1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2017 01 Populism 2

 

Още една година, още една заплаха към оцеляването на Европейския съюз. Добрата новина е, че най-големият разрив от 2016, британският избор за напускане на ЕС, изглежда управляем. Лошата новина е, че през 2017 Франция и Италия също са изправени пред изгледи за популистко политическо превземане. И евентуалната му реализация в която и да е от двете страни може да се доведе до края на ЕС.

В последно време Европейският съюз се превърна в основна мишена на популистите. Феноменът се появи за пръв път в Гърция, когато левичарската партия Сириза дойде на власт през 2015. Но Сириза не се опитваше да изтегли Гърция от ЕС; вместо това тя желаеше да сключи по-добри сделки с кредиторите на страната, които бяха наложили на гръцките граждани опустошителни мерки на остеритет.

Подходът на Сириза до голяма степен отразяваше волята на народа. В референдум от късния юни през 2015 гласоподавателите отхвърлиха с голямо мнозинство една договореност, предложена от кредиторите на Гърция, налагането на която би означавало още повече мерки за спестовност. Но правителствената подкрепа за една до голяма степен непроменена договореност, само няколко дни по-късно, също получи широка подкрепа. Гръцките избиратели разбираха, че евентуалните по-изгодни финансови условия едва ли си струваха риска пред лицето на загубата на членство в еврозоната.

Разбира се, не всички са убедени, че членството в ЕС си струва подобни жертви. Но при все това в досегашните популярни критики срещу Съюза имаше известен тон на практичност, доколкото те се концентрираха най-вече върху онова, което ЕС е направил, особено в икономическата сфера. Ето защо този вид критики бяха най-шумни в страните, които бяха ударени най-тежко от еврокризата – тоест такива, които бяха изправени пред изгледи за тежък остеритет или, в по-скорошно време, се чувстваха онеправдани от определени търговски споразумения.

Но това вече не е така. Десният популизъм спечели многобройни привърженици в страни със силни икономики (Австрия), както и такива, в които ползите от членството в ЕС са осезателни (Унгария и Полша). Същото е и във Франция, където никога не е имало наложен от ЕС остеритет (дори и президентът на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер призна, че бюджетните правила на ЕС на практика не могат да бъдат наложени на Франция „защото тя е Франция“).

В настоящия момент популистките критики са насочени не срещу онова, което ЕС е направил, а срещу онова, което той представлява. Вместо да задават въпроса дали ЕС прави хората по-бедни или по-богати, популистите днес се концентрират върху един по-фундаментален и по-мощен въпрос: „Кои сме ние?“

Във времена на огромна имиграция тази промяна не е изненадваща. Общества, които дълго време са определяли себе си според неща като споделян произход и култура, днес трябва да се справят с последствията от мултикултурализма. Ето защо повечето наблюдатели от популистки партии, особено десните такива, съсредоточават критиките си върху отношението към чужденци и малцинства.

С прехода към политика на идентичността – терен, който не е особено подходящ за постигане на компромиси – се получи и промяна в отношението към демократичните институции. Популистките водачи действат, изхождайки от твърдението, че волята на „народа“ – както е определян от популистите – не трябва да бъде институционално ограничавана. А това противоречи на фундаменталния принцип на либералната демокрация: че властта на мнозинството трябва да бъде ограничавана, не на последно място и в защита на малцинствата, изборни и други.

Ограниченията върху властта на мнозинството се постигат в настоящия [исторически] момент най-вече чрез онова, което американците наричат „сдържания и баланси“ [checks and balances], които включват например независима съдебна система и изисквания за постигане на свръх-мнозинство при евентуални фундаментални промени в естеството на политическата система. И подобни ограничения обикновено функционират добре, поне през по-голямата част от времето. В Обединеното кралство например трима съдии от Върховния съд постановиха, че само Парламентът – а не правителството – може да постави в ход параграф 50 от Лисабонския договор, свързан с формалните правила за напускане на ЕС.

Но популистките политици губят търпение пред подобни ограничения. Унгарският премиер-министър Виктор Орбан не само открито изказва предпочитанията си към един вид „нелиберална“ демокрация; той работи активно за премахване на ограниченията върху властта на правителството си. Същото важи и за полското популистко правителство, чийто де факто водач, Ярослав Качински, дори не заема формален пост в администрацията.

Имайки предвид презрението им към независимите институции, то едва ли е трудно да се разбере защо популистите се противопоставят на ЕС, който в определен смисъл е най-чиста форма на либерална демокрация: управление чрез безпристрастни правила, вместо чрез мнозинството на момента, при което по-голямата част от правилата изискват постигане или на свръх-мнозинство, или на единогласие. За популистите ЕС представлява значително количество допълнителни сдържания, които са дори още по-трудни за преодоляване от вътрешно-политическите. Това го превръща в проблем.

В друг смисъл обаче ЕС действително страда от недостиг на демокрация: както популистките лидери редовно подчертават, неговите брюкселски водачи не са избрани. (Популистите използват подобни аргументи и при отричането на легитимността примерно на националните съдилища).

Реалността, разбира се, е че демократично избраните правителства и парламенти излъчват водачите и чиновниците на ЕС (както и независимите национални съдии) точно за да поставят ограничения върху властта на мнозинството от момента и върху бъдещите правителства. Но популистите преоформят разбирането на последователите си за тази система, обявявайки, че подобни официални лица са част от „елита“, избрана от техните компаньони от елита, за да осуетят изпълняването на народната воля.

Няма почти нищо, което водещите днешни политици, да не говорим пък за служителите на ЕС, могат да противопоставят срещу този наратив. Някои национални политици се поддават на популярния натиск и възприемат реториката – а понякога дори и програмата – на своите популистки противници. Но ЕС не може да направи нищо такова , без по същество да ускори собственото си разпадане.

Когато проблемът се състоеше в това какво ЕС е направил, налице бяха възможни решения: Съюзът би могъл да промени линията си по определени икономически въпроси. И действително, Комисията на практика се отказа от политиката на остеритет. По същия начин например и новото търговско споразумение с Канада, подписано през октомври, беше постигнато само след изработване на много подробни компромиси.

Но ЕС не може да промени онова [идеите и принципите], което представлява. Той не може да приеме, а още по-малко да насърчава, идеята, че сдържанията и балансите са пречки пред прогреса, или че чужденците представляват заплаха за европейския начин на живот. Той не може да предложи онези радикални, невъзможни или нелиберални решения, предлагане от популистите с цел печелене на по-голяма масова подкрепа. ЕС трябва да си остане бастион на либералната демокрация, с всички свои може би несимпатични, но необходими правила и процедури.

При сегашната обстановка тази тромава реализация на многостепенна демокрация и отворена икономика не може реално да се конкурира с приповдигнатите обещания на популистите. Но когато стане ясно, че те не могат да ги изпълнят, европейската общественост ще се върне обратно при ЕС. Човек може само да се надява, че по това време все още ще има Европейски съюз, който да я очаква.

Източник

Pin It
Даниел Грос

Даниел Грос е директор на брюкселския Център за европейски изследвания. Преди това е работил за Международния валутен фонд и е бил икономически съветник на Европейската комисия, Европейския парламент, както и на френския премиер-министър и министър на финансите. Редактор е на изданията Economie Internationale и International Finance.

Посетители

46

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Младен Стари писа Още
    Ако не беше публикун... преди 19 часа
  • MP писа Още
    Тази книга/тематика е... преди 2 дни
  • Румяна Илиева писа Още
    Първи трепети,една... преди 5 дни
  • ЙК писа Още
    Много добра статия с... преди 6 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
        Четох коментара... преди 1 седмица
  • Антон Миленков писа Още
    Съжалявам, но не го... преди 1 седмица
  • Мартин Заимов писа Още
    Българите, имаме един... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Декарт, български... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Много ликуване -... преди 1 седмица
  • Люба Александрова писа Още
    А дали изпробването... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Великолепният... преди 1 седмица
  • Надежда Иванова писа Още
    Радвам се,че Албания... преди 1 седмица
  • Милен Радев писа Още
    Позволявам си да... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Това което се пише е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    М-да. Комарът, кацнал... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Изключително съм... преди 2 седмици
  • красимир митев писа Още
    много поучително... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Бях в Немско няколко... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, Ева! Много... преди 3 седмици
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст за... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Тръмп не е фашист и... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Все повече ме обхваща... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Надявам се да не... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Публикувам тук този... преди 3 седмици
  • Божидар Спасов писа Още
    E, бих искал да взема... преди 3 седмици