс-канцлерски офис в Берлин. Подземният бункер, където Хитлер прекарва последните си седмици, е постепенно разрушен или засипан. Около мястото се изграждат преднамерено анонимни и незабележителни нови сгради; днес, ако посетителите все пак открият мястото, те ще намерят там единствено детска площадка и паркинг.

Но дори и след като физическите щети от войната са отстранени, някъде към 1960-те, много от напомнянията за нацисткия режим продължават да съществуват в повечето германски градове; немалко от физическите остатъци от хитлеровия режим се оказват просто твърде масивни, за да бъдат отстранени лесно. Едно е да се премахне нацистки орел или свастика от някоя обществена фасада; съвсем друго е да се унищожи огромен стадион, създаден специално за Олимпиадата в Берлин през 1936, или грандиозното и останало до голяма степен незасегнато летище Темпелхоф в Берлин, конципирано от нацистите като един от четирите терминала, които ще обслужват „световната столица на Германия“ след окончателната им победа. Нещо повече, и двете структури са прекалено полезни, за да бъдат унищожени просто така. Следвоенна употреба се намира дори и за концентрационните лагери, местата на най-тежките престъпления на режима – някои от тях се използват за задържане на нацистки затворници, очакващи съдебна процедура или дори като място за подслон на германски бежанци [прогонени от съседни страни], както и емигранти от Източна Европа.

Разбира се, има определени граници за онова, към което Съюзниците са в състояние да окуражат или принудят германците да погледнат в очите, когато става дума за нещата, които те са извършили. Западногерманците, които са преобладаващото мнозинство от дотогава обединеното население на страната, изглежда страдат през следвоенните години от някаква форма на обобщена историческа и морална амнезия; в редките случаи, когато говорят за нацистката диктатура, те обикновено настояват, че не са знаели нищо за най-тежките ѝ престъпления и се оплакват, че са били нечестно унижени и превърнати в жертви от програмите за денацификация и от „справедливостта на победителите“ в процесите за военнопрестъпления. Мнозина изглежда все още кипят от гняв по повод масивните бомбардировки на германски градове, както и прогонването на 11 милиона етнически германци от следвоенните правителства на Унгария, Полша, Румъния и други източноевропейски страни. Едно допитване до общественото мнение в Западна Германия, проведено през 1949 показва, че половината от населението счита нацизма за „добра идея, осъществена зле“. На Изток новите сталинистки лидери искат обществеността да се идентифицира с паметта на комунистическата съпротива срещу нацизма, която е била реална, но масивно преувеличена от новите власти. В резултат на това източногерманците изобщо не са принудени да се изправят лице в лице със собственото си участие в престъпленията на нацизма.

През 1960-те обаче нещата започват да се променят. Силно приветстваното „икономическо чудо“ трансформира Западна Германия в благоденстващо и процъфтяващо общество. Германците възприемат демократичните институции, защото те най-после им предоставят икономическия успех, който не са успели да донесат при злощастната Ваймарска република от 1920-те и ранните 1930 години. Едно ново поколение от млади германци, родено по време на или малко след войната, и възпитано в демократично общество, започва да настоява пред родителите и учителите си за истината относно нацистката епоха. Историците, най-вече онези от мюнхенския Институт за съвременна история, започват да изследват нацисткия период сериозно и критично, докато документите, иззети от Съюзниците за Нюрнбергските процеси, постепенно започват да се връщат в германските архиви. Самите западногермански власти пускат в ход множество съдебни преследвания на военни престъпления, чиято връхна точка е процесът от 1963–65 срещу персонала на концлагера Аушвиц. Масивна публичност придобива проведеният в Ерусалим през 1961 процес срещу Адолф Айхман, един от водещите администратори на онова, което нацистите евфемистично са наричали „окончателно решение на еврейския проблем в Европа“. Германските студентски бунтове от 1968, както и идването на власт на социалдемократическото правителство, ръководено от Вили Бранд (който е прекарал годините на нацизма в изгнание), отварят още повече възможности за по-честна конфронтация с нацисткото минало. Неонацистката Национално-демократична партия се появява през 1964, като реакция срещу тези развития и спечелва няколко места в местни парламенти, но никога не успява да достигне границата от пет процента, необходими за осигуряване на представителство в националното законодателство.

Тези развития придават наложителност на въпроса какво да се прави с оставащите от Третия райх символични обекти. В Нюрнберг например е останало едно приблизително десет квадратни километра голямото място, където нацистката партия е провеждала огромните си митинги, един от които е увековечен в пропагандния филм Триумф на волята, създаден от Лени Рийфенщал през 1935. Местните власти са превърнали арената Луитполд отново в обществен парк, какъвто тя е била преди нацистките времена, и са взривили масивната трибуна, известна под названието „Трибуна на честта“, където са седели до 500 нацистки големци, за да наблюдават масивната хореография на партийните митинги.

Към края на 1950-те обаче определени групи в града започват да настояват за запазването на някои от тези сгради като места на паметта, вместо те да бъдат разрушавани – а заедно с тях, не неволно, и на паметта за ролята на Нюрнберг в нацисткото движение. И макар че някои от членовете на градския съвет желаят да дистанцират града от нацистките асоциации, като се обърнат към едно по-далечно, средновековно минало, други пък смятат, че това е израз на нечестност и измама. На полето „Цепелин“ – друга огромна арена, използвана за нюрнбергските митинги, Съюзниците са взривили огромната свастика, която се е издигала над главната трибуна, създадена от архитекта на Хитлер, Алберт Шпеер. Но сградите, заобикалящи полето, са запазени, а самата арена е използвана за спортни състезания, къмпинги и други дейности, свързани с пребиваване на открито. Части от недовършената огромна зала стават дом на Нюрнбергския симфоничен оркестър. Имайки предвид безвредното естество на тези нови функции, евентуалното им разрушаване изглежда доста прахосническо. През 1994 градският съвет решава да направи в комплекса постоянна изложба, посветена на нюрнбергските митинги, поставяйки събитията в историческия им контекст и обяснявайки функциите и въздействието на митингите при спечелването на хората за нацисткото движение.

Концентрационните лагери преминават след войната през подобна поредица от фази, отразяващи промените в германските разбирания за нацисткото минало. Например, през 1948 окупационните британски сили връщат обратно на германците лагера в Нойенгаме, близо до Хамбург. Те незабавно го превръщат в държавен затвор, като премахват дървените бараки и ги заместват с голям нов затворнически комплекс. Властите обещават, че комплексът ще бъде използван в съгласие със стандартните правни норми и наказателни практики, за разлика от предшественика си. Но фактът, че преди това тук се е намирал старият концентрационен лагер предпоставя, че той също е съдържал престъпници, а не просто жертви на един геноциден режим. А междувременно каналът, който лагерниците са били принудени да изкопаят, е даден под наем на комерсиално предприятие, както и едно крило от бившата тухларна, която се е намирала на територията на лагера.

Новите мемориали, които се появяват на местата на старите концентрационни лагери в Западна Германия, не казват нищо – или само малко – за самите лагери, и вместо това оказват почит на жертвите чрез християнски паметници, организирани според религиозната им деноминация. Едва след като групи от бивши концлагеристи притискат държавните власти, те се съгласяват да открият в лагерите изложения: в Дахау през 1955, в Берген-Белзен през 1966, в Нойенгаме през 1981. Но тези изложения оформят посланията си на езика на Студената война, осъждайки тоталитаризма, но без да споменават факта, че много от затворниците са били държани тук поради комунистическите си убеждения. Обратен е случаят с концентрационните лагери в Източна Германия, които се концентрират върху (често преувеличаваните) актове на съпротива от страна на комунистическите затворници, с които посетителите са насърчавани да се идентифицират.

Истината иска да излезе наяве

По такива начини общият пейзаж на припомнянето вече е променен в значителна степен между непосредствено следвоенните години и 1980-те. Но една далеч по-драматична трансформация се получава след падането на Берлинската стена през 1989–90. Тази промяна е подчертана от второ поколенческо изместване [на акцентите], докато висшите членове на германските професии (медицина, право, образование и т н.), които са започнали кариерите си през нацисткия период, достигат пенсионна възраст и предават властта на по-млади колеги, които не са били ангажирани с престъпленията на Третия райх. 1990-те предоставят примери за далеч по-всеобхватно преработване на миналото, при които нови изследвания, често съпровождани от обществени дебати, излагат на показ ролята на:

– докторите при убийствата на душевноболни пациенти;

– на хора от академичните среди при планирането на унищожението на евреите, славяните, синтите, ромите и други групи, разглеждани от нацистите като малоценни или заменими;

– на държавните служители при организирането на Холокоста;

– на съдиите и юристите при осъждането и екзекуциите на политически „престъпници“, гей-мъже и -жени, както и много други, които са станали жертви на дискриминационните нацистки закони.

