Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

1.

2012 11 GrassНяма съмнение: той е бил член на Waffen-SS. И все пак, представете си за миг, че това признание не беше засенчило публикувания преди няколко години мемоар на Гюнтер Грас, като облак във формата на гъба? Как тогава би трябвало да възприемаме Да люспиш лука? В такъв случай, струва ми се, ние би трябвало да кажем, че това е великолепна книга, едно завръщане към класическата територия и стил на Грас, след дълги години на разочароващи, дървени, а понякога и нетърпимо тиранични творби на неуморното му перо – както и перфектна добавка към чудесната „Данцигска трилогия“, започваща с Тенекиеният барабан. Това, е което трябва да кажем, на първо и на последно място.

Разказ за живота му от началото на Втората световна война през септември 1939, когато единадесетгодишният военен ентусиаст събира парчета от шрапнели след първите сражения в родния му Данциг, до публикуването на Тенекиеният барабан през 1959, Да люспиш лука изненадва, очарова и трогва, на места с изключителна описателна сила. Той ни позволява не само да видим, но и да чуем, докоснем и помиришем живота в малкия двустаен апартамент в Данциг с обща тоалетна на стълбището, където е израсъл – „една миризлива килия с петносани от пръсти стени“. Тийнейджърът мечтае да избяга от тази задушаваща теснота, да попадне в онова, което си представя като романтичния, героичен свят на службата във въоръжените сили на Фюрера. Така, на петнадесетгодишна възраст той предлага да служи доброволно в подводница, но не е приет.

Никой писател не е толкова добър при описанието на някоя миризма – тази буквална Пепеляшка сред сетивата. Малко романисти са писали така влюбено за храната, възпявайки солидния немски салам и студеноводна риба. Всичко земно на земята и телесно в тялото, принадлежи по най-естествен начин към Грас-ланда. Неговата характерна, дълбоко реалистична смесица от обществено и лично, е както затрогваща, така и смешна. За неговото младежко Аз, припомня си той, приливът и, все повече, отливът на немските армии на Източния фронт, ако и тревожен, е бил далеч по-малка грижа от непредсказуемите отливи и приливи на собствения му пенис. И го е разказвал, с големи подробности, на своя отец-изповедник.

Когато е призован в армията на шестнадесетгодишна възраст, през есента на 1944, и се озовава в отделение на Waffen-SS, реакцията му срещу мъките на службата се изразява в това, да се скрие в един по-далечен ъгъл на гората, през която всеки ден трябва да носи ежедневния термос с кафе за ротните си Unterscharführer и Hauptscharführer – и да пикае в него. Прави го многократно – „моят постоянен акт на сутрешно отмъщение“ – и предполага, че това му е помогнало да продължава, да оцелява дори и през най-садисткото обработване, „с вътрешна усмивка“, за разлика от бедния момък от една съседна рота, който се обесва с колана на противогазовата си торба.

Разказът за отчаяните действия на тази противотанкова единица през април 1945 – почти обкръжена от напредващите руски войски – е едно от най-ярките описания на преживявания от войната, което съм чел някога: Толстой, примесен с Вонегът. Той се крие под един танк от ракетите на така наречените „сталинови органи“[1] и подмокря гащите от страх. В тишината след като ракетите са престанали, той чува отчетливо някъде до себе си шумно, продължително тракане на зъби. Тракащите зъби, както той открива след като излиза изпод танка, принадлежат на един от старшите офицери от Waffen-SS. Образът на Тевтонския герой, който малкият ентусиаст си е изработил, започва да се троши. Разпилени по земята около тях „се виждаха парчета от човешки тела“.

Изгубва се зад руската фронтова линия. Скитайки из горите, изтощен, гладен и уплашен, чува някого наблизо. Приятел или враг? Започва нервно да припява началото на немската детска песничка за малкия Ханс, който е излязъл самичък, „Hänschen klein ging allein…“ За негово огромно облекчение скритият непознат отговаря с продължението на стихчето, „…in die weite Welt hinein“. Ако другият се е оказал руснак, днес може би нямаше да има Тенекиеният барабан. Но това се оказва добродушен немски подофицер, който съветва вече седемнадесетгодишния Грас да изхвърли куртката си на Waffen-SS. Ако бъде арестуван с нея, руснаците едва ли ще се зарадват на онези двойни стрели.

