Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (5 гласувания)

 

2016 06 Furman
Дмитрий Фурман

 

Падането на Горбачов доведе до нежелан край работата на Дмитрий Фурман като най-изтъкнат руски изследовател на религиозните системи. С ясна представа за онова, което ще дойде с Елцин, оттук нататък Фурман ще се превърне в най-добрия местен анализатор на руския посткомунизъм. Но това не е единствената смяна на посоката, която той ще извърши през 1991. Политическите коментари, кратко- или дългосрочни, са едно, сравнителните изследвания от вида, заложен в основата на религиозните му изследвания – друго. И къде сега би могло да се приложи всичко това по най-добрия начин? Когато националистическите вълнения започват да се разпространяват в балтийските и кавказки зони на СССР, Фурман казва на един тогавашен член на ЦК на КПСС, че никой в Москва не знае какво точно се случва в далечните републики и че има наложителна нужда от създаване на изследователски център, който да се занимава с това. Предложението остава без внимание. Вместо това, в хода на следващите двадесет години, Фурман превръща самия себе си в еднолична версия на такъв институт. Около Русия възникват 14 независими републики, обхващащи буквално половината от населението на Съветския съюз. Към края на живота си през 2011 той е създал значително изследователско творчество върху десет от тях. Ако би живял по-дълго, той без съмнение би довършил цялата серия.

След 1991 има две сравнителни рамки, в които еволюцията на Русия може да бъде поставена и изследвана конвенционално. На Запад очевидната база на сравненията се задава от бившите съветски сателити в Източна Европа. В самата Русия интелигенцията, която не харесва подобно смаляване, сравнява събитията в страната – и за добро, и за зло – със самия Запад. С фокусирането на интересите си върху бившите съветски републики, от централна Азия до Балтийския регион, Фурман взема не просто едно необичайно херменевтично решение. Той избира един начин на разглеждане на посткомунистическа Русия, който е не само непопулярен, но и неудобен за сънародниците му. Какво биха могли да научат московците от Киргистан? Говорейки за възхищението си пред Горбачов, веднъж Фурман е писал: „Никога не съм бил ‚патриот‘. Намирах, че човек не избира родината си, макар че, веднъж роден в нея, той трябва да се опитва да я подобрява; никога е съм искал да емигрирам на Запад. Но и никога не съм се гордеел със страната си, ако и, за разлика от множество познати, да не я считах за ужасно и безнадеждно място. От друга страна не обичах и да се събирам с чужденци, тъй като винаги се чувствах малко засрамен от това, че съм руснак. Едва по времето на Горбачов започнах да изпитвам едно дотогава непознато за мен чувство, гордост от страната ми и нейния лидер.“ И по същия начин, по който подкрепя Горбачов след като всички други са му обърнали гръб, Фурман обръща поглед към съдбата на другите пост-съветски общества, които са се превърнали в мисловни парии в представите на сънародниците му. Сам той никога не е изпитвал каквато и да е привързаност към държавата, създадена от Ленин, но чрез дистанцираната страст, с която се хвърля в новото начинание, се превръща в нещо като последен глас на съветския интернационализъм. Когато Фурман почина, един приятел отбеляза, че съюзът а републиките, който си е отишъл, е бил неговата истинска родина.

[…]

Но къде точно се вписва самата Русия в тази типология? През 2010 Фурман излага разбиранията си за нейното дългосрочно развитие в една работа, чието заглавие – Движение по спирали [Движение по спиралата] – е директно заявление за съдържащите се вътре аргументи. В продължение на половин хилядолетие Русия е познавала три политически системи: царизъм, комунизъм и имитационна демокрация. Всяка от тях се е движела по една и съща структурна пътека, която може да бъде представена като законообразна прогресия от детство през зрелост към старческа сенилност. В първата фаза, съответстваща на епохата от Иван Грозни до Смутното време (конструиране на самодържавието), и от Гражданската война до колективизацията (при комунизма), системата все още е силно нестабилна и е изправена пред опасности, които могат да я съкрушат. През втората фаза тя вече се е консолидирала и представя на наблюдателя всички външни признаци на стабилност (съответните исторически периоди са съответно от Полтава до Свещения съюз [за царизма] и Високия сталинизъм [за комунизма]). В последната си фаза тя загнива и изпада в състояние на обезсилена склеротичност – от Кримската война до отец Гапон; залезът на Ерата Брежнев. В един далеч по-кратък период от време, имитационната демокрация повтаря същия този цикъл: уязвимо детство през хаотчните години на Елцин, стабилизация под формата на консолидирана ситема с идването на власт на Путин, а сега вече симптоми на упадък, когато обществото започва да се отдалечава от режима.

