Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

2015 02 Paris demo
Orban/Pool/REA/Redux

Различни европейски и световни политици участваха в демонстрацията против терора и насилието няколко дни след атентатите в редакцията на „Шарли Ебдо"

 

На 13 януари, два дни след като милиони хора във Франция излязоха по улиците, за да почетат паметта на жертвите на радикалните ислямисти от предната седмица, социалистическият премиер-министър Манюел Валс произнесе вълнуваща реч във Френското национално събрание, която беше приветствана и от социалисти, и от консерватори като една от най-добрите в по-новата история на Франция. Той беше твърд и уравновесен. В началото похвали полицията и изрази решителността на правителството да постави в ход мерки за сигурност, с цел спечелване на онова, което той не се поколеба да нарече „война срещу тероризма, джихадизма и ислямския радикализъм“. След това настоя, че Франция не се намира във война с която и да е религия и трябва да държи твърдо на принципите си за толерантност и лаицизъм – тоест, разделението между църква и държава. Той получи бурни аплодисменти. А след това, за удивление на нацията, народните представители спонтанно и единогласно запяха Марсилезата – нещо, което се случва за пръв път от подписването на мирното споразумение след Първата световна война от 1918.

По въпроса за сигурността това единство вероятно ще остане непоколебимо. Налице е солиден консенсус що се отнася до това, че ще трябва да бъдат заделени повече средства за проследяване на заподозрени терористи и наблюдаване на Интернет за признаци на проблеми. Ще има нужда от законодателство, даващо на правителството достатъчни свобода на действие за постигане на тези цели – нещо, което то ще получи, тъй като всички партии признават настоящите пропуски, но никоя от тях не желае да възпроизведе американския Патриотичен акт.[1] Толкова твърда е позицията на правителството на Франсоа Оланд, че водещата консервативна опозиционна партия, Съюзът за народно движение и неговият непостоянен водач, Никола Саркози, не намериха почти никакви правдоподобни основания за несъгласие. Дори някои от по-силовите му изисквания – изолиране на ислямистите във френските затвори, лишаване на джихадистите с двойно гражданство от френското им такова, ограничаване на гражданските права на френски граждани, които участват в джихадистки движения (както беше направено с колаборационистите от режима Виши след края на Втората световна война) – са в процес на сериозно обсъждане от страна на правителството. Към края на януари 117 души са били изправени пред съда за изказвания, оправдаващи тероризма, а двадесет и осем са били осъдени на затворнически присъди. Сред тях е и отровно-антисемитският комик и активист Дьодонè М’бала М’бала.

По въпросите на толерантността и лаицизма обаче Франция е всичко друго, но не и единомислеща. В продължение на последния четвърт век във френското обществено пространство къкри политическа и интелектуална културна война, свързана с мястото на исляма във френското общество. На всеки няколко години се появява поредно събитие, което подновява враждебността – някоя ученичка носи бурка в училище, в някое бедно предградие избухват бунтове, атакувана е някоя джамия, Националният фронт печели някои местни избори. Но сега вече има данни, че почти хиляда френски граждани са пътували да Сирия, за да се присъединят към тамошните ислямистки бойци, а тежко въоръжени джихадисти, прокламиращи верността си към Ислямска държава и Алкайда, убиха седемнадесет души в Париж. Като се има пред вид чудовищността на престъпленията, трудно е да се избегне усещането, че започва решителна битка и че тя ще засенчи икономическите и други въпроси тук в течение на идещите месеци и години. А бойното поле, както е обичайно за Франция, ще бъдат училищата.

Незабавно след убийствата френската преса се съсредоточи почти изцяло върху убийците и тяхната среда: бедните квартали, радикалните проповедници, хвърлените в затвора терористи, както и международната джихадистка мрежа, която предоставя оръжия, обучение и индоктринация. Макар и смущаващи, никои от тези новини не бяха изненадващи (макар че французите силно са подценили ефекта, оказван от затворите, където млади мъже, извършили дребни престъпления, попадат под влиянието на радикални фундаменталисти с терористически връзки). Западните страни имат достатъчно опит с ислямския тероризъм и познават начините, по които той се разпространява.

