Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 73% (3 гласувания)

 

2017 07 burkini
Снимка: Агенция Ройтерс

 

Има нещо силно объркващо в така наречените „забрани на буркини“, които се налагат в някои от крайбрежните градове във Франция, Очевидността на противоречието – да се налагат правила върху онова, което жените могат да носят, поради това, че е погрешно да се налагат на жените правила какво да носят – прави ясно, че под повърхността със сигурност има някаква друга причина.

„Буркините“ са, по същество, бански костюми, покриващи цялото тяло, които са в съгласие с мюсюлманските разбирания за благоприличие, а преди няколко години тогавашният френски премиер-министър Мануел Валс се впусна в яростен дебат около забраната им в някои от крайморските градове на страната, обявявайки рядко срещаното облекло за част от „поробването на жените“.

Разбира се, тук не става дума просто за бански костюми. Социалните учени твърдят, че не става дума и за това да се защитават жените от патриархата, а за защита на немюсюлманското френско мнозинство от конфронтация с един променящ се свят: такъв, който изисква от тях да разширят разбиранията си за собствената идентичност, когато мнозина от тях предпочитат да ги запазят такива, каквито са.

„Този вид твърдения имат за цел да контролират какво е френско и какво не е“, казва Терънс Г. Питърсън, професор в Международния университет във Флорида, който изследва отношението на Франция към мюсюлманските имигранти и мюсюлманския свят.

Макар че тази борба около идентичността се разгоря с особена сила след вълната от терористични атаки във Франция, тя е вилнеела под една или друга форма във френското общество от десетилетия насам, казва професор Питърсън. Онова, което изглежда като борба около тясната тема за ислямското облекло, всъщност е борба около идеята за това какво всъщност е френскостта.

По време на колониалната ера на Франция, когато тя е контролирала огромни мюсюлмански региони, фереджето се е превърнало в „свръхнатоварен символ“, казва Питърсън. Покриването на лицето е било разглеждано като символ на мюсюлманската изостаналост, а по-облекчените стандарти за облекло на френските жени са се считали за признак на френското културно превъзходство – гледище, което е помагало да се оправдае колониализма.

Колониализмът на практика предпоставя кризата на идентичността, в която Франция е изпаднала днес, утвърждавайки разбирането за френската национална идентичност като различна от и по-висша от мюсюлманските идентичности – но заедно с това и обещавайки нови шансове за колонизираните мюсюлмани, които започват да се преселват масово във Франция. Произлизащият от това сблъсък често се дебатира под формата на дискусии около облеклото.

Фереджето си остава мощен символ за различие когато колониализмът се срутва след Втората световна война, а мюсюлманите от колонизираните страни се впускат масово към Франция. Но сега вече това различие се разиграва вътре в една страна, която се опитва да определи наново постколониалната си идентичност.

В хода на годините и поколенията фереджето става нещо по-обичайно сред френските мюсюлмани, като религиозна практика, а може би и като символ на тяхното различно културно наследство. Той е видим знак за това, че се променя и самата Франция, а и нейната роля в света.

В резултат на това фереджето се превръща в символ не просто на религиозно различие, но и на факта, че хората от френски произход вече нямат пълен монопол върху френската идентичност. Франция се е превърнала в мултикултурна и мултиетническа нация, където традициите означават много различни неща за различните хора.

Символизмът на фереджето от колониалната ера като признак на мюсюлманската малоценност прави удобно изтъкването на аргументи, че „традиционната“ френска идентичност трябва да си остане не само доминираща, но и единствената културна идентичност на Франция.

Буркините може и да изглеждат плашещи, тъй като те изглеждат като заплаха за този специфичен вид френска идентичност, давайки израз на една алтернативна форма на идентичност – в този случай, мюсюлманска. Много французи, вместо да вярват, че тези две идентичности могат да съществуват редом, ги възприемат като по неизбежност противостоящи.

Има дори пейоративна френска дума, с която се обозначава въвеждането на тези алтернативни идентичности – „комунитарианизъм“ –, чието разрастване се разглежда като национална криза.

Мюсюлманските части от облеклото като фереджето или буркините са се превърнали в символи на факта, че френската национална идентичност вече не е монопол на демографските групи, които са живели тук в течение на столетия. Правила като забраната на буркините имат за цел да предотвратят разширяването на френската идентичност, като принудят мюсюлманите не само да се асимилират, но също и да възприемат една по-тясна, строга идентичност. Това е метод, който Франция се опитва да използва в течение на десетилетия, при постоянни провали.

Джон Бауън, антрополог в университета Вашингтон в Сейнт Луис, казва, че Франция обикновено експериментира с подобни ограничения във времена, когато се бори едновременно и с вътрешни, и с международни напрежения, касаещи мюсюлманите и мюсюлманския свят.

Това започва през 1989 с така наречената affaire du foulard („афера на забрадката“), при която три френски ученички са изключени от училище, защото са отказали да махнат забрадките си. На пръв поглед това е така, тъй като забрадките са видими религиозни символи, а това противоречи на френското изискване за laïcité, или светскост, секуларизъм. Но това изискване е в сила от 1905, а забрадките въпреки това са били повече или по-малко разрешени.

Онова, което се е променило, смята професор Боуън, са събитията на други места по света, които правят исляма да изглежда като особено зловредна сила. През 1989 иранският водач Аятолах Рухола Хомейни издава прочутата си фетва срещу писателя Салман Рушди. Някъде по същото време група алжирци формират Ислямския фронт за спасение, твърдолинейна ислямистка партия, а по-късно и бунтовна сила.

Забраната на забрадките във френските училища се превръща в начин за справяне със страха, пробуден от тези вътрешни и международни събития, както и за предявяване на претенция за запазване на френските ценности.

Забрадките в училищата се връщат отново в центъра на националното внимание през 1993-94, когато френските власти се безпокоят, че някои млади мъже от алжирски произход биха могли да се присъединят към ислямисткия бунт в Алжир. След терористичните атаки от 11 септември 2001 фереджетата отново се превръщат във фокус на страховете, че мюсюлманските общности са изолирани от основното русло на френското общество и култура.

А през последните няколко години Франция се олюлява под серията смъртоносни терористични атаки, и е все по-загрижена от пътуванията на млади френски мюсюлмани до Сирия, където те се присъединят към Ислямска държава или други джихадистки групи. И отново някои във Франция виждат в натиска за асимилация един вид въпрос на национална сигурност.

Фереджето е особено мощен символ на безпокойствата около асимилацията, тъй като носенето му е въпрос на избор. Там където фиксирани характеристики като раса или цвят на кожата не предполагат никакво осъждане на френската култура или ценности, облеклото включва решението да бъдеш различен/различна – да поставиш собствената си религия или културна идентичност над онези на страната, в която си избрал/а да живееш.

Забраните върху облеклото на практика имат за цел да притиснат френските мюсюлмани да пренебрегват всякакво чувство за общностна идентичност и да възприемат тясно-френската идентичност, която предхожда тяхното пристигане. Но опитът за налагане на асимилация може да има и обратен ефект: да се казва на френските мюсюлмани, че не могат да имат френска и мюсюлманска идентичност едновременно, принуждавайки ги да избират, означава те да се изключват от националната идентичност, вместо да бъдат приканвани да допринасят към нея.

Франция няма друг избор освен да разшири националната си идентичност така, че да включва мюсюлманите такива, каквито са. Това може да изглежда страшно за мнозина французи – повече като отказ от една удобна, „традиционна“ идентичност, вместо добавяне на нови измерения към нея. При липсата на желание за приемане на тази промяна, налице е по-скоро желание за притискане на френските мюсюлмани, така че те сами да разрешат кризата на идентичността, но десетилетията на подобни опити не са довели до почти никакъв прогрес – и до значителни напрежения.

Източник

Аманда Тауб

Аманда Тауб е американска правозащитничка и журналистка, сътрудничка на Ню Йорк Таймс, където води рубриката „The Interpreter“ в сътрудничество с Макс Фишер.

Други статии от този автор
Посетители: 126

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 11 часа
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 2 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 4 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 5 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 1 седмица
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Това е интервю, а не... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    "Обрана" е като да обереш... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Към критиката на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Трябва коректор. На... преди 2 седмици
  • Леа Коен писа Още
    Хубав текст преди 2 седмици