Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)


2016 07 Reagan Thatcher

 

Изгледи за европейска солидарност, пост-Брекзит

Въпросът „кога неолиберализмът най-после ще се изправи пред окончателната си криза и каква форма ще придобие тя?“, занимава нас, редакторите на списание „Soundings“, още от времето на финансовия колапс от 2008-9. В поредицата от текстове, посветени на онова, което наричахме „конюнктурата“, както и в окончателната форма, под която ги публикувахме (After Neoliberalism?: The Kilburn Manifesto), ние се опитвахме да разберем неолибералното развитие и неговите дълбоко трансформативни влияния върху Великобритания и други общества. Бяхме изненадани от това, че системата успя да реагира без особени санкции на огромния си провал, настоявайки, че програмата за пълна маркетизация трябва да бъде осъществявана с още по-голяма решителност, при това без почти никакво признаване на упоритата икономическа стагнация в Европа, общото забавяне на световната икономика, повишаващите се нива на неравенство и разпадането на социалната солидарност – все неща, причинени от деиндустрализацията, обедняването и безработицата. Изглеждаше ни невероятно, че банките и финансовият сектор, които бяха виновни за финансовия колапс, се оказаха в състояние да оцелеят без да пожертват особено много от богатствата и властта си, докато останалата част от обществото се оказа принудена да изплати икономическата и социална цена на причинените загуби. Причината, поради която се случи това беше, че силите, противопоставящи се на капитала – по-рано представяни от движенията на работническите класи и техните партии – бяха до такава степен отслабени и компрометирани от възхода на неолибералната политика, както и от осакатяващите последици от глобалната икономическа конкуренция, че вече не притежаваха силата да настояват за по-различен развой на нещата, нито пък можеха да постигнат по-значителни компромиси от страна на капитала.

Както обикновено става, специфичната форма, под която тези противоречия в края на краищата се проявиха, беше напълно неочаквана. Действително, имаше загуба на доверие сред работническите населения в цялата система, която по-рано беше им обещавала устойчиво повишаващи се стандарти на живот, придвижване напред за следващото поколение и икономическа сигурност. Глобализацията, промотирана от истаблишмънтите на (централно) левите и десни кръгове като нещо неизбежно, което трябва да се приеме, и от която, така се твърди, могат да бъдат извлечени нови шансове, се оказа свързана с много висока цена. А в резултат на това в обществото се получава сериозна поляризация. Хората, чиито позиции на работния пазар са били сериозно подкопани от деиндустриализацията (а всъщност от трансфера на капитал към по-конкурентоспособни, с по-ниско заплащане места), са се обърнали срещу системата, докато онези, чието ниво на образование и способности им позволяват да намират ниши в жизнеспособни части от икономиката, си остават поне толерантни към нея. Тези различия съвпадат до известна степен с неща като възраст, толерантност към мултикултурни населения и [етническо] смесване, както и с по-благосклонно отношение към космополитизма, асоцииран с Европейския съюз. Гласуването в британския референдум изглежда е било приблизително пропорционално на образователните нива – колкото по-високо средното ниво на образование в дадена област, толкова по-висока и подкрепата за оставането на ОК като страна-членка на Съюза – по правило хората с висше образование са сред най-вероятните поддръжници на Оставането.