Има една красиво пресъздадена сцена на моментно спокойствие, докато двамата жадно сърбат картофена супа от една полска кухня под пролетното слънце. Благодарение на неговата описателна мощ човек може да помирише тази супа, да чуе внезапната тишина, да почувства топлината на слънцето върху лицето му. А след това отново изригват всички адски тътнежи. Краката на подофицера са надробени от шрапнел. В линейката той моли Грас да опипа гащите му и да му каже дали пениса и топките му са още на мястото си. Те са, но краката му скоро ще трябва да бъдат ампутирани. Ето я човешката реалност на войната, независимо дали в Аустерлиц, Курск или в днешния Багдад. (Грас все още носи парче от шрапнел, останало в лявото му рамо от онази атака).

Има и други незабравими места. Портретът на любещата му, амбициозна майка, смъртта й от рак, няколко години след войната, в някаква жалка болнична стая без прозорци: „Lenchenmein Lenchen“, пелтечи безутешният съпруг. Как майка му и сестра му са отказвали да говорят за онова, което са им направили руските войници в момента на „освобождението“, но как в края на краищата той разбира, от една забележка на сестра си, че майката е предложила себе си вместо дъщерята – като обект, както разбираме, на групово изнасилване. Пресъздаването на самотните му скитания из разрушените градове на следвоенна Германия, включително и работа на смени във въглищните мини, където, по време на обяда долу в галериите, старите комунисти и старите нацисти все още спорят яростно.

Страхът и гладът са усещанията-близнаци, които определят тези страници. Главата за първото преживяване на военни действия във Waffen-SS е озаглавена „Как се научих що е страх“. Гладът му е трикратен. Първо, глад за храна, особено в американските военнопленнически лагери. Второ, глад за секс, описан с бавни, леко насмешливи физически детайли, които ми напомнят за творбите на английския поет Крейг Рейн, чието стихотворение Лукът, памет предхожда романно-дългата метафора на Грас.

Храната и секса са обединени от Грас в една ключова дума, Fleisch, което на немски означава едновременно месо, като например говеждо или свинско, и плът, като в „духът желае, но плътта е слаба“. Описвайки една четирима-в-леглото, диво пияна сватбена нощ, по времето когато е бил миньор, той казва, че никаква лукова люспа на паметта не може да възстанови „какво се е случило сред толкова много Fleisch“. „Ach ja, das Fleisch, казва Отец Фулгенциус, един от монасите, при които младият човек, все още формално член на Католическата църква, намира подслон, и скръства ръце в защитна поза. За Грас плътта се превръща в слово.

Обектът на последния от гладовете на Грас, след храната и секса, е изкуството. Главата, в която той описва как е станал артист, е наречена „Третият глад“. Пробивайки си път, сам, със силна воля и нескриван егоизъм, сред физическите и социални развалини на следвоенна Германия, той става първо каменоделец и любител-скулптор, след това график, поет, и едва накрая, в късните си двадесет години, писател-прозаик, вдъхновен от Берлин Александърплац на Алфред Дьоблин и Одисей на Джойс, и двете книги открити и погълнати в библиотеката на заможните, култивирани швейцарски родители на първата му жена, Ана. „Зестрата на Ана“, както той я нарича. Мемоарът завършва в момента на откриването, в Париж, на онова, което ще стане едно от най-известните първи изречения в историята на романа – „Няма съмнение: аз съм пациент в болница за душевноболни“. Останалото е литература.

Подобно на голяма част от творчеството на Грас, Да люспиш лука е прекалено многословна. Книгата сигурно би могла да спечели от зачеркванията на червен молив, размахван от някой по-смел редактор. Авторът продължава да разработва метафората за люспенето на лука чак докато ни се доще този уморителен зеленчук – щателно илюстриран, в различни стадии на люспенето, с рисунки на самия Грас в началото на всяка от главите – отдавна да е бил захвърлен в кофата за боклук. А освен това той използва на два пъти, в доста тривиални контексти, най-известната си синтактична тропа, „Няма съмнение: …“ Със сигурност би било по-мъдро да се запази това за нещо по-важно: нещо, примерно, като въпроса за това как големият немски писател, една от основните теми на когото винаги е била впримчването на обикновените немци в нацисткото минало, е премълчавал в продължение на повече от шестдесет години участието си във Waffen-SS. И все пак този мемоар представлява, и ще представлява дори когато много други неща са били забравени, едно добро, зряло произведение, затварящо един кръг; небелетристично допълнение към несравнимия Тенекиеният барабан.

2.

