Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 75% (4 гласувания)

 

2017 06 AHS Zagreb
Неофашистката Автохтонна хърватска партия на правата представя „партийната армия“ на главния площад в Загреб, февруари 2017.

Снимка: Antonio Zavada

 

Когато турският президент даде дъщеря си през май миналата година, сред гостите на сватбеното тържество се намираха видни политици, правителствени министри и членове на турския генерален щаб. Присъстваше и едно важно международно трио: албанският и пакистански премиер-министри, Еди Рама и Наваз Шариф, както и бошнашкият[1] лидер и член на президентството на Босна-Херцеговина, Бакир Изетбегович.

Церемонията – пищна комбинация от ислямски ритуал и секуларен спектакъл – беше напълно в унисон с общото естество на режима на Реджеп Тайип Ердоган. Булката носеше хиджаб, но заедно с това и вид сватбена рокля, която не е съвсем типична за мюсюлманските жени и вероятно би била по-обичайна при сватбената церемония на някоя европейска принцеса. Празненството включваше кратък филм, даващ идея за частните занимания на прекрасната Сумейе (дъщерята на Ердоган), как е изглеждала като дете и от какво се е интересувала като тийнейджър.

 

2017 06 Sumeyye
DHA Photo

 

Шариф е един от ключовите поддръжници на стремежа на Ердоган да се позиционира като лидер на света на мюсюлманите – един халиф от наше време, който би комбинирал властта на американския президент с онази на папата от Рим. Но мирогледът на Рама е далеч от онзи на Ердоган, а и разбирането му за парламентарна демокрация е значително по-различно. Но въпреки това и двамата споделят едни и същи прагматични интереси. Турция би желала да представи себе си като защитник на Албания на Балканите – факт, който албанският премиер е напълно готов да използва. Ако пък може да се вярва на медиите в Сараево, Изетбегович е бил на сватбата просто като личен приятел на Ердоган. Както описва нещата самият Ердоган, бащата на Изетбегович, Алия Изетбегович, е направил предсмъртен завет, в който е поверил Босна и Херцеговина (БиХ) на закрилата на Турция.

Този завет е честа тема на дискусии в Сараево, макар и обикновено без оглед на факта, че Босна и Херцеговина е страна на три националности и три вери, и че би било много трудно да се намери човек от другите две националности, който би приел Турция като опекун. Но пък такава липса на уважение към собствените съседи едва ли е характерна единствено за бошнаците. В Босна и Херцеговина тя е нещо като национален императив.

Светци-покровители

Реджеп Тайип Ердоган е далеч най-популярният политик сред бошнаците. И, очевидно, това не е нещо, което безпокои Изетбегович. Популярността на турския лидер, напротив, подпомага собствената му позиция и предоставя на бошнаците мощна морална подкрепа при всеки спор с техните сръбски и хърватски съседи. Бошнаците се чувстват защитени от благосклонността на Босфорския султан и са готови да го следват с плам, подобен на онзи на турските му последователи. Когато Ердоган нарича германците и холандците фашисти и нацисти, той се радва на мълчаливата подкрепа на бошнашкия политически елит, както и откритата подкрепа на широките маси, плюс голяма част от сараевските медии. Когато Ердоган обвинява холандците, че са организирали клането в Сребреница с крайна цел унищожение на всички европейски мюсюлмани, Изетбегович мълчи, позволявайки на турския лидер хладнокръвно да използва за целите си жертвите на нация, различна от собствената му, сякаш те са негова собственост или наскоро получен банков кредит.

Подобен е и статусът, на който се радва руският президент Владимир Путин сред сърбите от Република српска (предимно сръбската единица, която, заедно с бошнашко-хърватската федерация, съставлява Босна и Херцеговина). Президентът на Република српска Милорад Додик пътува до Москва, за да осигури покровителство за полу-отцепническия си референдум, а когато Държавният департамент на САЩ налага (макар и символични) санкции, руски пратеници пристигат в столицата на Додик, Баня Лука, за да укрепят решителността му.

Не минава почти ден, в който медиите в Република српска и самата Сърбия да не съобщават за възвръщането на руското влияние на Балканите и в Средна Европа. Известен плурализъм на мненията все още съществува в Белград, където последователите на Путин постоянно привеждат доводи в полза на курса си – в противоположност на онези с по-европейска перспектива. Но подобни нюанси не съществуват в Баня Лука. За сърбите от Република српска Путин е полубог, той притежава статус, доста подобен на онзи на Ердоган сред бошнаците. Жалко, че в настоящия момент Путин няма дъщеря, която може да даде – инак той сигурно би поканил сръбско-православните си приятели на сватбата.

