Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2017 06 May cartoon
Карикатура: Мариан Каменски (Словакия)

 

За да разбере сензационните резултати от последните британски избори човек трябва да си зададе един основен въпрос. Какво се случва, когато престореният популизъм се сблъска с реалния?

Миналогодишният триумф на Брекзита често се спряга заедно с възхода на Доналд Тръмп като свидетелство за надигащата се популистка вълна. Но повечето от хората, които се присъединиха към възторзите на английското националистическо себеутвърждаване, се преструваха. Брекзитът е елитарен проект, преоблечен в проста дрешка. Когато неговите Оксбридж-образовани водачи изобретиха привлекателния лозунг „Да поемем отново контрол“, те хитро пропуснаха да добавят, че имат предвид контрол от и за елита. Проблемът е в това, че, както показаха изборите, твърде много избиратели смятат, че контролът трябва да принадлежи на тях.

Тереза Мей е класическа фалшива брекзитърка. Тя не поддържаше Брекзита при референдума от миналата година и няма причини да се смята, че лично за себе си някога е променяла мнението си. Но тя видя, че пътят към властта водеше към ръба на скалата, от която Великобритания ще скочи в неизвестното бъдеще изцяло вън от Европейския съюз. Стратегията ѝ се състоеше в сдържане – както на националистките фанатици в собствената ѝ партия, така и на избирателите, подкрепящи крайнодясната Партия на независимостта (UKIP), така и не истерично-джингоистката[1] консервативна преса, особено The Daily Mail.

Действителният резултат от миналогодишния референдум беше тесен и двусмислен. Петдесет и два процента от избирателите подкрепиха Брекзита, но ние знаем, че много от тях бяха подмамени от обещанието на Борис Джонсън, че Британия „може да изяде зелника, който ще плати някой друг“. Тя можела хем да напусне ЕС, хем да продължи да ползва всички привилегии на членството. Британците щели да могат да търгуват свободно с ЕС, както и да живеят, работят и учат във всяка страна-членка на Съюза, също като преди. Това, разбира се, е детинска фантазия и е много слабо вероятно, че самият Джонсън е вярвал и една дума от нея. Това беше просто част от играта, хитър лозунг, с който би могъл да се спечели някой дебат в Оксфорд.

Но какво правите, ако лозунгите ви, предизвиквали масов възторг, изведнъж се превърнат в реална политика? Останалите двадесет и седем страни-членки трябва да извлекат някакъв рационален резултат от един по същество ирационален процес. Те трябва да зададат простия въпрос: какво всъщност искате, британци? А отговорът е, че британците искат нещо, което няма как да получат. Те искат всичко да се промени и всичко да си остане както преди. Искат край на имиграцията – освен за онези имигранти, от които имат нужда, за да може да функционира икономиката и здравеопазването им. Искат годината да бъде 1900, когато Великобритания е била свръхсила и не е била принудена да прави объркани компромиси с чужденци.

За да получи властта, Мей трябваше да се преструва, че и тя също вярва в тези невъзможни мечти. А това я доведе дотам да прегърне един престорен популизъм, чрез който тясното и неясно мнозинство, което беше гласувало за Брекзита, трябваш сега да бъде въобразено като „народът“.

Това не е консерватизъм, това си е чист Русо. Народната воля е била определена на онзи свещен ден на референдума. И тя не бива да бъде оспорвана или поставяна под въпрос. Ето защо съюзниците на Тереза Мей от The Daily Mail използваха речника на френския революционен терор, наричайки непокорните съдии и парламентаристи с имена като „врагове на народа“ и „саботьори“.

Това беше и причината, поради която Мей насрочи нови избори. Решението да го направи – в момент, когато имаше работещо мнозинство в парламента – беше възприето от мнозина като чиста лудост. Но то беше неизбежен резултат от volkish[2]-реториката, която тя беше възприела. Работещото мнозинство не беше достатъчно – единният народ трябва да има и единен парламент, както и единствен, неоспорим лидер: един народ, един парламент, една кралица Тереза, която да стои на скалите в Довър и да размахва копието на суверенитета към проклетите континенталци.

А смешното в случая е, че това наистина изглеждаше възможно. Чак до късния април, когато Лейбъристката партия беше в безпорядък, а левичарският ѝ водач Джереми Корбин се считаше за неизбираем, социологическите изследвания поставяха консерваторите с двадесет пункта напред и подсказваха на Мей, че коронацията ѝ е неизбежна. Всичко, което трябваше да направи, беше да повтаря думите „силна и стабилна“, след което лейбъристите щяха да бъдат смазани веднъж завинаги. Опозицията щеше да бъде сведена до сянка, бъбреща пред стари социалистически кримки и очевидно-предателски настроени шотландци. Великобритания щеше да се превърне в по същество еднопартийна държава, с торите[3] начело. Една поразена Европа щеше да се преклони пред тази демонстрация на британска лоялност и да се съгласи на Брекзит-сделка, която да предоставя [безплатни] зелници до време онò.

В тази идилична картинка имаше обаче три проблема. Първо, Мей изискваше своето огромно мнозинство, за да може да се впусне в Брекзитската битка без да се тревожи от мрънканията в редиците зад себе си. Но тя си нямаше идея за какво всъщност щеше да се води тази битка. Тъй като Мей всъщност не вярва в Брекзита, тя трябваше да импровизира и да си измисля някакъв път напред, много грубо очертан от други хора. Тя е ужасна актриса, четяща роля, в която няма сюжет, нито пък достоверен край, който да не представлява анти-кулминация. Брекзитът е предложение, написано на задната страна на пощенски плик. Махнете постимпериалното лустро и носталгията по „нашата Англия“ – и вече не е останало почти нищо; никаква ясна представа за това как една средноголяма европейска страна със слаба собствена индустрия може да се надява да процъфтява, като се откъсне от най-големия си търговски партньор и най-важния си политически съюз.

Мей изискваше мандат за да преговаря – но да преговаря за какво точно? Тя буквално не може да го каже. Всичко, което успяваше да формулира, бяха два лозунга: „Брекзит означава Брекзит“ и „По-добре без сделка, отколкото с лоша сделка“. Първият свежда идеологията до тавтология. Вторият е очевиден абсурд: при „никаква сделка“ не би имало никаква търговия, самолетите не биха могли да летят и всички вериги за доставки биха били прекъснати. За да се спечелят избори, човек има нужда от убедителен разказ, но самата Мей не знае какво всъщност е приказката за Брекзита.

Второ, ако ще се опитвате да правите нòмера uno duce, una voce[4], то имате нужда от харизматичен водач със силен глас. Торите се опитаха да изградят култ на личността около една жена, която не притежава никаква особена индивидуалност. Мей е най-обикновена консервативна политичка от лондонските околии [Home Counties]. Търговската ѝ марка се състои в благоразумие, предпазливост и упоритост. Дъщерята на викария беше злочесто представена като някакъв Робеспиер на Брекзитската революция, като въплъщение на Британската народна воля, която изпраща саботьорите на гилотината. Но тя е непохватна, дървена и, както се оказа, склонна към паника и нерешителност когато се окаже под натиск.

Но, за да бъдем справедливи към Мей, колебанието ѝ отразяваше един много по-дълбок набор от противоречия. Онези думи, които тя повтаряше механично, „силна и стабилна“, щяха да звучат също толкова кухо в устата на всеки друг консервативен политик. Това е партия, която потопи страната си в екзистенциална криза, тъй като беше прекалено слаба, за да се изправи пред малцинството националистки фанатици и таблоидни медийни барони. Тя е силна като медуза и стабилна като бълха.

Трето, идеята за някакъв единен британски народ, сплотен от гласуването по Брекзита, е смехотворна. Не само че в Шотландия, Северна Ирландия и Лондон има големи анти-Брекзит мнозинства, но и голяма част от хората, които гласуваха за Брекзита, са дълбоко неудовлетворени от последствията от политиките за спестовност на консервативното правителство, засягащи областите на здравеопазването, образованието и други обществени услуги. (Една от тези служби е полицията и директната отговорност на Мей за намаляването на броя на полицаите неутрализира всякакъв възможен плюс за консерваторите, в резултат от терористическите атаки в Манчестър и Лондон).

Това недоволство намери израз в безкомпромисно-лейбъристкия манифест на Корбин, с неговите ясни обещания за край на остеритета и по-добро финансиране на обществените служби чрез повишаване на данъците за корпорациите и много богатите. Призивът на Мей „към народа“ като някакво мистично цяло се изправи пред призива на Корбин към реалните хора с ежедневните им грижи, които копнеят не за среща с националната съдба, а за добро училище, функциониращо здравеопазване и сносен обществен транспорт. Фалшивият популизъм се изправи пред един по-автентичен вид радикализъм на анти-истеблишмънта, който убеди младите и маргинализираните, че има за какво да излязат и да гласуват.

От изборна гледна точка, разбира се, двете сили до голяма степен се неутрализираха взаимно. Мей ще оформи правителство с помощта на протестантско-фундаменталистката Партия на демократичния съюз от Северна Ирландия. Това правителство ще бъде слабо и нестабилно, и то няма да има реален авторитет, за успее да договор някакво потенциално мащабно съглашение с Европейския съюз. Засега Брекзитът е всичко друго, но не и лесна сделка: той не може да бъде извършен без Европейският съюз да разполага с надежден партньор. А такъв няма в момента, няма да го има и за доста време напред – или поне до следващите избори, но много вероятно даже не и тогава. Разчитането на някаква мъглива идея за „народната воля“ остави Великобритания без ясна представа за това какво представлява реалният „народ“ и какво той всъщност иска.


Източник

 

[1] От британското „джингоизъм“, тоест крайно агресивен патриотизъм, който не се притеснява да използва заплахи и демонстрации на сила във външната политика. Бел. пр.

[2] Volkish e определението на народническата реторика и политика, провеждана от немските нацисти по време на управлението им в Германия. Бел. пр.

[3] Консерваторите. Бел. пр.

[4] Един Дуче, един глас. (ит.) Бел. пр.


Финтан Отул
Финтан Отул е колумнист за ирландския ежедневник The Irish Times и гостуващ преподавател по ирландска литература в Принстън. Книгата му за Бърнард Шоу, Judging Shaw, ще бъде публикувана през есента на 2017.
Посетители: 109

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Мисля си, че може би тук е... преди 14 часа
  • Златко писа Още
    Фейсбук подава сигнали,... преди 15 часа
  • Атанасов писа Още
    Стефан Дечев прави... преди 21 часа
  • Поздравления писа Още
    Позор... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Някои текстове се раждат... преди 3 дни
  • Марта, Виена писа Още
    Мания за писане:... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Засега в Европа няма... преди 3 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Авторът подчертава, че... преди 3 дни
  • Кунев писа Още
    Прекалено дълга и... преди 4 дни
  • Маргарит Мавродиев писа Още
    Хартията е търпелива и... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Никой на никого не пречи,... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    В подкрепа на горната... преди 5 дни
  • White Barde писа Още
    То същото като в... преди 1 седмица
  • Атанасов писа Още
    По традиция у нас... преди 1 седмица
  • Румяна Станкова писа Още
    Интересен и оригинален... преди 1 седмица
  • meritus писа Още
    Всеки може да го прави,... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Критичката на Путин и... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Много интересна статия.... преди 2 седмици
  • Мина Ветренска писа Още
    Прекрасно, тъжно и... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Умно написана... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Не споделям изцяло... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Цял живот работя с... преди 2 седмици
  • Светла Каменова писа Още
    Напълно подкрепям... преди 2 седмици
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Заглавието е неточно и... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Силата на ИДИЛ не е в... преди 3 седмици