Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

2012_04_Vaclav_Havel„Един призрак се носи над източна Европа“, пише чешкият драматург Вацлав Хавел през 1978, „призракът на онова, което на Запад се нарича ‚несъгласие‘“. Перифразирайки началната фраза от Комунистическия манифест, Хавел се плези на режима, под който живее, но думите му имат и по-сериозна цел, отколкото подсказва сатиричният тон. Подобно на Маркс и Енгелс той се опитва да призове на борба една интелектуална сила. Надява се да призове към живот един нов вид организация, специализирана и по принцип временна, без делегирана власт, и ръководена не от назначени водачи, а от личности, притежаващи харизма.

Конкретното писане често остарява бързо, особено ако се е отнасяло до политика. Хавел знае това. Мнозина политици „играят ключова роля в даден момент“, пише той в мемоара си До замъка и обратно (2007); но „един дълъг, скучен живот, може да изличи спомена“. Но преценката му изглежда не засяга собствените му ранни протестни произведения, които получават нова значимост днес, когато призракът на несъгласието се завръща отново, за да се понесе над голяма част от планетата, от китайския град Вукан до Уол Стрийт, Кайро и Москва. Освен че беше драматург и поет, Хавел, който почина миналия декември, беше и философ, а прозренията му относно това как осъзнават самите себе си хората, участващи в различни групи, все още говорят за начина, по който ние живеем.

Хавел е роден през 1936 в едно от най-импозантните буржоазни семейства в Чехословакия. Един от дядовците му е построил кинотеатър, в който по-късно за пръв път в страната ще се прожектират филми със звук; другият му дядо е посланик в Австрия и Унгария. Баща му е пражки магнат на недвижимо имущество, а един от чичовците му – пионер на националната киноиндустрия. Семейството притежава шестетажна жилищна сграда в центъра на Прага, на брега на Вълтава, както и селско имение. След Втората световна война Хавел посещава начално училище, в което домоуправител е бъдещият режисьор Милош Форман. След като комунистите идват на власт през 1948, правителството изземва цялото имущество на семейството, с изключение на две стаи на последния етаж на градската къща. Вацлав е изключен от училище заради класовия си произход. „Национализиран“ е дори семейният порцеланов сервиз.

На една писателска конференция през 1956, Хавел, по онова време измъчен студент по икономика и литературна неизвестност, причинява малък скандал, като обвинява утвърдените автори, че не четат други поети освен ония, които е утвърдил сталинисткият канон. През следващите няколко години, по времена военната си служба, той забавлява себе си и приятелите си, пишейки пиеси, а след напускането на армията получава работа като сценичен работник и понякога драматург в малки пражки театри, в които се експериментира с литературен абсурдизъм. Пробивът идва през 1963, когато комунистическите цензори са толкова деморализирани от Кубинската ракетна криза, че разрешават поставянето на Градинското увеселение, неговата първа дълга пиеса, осмиваща бюрокрацията. През 1965 той отново изправя на пръсти една писателска конференция, този път със смела защита на литературното списание, което издава, което се държи настрана от държавната идеология и отбягва контрола на литературния истеблишмънт. На път е политическото размразяване, известно като Пражка пролет. През 1968 се появява есе на Хавел, в което той призовава към създаването на опозиционна партия и Москва поставя името му в черните списъци. През август съветските танкове навлизат в страната, а през март 1969 Хавел намира у дома си подслушвателно устройство, поставено от чехословашката държавна сигурност (StB). Започва дългото му вътрешно изгнаничество.