Онова, което истински шокира публиката, както и онези политически и интелектуални класи, които претендират да говорят от нейно име, беше новината, че немалък брой ученици в онова, което евфемистично се нарича тук les quartiers (кварталите – под което се имат пред вид бедните квартали с предимно ислямско население) са отказали да съблюдават минутата на мълчание, към която призова президентът Оланд. Но това не беше единственото. Някои от тях са казали на учителите си, че жертвите са си получили заслуженото, защото никому не трябва да се позволява да се подиграва на Пророка. Други пък са възхвалявали убийците по социалните медии и са разпространявали слухове, че цялата криза е изфабрикувана от правителството и/или ционистки агенти.

Невъзможно е да се прецени обхвата на тези инциденти с някаква точност. Но вестниците бяха пълни с интервюта на учители от quartiers, които разказват за такива проблеми и признават неподготвеността си за съпротива, както и страховете си, когато се сблъскат с нея. Разумната министърка на образованието, Наят Вало-Белкачем, която е родена в Мароко, казва, че е имало най-малко двеста такива инциденти. Някои от учителите са влошили нещата още повече. Le Monde разказва историята на един такъв, който е заснет на камера да казва на учениците си, че убийствата са били фалшифицирани, а ковчезите на „мъртвите“ – празни. Друг пък заставил учениците си да гледат карикатури на Мохамед от Шарли Ебдо и, когато те отказали, заявил, „Аз съм шефът тук, ако искате, вадете калашниците си“.

Отговорът на правителството на Оланд беше бърз и дори засенчи мерките за сигурност, обявени от Мануел Валс предишната седмица. На пресконференция Вало-Белкачем обяви грамадна програма, включваща разширено обучение по гражданско възпитание – както за учениците, така и за хората, завършващи учителски специалности; празнуване на ежегоден „ден на лаицизма“; разширена програма по история на религиите; учебни часове за подготовка на учениците в дух на критичност към информацията, идеща откъм Интернет; по-силно наблягане върху разумна аргументация и ползването на френски език, включително и за родителите, които не го говорят; по-силно въвличане на родителите в дисциплинирането на децата им; освен това редица други предложения, водещи в същата разумна посока. Министърката желае училищата да станат много по-активни в преподаването на демократични ценности и лаицизъм, както и в противопоставянето срещу расизма и антисемитизма. Отношението трябва да се промени от „да не вдигаме много шум“ към „ да не позволяваме всичко да минава“. Тя смята, че училищната реформа е от решаващо значение за националната сигурност: Франция има още десет хиляди войници, патрулиращи по улиците, но пък един милион учители.

Малко са страните, в които обществените служители биха счели за нужно да въвеждат образователна програма като средство за преодоляване на тероризма. Но съвременните французи винаги са гледали на образованието като на екран, върху който се прожектират собствените им страхове и несигурности. Конфликтът от 19 век върху наследството на Просвещението и Революцията, е бил воден най-вече чрез културни битки върху светското и католическо образование. Счита се, че те са приключили през 1905, когато е прокаран закон, все още в сила, утвърждаващ la laïcité républicaine (републиканския лаицизъм) в отношенията между църква и държава. Лаицизмът, във френското разбиране, не е точен еквивалент на „секуларизма“ в английския език. Той означава, по принцип, свобода на верските убеждения и религиозни практики в обществото, но стриктна неутралност на държавата по отношение на тези вярвания и практики. На практика доскоро всичко това включваше задължението на учители и ученици да се разделят от религията си докато се намират в училищата.

