Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

 

2016 01 Multiculturalism Europe

 

Защо хиляди млади европейци се увличат по джихадизма и насилието? Какво накара 4000 да заминат за Сирия, за да се сражават за така наречената Ислямска държава, известна още като ИДИЛ? Какво кара европейски граждани да извършват зверства като онези, на които станахме свидетели в Париж през ноември миналата година?

Конвенционалният отговор е, защото са били „радикализирани“ – процес, при който податливи на въздействие мюсюлмани са подготвяни за радикални действия от онези, които проповядват омраза. Аргументът за радикализирането се състои от четири основни елемента. Според първия, хората стават терористи, защото им се внушават екстремистки идеи, обикновено с религиозна подплата. Според втория, тези идеи се възприемат по начин, различен от онзи, по който на хората възприемат други радикални идеи. Третият е доводът, че съществува нещо като конвейер, който води от разочарование към религиозност, оттам към възприемане на радикални възгледи и, накрая, към тероризъм. Четвъртият е твърдението, че някои са склонни да се увличат по такива идеи, защото не са интегрирани в обществото.

Проблемът е, че тези твърдения, които са залегнали в основата на контратерористичната политика на много европейски държави, са погрешни.

Много изследвания сочат, например, че хората, които се присъединяват към джихадистки групировки, не са непременно привлечени от фундаменталистки религиозни възгледи. Разпространено в медиите изследване от 2008 г. на MI5 – британската национална служба за сигурност – отбелязва, че „голям брой от замесените в терористична дейност не само не са религиозни фанатици, но обикновено не са практикуващи вярващи“.

Няма много доказателства и за твърдението, че джихадистите пропагандират идеите си по начин, различен от онези на други крайни групировки, въпреки че според широко разпространеното убеждение тяхната идеология се разпространява от проповедници на омразата, докато другите радикални идеи са плод на определени обстоятелства. Джейми Бартлет, ръководителят на Програмата за борба с насилието и екстремизма към британския изследователски център „Демос“, заявява, че този род тероризъм „има много общо с други субверсивни, контракултурни групировки на разгневени млади хора“.

Няма доказателства също така, че някакъв прав път води от радикалните идеи към джихадистко насилие. Доклад на британското правителство от 2010 г. заключава, че тезата за конвейера „по всичко изглежда тълкува погрешно процеса на радикализация и приписва прекалено голяма роля на идеологическите фактори“.

И накрая, много неща свидетелстват за това, че онези, които се присъединяват към джихадистки групировки, съвсем не са зле интегрирани, поне не в традиционния смисъл на това понятие. Изследване за британските джихадисти, осъществено в лондонския „Куин Мери Колидж“, установява, че подкрепата за джихадизма не е производна на социално неравенство или ниска степен на образование; всъщност младежите, които обикновено се присъединяват към джихадистки групировки, са 18 до 20-годишни деца на заможни семейства, в чиито домове се говори на английски и които имат добро, понякога дори университетско, образование. Изследването дори определя „младежката възраст, доброто икономическо положение и образованието“ като „рискови фактори“.

В известен смисъл аргументът за радикализирането разглежда пътя към джихадизма отзад напред. Той изхожда от онова, което джихадистите са в края на пътуването си – тоест изпълнени с ненавист към Запада и с черно-бяла представа за исляма хора – и приема, че това са причините те да станат такива, каквито са. А всъщност младите (повечето от бъдещите джихадисти са юноши или младежи, едва прехвърлили 20-те) се увличат по джихадистките идеи, защото търсят нещо много по-трудно определимо: идентичност, смисъл, чувство за принадлежност, респект. Те са отчуждени, но не защото са зле интегрирани – в смисъл, че не говорят местния език, не познават местните порядки или имат ограничен контакт с другите в обществото. Тяхното отчуждение е много по-екзистенциално.

Да се дава публичен израз на отчуждение и angst[1] не е нещо ново. Това, че младите търсят идентичност и смисъл, е клише. Но днес социалният контекст на това отчуждение и на това търсене е различен. Живеем в епоха на задълбочаваща се социална дезинтеграция, когато мнозина се чувстват в много голяма степен откъснати от традиционните социални институции.