* * *

Няколко години по-късно Хавел и други забранени чешки писатели вече смятат, че няма какво повече да губят. Те вземат културата в собствените си ръце, като публикуват книги в самиздат и изнасят ръкописите при западногермански издатели, поставят пиеси в собствените си жилища или в кръчми. През април 1975 Хавел отправя отворено писмо към Густав Хусак, тогавашния генерален секретар на Чехословашката комунистическа партия, в което изобличава националния климат на екзистенциален страх и „по същността си мошеническо социално съзнание“. През януари 1976 той се среща с Иван Мартин Джирус, мениджър на шумната, сквернословна, пиянска, дългокоса група рок-музиканти, известни под името Пластмасовите хора от вселената. Когато няколко седмици по-късно пластмасовите са арестувани, Хавел разбира, както пише по-късно, че арестите са били „атака срещу духовната и интелектуална свобода на човека, прикрита като атака срещу престъпността.“ Солидарността, която той изковава между интелектуалците-дисиденти от собствения си кръг и рок-музикантите от обкръжението на Джирус, се превръща в основа на Харта 77, дисидентската интелектуалска група, организирана около един текст, която призовава чехословашкото правителство да се придържа към скорошното си обещание за зачитане на човешките права, включително и правото на публично изразяване. На 5 януари 1977 полицията проследява Хавел и един негов приятел, които се опитват да изпратят по пощата копия от хартата до 243-мата й подписчици. Хавел, говорител на организацията, скоро е арестуван. Когато е освободен през май, комунистите постигат пропагандна победа с публикуването на негово писмо, в което той моли да бъде пуснат на свобода, след като е намекнал, че е готов да напусне Харта 77. Хавел горчиво съжалява за това писмо. „Без съмнение бях написал нещо, което ‚се срещаше с тях по средата‘“, признава той по-късно и, сякаш в знак на изкупление, се хвърля още по-трескаво в дисидентската дейност.

Именно в това промеждутъчно време на агония, докато очаква онова, което сам нарича „окончателното ми хвърляне в затвора“, Хавел пише най-голямото си политическо есе, Властта на безвластните. Окончателното хвърляне в затвора най-после идва през 1979, когато той е обвинен в подривна дейност срещу републиката заради участието си в група, защищаваща хора, преследвани или хвърлени в затвора заради дисидентските си убеждения. През следващите няколко години, в поредица от не-романтични писма, написани от затвора до първата му жена Олга, Хавел разработва идеите си за свободата, отговорността и начините, по които смисълът става част от живота. По това време той вече е световноизвестен както заради дисидентската си дейност, така и заради пиесите си, и през февруари 1983, когато е на ръба на смъртта вследствие от белодробно възпаление, властите решават, че е разумно да го освободят. Отново на свобода, той продължава да пише пиеси и да дразни режима, а в края на десетилетието вече редовно „циркулира“ между затвора и свободата. Когато чехословашкото комунистическо правителство пада през ноември 1989, той се очертава като лидер на Гражданския форум – група, която води преговорите в различни пражки театри, за да проведе онова, което по-късно става известно под името „Кадифената революция“ – наречена така или по името на рок-групата Кадифеният ъндърграунд, или по рекламите на някакъв производител на бельо, в зависимост от това кого питате. След като комунистическите водачи се отказват от властта, на 29 декември 1989 чехословашкият парламент избира Хавел за президент – позиция, която той заема в продължение на тринадесет години: първо в Чехословакия, а след разпадането на страната, като президент на Чешката република.

