Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 47% (3 гласувания)

Deutschland Schafft Sich Ab: Wie wir unser Land aufs Spiel setzen
(Германия отменя себе си: Как поставяме страната си в опасност)
Автор: Тило Сарацин. Издателство: Мюнхен, DVA, 463 стр., €22.99

 

2017 11 Sarazin
Тило Сарацин (вляво), бивш служител във финансовото министерство, който подаде оставка като директор на Бундесбанката след публикуването на спорната му книга „
Германия отменя себе си“. Тук по време на церемония в чест на комика Ларс Райхов, проведена в Майнц, януари 2011.
Снимка: Boris Roessler/epa/Corbis

 

Подобно на нервна студентка, обединена Германия отпразнува двадесетата си годишнина в съзерцание на собственото си изчезване. Публикувана през лятото на 2010, Германия отменя себе си се изкачи и остана на първо място в листата на бестселърите през цялата есен – включително и по времето на двадесетата годишнина от германското обединение на 3 октомври – с 1,2 милиона екземпляри, доставени на книжарниците към края на годината. Авторът, Тило Сарацин, е бивш служител на финансовото министерство и финансов сенатор (тоест финансов министър) на Берлин. Доскоро той беше един от директорите на Бундесбанката – пост, от който беше принуден да подаде оставка след полемиките, които породи книгата му. По времето, в което се пише тази статия [2012 г.], той все още е член на Германската социалдемократическа партия, макар и да са предприети стъпки за изключването му.

Сарацин тръгва от две добре познати наблюдения – че местното германско население на страната има много ниски нива на раждаемост и че в страната има голям брой зле интегрирани мюсюлмански имигранти с (понастоящем) по-високи нива на раждаемост – за да изгради от тях кошмарен сценарий, в който докъм 2100-та година един все по-намаляващ брой от около двадесет милиона „истински германски германци“ ще бъдат доминирани и бутани насам-натам от потомците на турски и други мюсюлмански имигранти, които строят джамии и „училища за Корана“, докато „църквите, замъците и музеите“ на страната изпадат в немара.

Освалд Шпенглер, ти трябваше да живееш в този час! Der Untergang des Abendlandes![1] Finis Germaniae! Хората, които Тацит е описал около 100-та година о. н. е. в неговата Germania, всички онези мъжествени Хермановци, бродещи из тевтонската гора, и отвръщащи очи от четенето на Гьоте и Шилер, само за да сътворят заедно с плодовити руси моми множество сърцати, култивирани малки Срацини, няма да съществуват повече. Германия (100-2100), почивай в мир! Тоест, освен ако тя успее да се стегне и вземе лекарството, предписвано от Д-р Сарацин.

1.

Загрижеността около факта, че местното население на Германия, заедно с онези на няколко други западноевропейски страни, има много ниски нива на раждаемост, не е нищо ново. Преди около тридесет години един британски аспирант, преподаващ в западногермански университет, сподели със студентите си статия от списание, според която, ако тогавашните нива на раждаемост биха се задържали – в сравнение с онези от 1960-те – то евентуално нямало да останат никакви германци. Той запита студентите си какво мислят за това. След дълго мълчание един от тях каза „Find’ich gut!“ („Намирам това добре!“). Забележката отразяваше по великолепен, насмешливо-експресивен начин тогавашното (днес вече изчезващо) западногерманско настроение на себе-отхвърляне, свързано с наследството от ужасите на нацизма.

Сарацин не намира нищо хубаво в тази перспектива. Той е ужасен от статистическите прогнози, които действително внушават, че германското население ще намалее до 24 милиона към 2100 г. – но само ако се задържат сегашните нива на раждане и без да се взема предвид по-нататъшната имиграция.[2] Той е ужасен дори още повече от това, че Германия, вместо да привлича по-високо квалифицирани имигранти, е получила голям брой зле образовани мюсюлмани, мнозина от които – така смята той – отказват да се интегрират и вместо това седят без работа в бедни квартали като Нойкьолн в Берлин, преживявайки благодарение на прекалено щедрата германска социална държава. Той описва западногерманския внос на т. нар. „гости-работници“ (Gastarbeiter) от средата на 1950-те до ранните 1970, като „гигантска грешка“. (В същото време не си дава труда да се запита как точно Западна Германия – изправена пред сериозен недостиг на работна ръка, в резултат на икономическия си бум, който е усилен още повече след отрязването на притока на хора от Изтока чрез издигането на Берлинската стена – би могла да привлече високо образовани имигранти за места, изискващи тежък физически труд из нейните фабрики).