Хората, разочаровани най-силно от този болезнен развой на нещата, се обърнаха за изказване на недоволствата си не към левицата, а към десницата. По този начин Единният европейски пазар и неговите правила, изискващи свободно движение на капитали и хора, беше отхвърлен от британските избиратели – именно това е реалното значение на вота за напускане. В много европейски страни се наблюдава пораждане на подобни националистически движения сред десните среди. Онова, което се случи е, че протестите срещу глобализацията, капитала и свободните пазари от страна на губещите бяха уловени от десницата, поради липсата на ефективна съпротива от ляво. (Там където такава съпротива имаше, като например в Гърция, тя беше премазана). Във Великобритания споровете за и против членството в ЕС се водеха най-вече от гледната точка само на хората с британска националност, като разделенията отразяваха интересите на различните сегменти на британското население. Въпросите не бяха представяни – както би трябвало – като засягащи не единствено Великобритания, а и всички останали страни-членки на Европейския съюз. Джереми Корбин, който неохотно поддържаше отляво идеята за продължаващо членство – поради правата за заетостта, свързани с него – подкрепи принципа за свободно движение на труда чрез аргумента, че ако една такава мобилност би била ограничена, то това би довело до изтичане на капитал от страната към икономики с по-нископлатен труд вътре в Европа. Не съвсем убедителното подкрепяне на това гледище беше чрез примера за изтичането на капитал от САЩ към Мексико. А неубедителността му се дължеше на факта, че то не беше адресирано директно към страховете на британците, свързани с имиграцията в страната откъм други европейски страни.

Реалният факт зад всичко това е, че принципите за свободно движение на капитал и труд, които са доста централни за идеята на Европейския съюз, представляват приложение в европейски мащаб на доктрините на неолиберализма. Тези принципи са – и винаги са били – силно недостатъчни за регулацията на капитализма в демократичните общества. И тъй като една по-ранна фаза от развитието на ЕС изглежда обещаваше нещо повече от това по отношение на инвестициите, социалните защити и преразпределението, той беше спечелил подкрепата на британската левица. Именно поражението на тази по-прогресивна концепция за ЕС и неговото подчиняване на идеологията и практиката на свободните пазари, доведе до катастрофалната ситуация, в която Съюзът се намира днес. Днес той е икономически стагниращ, смаза демокрацията в Гърция, една от страните-членки, и допуска отслабването на демократичните свободи в някои други страни-членки (Полша и Унгария). Едва ли е за учудване, че в момента Съюзът е подложен на силен натиск, поради възхода на различни крайно десни националистически движения в няколко страни. Това са и въпросите, които трябваше да бъдат засегнати от кампанията около британския референдум. Една прогресивна кампания за Оставане трябваше да бъде базирана на аргументи в полза на реформи на базисните икономически правила, въз основа на които се управлява Съюза днес.

Свобода, равенство и братство в Европа

Човек би могъл да предположи, че каноничните принципи, формулирани по време на Френската революция, би трябвало да играят централна роля при управлението на днешните европейски общества, и че за поддържането на приемливи баланси между тях би трябвало да се полагат постоянни усилия. Реалността обаче е, че всеки от тези принципи има определени импликации, които ограничават и противоречат на останалите два. При повечето практически обстоятелства нещата стоят така: колкото по-голяма е индивидуалната свобода – в среда на икономическа конкуренция – толкова по-малко е равенството. Налагането на равенство между гражданите пък води до неизбежни ограничения върху свободата, например що се касае до придобиването и разполагането с богатство. С колкото повече свобода да преследват собствените си интереси разполагат хората, толкова по-слаби стават връзките на братството (или социалната солидарност). И колкото по-силно се налага от държавите тази абсолютна икономическа свобода, или равенството на условията за всички, толкова по-малко пространство остава за гражданското общество да създава свои собствени форми на асоциация, както и разнообразието, което следва от тях.

Неолиберализмът, в неговите британски и европейски варианти, дава изключителен приоритет на един от тези принципи – свободата – и в частност свободата на индивидите да разполагат със собствеността и труда си както и където намерят за добре. По-ранните ограничения върху тези свободи, предназначени да ограничават вредните им последствия, както и да поддържат социалната солидарност („братство“) вътре в нациите и техните подлежащи общности, бяха непрекъснато премахвани. Това се започна след като конкурентните предимства, с които икономиките на Западна Европа и САЩ разполагаха в продължение на тридесет години след Втората световна война, постепенно приключиха след края на 1970-те. През онези години (наричани във Франция тридесетте славни), беше налице достатъчно голям икономически прираст, така че буквално всеки гражданин да получи свой дял от благополучието, но и да остане достатъчен дял за финансирането на все по-разрастващата се сфера на социално подпомагане. През 1970-те тази ситуация стигна до разтърсващ край. Индустриалните конфликти, високата инфлация и отхвърлянето на йерархичните авторитети доведоха множество страни до големи политически кризи – не на последно място сред тях и Великобритания. Този момент беше сграбчен от радикалната десница – Маргарет Тачър във Великобритания и Роналд Рейгън в САЩ – а компромисното социално споразумение, установено по време на предшестващия исторически период на сравнителен напредък, беше преустановено.

