Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 

2011 07 multiЕдин от множеството признаци за завоя надясно в западноевропейската политика е неотдавнашния хор от гласове, отричащи мултикултурализма. Немската канцлерка Ангела Меркел поведе хора през миналия октомври, заявявайки, че мултикултурализмът „пропадна, и то абсолютно“. Тя беше повторена през февруари от френския президент Никола Саркози и британския премиер-министър Дейвид Камерън. Но и тримата бяха навлезли в играта със закъснение: в продължение на години холандската радикална десница напада с ярост различни мултикултурни политики.

Въпреки споделената реторика е трудно да се установи някаква обща цел на тези критики. Камерън имаше пред вид едно прекомерно толерантно отношение към екстремисткия ислям, Меркел – бавния ход на турската интеграция, а Саркози – мюсюлманите, които се молят на улицата.

Но, ако и да е трудно да се каже какво точно имат пред вид политиците в Европа, когато говорят за мултикултурализъм, ние знаем със сигурност едно, и това е, че въпросите, които те повдигат – реални или въображаеми – имат комплексни исторически корени, които имат само малко общо с идеологиите на културното различие. Да се обвинява мултикултурализма може и да е нещо политически полезно, поради неговата популистка привлекателност, но в същото време то е и политически опасно, защото атакува един „вътрешен враг“: исляма и мюсюлманите. Нещо повече, то не разбира историята. Една интелектуална корекция може би ще помогне да се намали зловредното му влияние.

Политическите критики на мултикултурализма объркват три теми. Едната е темата за променящия се културен и религиозен пейзаж на Европа. Следвоенните Франция и Великобритания насърчаваха емиграцията на работници от бившите им колонии; Германия използва за същата цел дългогодишните си връзки с Турция; малко по-късно, нови африкански и азиатски емигранти, мнозина от тях мюсюлмани, започнаха да пътуват из цяла западна Европа в търсене на работа или политическо убежище. В резултат на това днес човек вижда джамии там, където някога са се виждали единствено църкви, и чува арабски или турски език там, където преди са се чували само диалекти на немски, холандски или италиански езици. Първата тема значи е социалният факт на културно и религиозно разнообразие, на мултикултурен и мултирелигиозен живот в ежедневието: появата в западна Европа на онзи вид социално разнообразие, който открай време е бил въпрос на гордост в Съединените щати.

Втората тема – подсказвана от фразата, използвана от Камерън, „държавен мултикултурализъм“ – засяга политиките, които всяка от тези страни използва, за да се занимава с новодошлите жители. През 1970-те години европейските правителства разбраха, че работниците-гости и техните семейства са дошли завинаги, така че започнаха да опитват различни стратегии за интеграция на имигрантите в страните-домакини. Всички политици разбраха, че ще трябва да намерят „разумни съгласуваности“ с потребностите на новите общности: джамии и училища, професионална подготовка, обучение по езика на страната-домакин. Това бяха прагматични усилия; те нямаха за цел асимилация, нито пък се стремяха да поддържат някакво пространствено или културно разделение. Някои от тези политики евентуално получиха названието „мултикултурни“, защото включваха признаване на етническите общностни структури или разрешение за ползване на арабски или турски език в училищата. Но всички тези мерки бяха насочени към окуражаване на интеграцията: въвеждане на нови групи в обществото, с едновременно признаване на очевидния факт на лингвистичните, социални, културни и религиозни различия.

Третата тема, която критиците на мултикултурализма объркват, е един набор от нормативни теории на мултикултурализма, всяка от тях опитваща се да посочи начин, по който да се обясни културното и религиозно разнообразие от една специфична философска гледна точка. Макар че представите за мултикултурализма действително оформят публичните дебати във Великобритания (както и в Северна Америка), това се случва в много по-малка степен в континентална Европа, и дори във Великобритания би било трудно да се открият директни политически следствия от тези нормативни теории.