Управлението на Елцин е било несигурно, защото социалната му база е толкова ограничена: по същество тя се състои от млади политически кариеристи, за които смяната на режима предоставя шансове за бързо социално издигане, както и елементи от бившата номенклатура, съблазнени от възможността за присвояване на държавни активи, а също и интелигенцията. Бидейки най-гласовит поддръжник на системата, интелигенцията обаче е слаба не само като брой. Да се заявява подкрепа за демократични ценности, и заедно с това да се подкрепя един открито недемократичен режим, е признак за идеен и морален банкрут. Като отхвърля ранните си поддръжници и смазва парламентарните си опоненти, Елцин осигурява личната си власт, но основната маса от населението си остава антикапиталистически настроена и той е в състояние да спечели манипулираните избори само защото представлява един вид познато зло. Путин, от друга страна, успява да спечели подкрепата на всички социални слоеве в руското общество. Това се дължи отчасти на бързия икономически растеж, подхранван от високите цени на петрола след 2000 г., отчасти на съкрушаването на олигарсите през 1990-те, но също и на това, че към края на управлението на Елцин, омразата към него вече е толкова голяма, че всеки следващ с неизбежност ще бъде далеч по-популярен.

Руските либерали намират прехода от Елцин към Путин също толкова труден за приемане, колкото и руските болшевики са намирали еволюцията от Ленин към Сталин. Но Путин не е създателят на руската система на имитационна демокрация; той просто я довежда до край. Вторият мандат от президентството му е Златната ера на системата: Чечения е подчинена, парламентът опитомен, олигарсите стават зависими от държавата, медиите са поставени под контрол, няма сериозни опозиционни партии, икономическият растеж е бърз, страната става член на G8. Никой цар или генерален секретар не се е наслаждавал на толкова много власт, основаваща се на толкова малко страх. Но този апогей не е функция на каквито и да е личностни качества на Путин, който е отговорен за руския икономически растеж от този период не повече, отколкото Алиев и Назарбаев са отговорни за още по-бързия икономически растеж на азерската и казахска икономики. Нито пък всичко това има някакви шансове за дългосрочност. Още към 2008 системата вече започва да дразни хората и да изглежда по-малко функционална. Централноазиатските управници са в състояние да увековечават президентствата си, като се позовават на заплахата от ислямския фундаментализъм, изтъкват като собствена заслуга новопридобитата независимост на страните си и игнорират западните обществени мнения. Но за да може да направи същото, на Путин е необходима конституционна промяна, чрез която се рискува да се премахне демократичната фасада на системата и отказ от претенцията за принадлежност към цивилизацията на Европа. Ето защо Медведев е поставен като пазител на мястото в Кремъл. Но неговите либерални жестове са слаби и непоследователни, с което само се потвърждава впечатлението, че системата е достигнала лимитите си и започва да се самоподкопава.

От изключителна важност за легитимността на системата е запазването на илюзията за изборно разнообразие. Но в хода на еволюцията на режима изборите стават все по-фиктивни, обществото като цяло осъзнава тази фиктивност все по-ясно, а идещите поколения са все по-малко заблуждавани от фасадата му. Нещо повече, вътре в самата система започва да се утвърждава един вид негативна селекция на кадри. В началото силни характери и авантюристи от всякакъв вид – от Сахаров до Жириновски, от Лебед до Березовски – откриват шансове да се появят и утвърдят. Но щом само системата се стабилизира, тя започва да изтласква напред слаби характери, подобни на Черненко нищожества от най-ниско морално-интелектуално ниво, тъй като все по-стриктният контрол на най-високото равнище елиминира потенциалните съперници, предлагайки изобилна реколта от путинови „зеленчуци“, идещи отдолу. Процесът е много по-бърз отколкото при съветската система, бидейки отчасти продължение на финалното ѝ израждане – макар че дори някои от късните съветски бюрократи са започвали кариерите си с някакви идеалистически мотиви; в днешно време подобни неща са невъзможни и единствената спойка, поддържаща целостта на системата, сега е корупцията. Цялата тази прослойка ще напусне кораба при първия знак на опасност. Последните представители на съветските елити са били вече толкова деидеологизирани, че не са оказали буквално никаква съпротива срещу антикомунистическата революция от 1990-те. Същото ще бъде валидно дори в още по-голяма степен за пост-съветските елити, чиято единствена мотивация е личното обогатяване.