* * *

„Подхождам към философията по същия начин, по който подхождам и към изкуството“, признава веднъж Хавел. Въпреки липсата на определен метод, в резултат на задълбочено четене на Хайдегер и някои собствени метафори, той успява да реализира в творчеството си мощни идеи, касаещи политиката, истината и човешката природа. Хавел смята, че както при комунизма, така и при капитализма, хората са заплашени от онова, което в есето си Политика и съвест той описва като „ирационалния момент на анонимна, безлична и нечовешка власт – властта на идеологиите, системите, апарата, бюрокрацията, изкуствените езици и политическите лозунги.“ За тази власт той изковава думата samopohyb, за която дългогодишният му преводач Пол Уилсън смята, че идва от samopohybný (самоходен). Уилсън я превежда на различни места като „самостоятелен импулс“ и „автоматизъм“. В пиесите, които са израз на философията му с други средства, този автоматизъм получава израз чрез драматичния прийом, при който героите взаимно повтарят репликите си. „Ненавиждам и решително отхвърлям всякакви преструвки“, казва чиновникът Макси Флак в Градинско увеселение, където различни мениджъри водят празни разговори, докато същевременно се опитват да разрушат кариерите си. „Но разбира се аз ненавиждам празното фразьорство и решително отхвърлям всякакви преструвки“, казва на свой ред анти-героят Хуго Плудек, малко по-късно в същата сцена. Никой не отбелязва повторението – това би прекъснало настроението на фалшива бюрократична тромавост. Всички се намират далеч отвъд точката, в която би имало смисъл сериозно да се задават въпроси за оригиналност или автентичност.

Абсурдността на ранните пиеси на Хавел говори в една и съща степен за мениджърското безсмислие и социално изнудване при капитализма, както и за ония при късния социализъм. Онова, което очевидно може да се каже за Птидеп, изкуствения език, който съсипва живота на чиновниците от пиесата на Хавел Меморандумът (1965) е, че това е сатира на Марксизма-Ленинизма. Но тя би била също толкова ефективна и като сатира на американските бизнесмени, които задължават подчинените си да четат Кой ми открадна сиренцето? или други подобни учебници по подчинение, опаковани под формата на анализ на мениджмънта. Когато в Градинското парти Фалк гордо обявява, „Най-важното е, че успах да установя сред вас тази приятелска, непринудена атмосфера. Такъв човек съм аз. Където и да отида, там има много веселие“, става трудно човек да не си помисли за героя, представян от Рики Джървейс в популярната серия на ВВС Офисът. Човек неволно се пита дали съществуването на Желязната завеса не е давало на аудиториите в Западна Европа и Съединените щати фалшивото усещане за комфорт, що се отнася до валидността на идеите, представяни в пиесите на Хавел.

Във Властта на безвластните Хавел твърди, че той и останалите дисиденти се борят не срещу една класическа диктатура – някакъв малък елит, лишен от идеи, чиято власт е нестабилна, силно ограничена от границите на собствената страна, разчитаща на принудата, налагана от полицейските и армейски сили. Хавел посочва, че благодарение на Варшавския договор хватката на комунистите е много по-здрава и географски обширна от онази при класическите диктатури. Нещо повече, той смята, че комунистите разполагат с гъвкава идеология, която дори и през 1970-те все още разпространява „известно хипнотично очарование“, поради мощните си прозрения, касаещи социалните конфликти между капиталистите и пролетариата от 19 век. По негово мнение линията, разделяща управляващите от управляваните в Чехословакия минава не между едни или други социални групи, а по-скоро „в душата на всеки човек.“ Чрез дребни актове на лицемерие, като например решението на някой зарзаватчия ритуално да постави плакат на комунистическата партия на витрината на магазина си, за да посмаже малко отношенията си с местните власти, чехите и словаците са станали съучастници в собственото си потискане. „Всеки човек е способен, в по-голяма или по-малка степен, да свикне с живота в лъжа“, пише Хавел. Онова, което предотвратява избухването на въстание, е „общото нежелание на консуматорски настроения народ да пожертва някаква материална сигурност в името на собствената си духовна и морална цялост.“

В анализа на Хавел, с други думи, основа на комунистическата власт е консумеризмът. Комунистическите режими не са принципно различни от Запада; те просто са, за да заемем една негова фраза, авангард, и Хавел смята, че Западът трябва да гледа на тяхното развитите като на „един вид предупреждение“. В ежедневната битка, основният противник на дисидента е баналната алчност – една сила, която няма как да изчезне с падането на Желязната завеса. Един пост-тоталитарен режим не се нуждае от екзекуции на бунтовници. Всичко, което му е необходимо, е да награждава конформистите, повтарящи неговите празни лозунги, чието истинско значение винаги е било „аз се подчинявам, а следователно имам правото да бъда оставен на мира.“ Когато човек претегли материалния комфорт в противовес на нещо толкова неизразимо и неоценимо, колкото е личната цялост, защитата на собствените убеждения може и да изглежда като утопичен жест – един морален лукс, който е „може би достоен за възхищение, но напълно безсмислен“. Както Хавел подчертава в писмото си до Хусак, „Всички ние сме публично подкупвани.“

* * *

След като автоматизмът веднъж е проникнал в дадено общество, опитите човек да си остане цялостен, се превръщат в борба, дори и в такива аспекти от живота, които имат само малко или нищо общо с политиката. Веднъж Хавел си припомня, че докато е работел в една пивоварна в ранните 1970 години, се е срещнал с човек, който обичал варенето на бира над всичко, „въпреки мърляческото безразличие към работата, което социализмът насърчава“. В ентусиазма си този човек стигнал дотам, че започнал да критикува ръководството на пивоварната, само за да бъде уволнен като политически саботьор, с което се превърнал в „‚дисидента‘ на източно-бохемската пивоварна“. Ако зловонието на тоталитаризма е навсякъде, то такава е и възможността за несъгласие.

Първата крачка навън от автоматизма, пише Хавел в едно от писмата си до Олга, е в осъзнаването на абсурда, което идва само при ония, „самото съществуване на които жадува за смисъл“ и които страдат от неговата липса. Това осъзнаване предизвиква у индивида „екзистенциална революция“, която Хавел описва с понятия, заимствани от Хайдегер, като желанието на човека да се бори за освобождаване от съществуването-в-света и да се стреми към Бъдене. Театърът е особено добре пригоден за осъзнаване на абсурдността, смята Хавел, защото една пиеса не може да бъде откъсната от контекста си. „Аз считам за също толкова важно и всичко друго ‚около‘ театъра: атмосферата в залата и сградата, характера на мястото, живота във фоайето, изложбите, програмите и плакатите, поведението на хората на касата или разпоредителите, и т. н.“ Понеже всяко представление на дадена пиеса се създава в атмосфера, специфична за хората в залата – и актьорите, и зрителите – то създава органична сила от много специален вид – един „жив инструмент на социално самосъзнание“, пише Хавел. Понятието за социално самосъзнание е ключово за мисленето на Хавел; почти всяка изразна форма, ако й бъде позволено да бъде дълбоко развита, може да го предаде.

Телевизията обаче тежнее към това да притегля сценаристите си към автоматизъм, към областта на нечовешката власт и изкуствения език, твърди Хавел. Опитите му да обясни в писмата си до Олга разликата между театъра и телевизията по странен начин допълват идеите на американския медиен критик Джордж У. С. Троу, чието есе В контекста на не-контекста е публикувано в Ню Йоркър през 1980, докато Хавел е в затвора за подривна дейност срещу републиката. Телевизията, според Троу, се опитва да убеди потребителите, че те консумират в един универсален контекст, което ще рече в никакъв контекст, като по този начин ги изолира психосоциално, поставяйки ги в непосредствена зависимост от самата телевизия.