Политиците грешат, когато твърдят, че нормативните идеи за мултикултурализма оформят социалния факт на културно и религиозно разнообразие: такова разнообразие би съществувало с или без теории, които да го обясняват. Нито пък държавните политики биват оформяни от тези идеи, които обикновено са доста скорошни. Точно напротив, всяка от европейските страни е следвала и следва добре отъпкани пътеки за справяне с проблемите на разнообразието. Методите, чието предназначение винаги е било да се приспособят едни към други вътрешно-националните религиозни блокове, днес се използват и прилагат към мюсюлманските имигранти. Бидейки далеч от новите и погрешно насочени политики на мултикултурализма, тези определени стратегии представляват продължение на многолетни, национално-специфични начини за признаване и направляване на разнообразието.

• • •

Нека разгледаме например Германия. Твърденията на Меркел бяха може би най-малко тежките, но думите й указват едно все по-нарастващо убеждение сред някои германци, че мюсюлманските имигранти не могат да бъдат асимилирани. Атаката на Меркел беше колкото неопределена, толкова и опортюнистическа. Тя изказа съжаление, че немската „тенденция е била да се казва ‚нека възприемем мултикултурната концепция и да живеем щастливо едни до други, едни с други‘“ и направи заключението, че това не е довело до резултати, сякаш по този начин е идентифицирала някакви политики, които биха могли да бъдат променени. Но истинският смисъл на думите й беше направен ясен от присъствието на Хорст Зеехофер на подиума до нея. Зеехофер, баварският премиер и коалиционен партньор на Меркел, призовава към ограничаване на имиграцията.

Речта на Меркел беше последвана от серия от анти-мюсюлмански публични изявления на високопоставени немски официози. През юни 2010 тогавашният член на съвета на Бундесбанката Тило Зарацин публикува книга, в която обвини мюсюлманските имигранти в това, че намалявали интелигентността на немското общество. И макар че самият той беше нападнат за възгледите си и уволнен от поста си в централната банка, книгата се оказа популярна и допитванията показаха, че немците симпатизират на аргументите му. Едно допитване до общественото мнение показа, че една трета от немците вярва, че „страната е наводнена от чужденци“. Няколко месеца по-рано, през март, финансовият министър Волфганг Шойбле се осмели да каже, че Германия е направила грешка като е допуснала толкова много турци през 1960-те, защото те не са се интегрирали в обществото.

Финансовият министър поне посочи една реална немска политика – насърчаването на ниско платени работници да се преселват в страната и да я изграждат. Но представата на Меркел, че немското правителство е насърчавало някакво мултикулти общество (нещо по-различно от възхваляването на разноцветния Кройцберг или някоя турска звезда от немския национален отбор по футбол) игнорира основната тежест на немската имиграционна политика, която, до 2000 г., отказваше да даде жителство на тези работници, техните деца и внуци. С други думи, правителството, а също и много, може би повечето, германци, изобщо не бяха очаквали да живеят едни до други с новодошлите. Те по-скоро бяха се надявали, че „ония“ ще си опаковат багажа и ще си заминат.

Именно това е смисълът, в който Германия е провеждала своите дългосрочни политики за справяне с разнообразието: немското федерално и местните правителства исторически са отричали, че имиграцията би могла да притежава някаква ценност и са поддържали политика на ограничаване на гражданството само до хората, които могат да удостоверят немски произход. Но Германия би могла да последва и тук публично-корпоративния модел, който е установила в отношенията си с християнските и еврейски групи. В такъв случай една определена ислямска корпорация би получила статуса да отговаря за правителствените субсидии за джамии и да служи като законен наблюдател и мениджър на материалите, подбрани за ислямско религиозно образование. Тази многообещаваща политическа цел, все още не постигната, би означавала признаване и подкрепа за исляма в съответствие с дълголетните немски принципи за направляване на религиозното разнообразие, и то не по причини на мултикултурализма.

• • •

За разлика от Германия, Великобритания действително е насърчавала мултикултурализма като експлицитна политика, но не и в областите, в които Камерън го отрече. В речта си от февруари 2011 той обвини мултикултурализма в това, че е създал пространствени разграничения и подстрекавал към тероризъм. „Под формата на доктрината за държавния мултикултурализъм“, заяви той, „ние насърчавахме различните култури да живеят различни животи, настрана едни от други и настрана от основното течение на обществото“. Оставени сами на себе си, твърди той, някои хора са се обърнали към екстремизма, а една по-малка част от тези отчуждени хора на свой ред са поставяли бомби в името на исляма. Предложеното от него решение има три основни аспекта: да се направи сигурно, че всяка организация, кандидатстваща за обществени средства, се придържа към доктрините на универсалните права и насърчава интеграцията; да се държат екстремистите настрана от ученици, студенти и затворници; накрая, да се осигури, че всички новодошли хора изучават английски език.