Такива разкрития не се приемат единодушно и с лекота. Има публични демонстрации против пътуващата изложба, която разкрива престъпленията на германските въоръжени сили на източния фронт по време на войната, включващи масовите убийства на евреи и цивилни граждани, както и необузданите разрушения на вражеска собственост, плюс много други актове на неоправдано насилие. Все пак, към края на 1990-те повечето германци вече са приели валидността на тези разкази и са започнали да вярват, че страната им носи основната отговорност за унищожението на около шест милиона евреи от нацистите.

Цяла вълна от мемориали съпровожда и окуражава това колективно приемане на истината. През 1992 артистът Гюнтер Деминг започва реализацията на своя проект за създаване на „препъни-камъни“ [Stolpersteine] – малки бронзови плаки, с повърхност приблизително колкото павета, които да се вкопаят в паважите на германските градове пред къщите, където са живеели жертвите на нацистки престъпления, преди да бъдат арестувани. Плаките носят имената на жертвите, както и рождените и смъртните им дати. Проектът бързо става изключително популярен като специален начин за почитане паметта на мъртвите. До днес са поставени над 56,000 препъни-камъни в различни градски обкръжения в около 22 страни, огромната част от тях в самата Германия. Поставяйки ги там, където хората вървят и ги настъпват, артистът се стреми да напомни на минувачите за съучастието на обикновените германци в насилието. И макар че някои градчета все още отказват да одобрят поставянето им, броят на тези малки, но мощно подбуждащи паметници продължава да се увеличава.

Разбира се, в Германия има и по-големи, по-детайлни форми на припомняне. Местата на бившите концентрационни лагери са превърнати в голямомащабни мемориали на жертвите, с подробни изложения, които днес възприемат далеч по-обстоятелен подход към темата си, вместо частичните представяния от времената на Студената война. Модерният затвор в Нойенгаме е закрит през 2006. Един супермаркет, изграден на мястото на женския концентрационен лагер в Равенсбрюк, не е отворен никога, поради масови протести (макар че самата сграда не е разрушена). Лагерът в Заксенхаузен, северно от Берлин, в бивша Източна Германия, е почистен от отломки и през 2001 там е открит нов изложбен център. А през 2005 е открит и може би най-престижния от всички тези проекти: Мемориалът на убитите евреи от Европа, разположен в центъра на новата германска столица, Берлин.

Победители и жертви

Смята се, че споделеното чувство на отговорност за престъпленията на нацизма до голяма степен е подкрепило процеса на обединението, докато германците се опитваха да намерят нов източник на национална идентичност отвъд либерално-демократичните ценности или комунистическите визии, които бяха оформяли съответните политически култури от двете страни на Берлинската стена. Разбира се, все още има хора, които настояват, че самите германци са били жертви, преди всичко на стратегическите бомбардировки на Съюзниците по време на войната, или на прогонванията на 11 милиона етнически германци от Източна Европа, осъществени при брутални и често убийствени условия през 1944–46. Но това гледище си остава малцинствено и, което е по-важно, то не е намерило израз в постоянни мемориали: всъщност един подобен план за създаване в Берлин на музей, увековечаващ паметта на жертвите на прогонванията, трябваше да бъде изоставен след протести на полското правителство.

В същото време известен брой мемориали, създадени по време на нацизма, все още не са отстранени – и това предизвиква доста големи дебати и противопоставяния. Един такъв пример е мемориалът на войниците от 76-ти пехотен полк, намиращ се на ЖП-гарата Дамтор в Хамбург – огромен бетонен блок, увековечаващ паметта на мъжете от полка, които са паднали по време на Първата световна война. Германските ветерани са успели да осуетят плановете на Съюзниците за разрушаването му и той си остава непокътнат и до днес. В Германия има много паметници на загиналите в Първата световна война – повечето от тях повече или по-малко [политически] неутрални, но специално този, издигнат по времето на нацисткия режим, е откровено милитаристки по дух: на него е изписано, с готически шрифт, „Германия трябва да живее, дори и ако ние трябва да умрем“.