Но какво да кажем за разкритието? На 11 август 2006 Frankfurter Allgemeine Zeitung (FAZ) обяви на сайта си, че Грас е бил член на Waffen-SS. Писателят беше разкрил това сам в тогава все още непубликувания си мемоар, и го беше потвърдил в едно интервю за FAZ, публикувано на следващия ден. Това беше литературно-политическият еквивалент на атомна експлозия. Отчетливо си спомням собственото си усещане за физически шок. Негативната реакция в Германия беше силна и често яростна, както може да се види в документацията, направена от издателя на Грас, Ein Buch, Ein Bekenntnis (Една книга, едно признание). Един критик беше заявил, че Грас никога не би спечелил Нобеловата награда за литература, ако това би било известно, а един политик го призова да я върне обратно. Йоахим Фест, добре известният историк на нацизма, коментира, „Вече не бих купил дори и употребявана кола от този човек“. Канцлерката Ангела Меркел заяви, „Бих желала да бяхме уведомени пълно за неговата биография от самото начало“. Колумнистите го обвиниха, че е направил признанието, за да прави реклама за книгата си. Хенрик Бродер, един саркастичен коментатор, писа, че Грас се е изкатерил нагоре от членството в една „елитна формация“ – сатирично напомняне за това как самият Грас е гледал на Waffen-SS на шестнадесет години – до статуса на Herrenmensch[2] на културната индустрия.

Реакцията на самия Грас към всичко това беше любопитна смесица от изненада, объркване, и самозащита. Докато гледам телевизионното интервю, което той даде по този повод, авторът, все още енергичен и физически внушителен, въпреки почти осемдесетте си години, ми напомня най-вече за уморен стар мечок. Ако бъде притиснат в ъгъла, той се защищава яростно. Той отрича „кенгуровия съд“ на преса и телевизия, воден от културните страници на консервативния FAZ, както и „израждането“ на немската журналистика. Тази пролет той издаде томче с поезия и рисунки, наречено Dummer August (Глупав август), описващо болката, меланхолията и гнева му по време на експлозията около мемоара му миналата година. В едно стихотворение, наречено Was Bleibt (Какво остава), той описва как е прекарал три години в писане на мемоара си: „След това обаче един човек, изкусен в умението на злата воля, измъкна едно изречение от цялата конструкция и го постави на трибуна, направена от лъжи“.

„Was Bleibt“ е заглавие, направено известно от източногерманската романистка Криста Волф, самата тя обект на една предишна атака от страна на FAZ по повод краткото й сътрудничество с Щази като млада писателка-комунистка. Сега Грас посвещава Dummer August на Волф, защото, както сам обяснява в едно интервю по време на Лайпцигския панаир на книгата, тя също е била обект на опит за литературно убийство от страна на онези ужасни литературни касапи от Франкфурт. Има нещо почти болезнено симетрично в тази бойна солидарност на най-известните немски романисти от тяхното поколение: западногерманецът, омърсен от краткото си очарование от нацизма, а източногерманката – от Щази. В това интервю Грас обяснява и това как писането на онези стихотворения му е помагало да продължава да удържа психически през онова ужасяващо лято. „Ако бих бил онемял, това би било по-зле“. Шест десетилетия по-късно, красиво направеното му томче от стихотворения и рисунки се превръща в артистичен еквивалент на начина, по който младият войник е пикаел в кафето на своя Hauptscharführer. Само дето вкусът му е малко по-различен.

Грас е прав до известна степен относно начина, по който историята му беше представена от немската преса. По целия свят е налице един модел, при който журналистите първо издигат някоя известна личност до смехотворна висота, а след това разбиват на парчета нереалистичната статуя, която сами са създали. Случилото се с Грас е свръхголяма версия на това познато построение, „първо да го издигнем, а после да го съборим“. Освен това в част от немската критика е налице и едно поколенческо разминаване. Всъщност нетърпеливите млади критици, които са имали късмета никога да не бъдат поставени пред изпитанията и изкушенията, пред които е бил изправен Грас като тийнейджър – защото са имали онова, което Хелмут Кол веднъж нарече „милостта на по-късното раждане“ – днес възкликват: слизай от сцената, старче, и ни остави да заемем твоето място. Това е извечното литературно отцеубийство. Обвинението, че той е направил болезненото си разкритие просто като рекламен трик за новата си книга просто не е достойно за моралното и артистично усилие, което е очевидно за всеки безпристрастен читател на Да люспиш лука. Това обвинение говори повече за мисловния свят на онези, които го отправят, отколкото за стария мечок.