Сарацин няма нищо против множеството имигранти от германски произход (т. нар. Aussiedler [Изселници]) от Източна Европа, нито срещу азиатците и източноевропейците, които, по негово мнение, по правило се интегрират, справят се сравнително добре в училище и допринасят за обществото. Проблемът е в онези, които не го правят. И те, според него, са понастоящем онези предимно мюсюлмански семейства и наследници на гастарбайтерите, живеещи в бедните квартали на Берлин и други градове.

Сега, ако Сарацин би оставил нещата дотук, всичко това би се оказало просто [поредното] отчетливо консервативно, но напълно разумно предизвикателство. Поставена на четири страници в края на книгата му, неговата програмна алтернатива срещу шпенглеровия кошмарен сценарий съдържа определен брой политически предписания, с повечето от които (при едно изключение) либерално-консервативните или консервативно-либерални европейци биха могли да се съгласят с готовност, (По-късно ще се върна към единственото изключение).

Имиграционната политика, твърди той, трябва да бъде по-строга и избирателна. Трябва да бъдат въведени целодневни, универсални детски градини и училища, с безплатен обяд за всяко дете. Голямо внимание трябва да се обръща на преподаването на немски език и математика на имигрантските деца.

Към това бих прибавил единствено: а също и на преподаването на история, гражданско учение и умения, които биха им позволили да намерят работа. Тук, в пределно скицирана форма, се открива рецепта за по-активни политики на онова, което може да се нарече гражданска национална интеграция от вида, който много западноевропейски страни вече възприемат – политики, които аз също считам за отдавна наложителни.

За нещастие Сарацин не спира дотук. Той твърди в увода, че е загрижен най-вече за постигането на „яснота и точност“. Но Германия отменя себе си представлява всъщност огромен казан с несмилаем гулаш, в който са примесени множество статистически таблици и номерирани списъци от вида, който можете да намерите в някой вътрешен доклад на германското финансово министерство, плюс история и философия на аматьорско ниво, фрагменти от автобиография и усукани декламации относно исляма и упадъка на Запада. Служителят на финансовото министерство си играе на Освалд Шпенглер.

Да вземем за пример неговата обсебеност от хиджаба [традиционната мюсюлманска забрадка на жените]. „Милиони жени тук сред нас“, пише той, „са принудени чрез социалния натиск на тяхната религия и култура да се придържат към правила на обличане, които ги принизяват като автономни индивиди…“ Милиони? Дори и при неговата (завишена) преценка, че сред 15-те милиона души „с имигрантски произход“ в Германия – при общо население от 82 милиона – би могло да има 6 милиона мюсюлмани, то това предпоставя, че почти всички жени-мюсюлманки в Германия трябва да носят хиджаб. Но по-нататък в книгата си той казва, че само 33 процента от германските мюсюлманки носят хиджаб. Математика? Точност?

И как може да бъде сигурен, че носенето на хиджаб е винаги резултат от социален натиск? Никога ли не е срещал, както са го правили повечето от нас, млади и добре образовани европейски мюсюлманки, които носят забрадките си като израз на съзнателен, отчетлив избор? Не, той все пак настоява, че знае по-добре:

Носенето на забрадка никога не е израз единствено на религиозност… Забрадката означава в същото време и приемането на подчинеността на жената пред мъжа, тоест отхвърлянето на еманципацията на жените в западния [abendländlischen] модел.“

Доказателства?[3]

Д-р Сарацин е също толкова компетентен при обясняването на субективното „значение“ за носенето на забрадка при някоя германска мюсюлманка, колкото и тя е компетентна да обясни значението на факта, че Д-р Сарацин носи мустаци. И, между другото, в 1950-те години от неговото детство, които от време на време се появяват в текста му като един вид златен век, множество консервативни жени-християнки – да не говорим за монахините – редовно са носели забрадки на обществени места. Дали те също са предавали Abendland-а?