Двигателят, намиращ се под повърхността на този процес беше глобализацията – трансферът на конкурентни икономически предимства откъм индустриализирания Запад към новопоявяващите се икономики на Азия. Неолибералната стратегия за справяне с тази ситуация предполага, че ако на свободния пазар се позволи да управлява и той бъде оставен да разширява правомощията си, чрез средствата на дерегулацията – то и западните икономики ще успеят да се приспособят и да намерят нови ниши, в които могат да преуспяват. На финансовия сектор се гледаше като на основен пример за една подобна ниша. Особено Новите лейбъристи възприеха охотно всичко това, макар че заедно с него се опитваха, доста вяло, да „повишават“ икономическите способности на Великобритания, като по този начин направят страната конкурентоспособна. Лозунгът на Блеър, „образование, образование, образование“ обобщава същността на този подход, но липсата на съответстваща индустриална или инвеститорска стратегия го обезсмисли – при всички случаи поне що се отнася до деиндустриализраните области на страната.

При всички случаи са налице и алтернативни начини за посрещане на това предизвикателство – икономическият модел на Германия е един от тях, друг такъв е решението на Норвегия да обобщи петролните си залежи в „суверенен национален фонд“. Дори и политическите приемствености играят определена роля при вземането на този род решения – Лейбъристката партия не би трябвало да губи властта през 1970, 1979 и 2010, а при по-добри политически преценки от страна на водачите ѝ това не би се случило (макар че подобни грешки обикновено са симптоматични за по-дълбоки слабости). Но в случая Великобритания и, със силната ѝ подкрепа, целият Европейски съюз, възприеха неолибералния курс. Вътрешно-германското социално споразумение, което запазва определени елементи на класов компромис, е стриктно не-за-експорт, а и по същество е субсидирано от останалите части от Европейския съюз – по същия начин, по който по-ранните социални компромиси на Великобритания са били субсидирани от нейната империя.

Кампанията за напускане е по същество бунт срещу именно тези развития. Ако човек разбира как това едностранчиво разбиране и неговият отказ от нормите на равенство и социална солидарност в полза на пазарните свободи, са отговорни за онова, което се случи във великобританското и, казано по-общо, европейското общество, той има по-добри шансове да намери ефективни политически отговори на тази ситуация.

Тъй като имиграцията беше решаващият въпрос в кампанията по британския референдум, нека се фокусираме върху него. Изискванията за социална солидарност („братство“) са до известна степен по необходимост партикуларистки. Почти всеки човек изпитва повече „солидарност“ към дадени хора, отколкото към други. Семейният корен в думата „братство“ е едно от указанията за това. Солидарност обикновено се изпитва повече към „хора като нас“, отколкото към „други“ или към „чужденци“. Самоопределените „общности“ по неизбежност притежават граници, те вземат решения за това кой принадлежи към тях и кой не; кое е дължимо на кого. В хода на историята нациите са станали именно такива самоопределени общности – заредени с определени ограничения, тоест с „граници“. Един от въпросите, около които се въртеше референдумът, беше дали вече е прието, за практически цели, на Европейския съюз да се гледа като на реалната „общност“, към която принадлежи британският народ, тоест дали вече е нелегитимно да се третират не-британските му граждани по-различно от британските. Както изглежда, повечето хора във Великобритания не вярват, че това е така. Дори и много от ония, които са гласували за оставане и които смятат, че икономическите предимства от членството и вътрешно-съюзната миграция, натежават над неизгодите на членството, не са непременно по принцип „за“ реалното премахване на националните граници (тоест и за разширяването на много от изгодите от икономическото гражданство до целия ЕС).