Като диагноза на проблемите на домашния тероризъм, речта не достига целите си. Британските терористи, принципно отговорни за атаките в Лондон от 2005 г., знаеха английски език и познаваха добре хората в Англия. Мохамед Сидик Хан, за когото се смята, че е бил водач на терористическия акт, е бил „силно озападнен“ човек, който е израсъл в Лийдс и е посещавал тамошния университет. Шехзад Танвер, друг един от терористите, има подобна биография. Според официалния доклад за бомбените атаки, и двамата мъже са развили джихадистките си убеждения в Пакистан.

Ако тези и други местни терористи не се чувстват у дома си във Великобритания, то е защото те не остават в собствените си „раздлени култури“, а вместо това се превръщат в изолирани индивиди без социална или културна база. В своите анализи на европейския джихадизъм, френският политолог Оливие Роа и американският експерт по въпросите на анти-тероризма Марк Сейджман рисуват една картина на млади мъже, страдащи от липса на връзки с останалите хора от своите общности. Роа ги нарича „детериториализирани“, тоест без собствена територия; Сейджман описва „група от типове“, които се оказват лишени от възможности у дома, на които се гледа като на чужденци, въпреки че са родени в Европа, и които в края на краищата пътуват в чужбина, за да търсят връзки с екстремистите. Без да са оградени със стени в изолирани етнически квартали в Брадфорд (или Хамбург), те са лишени от корени, перфектно говорещи английски (или немски) младежи, които се чувстват отхвърлени от хората и институциите около себе си.

Камерън използва речта си, за да аргументира в полза на своето „голямо общество“ – политика на държавен отказ от социалните помощи, основаваща се на убеждението, че ако хората трябва да работят заедно, за да оцеляват, те ще получат по-силно усещане за принадлежност към Великобритания. Но каквито и да са предимствата на този подход към британските социални проблеми, той не може да предложи почти нищо на хората, които вече считат себе си за отхвърлени от ония, които ги заобикалят.

Така че Камерън греши когато става дума за домашния тероризъм. Какво всъщност има пред вид той, когато говори за „държавен мултикултурализъм“? Мултикултурните политики на днешна Великобритания засягат най-вече това как държавните училища се занимават с разнообразната си клиентела: преподаване на културни и религиозни учебни планове, предлагане на халал-храна за мюсюлманските ученици. Зад тези специфични политики стои общоприетата във Великобритания идея, че културните и религиозни традиции на всеки ученик трябва да бъдат положително признати. Тези политики намират отчетлив израз в едно поръчано от правителството изследване на политолога Бхику Парек, чиято книга от 2000 г., Премислянето на мултикултурализма, задава следния въпрос: как, в едно мултикултурно общество, държавата трябва да балансира легитимните изисквания за разнообразие с необходимостта „да се насърчава силно чувство за единство и обща принадлежност сред нейните жители“? Това е точно грижата на Камерън, но Парек я изказва като оправдание за образователния мултикултурализъм. Парек твърди, че признаването на традициите, поддържани от религиозните и етнически общности чрез мултикултурни учебни планове, предоставя една психологически здрава база, върху която да се изгради национална идентичност, изградена върху включването на всички. (Неговото гледище се приближава до твърденията, направени от един друг политически теоретик, Уил Кимличка, който твърди, че поддържането на културното наследство е от голяма психологическа важност при развитието на всеки либерален гражданин).