Лаицизмът не изисква, нито дори предпоставя, толерантност в обществото като цяло. А идеята за републиканизма исторически винаги се е отнасяла с подозрение към това. Почти всеки човек в днешна Франция счита себе си за републиканец, но в първоначалния си смисъл понятието се е използвало за описание на един много специфичен вид демократичен идеал. Той гарантира права, но освен това предвижда силна държава, която да предоставя социална помощ и да контролира икономиката, като заедно с това е гордо-национална – а следователно враждебна към външни влияния като католицизъм, международен комунизъм, Съединените щати, а сега вече и глобалната икономика, и ислямизма. Класическият републиканизъм не е либертариански[2] или комунитарен;[3] той предпоставя, че правата идват заедно с обществени задължения и че братството трябва да бъде изградено чрез общо, почти свято образование, занимаващо се с тези права и задължения. Човек не се ражда френски републикански гражданин; такъв се става в училище, след като бъдете възпитани в републиканските идеали.

През по-голямата част от двадесети век този модел на политическо образование минава без сериозни предизвикателства. Нещата започват да се променят през 1970-те години, когато властта от всякакъв вид започва да се поставя под въпрос, а републиканизмът е подложен на атаки отляво заради това, че е прикритие за политически, икономически, сексуални и колониални доминации. А когато студентите от този период сами стават учители, старият модел е постепенно изоставен, но без да го замени някакъв нов и последователен такъв. През юли 1989 Френската република празнува двестагодишнината си, а с протичащия в същото време колапс на Съветската империя започва да изглежда, че, както обявява френския историк Франсоа Фюре, Френската революция най-после е приключила и Франция постепенно става „центристка република“ като останалите на Запад. Но през септември същата година три мюсюлмански момичета от едно парижко предградие са изпратени вкъщи от училищния си директор затова, че са дошли на училище със забрадки, на основание, че такъв един очевиден религиозен символ е в противоречие с принципите на републиканския лаицизъм. Войната около училищата се подхваща и прекъсва, оставайки не съвсем разбираема за останалия свят.

Това е така, защото в нея за образование всъщност става дума едва на второ място. На първо място става дума за положението и статуса на мюсюлманската общност във Франция, която се промени през последния четвърт век. Трудно е да се намерят точни цифри, тъй като законът във Франция не позволява на правителството да събира данни за религиозните убеждения на хората, но е общоприето, че мюсюлманите съставляват около 6-8 процента от днешното население, и че при сегашните нива на раждаемост тази цифра би трябвало да достигне 10 процента през 2030. (От 2000 година насам броят на мюсюлманските места за религиозно поклонение се е увеличил с 60 процента).

Публичното възприятие е, че мюсюлманите съставляват много по-голям процент от населението, отколкото това е в реалността, което е илюзия: онова, което се случва е, че то става все по-концентрирано, в градските и пред-градски quartiers и западащите индустриални градове, които не-мюсюлманите са успели да напуснат. За разлика от емигрантите от следвоенните десетилетия, които са намирали лесно работа в една растяща икономика, дошлите по-късно са изправени пред затворени фабрики, изключително нисък икономически растеж и сковани пазари на труда, които правят намирането на работа трудно за всички. Французите винаги са се гордеели с това, че нямат гета като в американските градове, но днешният свят е откито зает с описание на френските quartiers. Премиер-министърът Валс, в един емоционален момент, наскоро използва думата „апартейд“.

Но практикуването на исляма във Франция също се е променило, особено в тези quartiers. Всичко това е документирано със забележителна пълнота от различни специалисти по исляма, особено от Жил Кепел. През последните няколко години той публикува две отварящи очите книги, Banlieue de la République („Предградието на Републиката“) и Quatre-vingt-treize („Деветдесет и трета“), последната повтаряща заглавието на известния роман от Виктор Юго. И двете книги са плод на работата, извършена през годината, която той е прекарал в Сен-Сан-Дени, френският département[4] 93. Сен-Дени е легендарно място: тук са погребани повечето френски крале и доскоро департаментът е бил крепост на обединени работници, които винаги са гласували единодушно за Комунистическата партия. Днес той е една от опорите на Националния фронт, а освен това има голямо и много бедно мюсюлманско население.

Кепел отбелязва, че докато по-старите емигранти почти изцяло са практикували един мирен ислям и не са виждали противоречие между него и френското си гражданство, все по-голяма част от техните деца вече се намират под влиянието на фундаменталистки течения, идещи откъм Близкия изток. Различни групи – някои от тях стриктно салафистки, други свързани с Мюсюлманското братство – се конкурират за контрол над местните асоциации и активно набират по-млади членове, за ужас на по-добре интегрираните и намаляващи мюсюлмански слоеве.