Чехите са заклети гъбари и аз веднъж чух Пол Уилсън да сравнява социалното самосъзнание с podhoubí, мицела – който е онази мрежа от подземни влакна, с чиято помощ гъбите се разпространяват – макар и да не си спомням вече дали метафората е на Уилсън или на самия Хавел. (Към края на Тълкуване на сънищата Зигмунд Фройд, който е прекарал детството си в Моравия, сравнява отношението на сънищата към подсъзнателното с онова на гъбата към нейния мицел). Театърът е в състояние да доведе група хора до ново разбиране за самите себе си, смята Хавел. „Едно-единствено представление за десетина души“, пише той на Олга, „може да бъде несравнимо по-важно от телевизионна серия, гледана и дискутирана от цялата страна.“ Увереността на Хавел може би изглежда странна в наши дни, когато въздействието се измерва в продажби или посещения на страници. Но той настоява върху това и при други форми на изкуството. Ако само двадесет души прочетат един роман, пише той в отвореното си писмо до Хусак, „фактът на неговото съществуване все пак ще бъде важен“. Като „главен инструмент на самосъзнанието на обществото“, културата е като витамин. Едно общество може да оцелее дълго време и без нея, замествайки я с „ловките, тривиални и предварително предъвкани“ развлекателни продукти на тоталитарния режим, но не и завинаги. Цензурата не е единственият начин, по който едно общество може да умре от глад; то може да бъде лишено от важни хранителни вещества и чрез диета, състояща се от боклуци.

* * *

Доведен от изкуството до осъзнаване на капана, в който е впримчен, индивидът може да изпадне в отчаяние. В края на краищата той не може да спре сам разрушенията по света. Позицията на Хавел е, че човек трябва да започне с развитието на собственото Аз. За да направи това, той трябва да се научи на отговорност чрез преминаване през серия от концентрични социални контексти, които Хавел нарича „хоризонти“ – те функционират доста подобно на кръговете от трансцендентализма на Емерсон – съпоставени с които собствените действия придобиват значение. Последният хоризонт може да бъде наречен Бог, макар че Хавел не настоява на тази дума. Той настоява обаче, че „отговорността утвърждава идентичността“. Отговорността е „ножът, който ние използваме, за да изрежем собствените си, неповторими черти в панорамата на Битието“, пише той. В неговия собствен случай, Хавел достига до критичния смисъл на отговорността чрез двусмисленото писмо, което е написал през 1977, искайки да бъде освободен от затвора.  Властите твърдят, че то означава отказ от дисидентската му дейност – и макар намерението му да не е било такова, след дълъг размисъл той все пак признава това като свой собствен провал. „Всички ние се опитвахме да го разубедим“, разказва по-късно един негов приятел, но щом само Хавел стигнал до убеждението, че грешката е само негова, той започнал да „провокира полицията, за да бъде арестуван отново“ – което тя и прави. Голяма част от специалната му харизма сред дисидентското движение идва от решението му да бъде арестуван. Той действа по такъв начин, сякаш саможертвата – в изкупление за една грешка, в която само малко хора го обвиняват – има специално значение, като по този начин си извоюва силата отново да определи смисъла на живота си, дори и чрез грешките си.

„Дали всичко е изгубено или не“, обяснява Хавел в едно от писмата си до Олга, „зависи изцяло от това дали съм изгубен аз или не.“ Той смята, че това твърдение важи за всекиго. Според него промените в комунистическа Чехословакия ще дойдат едва когато обикновените хора из цялата страна започнат да настояват, както го прави той, да заживеят изцяло човешки живот. Вярата му в тази „антиполитическа политика“ е като вярата му в изкуството: макар че такава политика е „скрита, индиректна, дългосрочна и трудна за измерване“, той е убеден, че тя ще победи. От милионите индивидуални екзистенциални революции ще се получи една цяла, социополитическа, водеща до едно „пост-демократическо“ общество, за което той смята, че ще бъде сърдечно, местно, импровизирано, основаващо се на доверие и регулирано само от няколко „отворени, динамични и малки“ държавни структури – с други думи, дисидентската общност, получила ясно изражение.