До каква степен невъздържани, алиберални и неточни са възгледите му по тези въпроси може да се види в един коментар, който е направил по време на интервю за германското издание на Lettre Internationale през 2009, с което започва и целия фурор:

Не е нужно да уважавам когото и да било, който живее от тази държава, отхвърля тази държава, не допринася както трябва за образованието на децата си и постоянно произвежда нови момичета със забрадки. Това е вярно за 70 процента от турското и 90 процента от арабското население на Берлин.

Точност?[4]

На моменти ние долавяме ядния тон на свадлив стар мъж, който вече не разбира света около себе си. След като си е припомнил някои щастливи часове от собственото детство, прекарани в четене до насита, свит на кълбо в голямо кресло под портрета на Гьоте, той се впуска в размишления от вида „често се питам, къде ли бих бил днес“, ако вместо това бил прекарал времето си с някоя компютърна игра като World of Warcraft.

Той прави валидното и важно (ако и едва ли оригинално) наблюдение, че безразборно-щедрите европейски социални помощи са насърчили сред много семейства от имигрантски произход появата на една култура на зависимост – и намеква за обвързаната с намиране на работа интеграция, която може да се наблюдава при имиграцията в Съединените щати.[5] Но всичко това той комбинира със странното старание да докаже, че човек може да живее перфектно добре въз основа само на германските социални помощи. Това води до появата на абзац, чиято непреднамерена смехотворност е останала недостатъчно добре отбелязана от германските рецензенти. Той разказва как е накарал един от служителите си във финансовия отдел на берлинското кметство да покаже в подробности как човек би могъл да се изхранва в продължение на три дни за по €4.25 дневно, (сумата, която е била предоставяна за разходи за храна през 2008). Препечатвайки в книгата си съответното меню, той го описва като предоставящо по четири яденета дневно и „много балансирано и разнообразно“. Едно от четирите яденета е „чаша чай + 3 бисквити“. Вечерята пък се състои от „Половин кисела краставичка, 130 грама салам на резенчета, 200 грама картофена салата“. Кой би могъл да си желае нещо повече?

Дори още по-изящно, Сарацин разказва как той и жена му се изхранвали в течение на няколко дни „без каквото и да е специално усилие“ по тази рецепта. О, ако бих имал перото на Чарлз Дикенс, за да увековеча тази сцена! Господин докторът финансов сенатор (заплата за 2008 – 138,000 евро годишно) и добрата му стопанка сядат, във вероятно не съвсем скромното си обиталище, за да опитат насладите на бедняшкия живот. Внимателно претеглят картофената салата. Отрязват точно салама. Преполовяват краставичката. И, докато се наслаждават на това изобилно ядене, промивано с чаша чиста берлинска чешмяна вода, те разговарят за книги, история, упадъка на Запада. На заден план тихо звучи шубертов квинтет, откъм грамофона под портрета на Гьоте. А след това, преситен, Д-р Сарацин се обляга назад и казва, „Виждаш ли, скъпа, бедняците живеят истински добре!“

По-малко развлекателни са твърденията му относно генетическото наследство на интелигентност сред различните етнически групи. В тази германска версия на „Камбанната крива[6], Сарацин заявява, че интелигентността е нещо от 50 до 80 процента наследено. След това разяснява на четири страници и с доста подробности, как изследванията върху интелигентността показват, че евреите са с 15 процента по-интелигентни от хората около тях. Това било вярно в Германия от началото на двадесети век, твърди той, „и до ден-днешен едно отношение със същата величина се открива сред евреите от северна Америка.“ Сред историческите причини за това се открива например, че „равинът е имал по-високи шансове да се възпроизведе (Fortpflanzungs-chancen), тъй като е можел да се ожени за дъщерята на богатия еврейски бизнесмен.“ Нацистите, обяснява той, отричали тестовете по интелигентност като еврейско откритие, предназначено да привилегирова един определен вид еврейска интелигентност. След което коментира: „За германските Herrenmenschen [хора от господарска порода] един тест за интелигентност, при който евреите получават 115, но германските Herrenmenschen средно само по 100, е бил неприемлив.“