Белградските власти, въплъщавани от все по-силно утвърждаващият се бивш премиер-министър, а сега президент, Александър Вучич, следват в продължение на години политика на равнопоставеност между Брюксел и Москва. От една страна те заявяват решителността си да се присъединят към Европейския съюз колкото се може по-скоро, докато от друга настояват на братски отношения с Русия. (Фактът, че всичко на Балканите се свежда до нивото на семейните метафори е тема, интересна сама по себе си: за босненските мюсюлмани Турция е майка; за босненските сърби майка е православна Русия; за самата Сърбия пък Русия е брат). Това е акт на баланс, който изглежда имитира външната политика на титова Югославия – държава, която винаги беше най-силна когато успяваше да поддържа курс по средата между Москва и Вашингтон. Целта на подобна политика е ясна: да се получи възможно най-много и от двете страни; да се използва братството с Русия като начин за изнудване на Европа, а близостта с Европа като начин за изнудване на руснаците.

Лесна плячка

Но това е трудна за играене политика. Не само защото братската прегръдка понякога води до счупени ребра, а и защото тя разпалва националистически чувства, които са трудни за контролиране. Обикновените граждани, разорени и деморализирани от десетилетия на бедност, национализъм, клерикализъм и популистки политики, са лесна плячка за Путин и Ердоган. Когато хората са отчаяни, диктаторите обикновено се оказват по-привлекателни от демократите – особено на Балканите, където хората са прекарали по-голямата част от последните двадесет години в разочарование от политиците, с които подредената демократична процедура ги е натоварила.

Това е нещо, което всички народи от бивша Югославия все повече започват да споделят (с възможно изключение на Словения, която в това отношение престана да бъде член на региона преди много години): една задълбочаваща се враждебност както срещу демокрацията, така и срещу европейските идеали.

Отношението към Европа е особено поразително. В едно скорошно допитване до общественото мнение например, гражданите на Сърбия бяха запитани дали биха предпочели да бъдат част от ЕС или от евразийската общност, водена от Москва. Един обезпокоително голям брой избраха второто. Но когато бяха запитани какъв начин на живот предпочитат – онзи на Москва или на Брюксел – дори и онези, които бяха оценили Евразия положително, признаха, че предпочитат Брюксел. Може да се предположи, че хората в Сараево биха дали същите отговори, ако биха били запитани дали предпочитат Ердоган или Жан-Клод Юнкер.

Но какво точно се случва, когато Путин и Ердоган, съвсем наскоро на ръба на войната, внезапно се окажат най-добри приятели? Един отговор на този въпрос се появи веднага след скорошната инициатива на няколко бошнашки политици, членове на леви партии, които доскоро бяха обявявали себе си за мултиетнически. Водени от Емир Силягич, който е успял да се спаси по време на клането в Сребреница благодарение на статуса си като преводач за ООН, групата призова към подобряване на отношенията между Сараево и Белград – едно сближаване, което би се случило на фона на сегашната добра воля между Русия и Турция. Заявената цел на тези близки отношения би била изключването на Хърватска от всякакви дискусии относно бъдещето на Босна и Херцеговина, а следователно подкопаване на правата на хърватите да бъдат разглеждани като съставляваща нация на БиХ. Сегашната тристранна Босна и Херцеговина би била заменена в такъв случай от една двустранна, сърбо-боснашка такава.

Начинателите на този план оправдават инициативата си като указват предполагаемото про-усташко, про-фашистко естество на официалната хърватска политика (а всъщност на всяка хърватска политика), както и факта, че Хърватска вече води „хибридна война“ срещу Босна и Херцеговина. Тази война – точните подробности на която никога не биват разкрити – се водела с помощта на Европа и Брюксел, които, те настояват, „предадоха Босна и бошнаците“ и работят за тяхното унищожение. Всъщност радикалният национализъм на бошнашката левица се оказва значително по-радикален от онзи на Изетбегович. Тяхното презрение към Европа е силно. Това отношение, разбира се, в никакъв случай не е нещо присъщо единствено на бошнаците. То преобладава – с локални вариации, разбира се – сред сърбите и хърватите, както в Босна/Херцеговина и Сърбия, така и в Хърватска.

 

2017 06 Ante Gotovina
Плакат на хърватския „герой от войната“ Анте Готовина, окачен в магазин в централен Загреб, 2017 г.
Снимка: Simon Garnett / Eurozine

 

Де-европеизацията

Случаят с Хърватска е може би най-поразителният от всички. Страната е членка на ЕС от лятото на 2013. По онова време хората не само имаха вяра в идеята за европейското разширяване; освен това те широко подкрепяха убеждението, че Хърватска ще бъде локомотивът, който ще тегли целия балкански регион към Европа. Четири години по-късно: не само, че отношенията в западните Балкани са по-лоши от когато и да било през последните 20 години, но и самата Хърватска вече е значително по-малко про-Европа, отколкото по времето, когато преговаряше за влизане в Съюза. Процесът на де-европеизация в Хърватска е шокиращ, всеобхватен и радикален. Тук става дума за далеч повече от маргинални политически групи и изолирани екстремисти; процесът включва управляващия елит и, в действителност, самата държава.

