Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Към края на миналата година, докато кризата на Еврозоната достигаше (поредната си) кулминация, няколко журналисти от по-качествените немски вестници обърнаха вниманието на читателите си към един неин аспект, който дотогава беше получил само малко внимание: евро-кризата демонстрираше не само провала на централните европейски банкери, гръцките бюрократи, италианските не-плащачи на данъци или Ангела Меркел (в зависимост от собствената гледна точка) – заедно с това тя демонстрираше и един всестранен провал на интелектуалците. Защо те не защищаваха големите постижения на европейската интеграция? Защо не предлагаха привлекателни визии за бъдещето на континента, а вместо това пилееха голямото наследство на взаимно доверие и разбирателство сред европейците, поддържано в продължение на толкова години? Дали те просто не дремеха посред кризата, която евентуално би могла да доведе до завръщането на грозните национализми? Или дори военни конфликти, както по-старите държавници като Хелмут Кол не престават да предупреждават?

Идеята за един определен „провал“ или дори „предателство“ на интелектуалците има началото си в двадесети век, който обикновено е разглеждан като „епоха на идеологиите“. Тук идеите имаха значение не само в някакъв неясен общ контекст, те директно биваха превеждани в политика и превръщани в смъртоносни сили. Помислете само за известното наблюдение на Чеслав Милош, че в Европа от средата на двадесети век „жителите на много европейски страни започнаха да осъзнават, най-вече неприятно, че съдбата им може да бъде директно повлияна от неясни и заплетени книги по философия“. Интелектуалците действаха на световно-историческата сцена, вземайки участие в кървавата драма на битката между либералната демокрация, фашизма и съветския комунизъм.

Имайки пред вид тази роля, то в какво всъщност се състоеше този „провал“? Че не са изказвали коректно собствените си идеологически предписани реплики? През 1927 г. френският есеист и моралист Жулиен Бенда обвинява колегите си, писатели и философи, че са предали призванието си, защищавайки националистически позиции: истинските интелектуалци винаги биха предпочели да защищават истината пред силата, твърди той, вместо да се занимават със защитата на националните си интереси. Но интелектуалците, защищаващи универсални, комунистически идеали, също бяха обвинени в предателство, преди всичко защото са приели безкритично лъжите на Сталин и са затваряли очи за все по-очевидните недостатъци на Съветския съюз.

Днес целият този език на провала може и да ни се стори странен: интелектуалците не са ученици, които да бъдат подлагани на изпити, докато други интелектуалци ги оценяват. Нито пък те са обвързани от професионалните кодекси, валидни за обучените професионалисти. Но това не означава, че при доста трудните обстоятелства в Европа от началото на 21 век, интелектуалците не могат да объркат нещата фундаментално, когато бъдат оценявани на базата на един набор от либерално-демократични ценности: самите те могат да бъдат яростни националисти или мълчаливо да насърчават надигащия се национализъм, просто като не говорят срещу него. Те могат да се провалят и като не обръщат внимание на дълбоката несправедливост, която се извършва в момента в името на спестовността и финансовата праволинейност.

Човек трябва да се замисли само за очевидните примери, Гърция и Германия: макар и отношенията между двете страни да си остават сравнително цивилизовани на нивото на високата политика, двете граждански общества стават все по- и по-малко граждански. На площад Синтагма демонстранти носят плакати, приравняващи новия, наложен от ЕС режим, с Дахау (достигайки връхната си точка с лозунга Memorandum macht frei[1]); вече има и партия, която е анти-германска по всичко друго, освен по име („Независими гърци“, Anexartitoi Ellines, която обещава съпротива срещу „Четвъртия райх“, позовавайки се при всички възможни случаи на немската окупация от 1940-те години). В Германия пък, макар и там да няма реторика и символизъм, приравняващи миналото и настоящето (по очевидни причини…), все още има много мърморене по адрес на мързеливите южняци, насърчавано всячески от една особено безотговорна жълта преса.