Разглеждана от идеологическа гледна точка, ранната фаза на посткомунистическата система притежава някакво подобие на последователност, в твърдението, че се „връща обратно в цивилизования свят“, ако и действителното ѝ движение да е по посока на едно безалтернативно президентство. Но щом само то е установено, системата вече не е в състояние да задава по-нататъшни цели. Тя не може да претендира нито че представлява някакъв идеален ред за Русия, нито да признае, че е просто временен заместител. Мотивацията ѝ се състои само и единствено в гол инстинкт за самосъхранение, чрез пирамида от мрежи, основаващи се патронно-клиентски взаимоотношения. Думите и делата вече не притежават дори и отдалечена взаимовръзка. Идеологията на режима е развален миш-маш от ерзац-традиционализъм (от православно-християнски вид) и култ към съветската стабилност и мощ (но не и идеи като революция или социализъм), едновременна прослава на царистките и кагебистки жандарми като велики държавници, телевизионни канали, представящи комсомолци като герои в една програма и Ленин като маниак – в следващата. Така също, при липсата на каквато и да е идеологическа последователност (която съветската система е притежавала дори и във времената на упадъка си), външната политика на режима е лишена от всякакъв последователен речник или мотивация. Едва ли може да има нещо такова като борба за глобалната победа на имитационните демокрации. Резултатът от това е дипломация, чийто курс може да бъде единствено импулсивен и ирационален.

Този крехък, бързо стареещ организъм е буквално предусловен за навлизане в криза. Най-малко болезненият изход от режима на имитационна демокрация би било една себеразграждане откъм върха, от вида, който Горбачов е опитал при съветската система. Но докато той е можел да подобри позициите и популярността си чрез започването на перестройката, всяка сходна инициатива от страна на Путин или наследниците му би означавала отслабване на личната им власт, чрез допускане на опозиция, способна да смени режима – нещо напълно немислимо за тях. Най-доброто, на което човек би могъл да се надява в тази насока е разцепление сред елита и бърза капитулация пред натиска на улицата, както Шеварнадзе е капитулирал в Грузия. Но цветните революции от този вид предполагат съществуването на силна легална опозиция – нещо, което е изключено при руския вариант на имитационна демокрация. Онова, което може да се очаква с най-голяма вероятност е, че самата стабилност на путиновото управление ще доведе до някаква катастрофа за страната – по същия начин, по който стабилността на царизма го е направила през 1917, а брежневизмът – през 1991.

Жизненият цикъл на посткомунистическата система се придвижва, според заключението на Фурман, към неизбежния си край. Тя може и да бъде последвана от реална демокрация, при едно евентуално по-модернизирано общество и възход на поколение, което се бои по-малко от властта, но заедно с това приема като разбиращи се от само себе си правата, спечелени от 1990-те насам, и настоява за още повече. При такъв сценарий спиралата би се придвижила нагоре и третият опит на Русия за постигане на демокрация най-после би се оказал успешен. Но дълбоките психически характеристики на традиционното руско общество – страхът от безредици, подчинението пред властта – съществуват заедно с модерните такива и е налице опасност елитите да изменят ориентацията си при един внезапен преход към нов ред, както вече са го направили през 1991. Вместо успешен изход, в такъв случай би могло да се стигне до пореден провал на демокрацията, както толкова често се е случвало в Латинска Америка. В дългосрочен план обаче изходът е неизбежен.

***

Остава си обаче един друг голям въпрос. Шансовете на руската демокрация като политическа система са едно, а рамката ѝ като териториална държава съвсем друго, макар че двете неща без съмнение са взаимно свързани. Дългогодишните изследвания на Фурман, по протежение на дългата арка от бивши съветски републики, са го снабдили с концептуалните инструменти, необходими за разбиране характера на посткомунистическия режим в Москва. Но отвъд приликите им на ниво структура, как би трябвало да се разглеждат отношенията им на ниво власт? Пет години преди Движение по спиралата, Фурман е посветил дълго есе на историята и провала на Руската империя – тема, към която се връща в последната си голяма статия преди смъртта. Тези две размишления оформят необходимото допълнение към анализа му на спиралата на политическото развитие вътре в самата Русия.

Изходната точка на Фурман тук също е сравнителна, този път по отношение на Европа. Там, през 19 и 20 век, създаването на национални държави е било нормалният модел на историческо развитие. То може да бъде наречено „ентелехията“ [вътрешната, иманентна цел, бел. пр.] на онова време. Възходите на демокрацията и нацията са вървели ръка за ръка, като правото на самоопределение е получавало мястото си редом с правата на свобода на словото и събранията, плюс разширяването на избирателните права, като общи измерения на народния суверенитет. Обединенията на Италия и Германия като национални страни, последвани от разпадите на Хабсбургската и Османска империи, са характерни за този процес примери. Но нищо подобно не се е случило в Русия. Там ентелехията на нацията е липсвала и дори днес връзката между демокрацията и националността не е окончателно изкристализирала. Руското самосъзнание си остава увито в имперски пашкул. Разглеждана исторически, Русия е била мулти-етническа империя далеч преди да е придобила дори прото-национална идентичност – самото понятие Россия е късно-петровско изобретение. Нейните елити са определяни на първо и най-важно място от връзките с династията, а не чрез етничността си и сред различните поданици руснаците не са притежавали някакви специални права, а всъщност са могли да имат и по-малко привилегии от някои други.

И така, когато руският национализъм се появява в края на краищата, неговата основна специфика, за разлика от националните движения в Европа или онези на другите етноси в царистката империя, се състои в преследването на две несъвместими цели – първо, създаване на чисто руско правителство; второ, запазване на империята. Това го маркира като реакционен още от самото начало, защото той никога не може да се позовава на демократически принципи, както би могъл да го направи всеки друг национализъм по времето на царизма – обратното би означавало разпад на империята. От своя страна царисткият режим може да гледа на руския национализъм единствено с резервираност, тъй като апелът на национализма е не към династическа лоялност, а към етническа идентичност, пък и исканията му са провокация към други поданици на империята, хранещи собствени национални чувства. Но макар царете и техните министри да разбират ясно опасностите от руския национализъм, щом само се виждат изправени пред още по-голямата опасност от революционния социализъм, те намират в него определена полза и постепенно привикват към изразяването му под формата на Черните сотни. Все пак между двете умонагласи си остава принципно напрежение, което се запазва чак до самия край на самодържавието.

Ако, за разлика от Австро-Унгарската и Османската, Руската империя надживява за кратко Първата световна война, то това се дължи, парадоксално, на решителния интернационализъм на болшевиките – по време на Гражданската война Червените са по-малко зло за неруските националности от Белите. Презрението на Ленин към великоруския шовинизъм е добре известно. Напълно съзнателно, държавата, която болшевиките започват да изграждат – Съюзът на съветските социалистически републики – е лишена от каквито и да е териториални или етнически маркери. Под това обозначение, разбира се, реалността винаги е била неясна и неопределена. Единствена сред съветските републики, Руската съветска федеративна социалистическа република (РСФСР) няма собствена партия или академия, макар че демографската ѝ тежест осигурява руската доминация в съюза като цяло, в една винаги неравна йерархия. През 1930 азбуките и преподаването в братските републики са русифицирани. Заедно с това обаче местните езици са поощрявани, а пищното изобилие от институции спомага за създаването на местни елити и изгражда културните идентичности под тях. Тази система си остава имперска и тя е разширена от Сталин след Втората световна война, от Балтийския регион до устието на Дунав, като заедно с това е отделена от Европа чрез кордона от източноевропейски съветски сателити. Но в хода на времето, когато „социалистическият лагер“ започва да се дели и свива – чрез откъсването на Югославия, Албания и Румъния в Европа, както и Китай и Северна Корея в Азия – а идеологическата енергия напуска и самата КПСС, шаблонът на късната царистка двусмисленост се възражда отново. През периода на Брежнев руският национализъм отново се превръща в нещо политически подозрително, но заедно с това и един вид идеологически ресурс, като компенсация за все по-западащата легитимност на комунизма. Но – и в това се състои една от реалните разлики в сравнение с царизма – местните бюрократични и интелектуални елити засилват позициите си в отделните републики, докато центърът малко по малко губи контрола над тях.

Перестройката нанася на този все по-малко стабилен ред внезапен удар – неочакван и до самия край недоразбран от собствения му автор. Горбачов осъзнава остро, че Съветският съюз е болен, но тоталитарната система, която е наследил, го прави неспособен да разбере естеството на системните слабости – малко като лекар, който се опитва да лекува пациент, без да знае нищо за тялото му. След като възраждането на ленинизма се оказва невъзможно, вакуумът, останал след брежневския „период на стагнация“, може да бъде запълнен единствено от двете най-подръчни идеологии – демокрацията и национализма. Добре настроен към първата, Горбачов е силно объркан от втората, която определено го заварва неподготвен – нещо, което не би трябвало да се случва, имайки пред вид, че в неруските републики тя е нейна естествена спътница, също както е била през годините 1905-6. Изправен пред реалността на национални движения, чиито цели отхвърля, той се отказва от възможността да ги потисне със сила, тъй като това е в противоречие с демократическите ценности, които е приел. В резултат от възникналото напрежение в отношението му към новата вълна от национализми, в края на краищата Горбачов се оказва неспособен да предложи каквато и да е отговорна към тях политика.

Борис Елцин се втурва във възникналия вакуум без каквито и да е скрупули, използвайки руския национализъм като таран, с чиято помощ да свали Горбачов от власт. Без да разиграят картата на негодуванието срещу общосъюзните структури на СССР, които никога не са давали на Русия гордостта от мястото, полагащо ѝ се в следствие от [демографското и културно] първенство, Елцин и поддръжниците му никога не биха успели да получат масовата подкрепа, от която се нуждаят, за да поемат властта в РСФСР, като трамплин към свалянето от власт на Горбачов. И макар използването на руския национализъм да е за тях напълно инструментално, то води точно до следствията, от които монархията винаги се е страхувала: той подкопава руската империя. Впоследствие това също се превръща в средство за довършване на Горбачов, под формата на Беловежските споразумения, с които се слага край на СССР, а заедно с това и на неговото президентство. В самата Русия ликвидацията на съюза, без какъвто и да е популярен мандат, води до две катастрофални авторитарни следствия. Първо, Елцин и неговата група вече могат да се страхуват, че ще бъдат съдебно преследвани за предателство, ако някой ден изгубят властта, и като следствие от това започват да се окопават все по-здраво в нея. В същото време масовите страхове, че разпадането на стария, добре познат свят, може да отиде още по-далеч, водят до желание за власт на управник с желязна ръка, за да се предотврати изпадането на страната в пълен хаос. Пътят от ловната хижа в Беларус води право към клането в Грозни.

Унижението от първата Чеченска война е изплатено с лихви от Путин във втората, и режимът му успява да получи истинска масова база като правителство, което спасява Русия не само като смазва сепаратизма и донася ред и благоденствие на обществото като цяло, но и като възстановяващо страната до ранга ѝ на велика сила по начин, на който тя е била неспособна до този момент. Но какви са импликациите по отношение на имперската проекция на страната? Макар в настоящия момент руската диаспора в съседните републики да е доста значителна, правителството на Путин внимава много да не разпалва иредентистки чувства, от страх да не предизвика ответна реакция сред не-руските малцинства в нещото, което е официално обявено за мултинационална (но не и мултикултурна) федерация, а на практика е единна, не федерална държава; да не говорим пък за риска от ответни реакции в самите периферни републики. Енергията на режима е насочена не към териториална експанзия, а към възстановяване на едно имперско пространство под формата на зона на влияние, простираща се по протежението на „Общността на независимите държави“ (ОНД), номинално свързваща повечето от бившите съветски републики.

В тези си намерения Русия не е напълно лишена от известни ресурси. Икономиката ѝ е много по-голяма от онази на която и да е страна-членка на ОНД. Тя притежава стар военен и бюрократичен апарат, докато останалите страни трябва да създават такива структури отново. Културата на посткомунистическите елити в тези републики често си остава силно русифицирана, а руската телевизия продължава да бъде популярна сред местните населения. Освен това между управниците на различните имитационни демокрации е налице определен афинитет и в случаите на вътрешни кризи те са склонни да търсят помощ от Москва. Всичко това предоставя на Москва определен брой лостове, чрез които да се намесва в работите на съседите си. Но никой от тях не желае да бъде доминиран от Русия и макар че на моменти ОНД може и да изглежда като някакъв Свещен съюз на авторитарни президенти, предназначен за взаимна защита, то интеграцията на тези режими е не по-осъществима, отколкото са схемите за арабско единство в Близкия изток. Нещо повече, за самата Русия, ОНД – чиито разходи тя плаща – не носи никакви материални изгоди: нейното значение е по същество психо-символично, нещо като послеобраз на империя.