И все пак аз се боя, че Грас има право само отчасти. Всъщност, истински изненадващото в случая е това, че той е толкова изненадан. Припомняйки си начина, по който Грас отново и отново атакуваше водачите на Федералната република като Хелмут Кол, епископът на родния град на Кол, Майнц, цитира Библията: „Нека онзи от вас, който е без грях, да хвърли първия камък“. В продължение на четиридесетте години, откак е известен писател, Гюнтер Грас е един от най-непоправимите хвъргачи на камъни в литературния свят. В хиляди речи, интервюта и статии той е крещял против американския империализъм и капитализъм; срещу немското обединение, на което той беше яростен противник, тъй като обединена Германия „е положила основите на Аушвиц“; срещу Конрад Аденауер, Хелмут Кол и всички журналисти, които са ги поддържали. Подобно на някой от тевтонските рицари, на които се е възхищавал като дете, той е раздавал удари наляво н надясно – през последните години най-вече надясно – с боздугана си. Той се е поставил в ролята на политически и морален авторитет и е раздавал сурови присъди. Езикът му често е бил несдържан. Сега е дошъл момента на отплата за всички, които той някога е критикувал, директно или индиректно. Отплащайки се, някои от критиците му изпадат именно в състоянието, което преди това са критикували у самия него: опростенческо, морализаторско осъждане, издигащо нацисткото минало като единствена мяра на моралността или неморалността.

След всичко казано, както яростта, така и удивлението изглеждат наред. Яростта не поради факта, че като тийнейджър той е служил във Waffen-SS, а поради начина, по който се е отнасял към този факт оттогава насам. Според историка Бернд Вегнер, един от водещите авторитети по Waffen-SS, дивизията „Фрунсберг“, в която Грас е служил като танков картечар, „се е състояла най-вече от членове на RAD (Reichsarbeitsdienst, Работна служба на Райха), които са били набрани в армията по принуда“. И тъй като преди това Грас е бил набран в Работната служба на Райха, то изглежда вероятно, че по-ранната му доброволна заявка за служба в подводница не е имала нищо общо с изпращането му във Waffen-SS. Няма указания за това, че той е участвал в каквито и да било жестокости. По собствените му думи, той почти никога не е стрелял с гняв.

Не, военното му досие не е повод за ярост. Хиляди млади германци са споделяли същата съдба. Мнозина са умрели като резултат от това. Простъпката се състои в това, че в продължение на толкова много години той е направил свой занаят от изобличаването на следвоенната немска неспособност за изправяне очи в очи с миналото, докато самият той така очебийно е пропускал да разкрие целия обхват на собствената си обвързаност с нацизма. Една мъчително-разочарована реакция идва от един от последните му биографи, Михаел Юргс. Грас е прекарал много часове в разговори с Юргс, и въпреки това го е оставил в неведение, така че той е повторил стандартната версия, според която писателят е бил помощник-картечар в противовъздушните войски (което той действително е бил, но само за кратко време, преди да постъпи във Waffen-SS), а след това във Вермахта. Това не е просто „да премълчаваш“ миналото си. Аз бих казал, че то може да се окачестви като лъжа. Нещо повече, ако някой консервативен немски политик би се държал по този начин, самият Грас със сигурност би нарекъл това лъжа, прибавяйки още няколко определения от себе си.

Още по-лошо, познавайки напълно собствената си биография, той въпреки това осъди съвместното посещение на Роналд Рейгън и Хелмут Кол в едно военно гробище в Битбург, където сред многото други паднали са погребани и четиридесет и девет войници от Waffen-SS. От тях тридесет и двама са били по-млади от двадесет години. Най-младите сред тях сигурно са били набрани в армията по същия начин като Грас. Той би могъл да е един от тях. Да се осъжда посещението в Битбург без да се признава, че самият той е бил член на Waffen-SS е акт на сърцераздирателно лицемерие, двойно мислене и безогледност.

Но дори още повече от ярост, налице е просто удивление. В края на краищата, Грас никога не правил тайна от факта, че е бил ентусиазиран млад нацист. Силата на неговото писане, неговият морален авторитет, идват именно от факта, че той може да говори от личен опит за начина, по който обикновените германци са станали съучастници на злото. Ако беше казал пълната истина, някъде през 1960-те, след публикуването на Тенекиеният барабан, това само би усилило още повече въздействието на творчеството и гласа му. Всъщност, сега вече изглежда, че той е бил само на крачка от това. Един негов приятел, Клаус Вагенбах, който по онова време е планирал да пише негова биография, наскоро препрочел бележките от техните разговори от 1963, и е открил в тях споменаване на SS. Но тази биография никога не е била написана. Ако само е била. Грас изглежда е споделил тайната за участието си в SS и с още един близък приятел по онова време. Защо тогава му е отнело четиридесет години да го признае публично?

