„Либерален преглед“ – Съдържание

През уикенда на 19-ти и 20-ти юли 2008 градчето Кий Уест във Флорида беше домакин на сто четиридесет и един Ърнест Хемингуеевци. Хемингуеевци от цяла Америка се събраха в Кий Уест за състезание по най-високата степен на физическа прилика между известния писател и неговите двойници. Тази година победителят беше Том Гризард, при, както се твърди, много силна конкуренция. Фотографията, която обиколи света, показва множество весели дядовци, изглеждащи като Дядо Коледа, избягал от зимните си задължения, тоест като Ърнест Хемингуей. Старците, които се срещат всяка година в Кий Уест на рождения ден на Хемингуей, участваха в състезания по риболов и писане на кратки разкази.

На следващия ден вестниците в Хърватско представяха фотографията на един старец, който няма каквато и да било връзка със сто и четиридесетте старци от предишното съобщение. В Хърватско на 21 юли 2008 почина Динко Сакич, на 86 години. Но кой беше Динко Сакич? Сакич беше комендантът на усташкия концентрационен лагер в Ясеновац, където евреи, сърби, цигани и комунистически ориентирани хървати бяха унищожавани систематично. След войната той успя да избяга в Аржентина и аржентинските власти го предадоха едва през 1999 обратно на Хърватско, където той беше осъден на двадесет години затвор.

В този „исторически“ момент мнозина хървати виждаха присъдата на Динко Сакич като несправедливост, защото за тях същата тази Независима Държава Хърватско (в която Динко Сакич беше убивал евреи, цигани, сърби и неподходящи хървати) беше „фундаментът на нашата сегашна хърватска родина“, както формулира това местният свещеник, Виекослав Ласич, по случай смъртта на Сакич. Свещеникът всъщност просто излагаше една теза, изразена от Франьо Туджман, първият президент на Хърватско (след Анте Павелич) и „баща на хърватската нация“. „Ето защо всеки почтен хърватин се гордее с името Динко Сакич“, обяви свещеникът Виекослав Ласич, добавяйки, че бил „горд, че успял да види Сакич в погребалното носило, облечен в усташка униформа.“ На погребението на Динко Сакич в гробищата Мирогой в Загреб на 24-ти юли 2008 присъстваха около триста души. Дори престарелите престъпници имат приятели. Триста души е доста прилична цифра.

В деня на погребението на Динко Сакич един друг мъж се издигна от гроба в Хърватско. Звонко Бусич Тайко – хърватският Мандела, или най-известният хърватски емигрант (както го нарекоха някои хърватски вестникарски заглавия) – кацна на летището в Загреб на 24-ти юли, посрещнат с ентусиазъм от около петстотин души. Бусич се връщаше в Хърватско метафорично от гроба, но всъщност от американски затвори, където беше прекарал тридесет и две години. Далеч назад през 70-те години, заедно с американската му съпруга Джулиън Едън Бусич, той и още няколко приятели бяха отвлекли един американски самолет по пътя към Ню Йорк, защото „той искаше да привлече вниманието на света към несправедливата позиция на Хърватско в бившата Югославия“.

Този жест на „политически активизъм“ (както хърватските вестници определяха терористическия акт) завърши безславно, защото бомбата, която Бусич използва, причини смъртта на един американски полицай, а друг един изгуби окото си, след което самият Бусич и жена му бяха хвърлени в затвора. Джулиън беше освободена в навечерието на хърватската независимост; тя получи работа в хърватското посолство във Вашингтон, а по-късно в Хърватско, в личната охрана на Франьо Туджман. Хърватската армия построи на адриатическото крайбрежие вила, в която тя да може да се посвети изцяло на писането на автобиографичния си роман „Любовници и луди“ и на политическата си дейност – лобирането за освобождаването на съпруга й от затвора.