Но хората, които настояват за по-силно присъствие от страна на европейските интелектуалци, обикновено желаят нещо повече от разумни гласове, опитващи се да сдържат национализма: те не искат нищо по-малко от визии и големи повествования. В края на краищата, такива неща не липсват в европейското минало: за периода между 1306 и 1945, историците са открили поне 182 големи замисъла за европейско единство (с фигури като Абат Сен Пиер и, разбира се, семейство Куденхове-Калерги като особено изтъкнати примери). Но макар и през следвоенния период да има множество срещи на високо ниво, посветени на европейското единство или утвърждаваната „криза на европейската цивилизация“ (някои от тях с участието на Жулиен Бенда, между другото), все пак би било трудно да се твърди, че 1950-те или 1960-те са златна епоха на интелектуалните дебати, отнасящи се – да не говорим пък „защищаващи“ – обединена Европа.

Има и изключения, особено онези идеалисти, излезли от редиците на различните съпротивителни движения и защищаващи една федерална, демократична Европа – например Валтер Диркс и Алтиеро Спинели. Но интелектуалният ангажимент имаше и множество други теми – преди всички други Студената война и деколонизацията, разбира се – притежаващи ясно превъзходство над темата за една Европа, която при всички случаи изглеждаше като обикновена играчка в ръцете на свръхсилите. Всъщност, често се появяваше усещането, че едва когато се постигне някаква по-удачна позиция по отношение на тези по-големи морални въпроси, и когато самата Европа по някакъв начин престане да бъде опетнявана от, в зависимост от гледната точка, колониализма или капитализма, интелектуалците биха могли да говорят и за европейската интеграция като такава. Френският социолог Едгар Морен например беше един от мнозината леви интелектуалци, които поддържаха тезата, че самото понятие Европа е замърсено от злините на колониализма. Едва след деколонизацията от 1960-те левицата беше в състояние да поддържа идеята за европейско обединение.

Основното положение си остава неоспоримо: европейската интеграция беше осъществена при липсата на каквито и да е големи интелектуални визии. Всъщност, както ще подчертае всеки приличен учебник по ЕС, цялата идея беше за интеграция с малки стъпки, или, казано по-малко учтиво – интеграция „скришом“. Основателите – Жан Моне, най-вече – може и да са имали високи морални цели, но самият проект беше осъществяван на основата на технократски императиви, а не защото все повече европейци виждаха моралната ценност на общоевропейското изграждане на общност.

Разбира се, в очите на множество днешни наблюдатели, именно това е бил проблемът. Приписването на Моне изказване – че той е трябвало да започне с културата – се припомня ритуално от ония, които виждат основния неостатък на съюза в неговата липса на значение и неспособността му да вдъхновява лоялност, или дори „ентусиазъм“, у гражданите си. Интелектуалците, така върви този аргумент, трябва да догонят един проект, който е бил осъществен без тях – но който сега отчаяно се нуждае от тях, за да артикулира основанията за по-нататъшния си прогрес (и, в идеалния случай, едно водещо повествование, което да обосновава миналото, настоящето и бъдещето му – и всичко това наведнъж, по възможност).

Това обаче е просто друг начин да се каже, че интелектуалците трябва да се ангажират с повторно изпълнение на ролята си от 19 век. Това се отнася особено до писателите и историците, които би трябвало да узаконят едно велико национално (днес вече: над-национално) обединение чрез мощни истории, както и да определят – в идеалния случай: да узаконят – „европейските ценности“, може би дори под формата на Големия Европейски Роман. Разбира се, това е карикатура: не всеки, който пише европейска история или създава концепция за музей на Европа, е в бизнеса на националното изграждане или желае да предостави някакво легитимационно повествование за майсторите от Берлеймон; всъщност, остава си напълно разумно и желателно, историците от различните национални държави да изследват взаимните си перспективи и да изпробват степента, до която те биха могли да бъдат интегрирани едни с други. И все пак: изискването за някаква велика европейска история в края на краищата е вярно на логиката на националното изграждане от 19 век. Често то бива поставяно така директно, че не може да има никакво съмнение в очакваната инструментална ценност на историята – помислете само за призивите да се гледа на Холокоста като на европейски „основателски мит“ – нещо, което е пълна безсмислица, погледнато исторически. Разбира се, не става дума да се повтори развитието „от селяни – французи, чрез военна служба и републикански лицеи“, но основната идея, че политическите общности се нуждаят от едно споделено повествование, очевидно е налице. За да формулираме нещата заострено: от гледна точка на тази визия, супер-национализмът все още е национализъм; една нация, наречена „Европа“, все пак си остава нация. И ако у национализма наистина има нещо морално проблематично – както със сигурност изглежда от позицията на Бенда и всички останали, които са възприели неговото разбиране за ролята на интелектуалеца – то тогава интелектуалците трябва ясно да се отдръпнат от бизнеса с визиите и производството на прикрито-национални водещи повествования.