„В продължение на десетилетия“, пише той в Да люспиш лука,

Аз отказвах да призная пред самия себе си думата и двете букви. Онова, което бях приел в глупавата гордост на младостта си, аз исках да прикрия след войната, просто от все по-силното чувство на срам. Но бремето си оставаше и никой не можеше да го облекчи. Разбира се, по време на обучението ми като танков картечар… още не се знаеше нищо за онези военни престъпления, които по-късно излязоха на бял свят, но това измъкване чрез невежеството не можеше да измести осъзнаването, че съм бил част от една система, която е планирала, организирала и осъществила унищожението на милиони хора. Дори и ако бих могъл да бъда оневинен от активно сътрудничество, оставаше си нещо, чак до днес, което твърде често се нарича с думите „споделена отговорност“. [Mitverantwortung]. Със сигурност това ще ме преследва до края на живота ми.

Когато интервюиращите са го притискали по този въпрос, отговорите му са били неясни и незадоволителни. „Това ме потискаше“, казва той на Франк Ширмахер от FAZ, в първоначалното интервю, което разпали фурора от онова лято. „Мълчанието ми в продължение на толкова много години е една от причините да напиша тази книга“. Но защо чак сега?, пита Улрих Викерт от немския телевизионен канал ARD. „То лежеше погребано в мен. Не мога да кажа точните причини“. На Лайпцигския панаир на книгата тази пролет той умува, че е трябвало да намери правилната литературна форма за признанието си и че е трябвало първо да достигне подходящата възраст за писане на автобиография. Сякаш това би могло да обясни едно шестдесетгодишно мълчание.

Поради липсата на убедително обяснение от страна на самия Грас, позволете ми да опитам тук един друг, по неизбежност спекулативен отговор. Може би той просто е пропуснал момента. Ако фактът на кратката му служба във Waffen-SS би излязъл на бял свят в биографията, която Вагенбах е искал да напише в средата на 60-те, той просто би се превърнал в част от неговата история. Предположението, че Грас никога не би получил Нобеловата награда, ако би било известно, че е служил във Waffen-SS, ми се струва пресилено. Но с хода на времето, докато са ставали известни все повече и повече факти за ужасите, извършени от Waffen-SS; докато, след 1968, осъждането на начина, по който по-старото поколение е прикривало нацисткото минало, е ставало все по-шумно; докато самият Грас е станал един от най-резките гласове в този хор, то цената на все по-закъсняващото признание се е покачвала все повече и повече. Лутер казва някъде, че една лъжа е като снежна топка, търкаляща се надолу по някой хълм: колкото по-дълго се търкаля, толкова по-голяма става.

Но защо да се признае всичко сега? Докато се е приближавал към края на живота си – в стихотворенията му има един красив стих за кожените обувки, които изглежда се канят да надживеят носителя си – това очевидно е започнало да го потиска все повече, психически и морално. Вече се каза, че той може би се е страхувал, че изследователите могат да открият нещо в архивите на Щази, за които той е знаел, че съхраняват потенциално компрометиращ материал за нацисткото минало на известни западногерманци. (Оказа се, че Щази всъщност не е знаела за този дълбоко заровен детайл, но пък той не е могъл да знае това). Във всеки случай той трябва реалистично да е преценил, че някой ден, някой старателен немски изследовател ще попадне на записа от военнопленническото му досие, с отровните три букви W-SS. (То е представено в документалния том). По същия начин, по който Франсоа Митеран се реши да говори на стари години за своето минало във Виши[3], това е бил последният шанс на Грас да разкаже нещата от собствената си гледна точка. В началото на Да люспиш лука, Грас пита самия себе си защо е искал да напише този мемоар и завършва списъка по следния начин: „защото искам да имам последната дума“. Което, разбира се, е невъзможно.

3.

По какъв начин би трябвало да оценяваме аферата Грас? Не в „кенгуровия съд“ на непосредствената реакция на пресата, а спокойно, вземайки под внимание всички налични свидетелства, също като в бавния ход на историята. Първото и най-важно заключение, което трябва да се направи е, че постиженията му като романист са незасегнати от това. […] Времето ще прости на Гюнтер Грас. Защото немският език живее чрез него, както го прави, по други начини, и чрез Криста Волф, както и чрез поета, с когото той се е сприятелил в Париж, докато е писал Тенекиеният барабан, Паул Целан.