Сред събраните на загребското летище бяха хърватски политици, патриоти, поп-певци (например Марко Петрович Томпсън), свещеници, деца, седящи на раменете на родителите си и протягащи към камерите поздравителни рисунки, млади хора, крещящи Усташа-лозунги (За родината винаги готови!) и пеещи Усташа-песни. „Хърватският Мандела“ произнесе патриотична реч и цитира един стих от поемата „Осман“ от Иван Гундулич, която всяко хърватско дете от началното училище знае наизуст:

Колелото на съдбата се върти
И върти непрестанно:
Който е бил горе пада долу
А онзи отдолу се издига високо.

Звонко Бусич добави, че благодарение на Бога и свободно Хърватско (най-после аз съм в свободната си Родина!), той се е издигнал високо, докато, според логиката на колелото на съдбата, враговете му са паднали долу. Единственият човек, който на следващия ден коментира накратко възкресението на Бусич, беше хърватският президент Стипе Месич (мотивите му може да са били патриотични, но методът, който той избра, беше методът на тероризма). Звонко и Джулиън Бусич казаха на вестниците, че искат малко спокойствие, макар че буйната реч на Бусич, очевидното му вълнение от това, че най-после се е намерил „сред свои хора“ и тълпата от петстотин души говореха за точно обратното.

На 21-ви юли 2008, денят, в който умря Динко Сакич, всички световни вестници представяха фотографията на един старец с дълга бяла брада и бяла коса, кокетно събрана на върха на главата му като някаква миниатюрна самурайска плитка. Този старец нямаше нищо общо с Хемингуей или Кий Уест, нито с покойния Динко Сакич, нито със Звонко Бусич, който щеше да кацне на загребското летище три дни по-късно. Този старец изглеждаше така, сякаш е изпаднал от картотеката на някой холивудски агент: като третостепенен актьор, специализиращ се в ролите на Мерлин и Гандалф във филмови приказки. Старецът беше арестуван от сръбската полиция в Белград тъкмо когато се качвал в автобус номер 73. Оказа се, че старецът се казвал Драган Дабич или по-скоро Драган Давид Дабич ( 3D), или още по-скоро Радован Караджич.

От момента на ареста на Радован Караджич, балкански касапин и европейски Осама Бин Ладен, медиите бяха залети от безброй фарсови детайли: неуспешните опити на Краджич да се занимава с футбол и ироничния му прякор „Фантомът“; твърдението му, че Ясер Арафат отначало бил международен терорист, а двадесет години по-късно получил Нобеловата награда (повторение на твърдението на Туджман, че някакъв авторитет по Нобеловата награда му бил казал: ако не бяхте хърватин, генерале, със сигурност щяхте да получите Нобеловата награда); френетичната студентска реч на Караджич от 1986, от покрива на университета; дейността му като полицейски информатор; финансовите му измами и злоупотреби; сборникът му със стихове за деца „Няма чудеса, няма чудеса“; предполагаемата му любовница, която също има две идентичности; интернетският му магазин, където можете да си купите малък велбиг (от well-being), т. е. „кръстообразна композиция от най-малкия велбиг за вашата лична защита, която се носи на гърдите“ или голям велбиг („голяма кръстообразна композиция, която хармонизира цяло едно помещение“); декорацията на неговия интернетски сайт, една еврейска менора (вид свещник, Бел. пр.) с три рамена, която всъщност представлява прикрита православна благословия, изпълнявана с три пръста; евтините му афоризми, които изглежда са били копирани от Паулу Коелю (Човекът е най-перфектният инструмент!).

Размяната на коментари циркулираше из Интернет и в частни електронни съобщения. Те включваха споменавания на филма „Ловната дружина“, заснет в горите на Босна, в който Ричард Гиър преследва всеизвестния Богданович, чиято роля във филма играе хърватският актьор Любомир Керекес… А след това един приятел на авторката на тези редове изкопа от YouTube един видеоклип на Брабарела, в който Др. Дюран-Дюран (3D!) задвижва своята ексцесивна машина и изпълнява „Соната за палач и различни млади момичета“. Каква връзка може да има между Барбарела и Краджич? Никава. Освен факта, че ирландският актьор Мило Ошиа, който играе Др. Дюран-Дюран, извънредно много прилича на Любомир Керекес, тоест Др. Богданович, от филма „Ловната дружина“, с други думи на Караджич преди пълното му дегизиране.