За западните сили от времето на Студената война този вид чувствителност не е била непременно нежелана. Но гледката на един толкова недвусмислено-нацистки мемориал, който представлява барелеф на 88-те пехотинци със стоманени каски, маршируващи по една от страните на блока, с оръжия готови за атака, пробужда непрестанни протести още от 1970-те насам. Отговорът на хамбургските власти беше да поръчат на австрийския скулптор Алфред Хрдличка един „анти-паметник“, който от 1980-те насам се намира в непосредствена близост до основния блок и където се увековечава паметта на жертвите на войната, и по-специално на онези 40,000 жители на града, изгубили животите си по време на гигантския пожар, предизвикан от съюзническите бомбардировки през 1943. Довършен само отчасти (по финансови причини), той въпреки това представлява реална критика на първоначалния мемориал: войната, както се припомня на посетителите, е по принцип не онова славно и героично начинание, каквото я представя паметникът на 76-ти полк.

Проверявайки границите на толерантността

Не е удивително, че разбирането за цената на войната е нещо, което е оказало огромно влияние върху съвременната германска политическа култура. От 1945 насам никоя европейска страна на е била толкова пацифистки настроена или толкова силно противопоставяща се срещу всякакви военни интервенции вън от собствените си граници. Никоя страна не е поставяла толкова силен акцент върху стабилността и приемствеността – едно предпочитание, формулирано най-сбито в известния предизборен лозунг на Аденауер от 1950-те: „Никакви експерименти!“ И никоя европейска страна не е била толкова отворена за имигранти и бегълци, включително гръцки, италиански, испански и турски гастарбайтери, привлечени от икономическия бум на 1960-те, както и онези повече от един милион бегълци от Близкия Изток и други места, търсещи по-сигурен и по-добър живот, които страната прие през последните години.

Днес тези ценности се поставят на изпитание както никога преди. Кризата с бежанците пробуди остра обратна реакция срещу следвоенните норми на толерантност. Особено две от организациите, появили се в последно време, се противопоставят ясно срещу правителствените политики в тази област. Пегида (Патриотични европейци срещу ислямизацията на Запада), формирана през 2014 в Дрезден, организира оттогава насам поредица от масови улични демонстрации, насочени против имиграцията, призоваващи към „запазване на германската култура“ и осъждащи „религиозния фанатизъм“. Един от говорителите на Пегида заяви, че Германия се е превърнала в „мюсюлманско сметище“. Допитвания до общественото мнение от 2014 показаха, че, макар някъде между една трета и половината от германците да симпатизират на оплакванията на движението, то огромното мнозинство от тях все пак заявяват, че не желаят да се присъединяват към демонстрациите, коректно преценявайки, че страховете на Пегида от някакво съкрушаване на германската и европейска култура от мюсюлмански емигранти са нещо силно преувеличено.

През последните три години Пегида до голяма степен отстъпи място на едно друго ново политическо движение, Алтернатива за Германия (АзД), която се появи като обикновена политическа партия и получи третия по големина избирателен вот по време на националните избори от миналата есен, с което спечели 94 от 598-те места в националния парламент. Освен че е анти-ислямска и анти-имигрантска партия, АзД отрича човешкото влияние при промяната на климата, би искала да забрани еднополовите бракове, поддържа онова, което нарича „традиционни семейни ценности“ противопоставя се на европейската интеграция и отхвърля онова, което според нея е култура на посрамване и сеене на чувство за вина по повод на нацисткото минало, в полза едно ново усещане за национална гордост. През януари 2017 водачът на ултра-дясната фракция на партията, Бьорн Хьоке, настоя за „поврат на 180 градуса в германските политики на паметта“ – твърдение, което породи спорове дори в самата АзД. Малко по-късно водачката на умерената фракция, Фрауке Петри, която след това напусна партията, демонстрира очевидна липса на задръжки при употребата на нацистки-оцветени понятия, които винаги са били анатема за германските политици от 1945 насам (като например Volk, което означава „народ“ или „нация“, но със силно расистки привкус, поради начина по който е било употребявано от нацистите).