Съмнително е всъщност дали мнозинството от гражданите на която и да е европейска нация днес подкрепят тази идея по принцип. Ние знаем, поради възхода на националистическите движения в много европейски страни, че големи и увеличаващи се мнозинства се противопоставят яростно на тази концепция. При всички преговори между британското правителство и Европейския съюз, касаещи миграцията, принципът за свободното движение на труда се е считал за основателско задължение на Европейския съюз, не подлежащо на каквито и да било ограничения. Този принцип изглежда притежава две различни страни. Реалната му обосновка е икономическа и тя утвърждава върховенството на пазара, а по този начин, може да се каже, и интересите на капитала. Но прилагането му засяга освен това и гражданството, тъй като това право стои над правата на членовете на всяка отделна нация да определят обхвата на задълженията си към други [чужди] хора. На практика то de facto създава една наднационална идея за гражданство, превръщайки Европейския съюз в реалната „национална“ общност, към която се предполага че принадлежат всички негови народи.

В по-ранните дни на Европейския съюз това нямаше особено голямо значение. Докато страните-членки имаха приблизително еднакви стандарти на живот, имаше само слаби стимули за търсене на работа в други страни, а там, където това се случваше, съответните движения бяха от толкова дребни мащаби, че от тях не се пораждаха проблематични последствия. Всъщност те бяха до голяма степен желани. Това, че работниците тук не бяха особено мотивирани да се придвижват из континента, по онова време се считаше за икономически недостатък на Европейския съюз, в сравнение например със Съединените щати – макар че според други гледни точки, високата мобилност на САЩ, където градовете от „ръждивия пояс“ бяха напускани масово от населенията си след деиндустриализацията на страната, не би могло да служи като пример за следване. Едно от достойнствата на мултинационалния континент Европа е в това, че той включва толкова много разнообразни и различни култури в рамките на толкова малко географско пространство. Хомогенизацията на цяла една култура чрез силата на пазарите, която характеризира обществото в САЩ, не е точно нещото, което човек си желае да види в Европа. Едва когато Европейският съюз и неговото население започнаха да нарастват, а различията между заплатите и стандартите на живот вътре в него станаха прекалено големи, се видяха по-ясно и последиците за социалната солидарност, породени от обединения пазар на труда. Великобритания например, като виден апостол на неолиберализма, подкрепяше разширението на ЕС, като особено британският бизнес сектор се застъпваше за един по-широк пазар на труда. Но сега тези противоречия породиха такъв социален антагонизъм, който в края на краищата доведе до британското напускане, с неизвестно какви последици за самия Съюз.

Желателно е днес да се постави под въпрос самата идея за върховенство на принципа за свободно придвижване на труда вътре в ЕС и да се изисква неговото помиряване с конкурентните му принципи на националния суверенитет и социалната солидарност. Както изглежда, най-шокиращо за голямата част от британския електорат е било не толкова присъствието на реални мигранти от Европа, живеещи сега във Великобритания, колкото мисълта, че бъдещият им брой е по принцип и по закон неконтролируем и непредсказуем. Един от парадоксите на кампанията около референдума беше, че противопоставянето срещу имиграцията (измервано според броя на гласувалите за напускане) е в по-голямата си част обратно пропорционално на реалния брой на имигрантите в даден град или регион. С други думи, решаващо при избора на хората е не толкова реалното присъствие на имигранти, колкото мисълта, че „ние“ вече няма да разполагаме с контрол над „нашите“ национални граници. Това не е така навсякъде – например в Източна Англия има райони, в които значителният брой на селскостопански работници, идещи „отвън“, е довел до силни антипатии. Но като цяло, например в Лондон и други големи градове, близостта е довела до приемане и дори добронамереност.