Така че, ясно, германците са направили голяма грешка като са се избавили от своите евреи. „Турците завладяват Германия така, както косоварите завладяват Косово: чрез по-високи нива на раждаемост“, казва Сарацин пред Lettre Internationale в интервюто си от 2009, след което добавя: „Всичко това щеше да ми харесва, ако те бяха източноевропейски евреи с IQ от средно 15 процента повече в сравнение с останалото германско население.“ Д-р Сарацин е голям филосемит.

Този вид групово наследяване на интелигентността е не само културно, но и генетически обусловено. „Всички евреи споделят един специфичен ген“, казва той за Welt am Sonntag. „Баските имат специфични гени, които ги различават от другите.“[7] По-късно се дистанцира от тази забележка. При по-новите издания на бестселъра си той е добавил и нов предговор, в който се казва, че природата и културата [nature and nurture] си взаимодействат по комплексни начини и че „никъде в книгата си не съм твърдял, че определени групи са – по етнически причини – ‚по-глупави‘ от други.“[8]

Освен това Сарацин е направил мълчешком определен брой дребни поправки. Например там, където преди това е писал „от демографска гледна точка, огромната плодовитост на мюсюлманските имигранти е заплаха за културното и цивилизационно равновесие на една застаряваща Европа“, сега е добавил „в дългосрочен план“. Дали това прави твърдението му по-точно? Едно цялостно изследване на плодовитостта сред имигрантите в Германия, от Надя Милевски, подсказва, че нивата на раждаемост вече са намалели при второто поколение и тенденцията е към [спадане до нивото на] местните норми, а следователно именно в дългосрочен план е малко вероятно те да бъдат толкова „огромни“.[9]

Пред Frankfurter Allgemeine Zeitung той е казал, че е отстранил друг абзац, защото някои журналисти го били криворазбрали като твърдение, че мюсюлманите били по-глупави. „Това е очевидна глупост“, пояснява той.[10] За съжаление това е вид криворазбиране, което самият Сарацин насърчава чрез постоянните си заявления, в които се размива разграничението между културно и генетическо наследство.

Главата, посветена на демографията, е озаглавена „Повече деца от умните, преди да е станало прекалено късно“. Политическите му предписания в края на книгата – представени под формата на алтернатива срещу шпенглеровия сценарий за 2100 – предвиждат „мерки“ за увеличаване броя на ражданията от страна на „жени със средни и високи стандарти на образование“. Тези „мерки“ не са уточнени, но той ги описва като „особено спорни“, което ни кара да се питаме какви ли все пак биха могли да бъдат. Данъчни намаления и новосъздаден Bundesmutterkreuz (Почетен кръст на федералната майка[11]) за русата докторантка Д-р Сабине Народоспасителка? [Sabine Volksretterin] А дали няма да има и допълнителни „мерки“ за разубеждаване на високата раждаемост сред глупавите, изостанали жени с хиджаби? Мисля, че това трябва да ни се каже.

2.

Този казан с недосварен гулаш, с неговата смесица от ядивни и несмилаеми съставки, се превърна в най-големия политически бестселър в западната част на Германия за последния четвърт век – и пръв за двадесетте години на обединена Германия.[12] Както и при успеха на шпенглеровия Залезът на Запада в годините след Първата световна война, онова, с което си имаме работа тук, е не само издателски, но и културен, и политически феномен.

Двадесетата годишнина на германското обединение беше белязана от обичайния рунд на недоволна интроспекция относно това дали Оситата (източногерманците) и веситата (западногерманците) наистина стават един народ, но дори и на германците изглежда вече започва да им писва от това. Така че, вместо това и оситата, и веситата изглежда са хванали книгата на Сарацин и са започнали заедно да реват срещу тези проклети мюсюлмански имигранти.[13] За разнообразие те реваха също и против разпуснатите гърци, ирландци, португалци, италианци и т. н., които искали от пестеливите, здраво работещи германци, да платят за спасяването на Еврозоната. Ако бихме били нелюбезни, то сигурно бихме могли да кажем, че вътрешното обединение на германците върви добре, благодарение на тези два набора от козли на отпущението. Няма нищо по-добро от общите врагове, когато става дума за обединяване на хората.