Въпреки всичко тази купчина от тривиални глупости, циркулиращи из медиите, послужиха добре на самия Караджич, в трансформацията му от всеизвестен убиец в клоун, за да успокои една потенциално враждебна тълпа. Заинтригувани от фарса на неговото маскиране, множество хора успяха да забравят, че същият този Караджич-Богданович-Дабич седи върху купища анонимни човешки трупове и че съществува един огромен, мълчалив, безименен куп свидетели, включително жените от Сребреница, за които целият този медиален цирк е като сол върху отворена рана.

Филмът „Сръбски епопеи“ от Павел Павликовски – най-добрият и пълен портрет на Караджич до днес – беше направен още през 1992 година. Всичко в него е толкова ясно и очевидно, че този документален филм сам по себе си може да послужи като обвинение срещу Радован Караджич. В изминалите години криминалното досие на Караджич стана прословуто публично и новите подробности, които наводниха медиите от ареста му насам само потвърдиха онова, което и без това всички знаехме: че Караджич е убиец, седящ върху купчината тела на убити от самия него хора и че през цялото време единствената мисъл в главата му е била Как да оцелея? Един огромен човешки механизъм го е поддържал жив, същият механизъм, който запазваше Милошевич в продължение на години: прислужници, съмишленици, почитатели, асистенти, дребни и едри престъпници, полицията, държавният апарат, политици, убийци, борци, пациенти, жени, приятели, свещеници, църквата, вярващи, търговци, хора – както болни, така и съвсем обикновени.

В този момент множество сърби палят свещи и се молят за техния човек в затвора в Хага. Обикновени граждани, застаряващи рокери (Бора Джорджевич), членове на ултра-дясната групировка „Образ“, сръбски радикали, поддръжници на Воислав Шешел, Томислав Николич, Караджич, с деца начело – едно момче и едно момиче – всички те в този момент маршируват през Белград, крещейки лозунги в подкрепа на Караджич, заплашвайки сръбското правителство, трибунала в Хага, света. Множество сърби – които инак си нямат представа какво да правят когато в домакинството им се появи внезапна „дупка“, когато например се развали кранът в банята или жена им попадне в болница – внезапно проявяват най-висши организаторски способности и политическа сръчност: Караджич е арестуван – на тяхната „сръбскост“ е нанесен тежък удар. Всеки удар срещу Сръбскостта има ефекта на адреналинова инжекция.

След фалшивата новина за арестуването на Караджич през 2001, „защитни“ събрания бяха организирани моментално в родното му село и по други места в Черна Гора. Събраха се черногорски поддръжници, пееха се четнически песни, свещеници люлееха кандила. Караджич беше обявен за „хайдук“, „поет“, „борец“, „светец“ и „символ на Сръбскостта“. Хората изпадаха в поетически екстаз (Няма да предадем Караджич! Събуди се, сръбски огън! Радован е искра в скалата. Който предаде искрата, проклет да бъде! Предателят да бъде проклет хиляди пъти!) Присъстващите получаваха маски с лицето на Караджич. Черногорските гори изпращаха послание до света: Ние всички сме Радован Караджич! С други думи, хората зад маските безсрамно признаваха съпричастността си към геноцида, както реален, така и въображаем. Главният лозунг на четническата организация „Образ“ е: Всеки сърбин е Радован! – и през последните дни той отново можеше да се види по улиците на Белград.