Във Великобритания има спорове около въпроса за образованието и изолацията на културните малцинства, но пространственото разделение на имигрантските общности е продукт от южноазиатските модели на заселване, възприети в страната през 1960-те години, а не на държавния мултикултурализъм. Когато мъжете (а по-късно и семействата им) са се преместили от Пакистан и Бангладеш в Англия, те са довели със себе си цели родословия и села, възпроизвеждайки старите си езикови и религиозни мрежи в градските британски обкръжения. Резултатът от това е пропаст, разделяща азиатските и британски общности едни от други, а в някои градове липсата на общуване и разбиране се превръща в омраза и смутове. През пролетта и лятото на 2001 различни бунтове изправиха едни срещу други азиатци и англичани в северните градове Олдхам, Бърнли и Брадфорд. Днес тези градове си остават силно разделени. Техните училища отразяват и изострят проблема. Учениците си остават разделени на предимно бели и предимно пакистански или бангладешки училища. Както каза в доклада си по повод на десетгодишнината от смутовете един директор на училище, състоящо се в 92 процента от пакистански ученици: „някои от нашите деца биха могли да преживеят целите си животи, без изобщо да срещнат човек от друга култура, докато стигнат до университета или работното място“.

Комбинацията от религия и образование допринася за това разделение, но не по начина, подсказван от речта на Камерън: не само мюсюлманите са онези, които са се откъснали от останалата част от обществото. В цяла Великобритания децата ходят в училища, които приемат единствено ученици, редовно посещаващи католически или англикански църкви. В остро разделения Олдхам, 40 процента от средните училища са от този тип, и те се базират на едно до голяма степен бяло население. Това религиозно разделение се увеличава поради прибавените към училищната система и държавно подпомагани „верски академии“, тоест основно протестантски или католически училища. И докато в Съединените щати евентуална правителствена помощ за религиозно определени училища би била разглеждана като недопустимо смесване на държава и религия, британските идеи за обществен живот изхождат от предпоставката, че религиозните общности са легитимни и социално важни източници на гражданско обучение, с което заслужават държавна поддръжка.

Така че, ако държавният мултикултурализъм съществува в 2011, той може да бъде открит в общоприети принципи за ролята на държавата при поддържането и насърчаването на различни видове училища. Тези политики могат да имат разделящи последствия, но те са и настоящи политики на консерваторите. Камерън и неговата партия не обичат да говорят за тези проблеми и в други отношения; те не са в бизнеса на атаки срещу християнските училища.

Като цяло, тогава, изглежда че усвояването на имигрантите във Великобритания е поело обичайния за тази страна курс. Методите, прилагани към различните религиозни групи, които нападат исляма тук, са приложени и към последните новодошли.

Политическите предложения на Камерън засягаха една напълно различна тема: той обърна специално внимание на необходимостта от снижаване на толерантността към ислямски групи с екстремни възгледи. Тук човек може да се съгласи с премиер-министъра и да приеме, че дейностите на някои ислямски групи трябва да бъдат ограничени. Най-често цитираният пример е един имам на име Хизб-ут-Тахрир, който отхвърля участие в британската политика и насърчава британските мюсюлмани да се подготвят за идването на ислямската държава, която ще бъде създадена някъде по света в недалечно бъдеще. Това обаче засяга не валидността на признаването на културното разнообразие, а по-скоро степента, до която държавата трябва или не, да допуска екстремно или нетолерантно публично говорене – същият въпрос, който възникна във връзка с датските карикатури и който редовно присъства при прокарването на закони, насочени против отричането на Холокоста.

• • •

Макар че френският президент Никола Саркози нападна le multiculturalisme, френските политици използват по-често понятието „комунализъм“ (communautarisme). Зад това понятие се намира нещо, което се отнася до ежедневните практики и отношения, които отхвърлят „живеенето заедно“ в полза на живеенето „едни до други“. Обикновено тук отрицателният пример идва от Великобритания, макар че през последно време французите също започват да обвиняват себе си в този недостатък.

Комунализмът е не по-ясен обект на отрицание от мултикултурализма. В Le Monde от 16 март тази година, новият вътрешен министър Клод Геан каза, че високата безработица сред хората, които идват във Франция от места извън Европейския съюз, доказва „провала на комунализмите“, защото тези имигранти обикновено се събират едни с други според културата си и това им пречи при намирането на работа. Той признава, че хората имат право да избират къде да живеят и че не държавата ги е поставила там, но заедно с това твърди: „ние оставихме прекалено дълго хората да си създават общности“. Геан смята, че онова, което е ставало, е било пример за държавен мултикултурализъм в бездействие, без да казва точно как държавата би могла да разчупи вече съществуващите общности.

Няколко страници по-нататък един журналист анализира американската „афера галеон“ – случай на финансова измама, в която са участвали финансисти от индийски произход, като пример за комунализъм, защото тези мъже, с образователни степени от Харвард и Уортън, и работещи за фирми като Goldman Sachs и McKinsey, са имали един и същ национален произход. (Между другото, тези имигранти поне са получили работа, при това великолепна). Очевидно комунализмът от един вид е ключ към успеха, макар и незаконен успех, докато комунализмът от друг вид по някакъв начин обяснява високата безработица. Един циник би могъл да добави, че ако комунализмът се определя като работа в малки, кръвосмесителни групи, то Франция, с нейния необичайно тесен кръг от индустриалисти, работещи в пресичащите се кръгове на най-големите компании, с нейната образователна система, основаваща се на елитизъм, както и женитбени практики, предназначени да запазват елита, е сред най-комуналистките страни по света.

Във всеки случай Франция никога не е предприемала какъвто и да е държавен мултикултурализъм. Макар някои официози да оплакват политиката на „правото на различност“, която характеризираше няколко години от началото на президентството на Франсоа Митеран през 1980-те, тази политика едва ли би могла да бъде наречена мултикултурна. Беше предоставено някакво образование по „родните езици“, но това беше направено като опит за подпомагане на евентуалното „завръщане“ на имигрантите и техните деца. Други източници на подпомагане предоставяха професионално образование, а настоящите политики направляват допълнителни средства към училищата с голям брой ученици „с трудности“. В същото време френската държава организира езикови курсове за имигранти, помощ за групи, опитващи се да изграждат джамии, както и практически условия за приготвянето на халал-месо в кланиците. Държавната помощ и контрол над религиозните групи е, въпреки реториката на стриктно разделение между държавата и религията, дългосрочна черта на френската политика. Повече от един век след прокарването през 1905 година на френския закон за разделяне на държавата и религията, държавата все още плаща за поддържането на по-стари религиозни сгради, дава данъчни отстъпки на религиозни групи и наема учители за частни религиозни училища (повечето то тях католически).

• • •

Обвиняването на мултикултурализма за социалните проблеми на страната е национален спорт в Холандия. И все пак, както пише амстердамският социолог Ян Вилем Дуйвендак, Холандия никога не е провеждала държавен мултикултурализъм или пък политики, предназначени да запазват културите на малцинствата. Вместо това тя е провеждала два вида политики – едната насочена към запазване на вековната обвързаност с политическия мир, другата към интеграция на малцинствата.

Холандското предпочитание на компромиса в политиката е въплътено в така наречения модел полдер – думата означава съвместна работа при изграждането на диги, малко по подобие на онова, което Токвил описва в Америка като „строеж на плевня“. Погледнато исторически, това означава, че хората не са били особено склонни да критикуват неасимилираните имигранти. Холандските културни практики са предпочитали неофициалното продължаване на мултикултурната социална реалност, при която хората са свободни да говорят собствените си езици, да практикуват религията си и т. н. Този вид социален навик под мотото „живей и остави да живеят“ е холандското решение на религиозните конфликти от един период на сравнително интензивни религиозни убеждения и практики през деветнадесети и началото на двадесети век. Той е довел до един почти-официален модел на „опори“: религиозни мрежи и институции, вътре в които от всеки холандки мъж или жена се очаква да остане.

Това социално разбиране за поддържане на религиозния и политически мир чрез разделяне на хората според религията им е довело до политики на създаване и финансиране на религиозни училища. И макар че системата на опори беше се разпаднала вече дълго време преди основната мюсюлманска имиграция да започне през 1970-те и 80-те години, от нея е останала известна психологическа нагласа, която диктува, че всяка религиозна група трябва да игнорира особеностите на другите. Бидейки далеч от приемане или признаване на валидността на другия, това отношение насърчава една гола толерантност, гражданско приемане на правото на съществуване на католици, протестанти или, ако щете, хомосексуални хора или пушачи на марихуана. Осъждането беше запазено за вкъщи или за амвона. И така, докато холандските политики и норми насърчаваха едно разнообразно общество, те не вземаха участие в онова, което днес се мисли като мултикултурализъм, с неговите опити да се отиде отвъд толерантността, по посока на положителната оценка и приемането.