Фактът, че това е германска книга, която се занимава с въпроси като относителната интелигентност на евреите, с неизбежност ще пробуди стари страхове и асоциации. Докато я четях аз посетих една изложба (предполага се, че е първата в историята на Федералната република), посветена на Хитлер – сдържано и критично изложение, представяно от Германския исторически музей в Берлин. Неволни тръпки полазиха по гърба ми когато стигнах до нацистки плакат, на който се показва как хора от „низшите раси“ ще задминат здравите арийци като част от населението след няколко десетилетия, поради високите си нива на раждаемост – или, за да го кажем по друг начин, поради „огромната им плодовитост“.

И въпреки това аз категорично се съгласявам с Юрген Хабермас, че нацизмът е погрешната база за дискусия, когато става дума за „дебата Сарацин“. Хабермас твърди, че това е завръщане не към 1930-те, а по-скоро към 1990-те, когато Германия имаше първите си големи полемики за имиграцията.[14] Но най-важното сравнение си остава не историческо, а съвременно. „Дебатът Сарацин“ е германската версия на една дискусия, която се случва по същото това време във всяка друга западноевропейска страна, в която има голямо мюсюлманско малцинство. Сравнителните изследвания по общественото мнение показват, че британците, италианците и испанците изказват по-негативни мнения относно въздействието на имиграцията в сравнение с германците.[15] В Холандия, всеобхватната анти-ислям (не просто анти-ислямистка) реторика на Геерт Вилдерс помогна на партията му да спечели повече от 15 процента от гласовете на изборите от 2010, което ѝ даде мощни лостове за въздействие върху правителството.

В Германия не е имало нищо подобно.[16] Там не само подстрекателската, но дори и откровената дискусия по тези въпроси е ограничавана от онзи вид нервни табута, които Сарацин и поддръжниците му атакуват като „политическа коректност“ – а самите табута се основават на заплахата от съдебно преследване заради слово на омразата. (Едно прокурорско разследване по възможни обвинения в подстрекателство беше започнато след интервюто на Сарацин за Lettre Internationale, но за щастие беше прекратено скоро след това).

Вместо открито обръщане към реалните страхове на хората, една от характерните германски реакции е so was sagt man nicht! – „така не се говори“. Но колкото повече хората не казват подобни неща, толкова повече те си ги мислят. Така че натискът на неизговореното се увеличаваше, подобно на пара в термична тенджера – докато, с публикуването на книгата на Сарацин през лятото на 2010, капакът изхвърча. Сега пък се подхвана крясъкът endlich sagt das einer! (Най-после някой да го каже.“) В деня, в който канцлерката Ангела Меркел провеждаше добронамерена „интеграционна среща“ между водачи на различни малцинствени общности и германски политици, таблоидният вестник Bild публикува цяла страница с извадки от онова, което те описват като „хиляди“ писма от фенове на Сарацин, така че „участниците в срещата да могат да прочетат какво мислят германците“.[17] 

3.

Някои хора, които уважавам, казват: е, Сарацин може и да е прекалено провокиращ, но пък поне предизвика сериозен дебат по изключително важен въпрос.[18] Разбирам защо го казват, но за самия мен вярно изглежда точно обратното. Именно защото става дума за сериозен въпрос е силно вредно, че дискусията по него се започва чрез някаква недоварена каша от евгеника и културен песимизъм.

Всички западноевропейски общества се борят с наследството на множеството грешки, които са направили в областта на имиграцията и интеграцията. Тези грешки включват глупостта да се третират хората с имигрантски произход, дори и при второто или трето поколение, като временни „гости“, както и неприемливия морален и културен релативизъм на политиките, които минаваха за „мултикултурализъм“ през последните десетилетия.[19] Всичко това е описано и анализирано във великолепното изследване на холандския учен Пол Шефер Имигрантите, което се появи на немски език през 2007, но тази книга очевидно никога не е имала и най-малък шанс да се превърне в бестселър, тъй като тя беше добре осведомена, точна, нюансирана, скромна и чувствителна към разглежданата тема.[20]

Сарацин резюмира рецептата си за по-добра интеграция като „очаквайте повече, предлагайте по-малко“. Моята е „очаквайте повече, предлагайте повече“. Но това „повече“, което трябва да предлагаме, не трябва да бъде безразборни социални помощи или държавно-финансирани мултикултуралистки дрънкулки, а добро образование, професионална подготовка, истински равноправни шансове на пазара на труда, плюс доброжелателно, отворено, свободно общество, уверено в собствените си ценности, като свобода на словото, толерантност и равни права за жените. Онова „повече“, което свободната страна има право да очаква от хората, желаещи да живеят в нея, е обобщено в едно изказване на Мустафа Кери, великият мюфтия на Босна-Херцеговина. Неговото просто послание към имигрантите гласи така: първо, зачитайте законите на страната; второ, учете езика; трето, вършете нещо полезно за обществото, в което живеете.

Онова, което в края на краищата е най-депресивно в книгата на Сарацин, е нейната липса на вяра в самото нещо, което тя твърди, че цени над всичко друго: образование, култура, всичко онова, което се обобщава от непреводимата германска дума Bildung[21]. Сарацин цитира Еразъм: „Хората не са родени, а оформени [образовани, gebildet].“ Но защо тогава самият той не го вярва? Германската култура е, в края на краищата, една от най-богатите в историята на човечеството. Именно тази култура е приела един имигрант от Швейцария на име Сарацин (името идва от названието на мюсюлманските пирати от средновековието) и е превърнала неговото чуждо ядро, чрез няколко поколения на Bildung, в днешния изконно-германски финансов служител и аматьор-философ Тило Сарацин. Именно тази култура, това Bildung, е нещото, което ни е дало последния водач на германската зелена партия, Джем Йоздемир, една християндемократична министърка на Долна Саксония на име Айгюл Йозкан, плюс много други турски германци или германски турци от най-различни професии.

Такива образовани мъже и жени от имигрантски произход също ще се смесват с други, създавайки деца и внуци, които ще имат дори още по-сложни идентичности. Тази силно желателна смесица ще подкопае от само себе си опростенческите, черно-бели демографски прогнози за това, че след сто години щяло да има повече „турци“, отколкото „германци“. Смях се на глас когато, след като най-после си бях пробил път до мястото, където се провеждаше едно от четенията на книгата, заварих Сарацин да благодари на редакторката си за това, че значително е подобрила четивността на неговата германска проза. Името на дамата? Дита Ахмади. (Ужасявам се при мисълта как ли точно е изглеждала прозата на Сарацин преди да бъде подобрена от Ахмади).

Тази Германия, ако остане вярна на най-доброто в собствената си култура, трябва да бъде привлекателно място за високо образовани имигранти. В момента тя изглежда не е такава. Индийските специалисти по информационни технологии предпочитат да отиват в Калифорния, и то не само заради английския език. Процъфтяващата германска икономика може  да се изправи пред недостиг от около 400,000 квалифицирани работници, според Германските търговски камари, но през всяка от годините 2005–2009 тя е изпитвала нето-загуба на най-високо квалифицираните си хора.[22] Иронично, но някои от добре образованите хора, които напускат страната, са второ или трето поколение германски турци/турски германци, връщащи се („обратно“?), за да започнат интересна работа в процъфтяващата турска икономика.[23] 

Самият Сарацин очевидно желае високо квалифицирани имигранти – особено източноевропейски евреи, както и други гении по рождение – които да идват и остават. Но книгата му, както и популярната атмосфера, която тя възбуди, едва ли ще направят от Германия по-привлекателно място за образованите имигранти. В този смисъл човек би могъл да каже, че Сарацин е болестта, за която би желал да бъде лекарство.

Германия ще се промени, разбира се. Според една научна демографска прогноза, към 2050 всеки един на около четирима германци вероятно ще бъде от „имигрантски произход“.[24] Но ако остане вярна на най-добрите си традиции, освен това Германия ще си остане Германия. Тя няма да отмени себе си, а ще се поднови. Това е нещото, което нациите вършат. Те се променят и заедно с това си остават същите. Ако са мъдри, те се променят, за да си останат същите.

Нациите могат да вършат това, тъй като са направени не от гени, а от култура, история и география, с помощта на митове, ценности, споделени начини на живот и мислене. Така например, за Германия е някак дълбоко характерно това, че тя изпива странна потребност, то време на време, да съзерцава собственото си изличаване, описано в надута проза. В този смисъл предполагам, че може да се каже, че Сарацин все пак е допринесъл с нещо за оцеляването на Германия, в края на краищата.

2012 г.

Източник

 

[1] Заглавието на книгата обикновено се превежда като Залезът на Запада, но консервативният привкус на думата Abendland се предава по-добре от днес вече архаичното „Окцидент“. (Всички бележки са на автора, освен ако е отбелязано другояче).

[2] Виж Steffen Kroehnert et al., The Demographic State of the Nation (Berlin-Institute for Population and Development, 2006).

[3] Само две страници след това всеобхватно обобщение самият той резюмира наблюденията на кмета на квартала Нойкьолн в Берлин по следния начин: „Момичетата с най-строги забрадки идват от религиозно-стриктни семейства и са в по-голямата част от случаите добре образовани. Особено строго забрадените [ sic ] често са и онези, които говорят най-добър немски език.“ За по-реалистична и нюансирана представа относно различните видове забрадкиa, които се носят от германските мюсюлманки, както и различните причини, поради които те ги носят, виж Ahmet Toprak, Integrationsunwillige Muslime? Em Milieuberichl (Lambertus, 2010).

[4] „Klasse statt Masse,“ Lettre Internationale (German edition), No. 86, Autumn 2009. И още един дребен пример за неговата точност: на страница 274 той приписва един цитат на някой си Тимъти ГОРДън Аш.

[5] В отличния си сравнителен анализ на имиграцията в Западна Европа, публикуван на немски под заглавие Die Eingewanderten: Toleranz in einer grenzenlosen Welt [Имигрираните: Толерантност в един свят без граници] (Carl Hauser Verlag, 2007), Пол Шефър [Paul Scheffer] отбелязва, че половината от хората от марокански и турски произход в Амстердам нямат работа, докато едно изследване открива, че около 90 процента от имигрантите от първо поколение в Ню Йорк имат работа.

[6] Силно оспорвано изследване на двама американски социални учени, Чарлз Мъри и Ричард Хърнстийн, публикувано през 1994, в което се правят тесни връзки между неща като (например) расов произход и интелигентност. Бел. пр.

[7] „Mögen Sie keine Türken, Herr Sarrazin?“ Welt am Sonntag, August 29, 2010.

[8] Предговорът е датиран като от септември 2010 и се появява от единадесетото издание нататък.

[9] Виж Nadja Milewski, Fertility of Immigrants: A Two-Generational Approach in Germany (Springer, 2010), достъпна онлайн на адрес http://www.demogr.mpg.de/books/drm/006.

[10] „Sarrazin: Ich mache keine inhaltlichen Korrekturen,“ Frankfurter Allgemeine Zeitung, November 15, 2010. The sentence was: „Among migrants from the Near East, genetic burdens – determined by the marriage between relatives that is usual there – play a significant role and produce a higher than average proportion of inherited diseases.“

[11] Тук, разбира се, Гартън Аш прави намек за добре известния Mutterkreuz (Почетен кръст на германската майка), въведен от нацистите като средство за поощрение на раждаемостта през 1938 г. Бел. пр.

[12] Изглежда, че последният сравним с това политически бестселър в тогавашна Западна Германия е бил На дъното на Гюнтер Валраф, който през 1985 се продава в повече от 1,5 милиона екземпляра за няколко седмици. Сравнението е доста поучително. Там където книгата на Сарацин осъжда неадекватната интеграция на турските гастарбайтери, онази на Валраф е репортаж от първо лице, в който се описват трудностите и предразсъдъците, с които се сблъскват същите гастарбайтери на работното място – основаващи се на собствения опит на Валраф, който в продължение на месеци работи възможно най-черна работа,, представяйки се за турчин на име Али.

