1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

2014 06 Pustet buchЗабелязали ли сте, че гръцката криза практически не се разглежда в балкански контекст? Западът не можеше да предотврати кризата, но би могъл поне да си даде сметка какво се задава. Достатъчно беше да се отърси от традиционния си филелинизъм, който е сляп за османското и дори за византийското минало на Гърция и гледа на тази страна изключително в ретроспективата на античното й минало. Да не говорим, че днешните гърци само губят от това сравнение. Истината е, че те стоят по-близо до балканските и ориенталските си съседи, отколкото до Софокъл и Платон. Югоизточна Европа, Балканите са огнището на гръцката криза, а не античният полис.

Какво е Югоизточна Европа? Въпросът, който стои в началото на масивния том, работа на германския Институт за Югоизточна Европа и виенския Институт за източноевропейска история, идва да напомни не само за противоречивата и бурна буквално до наши дни история на този регион, но и за трудността да бъде еднозначно обхванато неговото етническо, културно и социално многообразие, дори географските му граници. Това прави относителни всички обобщения за Балканите. Картината се усложнява и от закъснялото откриване на Югоизточна Европа (особено в балканската й сърцевина) от Запада през XIX век, което авторите сравняват с паралелното навлизане във вътрешността на Африка и Океания. Към това се добавят неисторичният поглед – демонстриран в гръцкия случай – и просто недостатъчното познаване на региона.

„Югоизточна Европа е най-диференцираната в езиково и културно отношение част на Европа“, в чиято история оставят следи четири империи – Римската, Византийската, Османската и Хабсбургската; това е и единственият регион, където си дават среща трите големи религии – католицизъм, православие, ислям. Според реконструкцията на авторите понятието „Югоизточна Европа“ е употребено за пръв път от виенския славист Бартоломеус Копитар през 1813. Върху него обаче се наслагват „Балканите“, едно название, което българите използват без притеснение, но за което хървати и словенци не искат и да чуят. Нищо чудно, че то придобива (и все още има) пейоративен оттенък в Европа, която концентрира в него всички негативни качества, свързвани с една недолюбвана периферия; терминът „балканизация“ е продукт на тази позиция. В своята нашумяла книга Балкани и балканизъм (1997) българо-американската историчка Мария Тодорова отива в другата крайност и отрича понятието „Балкани“, виждайки в него пример за стигматизирането на Югоизточна Европа; „балканизмът“ е регионалният събрат на заклеймения от Едуард Саид „ориентализъм“.

Централно място в изследването на германските учени заемат категориите нация и национализъм. Авторите подчертават, че почти всички съвременни страни в Югоизточна Европа се самоопределят като национални държави през стремежа на преобладаващия етнос да се наложи като доминиращия „държавен народ“. Единственото изключение е Босна и Херцеговина, където никоя етническа група не съставлява над 50 процента от населението. Идентификацията със собствената нация доминира на Балканите, ала това не е характеристика, присъща само на този регион в Европа.

Раждането на нациите в Югоизточна Европа е част от един общоевропейски процес. Интересно е наблюдението, че тъкмо в това отношение Балканите не са били сред изоставащите. Авторите дават за пример Паисий Хилендарски, чиято патриотична История славянобългарска излиза през 1762 – изненадващо рано в европейския контекст на националистическо пробуждане. Независимостта на Косово показва, че започналият през XIX век процес на национално обособяване все още притежава голяма динамика. От днешната фиксация върху съдбата на нацията и националната култура авторите заключават, че „процесът на утвърждаване на националното все още не е напълно приключен и сякаш затова се нуждае от периодично публично утвърждаване“.

Понякога по най-примитивен начин. Спомнете си помията от шовинистична злоба, която се изля преди няколко години в България върху двама млади историци, един австриец и една българка, които се опитаха да прецизират историческото значение на Баташкото клане. Австриецът, проф. Улф Брунбауер, днес е директор на Института за Югоизтока, и е един от дузината автори на рецензирания труд.

Същевременно в често екзалтираните опити да се изтъкне величието на собствената нация се отразяват „безсилието и маргинализирането на балканските народи, подсилвани от игнорантността на онези, които често определят съдбините на региона, без изобщо да го познават“. Редица националистически изцепки, подчертават авторите, се обясняват тъкмо с пренебрежението на Европа. Но всичко това става днес под свода на една доминантна цел: присъединяването към ЕС. При всички демократически кусури прогресиращата балканска интеграция в ЕС позволява на авторите да обобщят, че „налагането на демокрацията в Югоизточна Европа е един успешен проект“.

По мнението на германските историци развитията през последните години правят употребата на понятието Югоизточна Европа все по-проблематично, „тъй като все по-малко неща, изглежда, свързват отделните страни“. Едно от тях – ако освен географията има още нещо, което свързва Добрич и Дубровник – е историческото наследство, другата централна аналитична ос в този колективен труд. Колко важна е реалната или въображаема връзка, например с античното наследство, демонстрират днешните славянски македонци, които, притиснати между албанци и гърци, претендират, че произхождат от „старобалканския, неславянски македонски народ“. В действителност структурната близост на днешна Югоизточна Европа с античния свят е много крехка, четем в сборника.