Истинската изходна точка за появата на местни джихадисти не е радикализацията, а прекъсването на връзката между индивида и обществото, чувството на отчуждение от, и негодувание срещу, западното общество. Именно защото вече са отхвърлили „мейнстрийм“ културата, идеи и норми, някои мюсюлмани търсят алтернативно виждане за света. Не е изненадващо, че много от онези, които се увличат по джихадизма, са или новопокръстени, или мюсюлмани, които са се насочили към религията относително късно. И в двата случая разочарованието от всичко останало, което им се предлага, ги е довело до черно-белия морален кодекс на радикалния ислямизъм. С други думи в случая не става въпрос за това, че те са били „дресирани“ или „индоктринирани“, а че са загубили доверие в общоприетите морални норми и търсят алтернатива.

В миналото подобно разочарование често кара хората, поне в Европа, да се присъединят към движения за политическа промяна – от крайно леви групировки до профсъюзни организации и антирасистки кампании. Отчуждението, разбира се, не е присъщо само на мюсюлманите. Днес мнозина са обладани от разочарование от политическия процес, от чувството, че са политически безгласни, и убеждението, че нито традиционните политически партии, нито обществени институции като църквата или профсъюзите не разбират техните проблеми и техните стремежи.

Всичко това неизбежно определя начина и реакциите, по който младите, и то не само от мюсюлмански произход, изживяват своето отчуждение. В миналото крайно левите групировки, профсъюзните движения или антирасистките кампании придаваха на идеализма и социалното недоволство политическа форма и предлагаха механизми, чрез които разочарованието можеше да доведе до обществени промени. Днес те изглеждат не по-малко ирелевантни от утвърдените институции. Отчасти това се дължи на факта, че дълбокият идеологически разлом, който характеризира политиката през голяма част от последните две столетия, днес е почти напълно заличен. Различията между ляво и дясно вече нямат такова значение. Отслабването на профсъюзните организации и други институции, упадъкът на колективистичните идеологии, експанзията на пазара във всяко кътче на живота – всичко това допринесе за създаването на социално по-фрагментирано общество.

В резултат на това „идентичността“ придоби много по-голяма тежест; фрагментирането на обществото тласна хората към това да се самоопределят все по-често чрез тясно етнически или културни категории. Социалните политики, предназначени да интегрират малцинствата, само допринесоха за задълбочаването на този процес. След нападенията в Париж много коментатори започнаха да твърдят, че вината, поне отчасти, е на френската „асимилационистична“ политика, защото не е успяла да интегрира мюсюлманите и е създала едно по-разединено общество. Социални политики, които се съобразяват в по-голяма степен с етническото многообразие на френското общество, казваха критиците, биха свършили по-добра работа.

Други отвръщаха, че да се вини френската социална политика е неоснователно. Белгия, и по-специално брюкселският район Моленбек, се превърна в развъдник за джихадисти, въпреки че белгийската социална политика е по-скоро мултикултуралистична, отколкото асимилационистична. Освен това да се сочи с пръст френската социална политика в никакъв случай не обяснява появата на местен джихадизъм във Великобритания. Та нали именно в Лондон първите европейски атентатори-самоубийци отнеха живота на 52-ма души при нападенията срещу системата на обществения транспорт през 2005 г. Трима от четиримата атентатори бяха родени във Великобритания, четвъртият бе израснал там.

Спорът „мултикултурализъм или асимилация“ не е нов. През последните две десетилетия френски политици и политолози често критикуваха Великобритания за нейния мултикултуралистичен подход и предупреждаваха, че този род политика поражда обществено разделение, вместо да изгражда система от общи ценности и чувство за национална принадлежност. Резултатът, твърдяха те, бе, че много мюсюлмани започват да се увличат по ислямизма и насилието. Днес много от същите аргументи се използват срещу френската социална политика.