[13] Запитах (много услужливите) издатели на Сарацин дали могат да кажат в коя част на страната – на Изток или на Запад – са били продадени повече екземпляри, но те ми отговориха, че поради цялостната система на разпространение е невъзможно да се каже точно.

[14] Виж Jürgen Habermas, „Leadership and Leitkultur,“ The New York Times, October 28, 2010.

[15] Виж Financial Times, „Britons Lead on Hostility to Migrants,“ Financial Times, September 6, 2010.

[16] Статията е от 2012 година, когато внезапният възход на дяснорадикални партии и движения като Алтернатива за Германия и ПЕГИДА все още не беше толкова очевиден. Бел. пр.

[17] „Herr Sarrazin, Sie Sind ein Prophet,“ Bild (Bundesausgabe), November 3, 2010.

[18] Това беше първоначалната реакция на бившия канцлер Хелмут Шмит към интервюто на Сарацин за Lettre Internationale през 2009. Виж също оценката на британския коментатор Дейвид Гудхарт в „The Challenge to German Liberalism,“ Prospect, November 17, 2010.

[19] Вече от дълго време насам твърдя, че идеологическото понятие „мултикултурализъм“, за разлика от описателното прилагателно „мултикултурен“, просто трябва да бъде изоставено. Виж лекция ми в памет на Исая Бърлин от 2008, достъпна на адрес http://itunes.apple.com/itunes-u/the-isaiah-berlin-lecture/id381700653.

[20] Paul Scheffer, Die Eingewanderten: Toleranz in einer grenzenlosen Welt (Munich: Carl Hanser Verlag, 2007). Англоезичното издание на книгата на Шефер ще се публикува от Polity Press под заглавие Immigrant Nations.

[21] Думата има прекалено много различни съдържания, най-важните от които са: образование, оформяне, израстване, просвещение, култивираност, подобряване на собствените маниери и стил. Бел. пр.

[22] Виж Quentin Peel, „Berlin Pushes for Integration of Immigrants,“ Financial Times, October 19, 2010, както и „Deutschland verliert Spitzenkräfte an Europa,“ Frankfurter Allgemeine Zeitung, November 16, 2010.

[23] Както е живо представено в Bild, „Wir Deutsch-Türken sind zurück in die Türkei gegangen,“ November 27, 2010. С благодарност към моя оксфордски колега Керем Октем за това и други посочвания.

[24] Както се показва от едно ценно изследване на оксфордския демограф Дейвид Коулман, „Immigration and Ethnic Change in Low-Fertility Countries: A Third Demographic Transition,“ Population and Development Review, Vol. 32, No. 3 (September 2006), pp. 401-446, this on p. 431.


Тимъти Гартън Аш
Тимъти Гартън Аш (род. 1955) е британски историк и автор на осем книги по „история на настоящето“, проследяващи развитието на Европа през последния четвърт век. Той е професор по европейски студии в Оксфордския университет и старши сътрудник към института Хувър в Станфордския университет. Негови есета се появяват редовно в New York Review of Books. Професор Гартън Аш пише седмична колонка за The Guardian. Той също пише за New York Times, Washington Post, Prospect magazine и Wall Street Journal.
Други статии от този автор
Посетители: 145

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • suhi писа Още
    БПЦ получава държавна... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Вярно е, че в Западна... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Златко, не знам колко... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    За „жестокост“ не става... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Последно това не... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Какво е било това... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Вярно, вярно. От едната... преди 2 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Браво на Valet! Излизам с... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    “Щото то не е само да се... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Абе бай Златьо, аз не съм... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    ...това изглежда пример... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Преди месец канадския... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Какво се случва със... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Внимавай с използването... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Златьо, я обясни как... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Social and economic success

    On the other...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Орбан, Качински и...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    „Май че някои...
    преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Впрочем, добра статия (за... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 3 дни
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 3 дни