Много по-осезаемо е византийското наследство като религиозно-културен фактор, и още повече – османското, що се отнася до материална култура, семейни структури, език, кухня, музика, архитектура. Разпространената в много части на Югоизточна Европа вътрешна дистанцираност към държавата също трябва да се разглежда в светлината на византийското, и още повече на турското наследство. „Фактическата дискриминация на гяурите в Османската империя, липсата на възможности за политическо участие, слабото присъствие на държавата в планинските райони, злоупотребите с властта и корупцията, както и периодичните прояви на насилие от страна на властите при събирането на данъци и набирането на войници отчуждават хората от османската държава и оставят трайни следи в политическата култура на балканските народи.“ Само привидно парадоксален е фактът, че въпреки тази отчужденост хората в Югоизточна Европа продължават в повечето случаи и до днес да очакват решение на по-големите си проблеми от държавата; в това отношение корените на балканския манталитет отиват по-надълбоко от близкото социалистическо минало, както често се мисли.

История на Югоизточна Европа от ранното Средновековие до наши дни е един компетентен, подробен и задълбочен труд на най-високо научно равнище. Тъкмо на този фон българският читател усеща липсата на отделни статии, да кажем, върху историята на ромите в Югоизточна Европа, на македонския въпрос, защо не на битовата и популярната култура. Но тези забележки са само драскотини върху повърхността на един солиден труд, белязан и от подчертан стремеж към балансирано, неемоционално представяне на сложната и спорна балканска история. Как например е отразен въпросът за съдбата на евреите в българските земи през Втората световна война? С две изречения: в първото се казва, че България успява да спаси своите евреи, във второто – че българските окупационни власти депортират 14 000 евреи от Беломорска Тракия и Македония. Този сборник е най-меродавната днес работа върху историята на Югоизточна Европа на немски език.

Geschichte Südosteuropas. Vom frühen Mittelalter bis zur Gegenwart.
Hrsg. von Konrad Clewing und Oliver Jens Schmitt. Regensburg: Pustet, 2011

Pin It
Стоян Гяуров
Стоян Гяуров е журналист и преводач, роден през 1950 в Хасково. Завършва английска филология в Софийския университет, след което работи в държавното радио. От 1990 до 2012 е редактор в радио „Дойче Веле“, Бон. Превел е книгите: „Светът на късната античност“ от Питър Браун, „Невинни ръце“ от Александър Демант, „Мойсей Египтянина“ от Ян Асман, „Бъдещето на класическото“ от Салваторе Сетис, „Фараонът Пруст“ от Михаел Маар. Автор е на есеистичния сборник „Платон, прасето и последният буржоа“ (изд. „Ерго“, София 2013).
Други статии от този автор

Посетители

62

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Петър Тодоров писа Още
    Koe "развитие" имате... преди 2 часа
  • John Yossarian писа Още
    По повод включването... преди 14 часа
  • Родена писа Още
    Браво Лена! преди 14 часа
  • Родена писа Още
    Много забележки бих... преди 14 часа
  • John Yossarian писа Още

    доц.Николай Колев,MD,... преди 14 часа
  • Петър Тодоров писа Още
    Това ли е нашия... преди 15 часа
  • Петър Тодоров писа Още
    Жалко за Костов. преди 16 часа
  • Ива писа Още
    Защо да не живеем в... преди 16 часа
  • Ива писа Още
    Точно моите мисли.... преди 16 часа
  • Димитър Николов писа Още
    Дрън Дрън ярина.... преди 17 часа
  • Борис Б. писа Още
    Господин Мадемджиев,... преди 17 часа
  • Васил Василев писа Още
    Още един, който налага... преди 18 часа
  • психеподреждане -ази писа Още
    а може би е крайно... преди 19 часа
  • Васил Антонов писа Още
    Тези простофили,... преди 19 часа
  • Петър Тодоров писа Още
    ...Щом Ви яде съвестта,... преди 23 часа
  • Петър Тодоров писа Още
    Моите поздравления... преди 1 ден
  • Лена писа Още
    До кой Георги Марков... преди 1 ден
  • Попйорданов писа Още
    Много обичам разни... преди 1 ден
  • Александрова писа Още
    Какво точно се... преди 1 ден
  • Петко Симеонов писа Още
    Господин Ценов,... преди 1 ден
  • Смиляна Лозанова писа Още
    Спомням си, че едно... преди 1 ден
  • Андрей Симеонов писа Още

    P.S. Все пак, ако мога... преди 1 ден
  • Николай писа Още
    Вие не сте оптимист... преди 1 ден
  • Андрей Симеонов писа Още
    Здравей, Гергане!... преди 1 ден
  • Нели Шишкова писа Още
    Уважаеми г-н Ценов,... преди 2 дни