През февруари тази година няколкостотин неонацисти (членове на легална политическа партия на име A-HSP [Автохтонна хърватска партия на правата]), проведоха учение във военен стил на главния площад в Загреб, в знак на подкрепа за американския президент Доналд Тръмп. Демонстрацията получи полицейски ескорт, ако и да нямаше никакви признаци за контра-демонстрация. Групата марширува през центъра на града, развявайки американски и хърватски знамена, заедно с флага на НПД (германската Нацоналдемократическа партия), една от най-открито неофашистките групировки е Европа.

Американското посолство реагира с изявление, в което се припомняха американците, загинали по време на Втората световна война, уточнявайки, че е груба обида да се излага американското знаме в контекста на едно неонацистко сборище. Хърватската президентка Колинда Грабар-Китарович беше следващата, която реагира, но вместо да осъди събранието, тя го описа като маргинален феномен, който е привлякъл повече внимание, отколкото е заслужавал.

Това беше само последният от цяла поредица инциденти, които, също като пробните действия по време на футболен мач, нарастват по честота откак Хърватска стана член на ЕС. Ходът им се ускори значително през последните 18 месеца, най-вече поради идването на власт на радикално-дясната коалиция, подкрепяна от местната католическа църква. Окончателната цел на тази активност е да се преобърне разбирането за края на Втората световна война – 70 години след събитието – да се обявят антифашистките партизани за престъпници, а усташите (хърватските съюзници на Хитлер) и нацистите, за освободители, както и да се отрече правото на публичен живот на всички малцинства, били те политически, социални, сексуални, религиозни или етнически. Човешките права трябва да бъдат значително орязани или поне подчинени на моралния код на католическата църква, като се премахне правото на аборт и се демонизират всички, които биха протестирали срещу това. Антифашизмът се е превърнал в мръсна дума през последните години. Когато някой бъде описан като антифашист например, това обикновено идва заедно с внушението, че той или тя е враг на Хърватска. Идеи като либерализъм или левичарство се възприемат също толкова зле – а колкото по-малко се говори за атеизма, толкова по-добре.

Готови за война?

Какво изобщо означава понятието Европа в една такава атмосфера? И какво означават европейските ценности за Хърватска и нейните политически лидери? За въпрос, оформен по такъв начин, всъщност няма отговор, тъй като на Балканите понятия от този род не получават конкретно определение. Вместо това срещу тях се реагира ефективно. Именно тази реакция е нещото, което определя какво е добро и зло; какво е желателно и нежелателно; какво е Европа и какво анти-Европа.

От хърватска гледна точка, или поне от гледната точка на държавната телевизия, болшинството вестници и настоящото политическо ръководство, е напълно ясно кое относно Европа се смята за положително, кое потискащо и кое – едва толерирано. От положителната страна се намират онези, които в момента имат властта в Полша и Унгария, а също и Брекзитът (който беше посрещнат с ентусиазъм и еуфория; същото важи и за победата на Доналд Тръмп в САЩ – тя беше посрещната с максимален ентусиазъм). Поражението на кандидата на Партията на свободата в австрийските президентски избори, както и слабите резултати на Геерт Вилдерс при общите холандски избори бяха посрещнати с публично разочарование. Интернет-форумите, социалните медии, вестниците и държавната телевизия са пълни с конспиративни теории, включващи либерали, комунисти, масони и ционисти, които – с помощта на международния ислям – са докарали „истинските“ европейци до изборни поражения.

Еднакво поразителна е и степента, до която и хърватските, и сръбските националисти изглежда се намират в пълно съгласие когато стане дума за Тръмп, Орбан, Вилдерс, Найдъл Фарадж и Марин льо Пен. По повечето други въпроси те биха били готови да воюват едни срещу други преди да са мигнали с око; и двете страни обаче са напълно щастливи да се подредят зад Доналд Тръмп. Всъщност те биха се подредили зад всеки, който е прекарал последните няколко години в опити за подкопаване на онази Европа, която е създадена след 1945, или поне всеки, който защитава идеята за прогонване на всички сирийски бежанци (а може би и всички мюсюлмани) от Европа.

Всъщност въпросът за бежанците е един от малкото, които разделят сръбските и хърватски националисти от една страна, от бошнашките им събратя от другата. Бошнаците не могат да се идентифицират напълно с Тръмп и неговите европейски сподвижници, поради колективната ислямофобия на последните. Което само прави по-лесно за бошнаците да отхвърлят европейското мнение като цяло, твърдейки, че европейската десница и левица са по същество едно и също (или, както би казал Ердоган, всички те са фашисти и нацисти).