Е ли все пак Караджич, Радован, действително едно изключително сръбско чудовище? Нека не забравяме факта, че Караджич лесно прекрачваше границите между такива „несъвместимо различни“ народи като хървати, сърби, босненци и черногорци; той прекарваше летните си отпуски в Хърватско (правейки само една-единствена лингвистична грешка, както твърдят експертите). В края на краищата, ако не по друга причина, то само поради дълголетието и способността на Караджич да възкръсва като Феникс човек би могъл да се запита колко граждани на бившата Югославия бяха – Радован Караджич!?

Липсата на символичен линч над Караджич – сега, когато това би било възможно – показва, че проблемът е по-дълбок и по-труден и че в края на краищата той не се ограничава до „Караджичите“: мошеници, пророци и печалбари, доктори на човешката душа, носители на недоволство, които изкопават от прашните сандъци личните си обиди и ги трансформират в идеологии, некрофили, копачи на кости, грубияни, екстерминатори, убийци, барабанчици на колективна истерия, местни „касапи“ и „вампири“, за които множество граждани на бивша Югославия послушно предлагат вратовете си в продължение вече на две десетилетия. Проблемът е, че всички тези подмазвачи на фашизма – включително и Караджич – блестят не чрез количеството на злото, което създават, а чрез една невидима форма, чрез семената, които посяват след себе си, чрез своите деца и внуци.

Всички тези деца, внуци, мутанти, изскочиха отново, здрави и красиви, в течение на последните двадесет години. Това са децата с четнически кепета на главите, които демонстрират в цяла Сърбия срещу арестуването на Караджич. Или Мария Шерифович, чието прекръстване с три пръста се разпространи в цяла Европа, макар че тя не беше в състояние да обясни неговия смисъл (В името на майката, бащата и нали знаете … – опита се тя да обясни гневно на една холандска журналистка), и която, печелейки конкурса на Евровизията, както сама каза, спечели за Сърбия. Това са ентусиазираните поддръжници на „дядовците“, на сръбския радикал Томислав Николич (авторът на твърдението „Бог е създал света за шест дни, а на мен ми трябваха само два, за да го разтърся из основи“); това са грубияните, които бият цигани и хомосексуалисти по улиците на Белград; те съставят пияните, възторжени тълпи по концертите на Цека Разнатович-Аркан.

Тези млади мутанти са от Босна, те вилнеят по време на футболните шампионати и се завиват в хърватски, сръбски и турски знамена като в защитна плацента. Те са учениците от Макараска, които наскоро се фотографираха пред един пречупен кръст, „за майтап“ (това не е пречупен кръст, а индийски символ на любов и мир, обясни един от тях плахо) и се перчеха наоколо с фланелки с надписи „Überalles“ (Искаме да кажем, че сме завършили, че е свършило, че сме над всички други, обясни един друг, още по-плахо). Това са децата, които се появяват по концертите на Марко Перкович Томпсън в униформи на Усташа и вдигат ръка до височината на носа си, докато техните дядовци – хърватски професори, писатели, журналисти, доктори, генерали, философи и публицисти – пишат писма в подкрепа на невежи, третокласни турбо-фолк певци като Томпсън, защищаващ правото си да изразява нецензурирани Усташа-идеи в „нашата свободна хърватска родина“.

Те са младите членове на мрачни профашистки партии в Сърбия; деца с татуировки, чиито тела показват лицето на Павелич; клиентите в магазини, които свободно продават фашистки сувенири; „смелите” нападатели на туристи, чужденци, хомосексуалисти и цигани. Това са децата, които носят на вратовете си кръстове, които редовно посещават католически и православни църкви и мюсюлмански джамии, които се мразят едни други, или някоя трета страна, при което всички се обединяват в омразата – цигани, евреи, цветнокожи и хомосексуалисти. Това са млади участници в чат-сайтове, които се учат, предполагам, от младите си унгарски събратя ( Magyargarda), които защищават „унгарските ценности и култура“; от младите български фашисти на Богдан Расате, които защищават „българските ценности и култура“ и по идеологически причини бият турци и цигани; от бруталните руски деца, които бият до смърт всекиго, чиято кожа е по-тъмна от тази на Путин.