Но Хавел знае също, че първият човек, който се осмели да предизвика една корумпирана система да постави картите на масата, вероятно ще бъде възприет от останалите като „ексцентрик, глупак, Дон Кихот“, и ще бъде посрещнат с твърда съпротива. В пиесата си Все по-голямата трудност на концентрацията (1968) един изобретател на роботи оттегля обвинението си срещу технологиите веднага щом красивата му млада колежка възприема критиката му лично и започва да плаче. В Публиката, разбулена и Протест, пиеси, които Хавел пише през 1970-те, когато идентичността му като дисидент вече се утвърждава, винаги има един герой на име Хавел, опитващ се да живее в истина – нещо, от което останалите герои се опитват да го накарат да се откаже. А когато той настоява, те се опитват да го накарат да се чувства виновен за това, че прави животите им да изглеждат празни и омърсени в сравнение с неговия. „Значи на мен ми е позволено да се валям в тинята“, оплаква се един майстор от пивоварната в Публиката, след като дисидентът, който работи за него, е отказал да попълни тайните полицейски доноси срещу самия себе си. „Но един изтънчен господин като вас не може да участва.“ По времето, когато пише Largo Desolato (1984), идентичността на дисидента вече е до такава степен покрита с напластявания от негодуванието и очакванията на другите, че Хавел си я представя като един вид абсурдистко разпятие, под което един образ, много подобен на самия него, грохва, докато съпругата, любовницата и приятелите му подхвърлят обратно екзистенциалистките фрази. „Мисля, че ти ме обичаш!“, вика любовницата. „Без любов никой не е завършен човек. Ние постигаме идентичност само чрез човека до себе си! – не беше ли това, което ти сам написа в Онтология на човешкото Аз?!“ Сякаш за да изпревари бъдещото негодувание, провалът на дисидентите се превръща в основен момент в късните му пиеси. В Изкушението (1985), един учен, който напуска технократския си свят, открива навън само една клопка, поставена, за да улавя еретици; в Повторното развитие (1978), един млад архитект с „мистериозен вътрешен глас“ се научава да го игнорира.

* * *

Макар че есеистът Хавел се опитва да подтикне нацията си към хармонично дисидентство, драматургът Хавел изглежда е почувствал, че само малцина притежават добрата воля или нервите да реагират положително на един морален пример. В края на краищата, дори и вече през 1986 Харта 77 все още е събрала само 1200 подписа, сред нация, състояща се от 15 милиона души. Съдейки по свидетелствата от До замъка и обратно, мемоарът, в който Хавел описва годините си като президент, драматургът се е оказал по-точният политически философ.

Мемоарът на Хавел е съставен от три различни части; едно провеждано от разстояние интервю с журналиста Карел Хвиждала, разширяващо формата на въпроси-и-отговори от автобиографията на Хавел, Смутител на спокойствието (1986); откъси от бележките, които той е изпращал до президентския си екип между 1993 и 2003; накрая, подобните на дневник записки от годините 2005 и 2006, докато Хавел съставя книгата. Специфичният жанр установява приемственост със стила от ранните му творби. С решението да направи един вид колаж от хронологии, Хавел се завръща към експеримента, който е използвал във Все по-голямата трудност на концентрацията, в която последователността на действията е объркана до такава степен, че в един момент главният герой – жененият философ, поддържащ любовна връзка с младата си секретарка – я посреща на вратата, след като малко преди това е скрил в гардероба друга нейна (хронологично по-късна) версия. Към края на мемоара Хавел използва и един друг от старите си театрални прийоми, повтарянето на кратки пасажи от президентските му бележки, сякаш за да подчертае абсурдността им: „бих искал господин Рехтачек да поправи и напълни отново запалката ми“, се повтаря на няколко пъти, както и „трябва ни по-дълъг маркуч за поливане“. Авто-ироничният подтекст тук изглежда е, че президентското „Аз“ на Хавел до голяма степен също е било някакъв автоматизиран герой.