Харизматичните проповедници – наречени „по-стари братя“ – които привличат млади момчета и мъже, са подготвени предимно в Саудитска Арабия, Сирия или Ирак, и никога не са живели извън мюсюлманските страни. Голяма част от тях не говорят френски. Последователите им – макар и родени във Франция и говорещи френски – са много по-набожни и сепаратистки настроени от родителите си, а освен това имат много по-крайни разбирания за неща като сексуалност (особено хомосексуалност), женска духовна чистота, евреи и Израел. Те и по-старите братя нерядко патрулират определени жилищни райони, като целта е да контролират момичета и жени, чието облекло считат за неприлично.

Именно в такава обстановка трябва да се разглеждат френските дебати около лаицизма. Позициите са силно поляризирани. Интеграционистите виждат в един все по-фундаменталистки ислям заплаха срещу френския модел и смятат, че училищата трябва да се борят активно против него чрез преподаване на светски ценности; класическите републиканци смятат, че държавата трябва да държи религията изцяло извън училищата, но не трябва да се намесва в личните вярвания; мултикултуралистите пък смятат, че ислямът просто бива стигматизиран, че причината е основно в социалното разделение, и че различията от всякакъв род трябва да бъдат представяни и приветствани в училищата.

Тримата убийци, които застреляха невинни хора, са считани не само за фанатици, като стотиците други френски граждани, които в хода на миналата година са се отправяли към бойните полета в Ирак и Сирия. На тях се гледа като на продукт от една провалена образователна система, която не е успяла или да ги интегрира и секуларизира, или да ги направи граждани, или да ги уважава, в зависимост от умонагласата на наблюдателите. Посмъртната подкрепа, която убийците получиха от страна на млади хора в quartiers из цяла Франция, беше възприета от всички като потвърждение на онова, което те и без това вече са знаели.

Всяко от тези гледища си има свои проблеми, но изглежда мултикултуралисткото е изгубило в най-голяма степен връзката с днешните социални и политически реалности. Не защото французите не се нуждаят от това да се научат да ценят повече различия, а защото то отказва да признае силно тревожните развития, случващи се в днешния ислямски свят (които са всичко друго, но не и толерантно настроени към различия), и по какъв начин засягат френския живот. Сегашната мантра, която президентът Оланд се чувства задължен да повтори, гласи, че ислямският тероризъм „няма нищо общо с исляма“ и че най-важното нещо в момента е да не се „смесват всички мюсюлмани“. (Социалистическата кметица на Париж, Ан Идалго, отиде дори още по-далеч, заявявайки, че терористите „нямат вяра“ – с други думи, че са неверници.) Но това отношение само подсилва институционалната и интелектуална омертà[5], която прави изключително трудно дори да се дискутира онова, което се случва в училищата.

Свидетелствата са пред очите на всеки, който си даде труд да погледне, в книги като онези на Кепел, както и във все по-увеличаващата се литература от спомени на бивши учители от quartiers, които са се отказали, защото не са били в състояние да контролират класовете си или да наложат принципите на лаицизма. През 2004 например, правителството на Ширак получава доклад, поръчан от самото него, върху наличието на религиозни „знаци за принадлежност“ в училищата, който веднага е бил избутан настрана, защото резултатите са изглеждали толкова смущаващи. Докладът „Обен“ се е основавал на описания, направени от държавни инспектори, които са посетили над шестдесет средни училища из цяла Франция, със специално внимание към бедните quartiers.

Степента, до която мнозина от тези училища са били, по израза на Кепел, „халализирани“[6], ги е шокирала. В доклада се изреждат истории за момичета, които са били поставени под постоянно наблюдение от самоназначили се по-стари братя, налагащи телесни наказания с юмруци и колани, ако счетат, че приличието е било нарушено. Да се носят поли и рокли е невъзможно на много места, също и за учителките. Налице е обсебеност от разбирането за „чистота“, при което ученичките и техните родители изискват отделни часове по плуване или отказват да пуснат децата си на училищни екскурзии, при които различните полове могат да стигнат до неконтролиран контакт. Или пък, ако го направят, някои от тях отказват да влизат в катедрали или църкви.