Най-упоритите му защитници твърдят, че е незасегната и позицията му на политически и морален авторитет. Това ми се струва малко вероятно, за да се изразя възможно най-меко; но пък не всички негови дейности са еднакво засегнати. Може би най-отличителният му политически принос е в областта на германско-полското помирение. Малък символ за това му образцово поведение е фактът, че той нарича днешния Гданск, бившия Данциг, с полското му наименование – нещо необичайно сред немските автори. Поляците, както всички останали, бяха разбира се шокирани от първоначалното разкритие, и Лех Валеса спонтанно каза, че Грас трябва да бъде лишен от почетното си гражданство в Гданск.

Но след това Грас написа едно изпълнено с болка, достойно, извиняващо се, писмо до кмета на Гданск. За самия мен най-трогателният текст в цялата документация е разказът на кмета за това как той и колегите му са чакали нервно писмото на писателя. (Дали ще каже нужното? Дали ще намери подходящия тон?) Как са го получили, прочели с облекчение и зачитане; как са побързали да го преведат на полски, а след това помолили един актьор да го прочете пред огромно събрание в Градската зала. След като актьорът приключил, имало кратък момент на мълчание. А след това публиката избухнала в буря от овации. Така кметът приключва разказа си, напечатан в немската версия под заглавието Данциг разбира своя син.

Така че приносът му към полско-немските отношения си остава. Що се отнася до неуморната му, войнстваща критика срещу Съединените щати, то онези, които харесват подобни неща, сигурно могат да продължат да ги харесват; онези, които не ги харесват, сигурно ще ги харесват още по-малко. Онова, което е очевидно засегнато и обезценено, е моралистичната му позиция относно неспособността на следвоенните западногермански консерватори, от Аденауер до Кол, да се изправят очи в очи с нацисткото минало.

Но дори и тук, позволете ми да предприема един опит за спасение, отиващ по-далеч от областта на неговите съзнателни намерения. Какъв ще бъде ефектът от закъснялото признание на Грас? Докато той се приближава към края на живота си, докато спомените за нацизма избледняват, а военните действия на SS-дивизията „Фрунсберг“ се превръщат в обект на военни обучения в САЩ, Грас внезапно разрушава собствената си статуя – не като писател, а като морален авторитет на честното и своевременно изправяне пред нацисткото минало – и оставя руините й да лежат, подобно на Озимандиас на Шели, като предупреждение край пътя. Нищо друго, което той би могъл да напише или каже по тази тема, не би могло да бъде толкова ефективно колкото личния пример, който той ни дава. В продължение на шестдесет години Гюнтер Грас не е могъл да изчисти съвестта си от това, че е участвал във Waffen-SS! Гледай, пътнико, и трепери!

Когато започнах да размислям върху тази мистерия, аз я дискутирах с един германски приятел, само няколко години по-млад от писателя, но с много по-различна военновременна биография. „Знаеш ли, аз си имам собствена теория за всичко това“, каза той. „Мисля, че Грас никога не е бил член на Waffen-SS. Той просто е убедил самия себе си, че е бил“. Сигурен съм, че приятелят ми не е имал пред вид това в някакъв буквален смисъл. Аз разбирам забележката му по-скоро като поетическо прозрение за измъчената, изгубена из лабиринти немска памет. „Но не пиши това“, добави той. „Иначе Грас ще те осъди за твърдението че не е бил член на Waffen-SS“.

август, 2007

Източник



[1] По-добре известни в България под името „Катюша“. Бел. пр.

[2] „Човек-господар“ – едно от ключовите понятия в нацистката идеология. Бел. пр.

[3] Общоприето название на колаборационисткото френско правителство от годините на войанта. Бел. пр.

Тимъти Гартън Аш
Тимъти Гартън Аш (род. 1955) е британски историк и автор на осем книги по „история на настоящето“, проследяващи развитието на Европа през последния четвърт век. Той е професор по европейски студии в Оксфордския университет и старши сътрудник към института Хувър в Станфордския университет. Негови есета се появяват редовно в New York Review of Books. Професор Гартън Аш пише седмична колонка за The Guardian. Той също пише за New York Times, Washington Post, Prospect magazine и Wall Street Journal.
Други статии от този автор

Посетители

11
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 3 дни
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 4 дни
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 1 седмица
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 1 седмица
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 2 седмици
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 2 седмици
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 2 седмици
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици