Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

(За участниците: Терезе Кауфман работи в Европейския институт за прогресивни културни политики във Виена; до пенсионирането си Клаус Офе е бил професор по политически науки в Хумболтовия университет, Берлин; понастоящем работи като хоноруван преподавател в Школата по управление „Херти“; Соня Пунчер-Рийкман е професор по политически теории с фокус върху европейската политика в университета в Залцбург, Австрия; Мартин Симечка е словашки автор и журналист).

Терезе Кауфман: Мартин Симечка, веднъж вие бяхте казали, че най-големият политически момент за Словакия е била не 1989, а 1998, имайки пред вид момента от словашката политическа история, в който падна националистическото правителство на Владислав Мечиар. Освен това казахте, че тази политическа промяна е била резултат от комбинираните усилия на множество различни групи в словашкото общество: НПО-та, медии, политици и дипломати. Какво е необходимо за една политическа трансформация? Може ли Европа да научи нещо от словашкия опит?

Мартин Симечка: Понякога се чувствам като експерт не по интеграцията, а по разпадането. Бях част от движението, което доведе до разпадането на комунистическата империя през 1989; след това бях много тъжен свидетел на разпадането на Чехословакия през 1992; а накрая – на едно много по-щастливо събитие, разпадането на авторитарния режим на Мечиар през 1998. Онова, което научих от всичко изредено беше, че винаги става дума за идеи. Комунистическата система се разпадна, защото вече нямаше идея за собственото си бъдеще. Чехословакия се разпадна, защото не вярваше в собственото си бъдеще. Мечиар падна, защото обществото вярваше в идеи, които бяха по-силни и по-мощни от неговия режим. През 1998 ставаше дума не само за отърваване от режима на Мечиар, но и за ставане на част от Европейския съюз. Имаше визия за бъдещето на страната.

Сегашният проблем с ЕС също опира до идеи. Идеята за европейската интеграция е мотивирана от миналото; от ужасите на Втората световна война, от Холокоста, от дългата история на конфликти. Днес идеята за ЕС вече е задвижвана от бъдещето – но в един лош смисъл. Ако преди решаващ е бил страхът от повтаряне на миналото, който е тласкал европейската интеграция напред и е съдействал за мира и благоденствието, днешните европейски политики се определят от страха от бъдещето. Ние се страхуваме от увеличаващата се имиграция, от последствията от финансовата криза. Бъдещето не е нещо, в което вярваме; ние се страхуваме от него.

През 1990, когато видях първите националисти да маршируват по улиците на Братислава, настоявайки за независима Словакия – беше само няколко месеца след кадифената революция – аз предсказах, че Чехословакия ще се разпадне. Никой не ми вярваше по онова време; смяташе се за невъзможно, че една страна, която е оцеляла след петдесет години комунистическо управление, би могла да се разпадне. Но невъзможното се случи само след две години. Сега имам същото усещане. Разпадането на Европейския съюз е възможно. Надявам се, че греша, но всички признаци са налице.

Като писател аз откривам тези признаци в езика и културата на дебата. През ранните 1990 в Чехословакия имаше яростен дебат между ония, които биха могли да бъдат наречени „националисти“ и „федералисти“, тоест такива, които искаха страната да се разпадне и другите, които не искаха. И първите спечелиха битката на идеите. Тяхната идея беше проста и мощна: ние си искаме нашата собствена нация, искаме да си живеем в самостоятелна, независима държава. Федералистите, от друга страна, бяха представяни като хора, които защищават нещо изкуствено и бюрократично, нещо централистко и недемократично – Прага беше символ на всичко това. Тя бяха обвинени, че са изгубили връзката с хората и от двете части на страната. Всъщност за федералистите беше невъзможно да се защищават, тъй като езикът, който се разви, ги направи да изглеждат лоши по дефиниция.

Днес човек чува точно същите дебати по адрес на Европа. Евроскептиците описват Брюксел като недемократичен и бюрократичен център на власт, която не притежава легитимност. Когато дори една откровено еврофилска медия като EUobserver възприема сталинистки речник, за да описва институциите на ЕС, човек вече разбира, че настроението е лошо. Думата „тройка“ се използва за описание на триото от Европейската комисия, Европейската централна банка и Международния валутен фонд, които съвместно предписват спестовни мерки на Гърция и Португалия. Трудно е да се измисли по-отрицателно натоварено понятие. По време на сталинисткия терор, „тройка“ означава тримата души от НКВД, които са арестували и екзекутирали съветски граждани, един инструмент на политическите репресии. Тази дума днес е използва за представители на Европейските институции!

Това е само един пример за начините, по които езика се използва и изкривява – и срещу това няма защита. Президентът Вацлав Клаус в Прага – междувременно едно от най-евроскептичните места в Европа – реагира на пристигането на туниски емигранти в Италия, наричайки Шенген „погрешна идея от самото начало“. Премиер-министърът Петр Некас използва понятието „Съюз на длъжниците“, за да описва ЕС. Не може да се спори срещу такива твърдения, защото те са толкова прости. Езикът се развива и онези, които защищават Европейската идея, имат почти невъзможна задача.

ТК: Вие описвате дебатите за Европа, които се провеждат в Словакия и Чешката република. Но имаме ли общоевропейски дебат? Със сигурност онова, което ни липсва, е една обща европейска публична сфера, където да се провеждат подобни дебати. Соня Пунчер-Рийкман, защо е толкова трудно да се създаде транснационална публична сфера?

Соня Пунчер-Рийкман: Всъщност има европейска публична сфера. Из цяла Европа, на различни езици, ние дискутираме едни и същи въпроси. Може би те действително имат различни конотации – акцентът не винаги е един и същ – не се дискутира цяла една област от проблеми. Ние трябва да разбираме, че има различни начини да се дискутира Европа. Да се каже колко много обичаме Европа със сигурност не е единствения начин. Всъщност, това изобщо не е дискусия; това е обяснение в любов. Същността на демокрацията е в помиряването на конфликтни интереси. Това означава, че ние се караме, че имаме конфликти по ред въпроси през цялото време. Също и за Европа.

Онова, което характеризираше ЕС до времето на договора от Маастрихт беше процес на интеграция, който би могъл да бъде описан като поредица от малки стъпки. Това беше и процес на интеграция зад закрити врати. Тази политика на малките стъпки е проблем. Представителите на страните-членки на европейско ниво обикновено нямат никаква представа за това какво трябва да бъде бъдещето на ЕС. А ако имат собствена представа – имаше времена по интеграционния процес, когато такива идеи процъфтяваха – те не се осмеляват да ги продадат на националните си аудитории.

Заглавието на тази дискусия е: „ЕС – реалният болен човек в Европа?“ През цялата история на европейската интеграция са били диагностицирани различни болести, следващи различни кризи: помислете за политиката на празния стол на дьо Гол от 1965[1] или дебата за Евросклерозата от 1970-те и ранните 1980 години. Склерозата е сериозна болест, нали? Въпреки това, в някакъв момент, някой предлага някаква идея за това как да се върви напред и да се приключи периода на стагнация. През 1980-те комисията Делор беше онази, която стартира серия от проекти, които накрая доведоха до Маастрихтския договор. След Маастрихт отново имаше период на стагнация в интеграционния процес; Маастрихт действително беше огромна крачка напред.

След това, в края на 90-те години, с непосредствено предстоящото разширение, се започна дебата около конституцията. Връщайки се обратно към онова, което Мартин Симечка каза за езика: изведнъж думата „конституция“ започна да определя дебата. Но щом само тя беше отхвърлена от французите и холандците, то понятието „конституция“ трябваше да изчезне. През 2007, по време на срещата на високо равнище в Берлин, Ангела Меркел обвини тази дума – конституция – за пропадналите референдуми. Така че думата изчезна, но не и съдържанието на договора. Лисабонският договор всъщност съдържа 95 процента от онова, което се намираше в конституцията.

Това показва, че онова, което преживяваме в днешна Европа е, повече от всичко друго, една ситуация, при която правителствата на страните-членки не се осмеляват да кажат какво всъщност вършат, щом само навлязат в областта на Брюксел. Когато се върнат вкъщи, те се представят като национални герои, които отново са защитили интересите на страната си. Те никога, никога не биха казали, че са допринесли за поставянето на някое друго парченце от мозайката, която се конструира на европейско ниво. И, разбира се, това е изключително вредно за целия процес.

Днес голяма част от дискусията се концентрира върху факта, че в ЕС има нето-плащащи и нето-получаващи – така наречения съюз на трансфера. За да бъда откровена, няма начин как да се избегне това: такова е бъдещето на ЕС. Това обаче не означава, че няма идеи относно това как да се излезе от настоящата криза. Въпросът е просто в това как да се вършат нещата! Не става дума да се питаме дали сме или не сме европейци, дали сме австрийци, българи, немци или словаци. Идентичността се оформя чрез действия – в преследването ако не на щастие, то поне на някаква определена представа за Европа. И тази представа трябва да бъде институционализирана. Ако работим съгласувано по този процес, идентичността ще последва.

ТК: Казвате, че мнозина политици не обявяват пред националните си аудитории какво са казали и правили в Съвета. Но ако би имало транснационален публичен дебат по тези въпроси, не биха ли те принудени да го правят? Не би ли помогнало това?

СПР: Да, разбира се, че това би помогнало. Всъщност, достатъчно би било ако националните медии, националните журналисти, биха чакали на летището когато министрите им се връщат у дома, и ги питат какво са правили, защо са решили така вместо другояче, чии интереси са били представлявани чрез това решение и какво следва от него за Европа като цяло. Това е, което журналистите пишат, когато пишат за националните политики. Но защо не и за европейските?

ТК: Клаус Офе, в работите си вие свързвате въпроса за демокрацията с дискусията за справедливостта и социалната държава; например вие пишете върху понятието за основен доход. Защо това не се превърна в европейски въпрос? По време на една скорошна лекция в Института за хуманитарни науки тук във Виена вие говорихте за социалната отговорност като ключова идея на модерността. Чия отговорност е да се излекува болния човек, ЕС? И дали процесът на лечение има нещо общо със социалните въпроси?

Клаус Офе: В настоящата ситуация почти никой не говори за европейския социален модел; цялото внимание днес е съсредоточено върху излизането от кризата, към предотвратяване на колапса. Но т. нар. „Стратегия 2020“ всъщност съдържа много интересни нови идеи и не е така безсрамно свръхамбициозна, колкото беше Лисабонската стратегия.

Но едно от понятията, което действително се използва по един дефензивен и дори пречещ начин, е т. нар. „субсидиарност“[2] политиката на ненамеса в оставащите законодателни области на страните-членки. Процесът на отрицателна интеграция – „създаване на пазар“ – прави по-трудно прокарването на социални политики и реформи на национално ниво. Общият пазар е създал една представа за „конкурентна държава“, характеризирана от силна конкуренция между държавите-членки. Един от начините за националните политици да спечелят някакво предимство в тази конкуренция е да прокарват политики на икономии – социални и фискални. Ако някоя от страните-членки настоява на някаква друга традиция – била тя Бисмаркова[3] или друга – за организиране на здравеопазването, пенсионното дело, пазара на труда и бедността, то рискува да изгуби като „конкурентна държава“. Логиката на Европа като разширен пазар кара гражданите й да я възприемат като единица, която всъщност подкопава социалната защита и социо-икономическата сигурност.

Самият аз предпочитам да гледам на Европа като на сбор от строителни площадки. […] Позволете ми да посоча три такива. Първата е очевидна: Изток против Запад, стари страни-членки против нови (включително и бъдещи или потенциални страни-членки). Десет от дванадесетте страни-членки на ЕС-27 са пост-комунистически страни, белязани от  историческия и политически опит на държавния социализъм. Анализаторите вече говорят за специфични черти на пост-комунистическия капитализъм и пост-комунистическите демокрации. Това са подсказващи понятия и те са съпровождани от описания като „капитализъм без капиталисти“, „демокрация без демократи“ или „европейци без европейски амбиции“. Разширението на изток се основаваше на едно имплицитно недоразумение. Старите западноевропейски страни-членки, ЕС 15, имаха една обща амбиция: да направят чрез външен контрол и дисциплина така, че „ония хора там“ да станат „нормални“, тоест да бъдат превърнати в либерални демокрации и реални пазарни икономики. Страхувайки се от Мечиарите от тези страни, западните държави обещаха членство в ЕС и се надяваха, че това ще окуражи пост-комунистическите държави да „се държат прилично“. Приоритетът беше политическа нормализация.

Очакванията от другата страна на бившата Желязна завеса бяха доста по-различни. Онова, което хората искаха, беше не върховенство на закона и други подобни черти на либералната демокрация, а благоденствие и пазарен успех. Но именно в това отношение те бяха конфронтирани със серия от разочарования. Източноевропейските икономики се оказаха зависими икономики, а много от тях – не само Латвия – бяха сериозно ударени от финансовата криза. На някои места БВП намаля с 30 процента за една година. Заплатите бяха намалени. Всичко това предизвика огромно икономическо разочарование.

Старите държави-членки също преживяха серия от разочарования. След разширението се появиха всевъзможни феномени: режимът Мечиар, новата унгарска конституция, етноцентричните народни движения почти навсякъде, и т. н. Това са феномени, които не се вписват в образа на либералната демокрация. Нещо по-лошо, те се разпространяват и в старите държави-членки. Онова, което характеризира тази строителна площадка, е взаимно неразбиране.

Втората строителна площадка е отношението между севера и юга: страните от европейското ядро против т. нар GIPS или PIGS (Гърция, Ирландия, Португалия и Испания). Засега Европа изглежда неспособна да се справи с евро-кризата по начин, който е едновременно ефективен и приемлив за избирателите както в бедните, така и в богатите страни. Политиците желаят, преди всичко друго, да бъдат (пре)избрани – те не могат да бъдат обвинявани за това; такава им е работата – и ако слушате онова, което говорят, 90 процента от публичните им речи спадат към една от три категории. Първата е „избягване на обвинения“; втората е „поемане на заслуги“ или „претенция за заслуги“; третата е „заемане на позиция“. Тоест заемане на позиции, за които те вече знаят, че са популярни. Но ако потърсим политически лидери, които да изглеждат достоверно обвързани с европейската интеграция – като незаменимо средство за запазване на постижения като международен мир, либерална демокрация и социално-икономическа сигурност из целия мега-регион, наречен Европа, чрез сътрудничество, взаимно наблюдение и отчетност – то едва ли ще се намери някой, който би могъл да бъде дори отдалечено сравняван с Шуман или Моне, Митеран или Кол.

Третата строителна площадка е отношението между страните-членки и Брюксел: националните държави против Комисията. Тук ние наблюдаваме центробежни тенденции. Въпроси, които се нуждаят от спешно разглеждане на европейско ниво – скорошни примери за това са кризата с бежанците, бодливите въпроси на данъчното уеднаквяване, фискалната политика или бюджета на ЕС – не се разглеждат съвместно; волята и способността за сътрудничество просто не е налице. Напротив, националните политици и правителства експлоатират тези въпроси, за да бъдат преизбрани. Берлускони в Рим, Саркози в Париж, Зеехофер в Бавария, Меркел в Берлин – всички те заемат позиции, за които знаят, че са популярни, в този случай да държат емигрантите навън и никога да не плащат за другите.

Това е силна политическа тенденция, която не само спъва, но и реално връща назад европейската интеграция. Знам, това не е особено весел разговор и спектакълът не е някой, който може да бъде гледан с удоволствие. Това е катастрофа! И най-голямата катастрофа е, че има прекалено малко идеи за това как тя може да бъде решена.

ТК: Това ни води до една четвърта строителна площадка: Как ЕС се съотнася към останалия свят? Какъв вид разбиране за общност притежава ЕС? И къде са границите на една такава общност? Кое е извън ЕС? Кой е Другият?

Иван Кръстев, вие писахте, че „Европа е изгубила самочувствието, енергията и надеждите си за това, че следващото столетие ще бъде „Европейско столетие“. От Пекин до Вашингтон – и дори в самия Брюксел – навсякъде на Стария континент се гледа като на изхабена геополитическа сила, като на прекрасно място за живеене, но не и прекрасно място за мечтаене. […] Появата на един по-многополюсен свят имà неочаквани последствия и за европейския мироглед“. Освен това вие говорите за Европа като за периферна, което ми напомня за концепцията на Дипеш Чакрабарти за „провинциалната Европа“. Това изглежда предлага една напълно нова перспектива за Европа и света.

Иван Кръстев: Различните използвания на понятието „болният човек в Европа“ през историята имат нещо общо: от позоваването на цар Николай към Османската империя през деветнадесети век, до 1980-те, когато то се използваше за обозначаване на Съветския съюз и неговите сателити, та чак до днес – България винаги е била включвана в него. Психологически това е важно и аз искам да подема онова, което каза Мартин Симечка по-рано. Една от главните причини за разликите между това как западняците и източноевропейците разсъждават върху настоящата криза е в това, че ние сме пленници на различен опит. Един българин, който е бил на 20 или 25 години през 1989, приема всяко статукво като нестабилно. В България се смяташе, че комунизмът ще пребъде завинаги. Но един ден него просто го нямаше.

Част от стратегията на сегашния дебат за европейската криза е тя да бъде тривиализирана. Това е еднакво вярно и за финансовия свят, и за политиците: ние вече не се борим с проблемите, а просто се опитваме да предотвратим паниката.

Говори се, че Европейският съюз губи своето повествование, своя наратив. Аз мисля, че европейците са станали пленници на начина, по който ние разказваме историите си. ЕС е преодолял няколко различни кризи и аз съм много съгласен със Соня Пунчер-Рийкман по този въпрос. Ние сме разказвали историята на Европа като проект, който е бил реализиран. Но когато се говори за него като за проект, следват въпроси: А какво след това? С какво точно ще завърши този проект? А това е много труден за отговаряне въпрос. Може би въпроса, който би трябвало да си задаваме е: Коя криза ще ни помогне да се придвижим напред и да решим този или онзи проблем?

Налице е един парадокс, който познаваме от страните от бивша Югославия и Съветския съюз: докато младото поколение е много по-европейски настроено от предишното, то е по-малко заинтересувано да защищава Европейския съюз. То приема ЕС за нещо сигурно; защитата му няма смисъл за тях. Изграждането на идентичност е трудна задача. Идентичност се изгражда чрез поредица от травматични преживявания – войни и т. н. Трудно е, ако и не невъзможно, да се изгради идентичност единствено чрез институции.

Един отговор на вашия въпрос е, че Европейският съюз не е разчел правилно условията за успеха си. ЕС беше много критичен по отношение на еднополюсния американски свят. За това може и да е имало добри морални аргументи, но специалната роля, която ЕС играеше през последните 15 години, до голяма степен беше определяна от контекста на хегемонията на САЩ. Това беше контекстът, в който ЕС постави своята политика по сигурността в скоби и разви своята „гъвкава власт“. Това беше начина, по който ЕС формира възприятието за собствената си идентичност. Но това е част от миналото. В един пост-американски свят, Европейският съюз, вместо да бъде главен печеливш, бързо се превръща в една от главните жертви. Не само на икономическо ниво, но и в областта на външната политика.

Това може да се види в Либия. Три от главните европейски държави решават как да реагират единствено въз основа на собствената си вътрешна политическа ситуация. Николас Саркози подкрепи интервенцията единствено поради вътрешна политика. Ангела Меркел реши да се въздържи в Съвета по сигурността единствено поради вътрешна политика. Това е исторически момент. За пръв път имате ситуация, при която елитите на външната политика напълно са изгубили контрол над стратегията за външна политика. От тази гледна точка няма изобщо никаква европейска външна политика!

Следствието от това е маргинализация на Европа. Това е процес, който в известен смисъл беше неизбежен. От икономическа гледна точка, Европа няма да има тежестта, която е имала преди. Тя е свръх-представена във всички международни институции и това също няма да продължи много дълго време. Откровено казано, дори е смешно да имаме малки или средно големи европейски нации, хвърлящи ветото си насам-натам, докато големи страни като Бразилия или Индия изобщо не са представени.

В резултат на това се променя възприятието ни за нашия собствен модел. Преди пет години интелигентните хора биха казали, че, макар Европа да не е голяма военна сила и макар че влиянието ни не може да се сравнява с онова на САЩ или дори Китай, ние все още представяме бъдещето на света. Ние сме пост-национални и пост-суверенни; нашият път е онзи, по който нещата ще се развият естествено. Сега вече откриваме, че онова, което сме възприемали като универсално, всъщност е нещо специфично. Например, Европа е секуларно място, но този секуларизъм не се разпространява глобално. Напротив. Същото се отнася и до суверенитета: ние вярвахме, че щом само една страна стане демократична, заедно с това тя ще прегърне постмодерното гледище за суверенитета. Но погледнете Индия – една демократична, но силно настояваща на суверенитет страна.

Така че ние сме изправени пред свят, за който очаквахме да се развива по нашия начин, но той не го прави. Това е част от проблема, пред който сме изправени сега.

Що се отнася до разширението, сравнението между 1989 в източна Европа и 2011 в арабския свят, е силно сугестивно. 1989 отвори демократичното въображение на Европа. Както европейските политици, така и гражданите имаха усещането, че могат да променят света около себе си, че могат да направят другите като себе си. 2011, напротив, подхрани единствено демографското въображение на Европа. Днес Европа се страхува, че страните от северна Африка ще настояват тя да се отвори към тях. Единственото, което виждаме да идва откъм тези страни, са емигранти. Вече не виждаме възможности, виждаме само рискове. Това е драматична промяна! Страхът от имиграцията, този демографски страх, е станал един от оформящите за Европа елементи. Не е останал никакъв проект, никаква идея за бъдещето. Ние мислим за бъдещето по същия начин, по който го правят застрахователните компании – става дума преди всичко за намаляване на риска. Най-успешните политици са онези, които правят именно това, риск-мениджмънт.

Понякога тези страхове могат да бъдат ирационални, но справянето с въображаемите рискове все още е най-важно. Вземете като пример Германия, голяма страна с развита обществена сфера и позната със сериозните си вестници. За 48 часа, реагирайки на земетресенията в Япония, страната извърши пълен завой в енергийната си политика. Самият аз нямам нищо против този завой, но се безпокоя от скоростта, с която той беше извършен.

Начинът на правене на политика се промени радикално, което означава, че вече няма някакъв предпоставен Друг, когото ще променяме. Начинът, по който Европа се отнася към съседите си, е да бъде разочарована. Лесно беше да бъдеш разочарован от България през 1990-те, както е лесно да си разочарован от Украйна сега. Но когато сте самоуверен, разочарованието е предизвикателство; когато обаче се съмнявате в себе си, разочарованието е извинение. За нещастие, фактът, че не ви пука за другите не означава, че те няма да ви създадат проблеми. Нивото на взаимозависимост е толкова високо, че вече няма заобиколен път. В продължение на двадесет години центърът се разширяваше по посока към периферията: Германия, Франция и другите основни членки преоформяха съседите си. Днес, за пръв път, периферията посяга към центъра.

СРП: Няма нищо по-трудно от справянето със страхове, В продължение на цялата история страховете са били посрещани по най-проблематични начини. Но аз съм съгласна с вас: страховете трябва да се вземат на сериозно. Когато хората са се страхували от нещо, най-обичайната реакция през последното столетие и половина е била затвърдяване и облягане на националната държава. Това не е единствено европейски феномен, но в Европа тази реакция има много лоши конотации. Националната държава е сравнително нова конструкция в историята на Европа и континентът е пълен с изключително млади държави, като например Германия или Италия (която току-що отпразнува 150-та си годишнина), Словакия… Но ние се държим така, сякаш те са били тук откак свят светува. Това е идея, която е продадена на хората по много успешен начин.

Какъв тогава би бил начинът да се измъкнем от този шаблон, да възстановим европейския наратив? Моята формула е следната: трябва да конструираме една Европейска демократична република. Акцентът трябва да бъде върху думата „република“. Това ще помогне да се избегне паралела с класическото изграждане на държава, на което повечето хора гледат с такъв страх: централизация, европейска свръх-държава. Ако вместо това говорим за република, което означава, че res publica[4] трябва да бъде разбирано и пресъздавано на над-национално равнище, ние използваме един много по-различен език.

Това беше причината, поради която преди малко аз се съсредоточих върху конституцията на Европа. Това е светът, който съпровожда понятието република. Парадоксално е, но конституционализацията на Европа продължава: има много висока степен на централизация, получаваща се в областите на монетарната политика, и ние изглежда сме съгласни с това. В други области изглежда сме много по-критични. Каква е тази шизофрения? Дълбоко съм убедена, че ако политиците, управляващи собствените си хора, биха започнали да използват нов език и заговорят за Европейска република, продавайки тази идея по убедителен начин, ние бихме навлезли в една напълно нова фаза на дискусията. Не знам дали това ще проработи, но трябва да опитаме.

МС: И да, и не. Преди малко говорих за идеи, но понякога практиката и действието са онези, които всъщност функционират. Преди спасяването на Гърция и Португалия да стане част от дневния ред, Словакия беше много щастлив член на еврозоната. Аз живея и в Словакия, и в Чешката република, и съм в състояние да следя различните национални дебати из Европа. В Словакия приемането на Еврото означаваше, още от самото начало, да се дебатира не само валутата, но и Европа изобщо. Това беше една Европа, която беше много практическа, човек го чувстваше всеки път, когато плащаше покупките си. За голяма изненада словаците станаха големи фенове на Европа; преди сегашната криза над 75 процента бяха положително настроени към ЕС. От друга страна чехите, които нямат евро, са много скептично настроени; само 34 процента от тях биха искали да станат част от еврозоната и ако днес би се провел референдум по членството в ЕС, чехите не биха се присъединили.

За мен това означава, че чисто практическата, институционална работа, може да създаде една Европа без идеи.

СПР: Но парите са идея!

МС: Да, а сега проблемът са дълговете…

ИК: Липсата на пари не е идея!

МС: Споменах това защото сега ние имаме един много практически проблем – как да разрешим една криза, която се разви откъм финансово-икономическа накъм политическа. Вацлав Клаус е прав за едно нещо: политиците не се осмеляват да кажат истината. Ако те кажеха, че трябва да спасим еврото, защото това е в наш национален интерес, всичко би било различно. Но те не казват това – и не могат.

Що се отнася до въпроса за разочарованието от новите страни-членки, то аз мисля, че в източна Европа все още е налице известна надежда и очакване, че Европа може да предотврати капитализма от мафиотски тип и системната корупция, които характеризират тези страни, че тя може да ни спаси от собствените ни грешки от последните двадесет години.

КО: Изграждането на Европейска република е много амбициозна, може би прекалено амбициозна, задача. В исторически план републиките – или, по-широко казано, националните държави – са се появявали във връзка с идеята за някакво освобождение – било то обединение, както в Германия и Италия, или откъсване от империи, както в Гърция през 1820-те. Териториалната организация на политическото управление се задвижва от страсти, които обединяват хората, участващи в някаква борба. В днешна Европа няма съответствие на този дух. Страните-членки вече се наслаждават на свободите си, тъй като те са част от техните национални конституции. Днес ние сме толкова политически свободни, колкото бяхме и преди това, ако и може би по-малко социално и икономически сигурни. И със сигурност не ЕС е онзи, комуто принадлежи заслугата за освобождението на източна Европа от съветското иго.

СПР: Да, имате право, освобождението разбира се няма да бъде подобно на онова в Гърция от 1820-те или източна Европа през 1989. Онова, от което бихме били освободени, е съдбата да бъдем маргинализирани и незначителни в света. Моята идея за републиканство е не идея за освобождаване от абсолютни монарси или имперски тирани, а за ново изобретяване на способността да се действа в глобален контекст. Това никога не може да бъде постигнато от самите малки национални държави, или дори от големите.

Един от проблемите с европейската строителна площадка, за да възприема метафората, е че ранният интеграционен процес от 1950-те, 60-те и 70-те позволи да се „спаси“ суверенната национална държава. В сянката на тази интеграция, националните държави се промъкнаха обратно. Но всъщност всичко това е преструвка. Словакия никога няма да бъде в състояние да направи гласа си чуваем в МВФ или Световната търговска асоциация. Ние няма да го направим – освен ако сме обединени.

ЕС не е болния човек в Европа – страните-членки са болните хора в Европа. ЕС е онова, което страните-членки искат той да бъде. Известното изречение на Джордж Уошингтън важи и за Европа: „Всички ние задължително трябва да се обединим, или със сигурност ще висим поотделно“[5]. Разбира се, тук вероятно става дума за малко по-различен вид висене, вече няма англичани, които да ни обесят, но ще станем маргинализирани и незначителни, ако не се обединим.

Що се отнася до въпроса за демографията, проблемът е в това, че Европа не обявява себе си за континент на имиграция – каквато тя всъщност е. В действителност, ще бъде нужна много по-голяма емиграция, за да се поддържа демографската структура, която може да се себеиздържа от социо-икономическа гледна точка. Да се признае това вече би представлявало напълно различно възприемане на имиграцията в сравнение със сегашното: да се каже, че имиграцията е част от реалността и че ЕС ще има обща политика по този въпрос, както я имат други имиграционни страни, вместо да оставят отделни държави и региони – Италия, Лампедуза или какъвто и да е случая с имиграционната криза – да се оправят с това както могат.

ИК: Не мисля, че сме справедливи към политиците. За разлика от публичните интелектуалци, те редовно трябва да се изправят пред избирателите си. Има трудни избори, които трябва да се правят, и не всички добри неща са съвместими едни с други. Позволете ми отново да използвам примера с имиграцията. Има голямо количество изследвания, които показват, че има силно положително съотношение между етническата хомогенност на едно общество и готовността за преразпределяне на богатство. До голяма степен солидарността е нещо, което се основава на представата за някаква етническа общност. Тук два от основните принципи на левицата се сблъскват едни с други. От една страна имате солидарност, за която е по-лесно да бъде осъществена в национален, отколкото в европейски контекст. От друга страна, в исторически план левицата винаги е насърчавала толерантност и откритост към другите. Ние не знаем как да се оправяме с това и по тази причина в края на краищата започваме да криминализираме страховете на хората. Това не е добра политика.

СПР: Не съм толкова сигурна, че преразпределението е възможно само в една етнически хомогенна политическа единица. Аз съм родена италианка и откак мога да говоря, съм слушала, че не трябва да преразпределяме богатството на севера към мързеливия, управляван от Мафията юг. Същата песен днес може да се чуе и в Белгия. Етническата хомогенност със сигурност не е гаранция за солидарност, нито пък изискване за нея.

ИК: При всички случаи републиканството е много привлекателна идея и аз съм склонен да се съглася с вас, че маргинализацията на Европа трябва да бъде адресирана по този начин. Интересно е обаче да се види как Европа представя маргинализацията си днес: тя я тривиализира. Маргинализацията не е война, с момент, в който някой ви атакува, а вие трябва да се защищавате. Вие губите сила и влияние постепенно, ден след ден.

Вместо да се изправи пред реалността, Европа прави добродетел от слабостта си, като представя всеки конфликт по сигурността като проблем на социалните условия или нещо подобно. Всичките 27 страни-членки трябва да правят това – поне на нивото на елитите. Но от Европа не се очаква да има проблеми. Работата ни е да тривиализираме всичко, което се случва на Европа. Днес сме политически лидери, които казват, че краят на еврото е край на ЕС, но ако утре две или три страни действително напуснат ЕС, посланието ще бъде, че всъщност нищо не се е случило: „Ние решихме, че в този момент може би е по-добре да се…“

КО: Може да се разграничат два различни вида идеи в сегашния дебат за бъдещето на Европа. Най-скромната – която в момента не работи – е, че няма алтернатива; не можем да отстъпим, дори и ако стагнираме. Да, завръщането назад може да създаде проблеми, но това няма да попречи никому да го извърши; регресът и разпадането не могат да се изключат като възможности. Погледнете към начина, по който Дания разруши шенгенските правила[6].

Вторият аргумент касае икономиката на мащаба: Европа трябва да бъде голяма, за да бъде успешен глобален играч. Ето защо трябва да обединим ресурсите си, икономически или военни. Разширението на пазарите ще донесе вечен растеж и благоденствие, както предсказа доклада Чекини от 1988. Така поне се твърди. Но нищо от това не е вярно. Няма основание за никого да се поддържа Европа само защото тя е машина за растеж или глобална сила, на основата на икономиката на мащаба. В края на краищата, тази машина за растеж, доколкото изобщо функционира, с неизбежност ще създаде както печелещи, така и губещи; и тя отслабва, вместо да усилва, демократичната отчетност.

Нито твърденията за необратимост, нито изгледите за икономически растеж, са достатъчни като основа за доверие към Европа и нейната способност да оцелее. Но днешните европейски елити се занимават точно с тези два аргумента. Те не могат да измислят трети – нито пък, действително, това е нещо лесно аз измисляне. Вашата европейска република, ако ви разбирам правилно, би била нещо, което може да наелектризира страстите и лоялностите на хора, които гледат едни на други като на принадлежащи към някаква транснационална политическа общност. Проблемът е, че това не е нещо, породено от растеж и конкуренция; то е нещо, генерирано от една и идея – и тази идея е именно нещото, което липсва.

Ако попитате европейците кои са напреженията и конфликтите в техните общества, и им предложите три алтернативи – труд срещу капитал; шефове срещу подчинени; или имигранти срещу коренни населения – броят на онези, избиращи третата алтернатива е пет пъти по-голям от останалите две, взети заедно! Това е преобладаващата представа за днешните социални конфликти. Но тя е ирационална. Европа е имигрантски континент – и е в собствения й интерес да бъде такава. Ограничителните мерки срещу имиграцията само увеличават нелегалната имиграция, вместо да държат хората навън. Фронтех[7] е до голяма степен измама, изобретена за успокоение и консумация от страна на публиката. Ако искате и сте в състояние да се опитате да влезете през външните граници в Европа на три пъти, шансът за успех е 98%.

Можете да влезете, ако искате – но при мизерни условия, които освен това са изключително скъпи за обществата, където пребивавате. Така че ни е необходимо решение на този проблем – и единственото решение е един дълъг и скъп процес на (образователна, икономическа, политическа) интеграция на хората, които така или иначе идват. Но никой политик не се осмелява да каже тази истина на неговите или нейни избиратели, защото смята, че това ще увеличи поддръжката за ксенофобските популистки партии. В действителност, вярно е точно обратното: премълчавайки този прост факт, те се грижат за това поддръжката за популистката десница да нараства все повече, защото никой не се осмелява да им се противопостави енергично, поради причини, свързани с изборния опортюнизъм.

Това е много опасен капан в европейската реторика. Ако бихме могли да направим само една малка стъпка напред, то тя трябва да бъде следната: да кажем истината на себе си, на нашите избиратели, на различните Берлускони по този свят… Имайки пред вид общия недостиг на идеи, аз мисля, че това е най-доброто, с което можем да започнем.

МС: Започнах да говоря за депресивния недостиг на идеи, но всъщност аз имам и нещо като оптимистична визия. Може би ни е необходима една още по-дълбока криза от онази, която изпитваме в момента. Това би принудило евроскептичните защитници на националната държава да определят какво всъщност искат да правят с тия национални държави. В източна Европа националната държава е синоним на корупция и не е лесно да се определи една такава идея. Освен това, някои страни ще трябва да напуснат ЕС: защо не? Това би бил интересен експеримент и такива държави ще имат много за доказване.

Еврофилите може и да страдат от недостиг на идеи, но анти-европейците страдат още повече от същото. Това би била една много интересна битка на идеите: чия липса е по-голяма?

Този дебат е проведен в Австрийското общество за литература на 13 април 2011. Дебатът е организиран с помощта на фондацията ERSTE.


Източник



[1] През 1965 правителството на дьо Гол оттегля своите представители от Съвета на министрите в тогавашната ЕИО, заради отказа на общността да подкрепи френското настояване за селскостопанско субсидиране. Това е първата голяма криза на Общността, разрешена чрез т. нар. „компромис от Люксембург“ (януари 1966). Бел. пр.

[2] (От Уикипедия): Субсидиарността е основна политическа доктрина. Тя гласи, че решенията по създаване на политики трябва да се вземат на възможно най-децентрализирано ниво, в което централното управляващо тяло да не взема участие, освен ако това не е по-ефикасно от действията, предприети от долните нива. Бел. пр.

[3] Т. нар. „Бисмаркова традиция“ (по името на едноименния канцлер) е свързана с високи социални разходи и, поне доскоро, е била разбирана като доминираща в социалната политика на Германия. Бел. пр.

[4] Общественото дело (лат.) Бел. пр.

[5] Игра на думи: в английския език „обединявам се“ звучи като „вися заедно“, оттук и противопоставянето на висенето поотделно, тоест на бесилката. Бел. пр.

[6] През 2011 Дания реши да възстанови някои постоянни гранични контроли по границите си с Германия и Швеция, под натиск от една от десните си партии и в противоречие с правилата от Шенген. Бел. пр.

[7] Европейската агенция за гранична сигурност. Бел. пр.

Иван Кръстев
Иван Кръстев е политолог и председател на Управителния съвет на Центъра за либерални стратегии, София. От април 2004 г. той е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато.
Други статии от този автор

support

Посетители: 39

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Петров писа Още
    Малко допълнение към... преди 9 часа
  • Възражение! писа Още
    Наистина,Господин... преди 4 дни
  • Николай Колев писа Още
    Имам чувството, че... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Калин Ангелов е прав. ... преди 6 дни
  • Калин Ангелов писа Още
    Докато няма научни... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Бай Броди, ако не те... преди 1 седмица
  • Палмзонтаг писа Още
    "Палмова неделя" на... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
                         ... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Към широкото и... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    За съжаление подобни... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
                           ... преди 1 седмица
  • Смайли писа Още
    Много ще обругаят... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Дължа да се извиня, за... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Толкова много се пише... преди 2 седмици
  • Беласишки мравояд писа Още
    При 3 коментара без... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Искам да добавя една... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Като говоря за стени,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Сухиванов, наистина... преди 2 седмици
  • Пирински лъв писа Още
    ха какви стени,
    при... преди 2 седмици
  • сухи писа Още
    "Недопустимо", "здрав... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Полека, ей,... преди 2 седмици
  • Шаман от Шумен писа Още
    Без коментар. За нищо... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Алекс Холонд се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    И още: с или без... преди 2 седмици