Те са членове на „Образ“ и подобни ултра-десни групи, които примамват деца с евтината уловка на любовта към Бога и родината, сръбска Сърбия, храбри въоръжени сили, разпънатата на кръст родина и страдащата нация (Трябват ни нови герои, нови Обиличи[1] , нови девици от Косово[2]!). тези деца са млади хървати, сърби, черногорци и босненци, които използват както открити, така и закрити интернет-форуми, за да сеят и присаждат омразата си и проповядват, че войната все още не е свършила… местната преса и политици не обръщат внимание на „децата“, „случаите“, „хулиганите“, „подбудителите“, „неприятните, но разбираеми инциденти“ в инак успешното ежедневие на прехода.

Междувременно Радован Караджич може да се разхожда спокойно в костюмите си от Хюго Бос из съдебната зала в Хага. Неговата работа е свършена.

Работата на съдиите в Хага е да докажат индивидуалната вина във военните престъпления, извършени на територията на бившата Югославия и те, съдиите, ще бъдат първите, които сигурно няма да се съгласят с емоционалната и мъглива теза за колективната вина. Изглежда обаче, че простото осъждане на военнопрестъпниците не притежава силата да доведе до реален катарзис или да постави в ход реални социални промени. Защото без признанието за колективна отговорност не може да има успешна де-нацификация. За множество граждани на бивша Югославия, независимо от реалните измерения на тяхната отговорност и вина в скорошната война, което, подчертавам, не е едно и също, виновните за всичко винаги са другите: за хърватите това са сърбите, за сърбите мюсюлманите, косовските албанци, хърватите, целият свят …

Всички те обвиняват комунистите, Тито и партизаните за всичко. А след тях „американците“, „руснаците“, „евреите“, „светът“, лошите звезди, съдбата. Всички, без разлика, настояват да интерпретират събитията – които самите те поставиха в ход, които те не успяха да предотвратят, или в които самите те взеха участие – като природни катастрофи, в които само те са жертвите. В този смисъл шизофреничната фрагментация на Краджич в свирач на гусла, психиатър, не успял футболист, еколог, полицейски информатор, четник, убиец, политик, самоутвърждаван Нобелов лауреат, крадец, поет, захаросан гуру, православен мистик, в Радован Караджич и Драган Давид Дабич – е една типична местна болест, резултат от общия социален живот, едно дълбоко морално и умствено смущение; лудост, която тяхната среда продължава да третира така, сякаш това е нещо нормално.

Налице е надеждата, че с ареста на Караджич и противно на това, което твърдят младите мутанти, войната най-после ще свърши. Съществува детинската надежда, че някой ден ще видим следната малка вестникарска обява: На 21-ви юли 2018 – годишнината от ареста на престъпника Радован Караджич, осъден на сто години затвор за геноцид в Босна – в черногорския град Мелина, известен с традиционния си фестивал за свирачи на гусла, се проведе „процесия на колективен срам“, състояща се от сто четиридесет и един старци. Те носеха фалшиви бради и фалшива бяла коса с плитка на върха на главата – и доброволно се подложиха на оплюване от тълпата, която тази година беше се събрала за традиционния ритуал на разкаянието. В този ритуал „старците“ (всяка година има нови доброволци и всеки има право да участва в ритуала само веднъж, така че всички желаещи да могат да вземат участие) изразяват осъзнаването на престъпленията, които са извършили, на факта, че тези престъпления са били извършени от тяхно име, с тяхно знание или дори участие. Те признават отговорността си за престъпленията и от все сърце молят жертвите си за извинение.

Юли 2008

Източник

Дубравка Угрешич (Dubravka Ugrešić) е известна хърватска писателка, която живее в Холандия.