И двата лагера, до известна степен, имат право: френските социални политики са проблематични и допринесоха за създаването на по-разединено общество. Но същото може да се каже и за мултикултуралистичния подход. Твърде дълго политици и политолози спореха за различията между двата подхода, но пренебрегваха приликите.

Британските политици си представят своята нация като „общност от общности“, по определението на влиятелния доклад „Парех“[2], публикуван през 2000 г. Но по този начин те разглеждат малцинствените общности сякаш всяка от тях е строго определено, специфично, хомогенно и автентично цяло, съставено от хора с еднакви схващания за културата и вярата си. С други думи, политиците приемаха, че Обединеното кралство е етнически разнообразно общество, но поставяха хората в етнически и културни рамки, които след това използваха, за да определят техните нужди и права. И приемаха най-консервативните, често религиозни фигури за автентичните говорители на общностите. Вместо да влязат в пряк диалог с мюсюлманските общности, британските власти прехвърлиха отговорността на техните „лидери“.

Резултатите бяха още по-голяма фрагментация и още по-тесногръда представа за Исляма. Нищо чудно, че повечето от британските младежи, привлечени от джихадизма, са не по-малко отчуждени от мюсюлманските си общности, отколкото от западното общество. Повечето ненавиждат порядките и традициите на родителите си и не се интересуват от санкционираните от властите форми на исляма. Някои се увличат от ислямизма, защото той като че ли им дава онова чувство на идентичност, което не откриват нито в обществото, нито в традиционния ислям. В най-крайните случаи, гневът прераства в джихадизъм. Белязани от черно-белите възгледи и стойности, един малък брой извършват терористични действия, които за тях са част от екзистенциалната борба между Исляма и Запада.

Иронията е, че френската социална политика, въпреки че изхожда от коренно различни позиции, в крайна сметка породи много от същите проблеми. Франция е страната, в която живеят приблизително пет милиона френски граждани от северноафрикански произход. Само 40% от тях се определят като вярващи мюсюлмани и само един от четирима посещава петъчните молитви. Въпреки това френските политици, интелектуалци и журналисти ги разглеждат всичките като мюсюлмани; правителствени министри, академици и журналисти често говорят за „петте милиона мюсюлмани“ във Франция. Модата за северноафриканците да се използва определението „мюсюлмани“ е относително скорошна. През 60-те и 70-те години те обикновено биваха определяни като „beur“ или „arabe“, с други думи човек от Северна Африка или арабин, но рядко „мюсюлмани“. Северноафриканските мигранти не се определят сами като мюсюлмани; те са предимно със светски възгледи и често са враждебно настроени към религията.

Склонността да се свързват хората от северноафрикански произход с исляма е резултат едновременно от задълбочаващата се фрагментация на френската политика през последните години и от засилващото се възприятие за исляма като екзистенциална заплаха за френската републиканска традиция. Френските политици, както и мнозина политици из цяла Европа, са изправени пред общественост, която все по-малко се доверява на, и се чувства все по-отчуждена от, институциите. И както в много други европейски държави, те се опитват да тушират тази враждебност и това разочарование с идеята за една обща френска идентичност. И тъй като идеите и ценностите, които характеризират нацията, често трудно се формулират, те започват да определят не какви са французите, а какви не са. Така ислямът се превръща в „другите“, спрямо които се дефинира френската идентичност.

„Какво в днешна Франция – пита режисьорът и писател Карим Миске – свързва набожния алжирски пенсионер, френско-мавританския режисьор – атеист, какъвто съм аз, банковия чиновник от Мант-ла-Жоа – суфист от племето Фулани, социалния работник от Бургундия, който е приел исляма, и болногледача-агностик, който никога не е стъпвал в дома на прародителите си в Мароко? Какво друго ни свързва, освен фактът, че живеем в общество, което възприема всички нас като мюсюлмани?“

По принцип, френските власти отхвърлят мултикултуралистичния подход на Великобритания. На практика обаче те се отнасят към северноафриканските мигранти и техните потомци по много „мултикултуралистичен“ начин – като към една единна общност, която живее редом с френската.

Иронията е, че преобладаващата част от северноафриканците във Франция не са религиозни и дори практикуващите мюсюлмани са доста либерални във възгледите си. Според едно изследване от 2011 г. на Френския институт за общественото мнение, IFOP, 68% от вярващите жени никога не носят хиджаб. По-малко от една трета от практикуващите мюсюлмани биха забранили на дъщерите си да се омъжат за не-мюсюлманин. Осемдесет и един процента приемат, че жените имат също право на развод, 44% не осъждат съжителството без брак, 38 % подкрепят правото на жените да абортират и 31 % одобряват сексуалните връзки преди брака. Хомосексуалността е единствената тема, по която мнозинството е консервативно: 77 % от вярващите не го одобряват.

Много младежи от второто поколение в северноафриканските общности, също като връстниците си във Великобритания и Белгия, са отчуждени от нравите и порядките на родителите си и от традиционния ислям така, както и от френското общество. И някои от тях, също като в други европейски държави, стигат до едно по-мрачно, по-сурово, по-първично възприемане на исляма. Да си припомним Шериф Куаши, „мозъка“ на атентата срещу „Шарли ебдо“ в Париж през януари миналата година. Израснал е в Женвилие, северно предградие на Париж, където живеят около 10 000 души от северноафрикански произход. Рядко посещавал джамията и нямал вид на особено религиозен; ръководело го чувство на социално отчуждение. Според Мохамед Бенали, председателя на настоятелството на местната джамия, той бил от „поколението, което се чувства изолирано, подложено на дискриминация и, главно, унизено. Те говорят френски и се чувстват французи, но към тях се отнасят като към араби: те са културно раздвоени.“

Историята на Куаши не е различна от тази на Мохамад Сидик Хан, организатора на атентатите на 7 юли 2005 г. в Лондон. Нито от историята на Абделхамид Абауд, замислил нападенията в Париж. Абауд е израснал в Моленбек, брюкселското гето, станало синоним за бедност, безработица и радикален ислямизъм. Абауд обаче е получил средното си образование в едно от елитните училища на Белгия, „Сент-Пиер д, Юкле“. Напуска училище и престава да посещава местната джамия, също като приятеля си Салах Абдесалам, друг от парижките атентатори: имамите са твърде традиционни за техния вкус. „И затова търсят нещо друго“, казва Оливие Вандерхаген, който работи в местна програма за борба срещу радикализирането на младежта.

Социалните политики за интеграция в Белгия, Франция и Великобритания са различни една от друга. Общото между тях обаче е, че те всички допринесоха за създаването на по-фрагментирано общество, и всички помогнаха за утвърждаването на по-ограничени представи за идентичност и принадлежност. Нито асимилационистичните, нито мултикултуралистичните политики създадоха ислямизма или джихадизма. Това, което те направиха, бе да отворят пространство, в което ислямизмът да процъфтява, и русло, по което разочарованието да се насочи към джихадизма.

Преведе от английски: Юлия Гешакова
(Един различен превод на същия текст вече беше предложен от сайта „Маргиналия“)

 

Източник

 


[1] Чувство на тревога, вътрешен смут. Термин, използван за пръв път от датския философ-екзистенциалист Сьорен Киркегор (1813-1855). – Бел. пр.

[2] Доклад на Комисията за мултиетническото бъдеще на Великобритания, известен като Доклада „Парех“ по името на председателя на комисията, Бхику Парех. – Бел. пр.

Кенан Малик
Кенан Малик е английски писател и журналист. Роден е в Индия, но е израснал и е получил образованието си в Англия. Изнася лекции в някои от най-престижните британски университети, работил е за Би Би Си и редовно публикува статии в авторитетни издания като „Гардиън“, „Файненшъл Таймс“, „Ню Йорк Таймс“. Автор е на няколко книги, включително „Multiculturalism and its Discontents: Rethinking Diversity after 9/11“ (2014). Книгата му „From Fatwa to Jihad: The Rushdie Affair and Its Aftermath“ през 2010 г. е сред финалистите за британската награда за политическа литература „Джордж Оруел“.
Други статии от този автор

Посетители

37
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 21 часа
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 1 ден
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 5 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици