Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 90% (4 гласувания)

 

2017 08 EU nationalstate© Jens Bonnke für DIE ZEIT

 

Нациите и техните държави, твърдят, са „социални конструкти“. Ала това не означава, че могат по всяко време да бъдат деконструирани. Семейства, бюрокрации, акционерни дружества също са социални конструкти; въпреки това те не могат да бъдат премахнати. Ако ще градим общ европейски дом, в него трябва да има място за европейските нации. Без тях, европейски политически ред няма да има; такъв ред е възможен само с тях, чрез тях и на тяхната основа.

Всъщност това се знае навсякъде – освен в Германия и може би в Брюксел. Тук си внушават, че следващата стъпка към „обединена Европа“ трябва да бъде направена от разочарованите от своите национални държави „европейски граждани“ на някакъв самоназначен от тях конвент, който да постанови денационализирането на Европа. Аз наричам това пучисткия път към европейско обединение. Да се мисли, че такъв път съществува реално, е илюзия – само че илюзиите, и особено онези от германско-идеалистичен тип, могат да имат катастрофални последици, тъй като отклоняват от необходимото и възможното. Който предлага „конституционен патриотизъм“[1] като алтернатива на национализма и шовинизма, не би трябвало дори и на ум да си въобразява, че ще може да осуети нови референдуми като британския.

Няма спасение: не само природата, но и обществата могат да се развиват само от материала, който преди това те самите са създали; в социологията това се нарича зависимост от произхода. Нови сътворения в политиката в най-добрия случай са възможни само след тотално поражение в тотална война. Политическата история на Европа е произвела сложно разнообразие от национални идентичности и суверенитети, които никой извън Германия не желае да изкорени – не на последно място тъкмо заради германците. „Мога да разбера, че вие, германците, сте готови да се отречете от своята националност“, ми каза преди няколко години един гръцки политолог, преподаващ в Ню Йорк. „Но не настоявайте от нас да сторим същото, за да ви помогнем“.

В действителност повечето страни-членки са влезли в ЕС не за да се откажат от суверенитета си, а напротив, колкото се може по-добре да го защитават тъкмо от други страни-членки, или пък за да го осъществят пълноценно – вижте Ирландия, Дания, Холандия и Люксембург, балтийските страни, Финландия, Полша и т.н. А що се отнася до двете европейски ядрени сили, то европейската дискусия във Франция и Британия се върти главно около въпроса къде са по-суверенни, дали в ЕС или може би във валутния съюз (ВС) – казано в прав текст, по-малко управлявани от Германия, – или извън тях. С растящото задълбочаване на интеграцията, този въпрос все повече получава отрицателен отговор; вижте Брекзит, вижте Льо Пен и Меланшон, които спечелиха заедно над 40 процента от гласовете в първия кръг на президентските избори във Франция. В Германия „дискурсът“ за Европа предпоставя някак си съвсем естествено, че крайната цел на европейското обединение е краят не само на германската национална държава, но на всички национални държави – нещо, което периодически предизвиква тревожни спазми сред останалите европейци. В този контекст нека припомня, че през 1990-те Франция отказа на Хелмут Кол онзи „политически съюз“, който Германия с право смяташе за предпоставка на един функциониращ валутен съюз.

Това не означава обаче, че националните държави и нациите са непроблематични образувания. Нациите са склонни да се представят като общности с единен произход; истината е, че те са с много пъстър състав. Те много рядко се покриват изцяло с националните държави, в които са организирани; почти навсякъде съществуват неидентични примеси – езикови, етнически, културни. „Общности“, които се изживяват като нации, например каталонците и шотландците, могат да се окажат в една национална държава, която възприемат като чужда и затова настояват за собствена държава – за да се присъединят след това към ЕС, естествено не за да се откажат от своя току-що извоюван суверенитет. Обикновено държавите са онези, които създават нациите, а не обратно, при което те са повече (Франция) или по-малко (Югославия) успешни. В това отношение войните, външни и вътрешни, могат да бъдат полезни – както и шамарите за онези ученици, които в час говорят на своя диалект. За щастие тези похвати не стоят на разположение на европейските конституционни патриоти в Брюксел.

С нациите, ако перифразираме Бисмарк, положението е същото, както с кървавицата и законите: човек не държи обезателно да знае как се правят. Щом бъдат направени обаче, те са вече факт, от който има последствия. Римляни, франки, бавари започват като разбойници; но това, което остава след тях, притежава уникална идентичност. В действителност модерната национална, или по-точно квазинационална държава е всичко друго, но не и отживяла времето си като суверенна териториална държава в епохата на „глобализацията“.