Има бащи, които не биха обменили ръкостискания с учителки или не позволяват на жените си да разговарят сами с мъже-учители. Има случаи, в които деца отказват да пеят или танцуват, или да изучават музикален инструмент, да рисуват човешко лице или да използват математически символ, който им прилича на кръст. Въпросът за облеклото и социалното смесване е довел до отказ от часове по физическо възпитание на много места. Освен това децата се чувстват окуражени да отказват да четат автори или книги, които считат за религиозно неприемливи: Русо, Молиер, Мадам Бовари. Някои теми са табу: еволюция, секс, Холокост. Както е казал един от бащите на учителя: „Забранявам ви да споменавате Исус пред сина ми“.

Общо казано, докладът създава усещане, че на определени места се е стигнало до огромен религиозен натиск. По време на Рамазана, по-„набожните“ ученици тормозят по-малко религиозните мюсюлмански деца, при което се е стигало дотам, че някои от тях са се криели в тоалетните, за да могат да се хранят. Едно от децата е направило опит за самоубийство поради сплашванията.

Ситуацията на еврейските ученици е далеч по-тежка и голям брой от тях са били прехвърлени в частни училища (но това се дължи отчасти и на факта, че самите евреи са станали много по-религиозни). През 1996 един училищен директор от Лион е трябвало да уреди напускането на последните двама еврейски ученици в училището, защото не е бил в състояние да гарантира сигурността им. Както се казва в доклада, „налице е една шокираща и жестока реалност: във Франция еврейските деца, и то само еврейските деца, не могат да бъдат образовани във всички наши училища“.

Трудно е да се каже до каква степен тези явления са широко разпространени, но от убийствата насам учителите от quartiers са започнали масово да се обръщат към пресата, за да разкажат онова, което ги измъчва. При което инстинктивната реакция на множество журналисти и политици, а именно: „това са тотално нетипични неща, а дори и ако са верни, те само поставят стигма и служат единствено на Националния фронт“ – се оказва просто неадекватна. По-важният въпрос, повдигнат от доклада „Обен“ е дали френската образователна система разполага с някакъв цялостен отговор срещу подобни инциденти. Инспекторите отбелязват в доклада, че администраторите обикновено омаловажават проблемите, докладвани от учителите и не предлагат почти никакво ръководство отгоре. Именно това има пред вид Наят Вало-Белкачем, когато критикува тенденцията да не се „вдига шум“. След като Ширак е получил доклада „Обен“ е изминала цяла година, преди образователният министър да го публикува, без почти никакви последици. От убийствата насам обаче той е обект на широки дискусии.

Ако има нещо, което да върши работа на Националния фронт, то е именно тази съпротива срещу реалността. Известната забележка на Шарл Пеги, един от героите на френския републиканизъм, изглежда доста удачна в случая: „Човек винаги трябва да казва онова, което вижда. Но преди всичко останало – и в това се състои най-голямата трудност – човек винаги трябва да вижда онова, което вижда“. А какво виждат френските избиратели в последно време? От 2012 насам те виждат някои от съгражданите си, родени и образовани във Франция, да убиват евреи (включително и деца), войници и журналисти, с името на Аллах на уста. Виждали са стотици други да заминават за Ирак и Сирия, в същия дух. Те виждат тийнейджъри, които публикуват материали със съдържание, подкрепящо Ислямска държава, из различните социални мрежи. Те виждат, че по времена демонстрациите срещу последната война в Газа хората скандираха „смърт на евреите“, а други пишеха същото послание по стените на различни сгради. Те четат доклади за социологически изследвания, показващи, че 16 процента от французите и 27 процента от хората на възраст между осемнадесет и двадесет и четири, имат много положително или донякъде положително разбиране за действията на Ислямска държава (в сравнение със 7 процента във Великобритания и 2 процента в Германия).

Но има и неща, при които те имат далеч по-големи трудности с „виждането“. Например чувството, широко разпространено в бедните и измъчвани от престъпност квартали, че хората там са били изоставени от „французите“; унизителната борба за намиране на работа, която да предостави някакви доходи; неуморните усилия на учителите и социалните работници да поддържат ред и усещане за достойнство в собствените си квартали; успешната интеграция на мнозинството мюсюлмани и тяхната емоционална обвързаност с Франция. Това също са неща, които се нуждаят от повече публичност. Но би било груба грешка да се смята, че средните френски избиратели ще видят нещата по-добре, ако очите им са обърнати настрана от една друга част от социалната реалност – особено религиозното напрежение, което описах – или пък биват наричани расисти, защото се осмеляват да го дискутират.

Следвайки журналистическите и научни публикации, свързани със събитията от последно време, аз си припомних за американската расова политика от 1970-те години, когато в либералните кръгове се е считало за расизъм да се дискутират културните фактори, допринасящи за постоянната бедност в афро-американските градски квартали. Това табу не само е попречило на изследователите и политиците да се обърнат ефективно към тези проблеми, както посочва харвардският социолог Уилям Йулиъс Уилсън. Освен това то е направило американския либерализъм да изглежда откъснат от действителността – с което е дало възможност на десницата да представи себе си като „лишена от илюзии зона“ и да привлича избиратели. А всички знаем какво се случи след това.

Преди убийствата от Париж мнозина коментатори бяха отписали Франсоа Оланд и бяха убедени, че Марин льо Пен би могла спокойно да спечели първия кръг от президентските избори през 2017, с което да принуди останалите партии да се обединят срещу нея във втория. Хладнокръвието на Оланд по време на кризата увеличи популярността му, но 2017 все още е далеч и крайната десница вече крещи, че убийствата доказват всичко, което тя някога е казвала по адрес на емиграцията, исляма и училищата.

Ето защо е важно да се следи дали опитът на министърката Вало-Белкачем за републиканизация на училищата ще доведе до някакви конкретни промени. Че в хода на времето такива промени биха могли да упражнят силно влияние върху младите хора от френските quartiers е малко съмнително, но при всички случаи те са крачка в правилната посока. Или те поне създават политическо пространство, в което да се направи опит за обръщане към другите фактори, които лишават от надежда толкова много хора. Онова, което си остава напълно извън държавния контрол – а всъщност извън всякакъв контрол – е какво ще се случи оттук нататък в по-големия мюсюлмански свят.

Източник

 


[1] Тоест специалното законодателство, въведено след 11 септември, което увеличава правомощията на полицейската държава до безпрецедентно за Америка ниво. Бел. пр.

[2] Либертарианството е политическа философия, различна от либерализма. В основата ѝ стои безпрекословното зачитане на свободната воля и правото на индивида на независим избор. Бел. пр.

[3] Тоест, подчертаващ силната връзка между индивида и общността. Бел. пр.

[4] Средната френска административна единица, намираща се между регион и община. Бел. пр.

[5] Задължение за мълчание, свързано с мафията. Бел. пр.

[6] От арабската дума „халал“, която обозначава всичко, което е позволено от гледна точка на ислямската религия. Бел. пр.

 

Марк Лила

Марк Лила е професор по хуманитарни дисциплини в Колумбийския университет, Ню Йорк и чест сътрудник на списание New York Review of Books. Изследванията му обхващат най-вече критиците на модерното Просвещение, започвайки с ранния осемнадесети век (G.B. Vico: The Making of an Anti-Modern, 1994) чак до наше време (The Reckless Mind, 1993, and The Stillborn God: Religion, Politics, and the Modern West, 2007).

Други статии от този автор

Посетители

17
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Либерален преглед“... преди 19 часа
  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 4 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 5 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 4 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    Вторник, 20 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... Вторник, 20 Август 2019
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... Вторник, 20 Август 2019
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... Вторник, 20 Август 2019