И така, коментира Фурман през 2005, макар и режимът на Путин да изглежда стабилен и в състояние да контролира околната си среда, разтръбяваният от него „възход“ на Русия може да бъде само много ограничен – и във времето, и в пространството. Населението на страната намалява; минералните ѝ ресурси не са безкрайни; културното ѝ развитие е закърняло; контролът ѝ над бунтовническите региони е често само номинален; тя е лишена от каквато и да било идеологическа сила на привлекателност. Оранжевата революция в Украйна току-що е прекъснала санитарния кордон от имитационни демокрации, обграждащи режима в Москва. Предстои нова руска криза. Пишейки пет години по-късно, Фурман е значително по-конкретен. Уроците от 1917 и 1991 са, че всяко движение към демокрация в Русия изкарва на повърхността сепаратизма като неизбежен страничен продукт на свободните избори. В 21 век това означава, че трябва да се очаква или разпад на „мини-империята“ на Руската федерация, с продължаващо свиване на територията ѝ, или поредно отхвърляне на демокрацията и потискане на сепаратизма, с което експлозивните му заряди само ще бъдат изтласкани още по-дълбоко под повърхността.

Но независимостта на Чечения и други неруски общности всъщност би била не загуба, а печалба за хората в Русия. Защото онова, от което страната се нуждае, е един отдавна наложителен синтез на националното и демократичното съзнание. Русия е далеч по-назад от Европа; тя едва сега навлиза във фазата на модерно национално конструиране – точно в момента, в който Европа излиза от нея, в търсене на нова ентелехия (онази на наднационалното развитие). Русия не може да прескочи тази фаза, но тя трябва да бъде кратка, и да доведе до присъединяване към Европейския съюз. Това може и да изглежда фантастична идея днес, но така е изглеждало до вчера и мирното разпадане на СССР, и присъединяването на няколко от неговите бивши републики към НАТО. Едва тогава руската империя най-после ще стигне до мирния си край, а руснаците просто ще заживеят в националния си дом по същия начин, по който го правят французите или шведите.

***

Трудно е да се помисли за някоя друга съвременна интелектуална фигура, сравнима с Фурман. В Русия няма друг като него. След смъртта му един от приятелите му го описва като съветски викторианец. Но, добавя той, в твърдението си, че в сравнение с предшествениците си отпреди осемдесет години, днес руснаците се намират по-близо до една самостоятелна демокрация, Фурман опровергава собствения си оптимизъм. В началото на миналия век, твърди този приятел, Русия е притежавала изключително съзвездие от либерали и демократи, за които думите демокрация и свобода наистина са означавали нещо. Днес има само Фурман, на практика единствен по рода си. Но това е съждение, което може да бъде разширено. Оригиналност на ума, чистота на духа, последователност на принципите и, накрая, липса на какъвто и да е политически конформизъм: колко често могат да бъдат открити тези качества на Запад? Достатъчно е човек да си помисли за водещите кандидати за понятието „либерал“ – вземете който и да е дълъг списък от политическите, литературни или академични среди, за да осъзнаете колко незначително малък е броят на хората, които заслужават критичното уважение, което тази дума някога е вдъхновявала. Що се отнася до „демократ“, особено пък такъв, изписан с главна буква, то по-добре е изобщо да не говорим. Фурман, който никога не е плувал по което и да е течение, заслужава честта и на двете.

Източник

Пери Андерсън
Пери Андерсън (род. 1938) е известен американски журналист и историк. Той е професор по история и социология в UCРA и бивш редактор на списанието New Рeft Review.
Други статии от този автор

Посетители

22
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 5 дни
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 6 дни
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 6 дни
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 6 дни
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 1 седмица
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 1 седмица
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 1 седмица
  • Дарина писа Още
    този неграмотен човек... преди 1 седмица
  • Красимира писа Още
    Историята е... преди 1 седмица
  • Мариета писа Още
    Благодаря Ви за тези... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Дано никога не се... преди 1 седмица
  • Златко писа Още

    Здравейте, Росица, и... преди 1 седмица
  • Росица Гичева писа Още
    Здравейте, г-н Енев,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Започвам... преди 1 седмица
  • Георги Гочев писа Още
    Жестока истина! И - без... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    Imagine Dragons - Natural
    NATURAL преди 2 седмици
  • Нери Терзиева писа Още
    Благодаря доземи,... преди 3 седмици