Но защо тогава просто да не възприемем модела на Бенда – и да го приспособим към един европейски контекст? Защо да не приемем, че основната мисия на интелектуалците е да разкриват несправедливостите, за запокитят едно изказано от сърце J'accuse! към техните причинители и да говорят истината за брюкселската власт? Проблемът тук е следният: далеч от очевидно е защо Европа – и по-точно, ЕС – би трябвало да бъде подходящата рамка за подобни морални въпроси. Помислете за огромните социално-икономически неравенства. Те очевидно съществуват в Европа, но вътрешно-европейските неравенства избледняват до степен на морална незначителност когато бъдат сравнени с неравенствата в глобален мащаб. Глобалното неравенство е ежедневен скандал; вътрешно-европейските различия в доходите заслужават сериозно научно изследване и може би биха могли да се превърнат в тема на социални протести – но те просто не са основание за някакво чак толкова голямо морално възмущение.

Но какво да кажем тогава, може някой да възрази, за толкова оплаквания „дефицит на демокрация“ при европейските институции? Тук вече стигаме малко по-близо до нещо, което ми се привижда като подходяща – но също доста скромна – роля за днешните европейски интелектуалци. Както е добре известно, ЕС е наричан – и то не от кого да е, а от шефа на собствената му Комисия – „неидентифициран политически обект“ (и ако Жак Делор не може да го идентифицира, то кой тогава?) Изказано с повече патос: ЕС е най-важната институционална новост от създаването на модерната социална държава насам – но действително е много трудно човек да го разбере, камо ли пък да разбере начина, по който той действително функционира. Сложните връзки между европейските национални държави и Брюксел са трудни за разплитане дори и за най-опитните играчи в европейската политика – а въпросите за легитимността му, и как тя може да бъде обоснована чрез реалния опит на реалните европейци, са дори още по-трудни. Тук интелектуалците биха могли да поемат една очевидна роля, която аз бих нарекъл с думата изяснители: те биха могли да обясняват Европа на аудиториите си и – това е изключително важно – да очертават нормативните избори при развитието на ЕС такъв, какъвто го познаваме, или може би да предлагат една напълно различна политика (като например реална над-национална демокрация, в противоположност на ситуацията, при която законността на действията на ЕС в края на краищата се извлича от актовете на националните парламенти).

Някои биха могли да сметнат, че това е прекалено смалена визия за ролята на интелектуалците – не трябва ли те да се опитват да бъдат нещо повече от онова, което в САЩ често се нарича „публични интелектуалци“ (под което американците разбират просто хора от академичните среди, които са в състояние да обяснят нещо на образованата публика; с други думи: експерти)? Не съвсем: смисълът е в това, че интелектуалците, поемащи описаната тук роля, би трябвало да се занимават не само с онова, което французите, с един великолепен израз, наричат vulgarisation – освен това те трябва да преценяват и нормативните аргументи, но по такъв начин, че европейските граждани да бъдат в състояние да достигнат свои собствени морални и политически съждения за това какво да правят с техния „неидентифициран политически обект“. С други думи, изясняването и публичното обосноваване трябва да вървят заедно. Освен всичко друго това е и една изключително демократична роля: тук става дума не за подклаждане на ентусиазъм по отношение на някоя специфична визия (както понякога го правят рекламните специалисти на ЕС, с катастрофални резултати, както например при един скорошен филм, представящ бяла европейска супер-жена, подчиняваща различни варвари – азиатци, чернокожи, араби – като ги превръща в… жълти звезди). Онова, за което става дума тук, е изясняване на опциите – и какво те могат да означават от морална гледна точка – след което изборът се предоставя на самите европейски народи.

Най-важният пример за подобна работа – мнозина читатели сигурно няма да бъдат изненадани тук – са намесите на Юрген Хабермас, който е не само най-важният европейски интелектуалец, но и най-важният интелектуалец, опитващ се искрено да се бори за значението и потенциалното бъдеще на ЕС. Възможно е неговите анализи да бъдат разглеждани като интелектуално провинциални (Пери Андерсън отбеляза наскоро, че в последното есе на Хабермас за Европа, три четвърти от позоваванията са на немски автори, а всички останали – на англо-американски; очевидно останалата част от Европа не съществува интелектуално[2]); Хабермас може да бъде критикуван за това, че не обръща внимание на реалния опит на реалните европейци; може дори неговите предписания да бъдат разглеждани като безнадеждно идеалистически – и все пак си остава факт, че съществува поне един интелектуалец, който се опитва да учи сериозно от експертите, да обяснява какво според него – с право или без – са постиженията, недостатъците, както и нормативния потенциал на Съюза, и по този начин да дава начало на сериозни политически разговори. Казано другояче: човек може да отхвърля съдържанието на онова, което Хабермас предлага, и все пак да намира привлекателен модела на интелектуален ангажимент към Европа, който той предоставя.

Но това не е единственият модел: за европейските интелектуалци има и една друга роля, която преди се е възприемала почти по подразбиране, но днес е заплашена от изчезване. Както често е било посочвано, до около 1930-те години е съществувала една истинска Европейска Република на Словото, в която писатели и философи са общували лесно едни с други през националните граници – и в която са обяснявали на читателите си други национални култури. Човек може да се сети за изключителната връзка между Стефан Цвайг и Ромен Ролан, или пък работите на един литературовед от ранга на Ернст Роберт Курциус. Разбира се, всичко това се е случвало на ниво, което днес може да бъде отхвърлено като „просто висока култура“ – но важното е, че то все пак се е случвало. И, по един малко по-различен начин, то е продължило, поне за известно време, след Втората световна война, когато необходимостта от помирение е била толкова голяма. Помислете за фигури като Алфред Гросер и Жозеф Рован, които обясниха французите и германците едни на други. Това не са просто възхвалявани апологети на прикрити национални каузи или медиатори, които изчезват тихичко, когато сближаването е постигнато: те имат свое собствено значение. По същество те наистина изпълняват ролята на изтънчени културни преводачи и политически медиатори.

А сега? Човек наистина може да бъде извинен, ако мисли, че колкото повече Европа се интегрира политически, законово и икономически, толкова по-провинциални и гледащи към самите себе си стават нейните отделни страни-членки в културно отношение. Easyjet и конкурса за песен на Евровизията не могат да бъдат заместители за Републиката на Словото, в която интелектуалците са имали реално усещане за поне две или три различни европейски култури. Разбира се, има и изключения: ако четете този текст, вие следите един от главните уебсайтове, където европейците могат да научат нещо за дебатите, случващи се в други страни (и, не на последно място, за това как интелектуалците от други страни възприемат съседите си).[3]

Няма универсални решения, що се отнася до създаването на истинска европейска публична сфера. Човек може само да се надява, че отделните хора ще стават по-любопитни, по-изпълнени с желание да видят какви са реалните облаги от работите по превода и медиацията. Всичко това може и да изглежда някак „дрън-дрън“ – но всъщност то е наложителна задача, не само, но особено в този критичен момент. За да вземем един очевиден пример: германците (и други „северняци“) се нуждаят от повече разбиране на гръцката гражданска война, на начините, по които гръцката държава е била използвана, за да умиротвори едно дълбоко поляризирано общество, и начина, по който европейските пари са били използвани, за да създадат средна класа, която е помагала на партиите да остават на власт, но и е намалявала опасността от подновени социални конфликти (никое от тези неща не е извинение за корупцията и това, че гръцката държава днес по същество е нефункционираща – tout comprendre ce n'est pas tout pardoner[4]). Обратно, би било добре, ако наблюдателите извън Германия биха могли да разберат по-добре онзи особен вид либерална икономика, който вдъхновяваше и вдъхновява вземането на политически решения както в Бон, така и в Берлин, в продължение на много дълго време. Става дума за онова странно нещо, наречено Ордолиберализъм, чиито представители гледат на себе си като на истинските „неолиберали“ – либерали, които са се поучили от уроците на Голямата депресия и възхода на диктатурите през двадесети век, и които не желаят да отъждествяват либерализма с laissez-faire. За тях, така наречените либерали като Лудвиг фон Мизес са просто „палеолиберали“, които са останали завинаги в ортодоксиите на деветнадесети век, отнасящи се до идеите за авто-корекция на пазара. Немските неолиберали, напротив, искат силна държава, способна и желаеща не само да предостави рамка за пазарите и обществото, но също и да се намесва в пазарите, с цел да осигурява конкуренция и „дисциплина“.

И отново, разбирането на тези идеи не означава непременното им приемане (при ордолиберализма например има добри основания той да бъде подозиран в не-либерални, дори авторитарни, помисли). Смисълът тук е, че един по-продуктивен и изтънчен дебат не може да игнорира дълбоко различните национални изходни точки, определящи мисленето в политиката (и икономиката, разбира се). В този смисъл хората, които аз нарекох изяснители и взаимни обяснители на националните традиции, без съмнение трябва да работят заедно.

И все пак може да се възрази: единствено изясняване и обясняване – това ли е всичко? Няма ли в такъв случай европейският дебат да се превърне просто в сумата от нещата, които националните обяснители си говорят едни-други? Разбира се, има и други неща (за които ще говоря след малко), но тези двете са задачи, които, така да се каже, са от непрестанна важност. Всяко поколение трябва да ги поеме по нов начин, и те не зависят от необходимостта да се отговори на едно или друго конкретно предизвикателство. Ако не вършат нищо друго, то поне те подготвят публиката за нови кризи, особено политически кризи.

Което ме води и до последната ми тема, която е за политическите кризи, които засягат всички: ако Европейският съюз е една държавна система и ако европейското гражданство изобщо означава нещо, то тогава вече няма вътрешни работи на отделните национални държави, за които останалите европейци да нямат право да говорят или съдят. И ако, в която и да е европейска страна, демокрацията и върховенството на закона се намират под ясна заплаха, то тогава е задача на европейските интелектуалци да бият тревога. Очевидният настоящ пример е Унгария, която може би наистина ще бъде първата страна-членка, подложена на сериозни ЕС-санкции заради подхлъзването назад, към една форма на не-либерализъм.

Пред лицето на сурова критика от страна на Европейския парламент и Комисията, унгарският министър-председател Виктор Орбан представя образа на някаква международна левичарска конспирация, ръководена от хора като Даниел Кон-Бендит, който просто бил ненавиждал ценностите, зад които стоят Орбан и неговите привърженици: национална гордост, християнство, традиционни разбирания за семейството. По същия начин, по който се опита да започне една всеобхватна Kulturkampf[5] в собствената си страна, Орбан – човек, който е особено добър в разпалването на конфликти и поляризации – се опитва да раздели и цяла Европа между някаква либерална левица (включваща и номинално консервативни фигури като Мануел Барозо), от една страна, и онова, което унгарският премиер-министър наскоро нарече „скритата“ или „тайна“ Европа – една Европа, която е съгласна с ценностите на неговата партия, но не смее да говори на висок глас.

Изкусително е да се гледа на един подобен конфликт като на желателен. В края на краищата, дори и ако човек не е съгласен с всичко, което Орбан защищава, то дали няма да се окаже, че хитростта на европейската интеграционна политика се е състояла в това, че международните конфликти в края на краищата водят до една по-обединена Европа? Дали политизацията (и дори поляризацията) не е нещо добро само по себе си, защото то подсилва институции като Европейския парламент, кара интелектуалците от всички убеждения да се присъединят към дискусията и дори заставя индивидуалните европейски граждани да обръщат внимание?

Тази мисъл може да се окаже малко прекалено диалектическа: в края на краищата, тук става дума за въпроси от първостепенна важност и никакво днешно унгарско страдание не може да бъде оправдано с дългосрочните ползи, идещи от защитата на възвишени идеали, касаещи европейското единство. Изясняването и, в края на краищата, по-силното им утвърждаване, може и да е страничен продукт в борбата за тъй много възхваляваните „европейски ценности“, но то в никакъв случай не е нейната основна цел. Задължително е за европейските интелектуалци да обясняват защо например едно споделено европейско разбиране за върховенство на закона не е просто един вид партизанска или провинциална версия на някакви ценности, от които човек може и да реши да се отклони, в името на някакво „разнообразие“ и „плурализъм“[6].

Тази конкретна интелектуална битка беше направена толкова по-трудна от факта, че в непосредствената близост на пропадналия малко преди това Конституционен договор, европейските политически елити направиха всичко възможно да подчертаят, че ЕС е дълбоко загрижен за разнообразието и даването на възможност на отделните страни да следват свои собствени пътища към демокрацията и националното щастие – с други думи, една малко небрежна реторика, целяща да успокои страховете от някаква „европейска супер-държава“, и която даде един вид carte blanche на човек като Орбан. В края на краищата, той се защищава с аргумента, че неговата нова конституция е уникално подходяща от гледна точка на традициите и днешните предизвикателства, пред които е изправена неговата страна.

Разнообразието и плурализмът не са ценности като свободата и демокрацията – всичко зависи от отговора на въпроса „разнообразие на какво“? Свободата и демокрацията действително са неща, които европейските интелектуалци трябва да защищават, ако е необходимо; във всички останали моменти те трябва да се занимават със задачите на изясняването и обясняването. Нека използваме тук една фраза на Емил Зола – именно човека, който направи понятието „интелектуалец“ популярно в късния деветнадесети век: Allons travailler![7]

 

Източник



[1] „Меморандумът ще ви направи свободни“ – перифраза на известния надпис над входа на Аушвиц, „Arbeit macht frei“ – работата ще ви направи свободни. Бел. Пр.

[2] Perry Anderson, “After the event”, in New Left Review 73 (2012), http://www.newleftreview.org/?page=article&view=2938

[3] Има се пред вид англоезичното, но издавано в Австрия уеб-списание „Юрозайн“ (http://www.eurozine.com), откъдето е взет оригиналът на тази статия. Бел. пр.

[4] „Да разбереш всичко не означава да извиниш всичко“ (фр.) Бел. пр.

[5] „Културна борба“, Бел. пр.

[6] За онези, които може би се съмняват във валидността на едно подобно твърдение, нека бъде напомнено, че Гражданската война в Съединените щати започва именно поради непреодолими различия в разбирането за това какво именно означават ценности като „свобода на мнението“, „разнообразие“ и „плурализъм“. Бел. пр.

[7] „Да работим!“ (фр.) Бел. пр.

Ян Вернер Мюлер
Ян Вернер Мюлер е научен сътрудник на Института за хуманитарни науки, Виена, и преподавател в университета Принстън, САЩ. Автор е на няколко книги, най-известната от които е „Спорове за демокрацията: политическите идеи в Европа през ХХ век“(Contesting Democracy: Political Ideas in Twentieth-Century Europe); статиите му редовно се публикуват в някои от най-авторитетните издания. „Що е популизъм?“ (What is populisim?) се появи на книжния пазар през август 2016 г.
Други статии от този автор
Посетители: 124

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Сладур! преди 11 минути
  • Възражение! писа Още
    За Турция-тя наистина... преди 13 минути
  • Valpet писа Още
    Златко, 
    Вицът ти е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Докато позаглеждам... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Valpet писа:
     Отрицателно...
    преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Valpet писа:
    “Националистите в...
    преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    “Националистите в... преди 1 седмица
  • Извинете,Уважаеми! писа Още
    Valpet писа:
    Диалогът между...
    преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Диалогът между... преди 2 седмици
  • Възражение! писа Още
    И като споменах... преди 2 седмици
  • Възражение! писа Още
    На Запад... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Последният брой на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Това ми звучи малко... преди 2 седмици
  • Тихомир писа Още
          "GDPR [неотдавнашното законодателство на ЕС за защита на данните и неприкосновеността на личния живот на всички лица в Съюза] е едно добро... преди 2 седмици
  • Влади писа Още
    Определено съм... Петък, 15 Февруари 2019
  • ЖОРЖ писа Още
    ВЕЛИК ЧОВЕК Е БИЛ, БОГ... Понеделник, 11 Февруари 2019
  • Трезвомислещ писа Още
    Ами към България няма... Четвъртък, 07 Февруари 2019
  • Latinka Mircheva писа Още
    Ne e vajno kakav si po proizxod!Bajno... Петък, 01 Февруари 2019
  • стоян миладинов писа Още
    Всички от... Петък, 25 Януари 2019
  • Ангел Николов писа Още
    Този човек нищо не е... Вторник, 22 Януари 2019
  • mira d. писа Още
    Есето е много хубаво.... Събота, 19 Януари 2019
  • Броди писа Още
                     ... Петък, 18 Януари 2019
  • Камен писа Още
    Много, много... Четвъртък, 17 Януари 2019
  • Александър писа Още
    Рядко хубав и спокоен... Четвъртък, 17 Януари 2019
  • mira d. писа Още
    Чудесно, цветно,... Неделя, 13 Януари 2019