Според ООН през 2010 в света е имало 202 суверенни държави, от които 191 членки на световната организация; през 1950 съотношението е било 91 към 60. През 1980 общият брой на държавите достига 177, а в хода на последвалите три десетилетия на ускорена „глобализация“ се увеличава още веднъж. Очевидно държавният суверенитет си остава желан институционен ресурс, като при това е налице стремеж към смаляване – предпоставка за по-голяма хомогенност. Половината от съществуващите през 2010 държави имаха по-малко от 7,1 милиона жители. Вярно е, че през 1980 средната стойност от 4,9 милиона беше още по-ниска; поради увеличилия се брой на държавите, повишението в средния брой на жителите изостана обаче от прираста на световното население. Разводите течаха като на конвейр: кървави, както в Судан и Югославия, или мирни, както в Чехословакия. За доброволни обединения – между Италия, Испания и Португалия в Латино-Медитерания, между Норвегия, Швеция, Дания и Финландия във Велика Скандинавия, между Естония, Латвия и Литва в Източен Балтистан – не сме чували нищо.

Може би става дума за онова, което Хабермас критикува като „дребнодържавие“ (Kleinstaaterei), използвайки при това риториката на националистическите велики държави? Ако се абстрахираме за момент от усилията на САЩ да рационализират държавното устройство на света чрез серийно производство на failed states, тук се оказваме пред един фундаментален проблем на обществена организация в епохата на световно-историческото разделение на труда: кое е по-добре за една държава – да бъде малка или голяма, и ако е малка, как да бъде обвързана, ако ли пък е голяма, какво да бъде политическото ѝ устройство? Малки страни-членки на ЕС, които не членуват във валутния съюз (Дания, Швеция), са по-добре от други, които са във ВС (Финландия, Португалия, Гърция, Ирландия), а някои малки страни извън ЕС (Норвегия, Швейцария, Исландия) са във всеки случай не по-зле от малките страни в ЕС, дори ако последните разполагат със своя собствена валута. Може би малките страни умеят да използват по-добре инструментариума на национално-държавния суверенитет в търсенето на стратегически ниши и перспективното управление на икономическите си ресурси – както например Норвегия, която не изразходва постъпленията от износа си на петрол, а ги икономисва за бъдещето. От друга страна, специализацията винаги е рискована – например Финландия, която само за няколко години от износител на суровини се превърна в износител на високотехнологични продукти, ала кризата на „Нокиа“ хвърли в криза и цялата страна. Големите държави могат да смесват рисковете и да преразпределят приходите вътрешно от печелившите към губещите – при условие, че международната конкуренция и държавната структура на властта позволяват това. Последната не съществува в ЕС, но както изглежда не съществува и в САЩ и Китай, или пък става все по-слаба. Най-вероятно тук е налице дилема, която може да се решава само според случая и с времето.

Икономистично-волунтаристичното бленуване среща упоритата съпротива на традиционната държавно-национална организация. Тя има две страни, едната от които – преобладаваща обикновено в публичната дискусия – произлиза от характера на днешните нации като исторически общности на базата на обща история и взаиморазбиране. Колективните спомени, съхранявани с помощта на общ език, създават колективни идентичности, конституирани в държавно-национална рамка или стремящи се към такава. Изграждащата се нация, за добро или зло, поверява ранно възникващите, неизбежно „монокултурни“ за всеки индивид емоционални връзки с природа, диалект, музика, кухня и т.н. на една държавна организация и преобразява любовта към родния край в любов към отечеството. Формиращите се в хода на този процес колективно-политически идентичности не са статични, защото са пронизани от „ценностни конфликти“ (Вебер). Но това, което ще придобият, предимно от вън – от колко роден край ще се откажат или ще присъединят, – това решават те самите със суверенна селективност. На езика на германския интернационализъм това бива охулвано като „самоизолация“.

Истината е, че интеграция винаги означава също диференциация: вътрешното обуславя външното. Затова нациите са по принцип загадка една за друга. Затова „европейска общественост“, като основа за издигането на една общоевропейска демокрация, не съществува – освен в неразбираемите, тъй като са безкултурни, пиар-комюникета на брюкселската бюрокрация. Дори Юрген Хабермас през 1990 можеше да си представи обединена Европа, цитирайки Дьо Гол, само като „Европа на отечествата“ – позиция, която неговите последователи заклеймяват днес като националистически атавизъм. Вместо това те се придържат към по-новото схващане на Хабермас, напомнящо на фаталните доводи на Макс Вебер за създаване на германска „силова държава“ (Machtstaat), според което за защита на нашия – морално превъзхождащ? – „начин на живот“ е необходима една Велика Европа, която да може, ако се наложи, да премери сили със САЩ и Китай. Как би могло да изглежда това на практика е нещо, което надхвърля възможностите на въображението.

Разбира се, винаги можем да се надяваме, че е възможно не само германците, но и всички останали да бъдат убедени – под заплаха от морална екскомуникация или чрез напомняне за катастрофите на 20 век и хубавия мултикултурен живот в глобалните градове – да се откажат от сантименталния си партикуларизъм. Ала идентичностните спомени не са единствената пречка. Тук се проявява втората страна на съпротивителния потенциал на нациите и националните държави, която е следствие от това, че те са изградени не само от различни конфигурации между граждани и държава, а и между общество и капитализъм. Два века на модерни класови и културни конфликти в развитите страни на капитализма произведоха различни „исторически компромиси“ в пресечната точка между социалния житейски свят и капиталистическия рационализъм, на които съответстват различни житейски и икономически форми. Никой от тези компромиси не е идеален или поне стабилен, и никой не е по-добър от другите в морално отношение. Дали едно общество осигурява своята временна стабилност със стабилни пари и гъвкав пазар на труда, или с инфлация, държавни дългове и защита на работническите права не е морален, а чисто практически въпрос. Тук идеални решения от типа на теоретичната икономическа ефективност няма, въпреки че тъкмо това вярват технократите от ЕС и се стремят да наложат на европейските общества един неолиберален икономически и житейски режим, като край на тяхната изпълнена с конфликти капиталистическа история.

Също и затова са химерични универсалистките надежди, че една системна самозадвижвана „глобализация“ на икономиката ще доведе до освободено от партикуларистични идентичности бъдеще на гражданите на света. Противно на Хабермас и стандартната икономическа теория, при глобалната експанзия на капитализма не става дума за еволюционен рационалистичен напредък, а за стесняването на терена на социалния живот от безграничното натрупване на капитал – един разяждащ обществото процес, на който трябва да се окаже социална съпротива: в най-добрия случай – и в много дългосрочна перспектива – възможна обаче само на местно, партикуларистично равнище. Тъй като „глобализация“ и демокрация могат да се съчетаят само при едно световно правителство, а последното е възможно само като global governance[2], тоест, само като мечта и карикатура, е необходимо да отхвърлим догмата, че през 21 век няма алтернатива на отварянето на границите за всичко и всички – догма, която е любима рожба както на познатите ни от медиите теоретици на централистичния неорационализъм, така и на Зукърбърг и нему подобните, в които международните универсалисти съзират изглежда нещо като съвременна проява на хитростта на разума[3].

Европейските национални държави са нещо повече от музеи на своята респективна еманципационна история; те са историческо-обществени артефакти, които се стремят към признание за своята респективна уникалност. Легитимността си като демокрации те черпят не на последно място от приноса си за защитата и развитието на вкоренени идентичности и извоювани житейски възможности. Тяхното мирно съвместно съществуване на континент като Европа се нуждае от една междудържавна организация, която да подкрепя своите страни-членки, вместо да се опитва да ги затрие, като ги уеднакви. Европа няма да се обедини, като превърне външната политика между своите страни-членки във вътрешната политика на една европейска супер държава; напротив – по този начин тя само ще се разедини. Правителства и международни организации, които обясняват на гражданите на демократичните европейски национални държави, че не могат да очакват от последните защита срещу световното общество и световния пазар, просто ще ги принудят да опитат тогава с недемократични национални държави.

За щастие неолибералната мантра за уж неразривната връзка между свободна търговия и благосъстояние за всички, повтаряна до повдигане по добре известни причини най-вече в Германия, среща все по-често възражения от средата на обществото – например не от друг, а тъкмо от Лари Съмърс[4] с призива му за „отговорен национализъм“. Фактът, че от известно време световната търговия стагнира, явно вследствие на растящия тъй наречен „протекционизъм“, какъвто впрочем – много късно – прокламира в предизборната си програма и Хилари Клинтън, може да означава, че умно прокарани и компетентно администрирани граници, реални, както и социални, отново печелят престиж. Оттук би могло да се научи нещо и за бъдещето на Европа.

Превод от немски: Стоян Гяуров

Wolfgang Streeck, Nicht ohne meine Nation. Die Zeit 18/2017

Източник: „Императорът на сладоледа. Блог на Стоян Гяуров“ – www.icecreamst.com

 

 

[1] Според тази концепция, чийто главен застъпник е Юрген Хабермас, държавната принадлежност почива върху общи политически ценности като демокрация и човешки права, а не върху общ произход, език и културни характеристики.

[2] Международна рамка от принципи, правила и закони, плюс съответните институции, необходими за прилагането им, с цел за справедливо решение на глобалните проблеми.

[3] Термин от философията на Хегел, според който човешката история се стреми към определена цел, която хората не съзнават през своя живот.

[4] Американски икономист, професор, бивш министър на икономиката.


Волфганг Щреек

Волфганг Щреек е виден германски социолог, почетен директор на Института за изследване на обществата „Макс Планк“ в Кьолн. Най-известната му книга, „Купено време: Отложената криза на демократичния капитализъм", е преведена на български език (изд. „Критика и хуманизъм“, София 2017).

Посетители: 109

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • suhi писа Още
    БПЦ получава държавна... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Вярно е, че в Западна... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Златко, не знам колко... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    За „жестокост“ не става... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Последно това не... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Какво е било това... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Вярно, вярно. От едната... преди 2 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Браво на Valet! Излизам с... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    “Щото то не е само да се... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Абе бай Златьо, аз не съм... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    ...това изглежда пример... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Преди месец канадския... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Какво се случва със... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Внимавай с използването... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Златьо, я обясни как... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Social and economic success

    On the other...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Орбан, Качински и...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    „Май че някои...
    преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Впрочем, добра статия (за... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 3 дни
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 3 дни