АзД се радва на най-силна подкрепа в бившата Източна Германия. Около 20 и повече процента от избирателите в петте тамошни ландове дадоха гласовете си за тази партия през миналата есен, за разлика от 7 до 12 процента в бившите западногермански ландове. Това отразява наследството на комунистическия режим, който никога не е успял да създаде някаква адекватна култура на паметта сред гражданите си; бившите източногерманци изглежда не изпитват онзи вид алергия към десния екстремизъм, каквато изпитват западногерманците. По същия начин именно някои източногермански градове като Дрезден са местата, по които Пегида е организирала най-успешните си демонстрации. Както показва краткият възход на Национално-демократическата партия от 1960-те, когато властта се държи от коалиционно правителство, съставено от двете основни политически партии [християн- и социалдемократи], какъвто беше случаят с правителството на канцлерката Ангела Меркел до изборите от 2017, липсата на каквато и да е сериозна политическа опозиция насърчава възхода на крайнодесни протестни движения в Германия.

Но нито Пегида, нито АзД не успяват да разклатят германския консенсус относно нацисткото минало. Всички останали главни политически партии поддържат политиката на Меркел за бежанците и са дори още по-отдадени на доминантната германска култура на паметта. Заплахата от крайнодесен популизъм в Германия е доказано по-слаба, отколкото в доста много други европейски страни. Дните, в които някоя откровено неонацистка партия би могла да спечели значителен брой гласове са отдавна отминали и, въпреки някои флиртове с нацистки идеи, та дори и актове на [прикрито] насилие от страна на екстремистки настроените му покрайнини, крайнодесният популизъм в Германия вече няма онези нацистки връзки, които имаше в миналото. Да, някои оттенъци на нацизма по ръбовете на АзД от време на време хвърлят партията в криза и това доведе до оставки на редица от водещите ѝ членове. Партията заявява, че би желала да сложи край на германското чувство за отговорност към собственото минало, но при толкова много солидни и постоянни мемориали на жертвите на нацизма, разположени из цялата страна – като се започне с „препъни-камъните“ и се завърши с мемориалите в бившите концентрационни лагери – е трудно да се види как нещо подобно би могло да се случи. Подобни физически напомняния за престъпленията на Хитлер и нацистите са пред очите на германците всеки ден и, макар че едно дребно малцинство може и да не харесва това, те нямат друг избор освен да ги приемат. Когато става дума за приемане на греховете от миналото, в края на краищата, за Германия алтернатива няма.

 

Източник

 

Ричард Дж. Еванс
Сър Ричард Джон Еванс е британски академик и историк, най-добре познат с изследванията си по история на Германия през 19 и 20 век, особено Третия райх. Понастоящем е професор по история в университета Кеймбридж
Други статии от този автор
Посетители: 184

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Kirk SIMON писа Още
    Много ми импонира... преди 11 часа
  • Пенка Ангелова писа Още
    Анализът на Яни Милчаков... преди 19 часа
  • Gast писа Още
    Olaganustu Hal, мисля, че е... преди 21 часа
  • Gast писа Още
    Какво точно е... преди 4 дни
  • х. писа Още
    Никъде до сега не съм... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    За архива: коментар, с... преди 6 дни
  • Пламен писа Още
    Никита Михалков, творец... преди 6 дни
  • Павел Павлов писа Още
    Когато избухва... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Съществува като идея със... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Добре е, че четеш... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Чета снощи... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Нареченото "народно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Не знам дали в България... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Сега, правя малко... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    След като не си... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Опитвам се с всички сили... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И каква точно е връзката... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Златко, моето изложение... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ок, ще се опитам да... преди 1 седмица
  • Малинов, Будапеща писа Още
    Г-н Енев е седнал върху... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Гост писа:
    Путин не е по-лош нито от...
    преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Има един единствен... преди 1 седмица
  • Йордан Антонов писа Още
    Силициевата долина.... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не се тръшкай толкова, не... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Гост писа:
    От това, че дишаме...
    преди 2 седмици