Западните Балкани, за кой ли път в историята, са готови за война, но не точно същата война като през 1991. По онова време субективните условия на разпадащата се Югославия водеха дотам, че хората бяха готови да се бият за собствените си (по правило териториални) права, независимо от Европа и останалия свят. С помощта на бившата все-югославска армия, сръбският лидер Слободан Милошевич се зае със задачата да завоюва колкото се може повече територия на запад, която след това се опита да откъсне от Хърватска и Босна/Херцеговина. Тогавашният хърватски президент Франьо Туджман пък се стремеше да запази територията на Република Хърватска и в хода на времето да я разшири за сметка на части от БиХ. Бошнаците се биеха по правило директно за оцеляването си. Никоя от тези групи не участваше в нечия чужда война; напротив, те се биеха за собствената си съдба.

Балканска жертва

Ситуацията днес е напълно различна. Нациите от Западните Балкани се готвят за война, подобна на онези, които са избухнали през 1914 и 1941. Те се нуждаят от по-широк контекст, в който да уредят собствените си сметки. Те търсят война, при която ще могат да умират за чужди крале, императори и султани: за Путин, Ердоган, Тръмп или второсортни откачалки като Вилдерс или льо Пен, или някой друг своенравен популист, чието име тепърва ще чуем, но чийто портрет вече сме в състояние да визуализираме.

Балканите отново са се превърнали в арена за онзи вид дипломатически маневри, които заплашват някой ден да получат военна форма. Именно тук на Балканите руснаците – след четвъртвековно отсъствие – се завръщат на европейската сцена. И тук на Балканите турците отново установяват присъствие точно в областите, от които бяха изтласкани преди малко повече от 100 години.

И така, пожертвала ли е вече Европа Балканите? Преди избухването на Първата световна война е изглеждало така, сякаш европейските сили са успели да умиротворят региона. През 1878 Австро-Унгарската империя си е осигурила международно споразумение за установяване на собствен протекторат върху Босна/Херцеговина, а през 1908 вече директно е анексирала страната – ход, на който тогава не се е противопоставил сериозно никой (с изключение на Сърбия). В хода на Балканските войни от 1912 и 1913 Турция е била отблъсната назад чак до Босфора. Руските опити за увеличаване на собственото влияние в Балканите, чрез Сърбия и южните славяни от Австро-Унгарската империя, са сериозна неприятност, но не и масивна заплаха за мира. А след това Гаврило Принцип застрелва наследника на хабсбургския трон в Сараево и, както всички знаем, само месец след това цяла Европа е във война; една война, причинена от дребни южнославянски съперничества, за които Виена, Берлин, Париж, Москва и Лондон дотогава не са знаели почти нищо.

Европа все още не е изгубила Балканите напълно, но ще ги изгуби скоро, ако остава сляпа за последствията, които могат да произлязат от една такава загуба. Цената на европеизацията на Балканите днес вероятно е по-висока, отколкото беше преди 20 години, когато беше пропусната златна възможност да се установи стабилност в региона. Но тя си остава несравнимо по-ниска от онази, която ще трябва да се заплати в случай на евентуална балканизация на Европа. Когато турският външен министър говори за идещите религиозни войни в Европа и твърди, че нямало разлика между европейските социалдемократи и фашистите, той разчита на антиевропейските чувства на босненските мюсюлмани, албанците в Македония, а може би и на самата Албания.

Все още разполагаме с време да осуетим пресмятанията му. Тук става въпрос просто за това дали различните столици на Европа действително разбират на какво възлизат турските и руски кроежи за Балканите.

 

Източник

 

[1] Понятието „бошнак“ [Bošnjak] е предназначено за описание на босненската мюсюлманска общност, която съставлява една от трите главни етничности в Босна и Херцеговина (заедно със сърби и хървати). Бел. авт.

Миленко Йергович
Миленко Йергович (род. 1966) е босненски писател, поет, публицист и критик. Завършил е философия в университета Сараево, а от 1993 насам живее в Загреб. Творбите му са преведени на английски, немски, италиански, френски, турски, испански и македонски език.
Други статии от този автор
Посетители: 129

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • suhi писа Още
    БПЦ получава държавна... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Вярно е, че в Западна... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Златко, не знам колко... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    За „жестокост“ не става... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Последно това не... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Какво е било това... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Вярно, вярно. От едната... преди 2 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Браво на Valet! Излизам с... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    “Щото то не е само да се... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Абе бай Златьо, аз не съм... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    ...това изглежда пример... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Преди месец канадския... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Какво се случва със... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Внимавай с използването... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Златьо, я обясни как... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Social and economic success

    On the other...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Орбан, Качински и...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    „Май че някои...
    преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Впрочем, добра статия (за... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 3 дни
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 3 дни