Може ли да се говори за приемственост и във философията му? Не задължително, според Авиезер Такър и неговото изследване Философията и политиката на чешкото дисидентство от Патока до Хавел (2000). Когато Хавел е приел властта в късната 1989, твърди Такър, той с неизбежност се е изместил от етиката на моралното убеждение (избирам да извърша Х, защото това изразява по автентичен начин моето истинско Аз) към етика на социалната отговорност (избирам да извърша Х, защото смятам, че поради това ще се случи нещо добро, или ще се избегне нещо лошо). Например, когато през 1991 Хавел подписва проектозакон, предвиждаш забрана за заемане на държавни и граждански постове за бившите сътрудници на StB, той разбира недостатъците на закона, но пледира, че не може да изкаже вето, защото като президент трябва да осъществява баланс между различни политически цели, като например гражданските права на индивидите, всеобщото желание за наказване на злодеите от комунистическо време и стабилността на младото правителство. Той обяснява, че вече не може да си позволи онзи „морално правилен, но изключително рискован акт на гражданско неподчинение, типичен за един дисидент“. В трите различни представяния на Хавел, които ни дава неговият мемоар – изправен пред въображаемите хоризонти на читателите и бъдещите историци, пред президентския си екип и пред самия себе си като пенсионер – се очертава образът на човек, който често е сприхав и раздразнителен, понякога несръчен, но винаги честен в намеренията си, стремящ се в един променен свят към същите цели, които са го вдъхновявали като дисидент.

* * *

В мемоара си Хавел свободно признава множеството глупости, които е извършил. Той пише например, че когато за пръв път е отишъл в Замъка, намерението му не е било да се дистанцира от Гражданския форум – движението, което го представя за президентство. Той просто е бил наивен: „замъкът ме погълна на един залък“. Но там, където по собственото му мнение мотивите му са били чисти, но криворазбрани, той не се отказва от нищо. Той отказва да изрази съжаление за разкриването на един таен сътрудник на StB в навечерието на изборите през юни 1990, или за това, че е предложил Прага като място за тайните преговори по Близкия изток, които по-късно се проведоха в Осло, или пък за изказването си, че чехите трябва да се извинят за експулсирането на немските жители на Судетите след края на Втората световна война.

Той съжалява обаче за това, че се е доверил на икономически експерти, които са формулирали един нов и ефективен начин за приватизиране на предприятията, притежавани преди това от комунистическата държава. В частност, той съжалява, че се е доверил на Вацлав Клаус, финансов министър от 1990 до 1992, премиер-министър от 1992 до 1997 и от 2003 наследник на Хавел като президент. Последовател на Фридрих Хайек и Маргарет Тачър, Клаус изискваше още отрано „пазарна икономика без никакви прилагателни“ – пазар, сравнително неограничаван от правителствени регулации. Приватизацията на малки фирми като частни магазини и ресторанти действително преминава съвсем не толкова лошо, колкото Хавел се е страхувал, но приватизацията на големите предприятия се оказва нещо съвсем различно.

По съвета на Клаус, в ранните 1990 години правителството издава ваучъри, с които гражданите могат да купуват акции на държавните предприятия. За нещастие, при липсата на каквато и да е обективна икономическа информация, само хората с добри връзки са в състояние да разберат кои фирми имат шансове за успех, а хората с добри връзки, разбира се, са онези от бившата номенклатура, комунистическият елит – и особено ония, които са сътрудничили на StB. Повечето граждани са продали ваучърите си на инвестиционни фондове, които са управлявани от банките, а всички банки по онова време са контролирани от държавата. По такъв начин ваучърната приватизация размива всякаква отчетност, без всъщност да изземе от ръцете на държавата каквото и да е. Тя просто разчиства пътя за бившата номенклатура и издигащата се класа от нови политици, давайки им възможност да се свържат с мафията, за да използват безогледно активите на така наречените приватизирани предприятия – един процес, който чехите наричат „копаене на тунели“, докато правителство продължава да ги субсидира, задължавайки банките да поемат сами лошите си заеми. Чешката република не е единствената страна от бившия Варшавски договор, която страда от този морален и икономически синдром, който Хавел нарича „посткомунизъм“. Един елит, използващ предимствата на дергулацията и заплетения комплекс от държавни структури, ограбва институциите, които са му поверени и изнамира хитър начин да натовари данъкоплатците със сметката: истински любопитното нещо във връзка с посткомунизма е, че напоследък от него страдат и капиталистическите страни.