Струва ми се, че ако тези теми бяха дебатирани от принципната гледна точка на реалните права, които трябва да се отстъпят, то и въпросът за това какъв брой имигранти би бил желателен, щеше да стане по-податлив на решаване. Не хората, които вече са дошли, а онези, които биха могли да дойдат в бъдеще, пробуждат най-големите страхове и антипатии. Именно напълно въображаемите цели на правителството на ОК (онези „100,000 годишно“ на Дейвид Камерън), както и очевидната му неспособност да контролира притока на имигранти от ЕС и други места, причиниха най-силния гняв. Контролът над границите е нещо, което гражданите очакват и изискват от правителствата си. Засега, що се отнася до социалната солидарност и справедливост, налице е също и оправданата увереност, че правителствата не обръщат особено внимание на нуждите на собствените си граждани в тежко положение, тъй като се ръководят от предаността си към идеологията на свободните пазари. Много от градовете и регионите, които гласуваха за напускане, са били реално лишени от нови инвестиции и шансове.

Човек би могъл да помисли, че в днешна Европа няма надежда за изслушване на аргументи от този вид, ако не бяха очевидните вреди, разрушения и антагонизми, които неолибералните доктрини, властващи в ЕС, са причинили не само във Великобритания, но и в целия Съюз. Крайно време е да се осъзнае, че „свободното движение на труда“ не е принцип, който трябва да властва над всички останали ценности и права. Вместо това, на отделните страни-членки трябва да се позволи да смекчават последствията му в съответствие със собствените си потребности. Това не е аргумент за недопускане на имигранти, нито пък за „дребно-британизъм“. Той просто настоява за осъзнаване на факта, че принципите на свободните пазари не трябва да са единствените, които управляват Европейския съюз и че те трябва да бъдат държани в баланс с другите, произхождащи от нормите на гражданството, солидарността и социалната справедливост, принципи. Не е трудно да се премислят видовете компромиси, които ще трябва да се направят, за да се балансират тези конкуриращи се принципи. Великобритания може би щеше да се представи по-добре, ако, вместо постоянно да настоява за специалното си третиране, би поставила тези въпроси по принципен начин, по отношение на целия Съюз. Вероятно е вече прекалено късно да се променя британското решение за напускане, изтъквайки аргументи за необходимостта от такъв вид промяна на базисните принципи на ЕС. Но от друга страна, една подобна промяна може и да повиши шансовете за оцеляване на самия Европейски съюз.

Източник

Майкъл Ръстин
Майкъл Ръстин е професор по социология в университета East London и един от основателите на списание „Soundings“. Освен това той е един от съставителите на After Neoliberalism: the Kilburn Manifesto.
Посетители: 105

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Ивелина Ръцева писа Още
    Потъвам в Морето на... преди 1 ден
  • Петров писа Още
    Мисля, че Златко прави... преди 3 дни
  • Dessi писа Още
    Je vais te traduire! En français, s'il... преди 4 дни
  • Нина Пенева, филолог писа Още
         Забележителна... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 4 дни
  • Климент писа Още
     Към Златко.
    Ще си... преди 4 дни
  • Милчо Данчев писа Още
    Очевидно ни се... преди 5 дни
  • Стефан Дечев писа Още
    Има една статия на... преди 5 дни
  • Жоро Ончев писа Още
    Благодаря искрено!... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Напълно възможно е да... преди 1 седмица
  • Ivanovsky писа Още
    Златко, пишете за нещо... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Ако зад "Жоро Ончев"... преди 2 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Поздравления!... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И благодаря за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    РаймонД ДетреЗ, който... преди 2 седмици
  • Николай Попколев писа Още
    За съжаление... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Поздравления за... преди 2 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Интересно,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Раймон детрез имаше... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    '' – По-добре мъртъв…... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Изключително добро. преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Според тази хипотеза... преди 2 седмици
  • Десислава Валентинов... писа Още
    Въпреки забавлението... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    С голям интерес ще... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    У нас сравняваха... преди 3 седмици