След оттеглянето на Хавел Клаус намеква в различни статии и интервюта, че ролята на дисидентите при падането на чешкия комунизъм е била надценена и че, живеейки пасивно при режима, обикновените граждани са дали свой принос, който е също толкова важен и не по-малко героичен. Клаус използва привилегията на победителите да пренаписват историята. Днес той все още заема поста в Замъка. (В една скорошна статия за New York Review of Books, Пол Уилсън отбелязва, че Клаус продължава да пренаписва историята, дори и във възхвалите на предшественика си, описвайки Хавел като просто отражение на времената – един „символ“, върху който „хората са проектирали  надеждите си“.) В края на мемоара си Хавел отбелязва мрачно, че партията на Клаус се е плъзнала удобно в коловозите, които преди нея е проправила в чешкото общество комунистическата пария – пазарният фундаментализъм просто е заменил комунизма като идеологията, в която кариеристите са задължени да се кълнат в наше време. „Бунтът срещу посткомунизма“, пише Хавел, „беше отложен за по-късно.“

„Думите могат да бъдат потиснати по два начина“, пише Хавел от затвора през 1982, размишлявайки върху Херцог на Соул Белоу, който чете по онова време. „Или им приписвате такава тежест, че никой не се осмелява да ги произнесе на глас, или им отнемате каквато и да е тежест, и те се превръщат във въздух.“ В дисидентските си години Хавел живее под първото от тези определения: той е изпратен в затвора за онова, което се осмелява да казва. Поред десетилетието и половина, които прекарва като президент, той живее под второто, преживявайки отблизо трансформацията на политическата култура на страната си. Предизвикателството пред самия него е да се превърне в умел политик, като заедно с това си остава и морален човек, но той винаги си остава писател, дори и когато се намира във вътрешно изгнаничество от собствената си артистична идентичност: една цялостна фигура на фона на помрачняващ пейзаж, в който чувството за отговорност го кара да работи много по-дълго, отколкото някой е очаквал.

Източник

Калеб Крейн
Калеб Крейн е американски журналист и автор, сътрудник на множество известни издания, между които NYTimes, The Nation и др.
Посетители: 74

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    И така, ето тук... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    „Имитацията и... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Иван Кръстев, без... преди 2 дни
  • Атанасов писа Още
    Много се чудят как... преди 3 дни
  • Николай Колев писа Още
    Днес попаднах на едно... преди 3 дни
  • Бременна с ДЯ писа Още
    Не, НЯМА! Като не сте... преди 3 дни
  • Бременна с ДЯ писа Още
    галка писа:
    Хората са жестоки...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Четеш текста като... преди 3 дни
  • Kunev писа Още
    Само като прочетох... преди 3 дни
  • Атанасов писа Още
    По вече от осемдесет... преди 3 дни
  • Олег Витов писа Още
    Проекта на Паисий за... преди 5 дни
  • Qwerty писа Още
    От този миш-маш... преди 5 дни
  • Адвайзер писа Още
    Сега е моментът да се... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Quoth the Raven, "Nevermore"...  преди 6 дни
  • Kunev писа Още
    Национализмът е... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, сега ще... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Саръ Салтък. преди 6 дни
  • Златко писа Още
    А също и този важен... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И, като послеслов към... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Почти винаги е имало... преди 1 седмица
  • Герган Ценов писа Още
    Чудесна статия - не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Кън Татяна: в България... преди 1 седмица
  • Татяна писа Още
    Страхотен текст!!!... преди 1 седмица
  • Татяна писа Още
    Към Валери: не е вярно... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Защо сравни Тачър с... преди 2 седмици