В същото време правителствата проведоха серия от политики, целящи да насърчават напредъка на малцинствата чрез предоставяне на учители, които да говорят техните езици (основно арабски и турски), създаване на местни съвети, които да помагат на правителството при провеждането на интеграцията, и специално финансиране, което да предостави допълнителни възможности за училищата, посещавани предимно от деца на имигранти. В края на двадесети век тези политики бяха променени, за да се повиши акцента върху професионалната подготовка и преподаването на холандски език, но целта на държавната политика продължи да бъде, както винаги е била, насърчаване на интеграцията. В Холандия, както и във Франция, финансовата помощ беше насочена към училища с множество бедни ученици, които обикновено са деца на скорошни имигранти.

Атаките срещу тези политики и отношения бяха съсредоточени върху ценности, приписвани на мюсюлманите или на ислямското учение. През 1991 водачът на парламентарната опозиция Фриц Болкестайн разкритикува правителството за това, че не е успяло да защити западните ценности на свободното слово и равенството, против ислямските разбирания. Той използва темата за исляма, за да започне по-широка атака срещу политическите елити и техния начин на заобикаляне на различията (моделът полдер), вместо да се защищават идеите на Просвещението против исляма и аятоласите. Една все по-увеличаваща се класа от популистки политици подхвана тази критика, сред тях и десният, открито хомосексуален Пим Фортюн – убит през 2002 от един политически противник от ляво – както и анти-ислямските активисти Аян Хирзи Али и Герт Вилдерс. Техните атаки срещу исляма бяха заедно с това и политически апели против елитите, за да се осигури подкрепата на забравените работнически класи. Политиките на полдер, доминацията от страна на елита и исляма бяха общите врагове, а отказът на водещите класи да отхвърлят не-холандските и анти-просветителски ислямски ценности бяха основното свидетелство, че нещата са отишли в погрешна посока. Както и във Франция, това предупреждение беше чуто и отляво, и отдясно – както от социалдемократите, така и от радикално-дясната Партия на свободата на Вилдерс. Всичко това отразява един културен национализъм, който може да бъде привлекателен както за старомодния популизъм на десницата, така и за универсализма на левицата.

Както в живота, така и в смъртта си Фортюн фокусира атаката срещу мултикултурализма още по-тясно, превръщайки я в атака срещу ислямската нетолерантност към сексуалното разнообразие и особено към хомосексуалните начини на живот. Фортюн олицетворяваше една секуларна, сексуално открита и „толерантна“ холандска идентичност, срещу която ислямът и мюсюлманите лесно можеха да бъдат посочени като пред-просвещенските други. В никоя друга страна въпросът за толерирането на гейовете не се е превърнал в толкова централна и очебийна част от критиката на исляма. Тази атака се оказа много мощна, защото едновременно с това тя беше и атака срещу старите холандски начини на правене на политика и мислене на сексуалността. През по-голямата част от двадесети век, повечето холандци бяха поддържали религиозни възгледи относно хомосексуалността и правата на жените, които не бяха чак толкова по-различни от ония, които се приписват днес на мюсюлманите. Атаката срещу исляма се оказа по този начин един полезен начин за преосмисляне на собственото културно наследство.

Иронично, но настоящият фокус върху исляма сам по себе си – Вилдерс сравни Корана с Mein Kampf и се опитва да постигне официалната му забрана в Холандия – отклони крайната десница от политиките, насочени към подпомагане на малцинствата и езиковото обучение. Фокусът днес е върху приемането в просветения Запад на пред-просвещенски настроените мюсюлмани. И все пак десницата продължава да атакува холандския мултикултурализъм, защото все още е реторически полезно да се свързва културната критика на религията с популистката критика на миналите елити.

• • •

Атакуването на мултикултурализма, значи, е полезно, защото то е както неясно, така и отправено в удобна посока. За Камерън би било много по-трудно да признае, че основният принос към изолацията на малцинствата е извършен от британския расизъм, имигрантските траектории, външната политика и верски ориентираните училища, отколкото да каже: ние сбъркахме, нека сега да се поправим, нека всички бъдем британци. Ислямът предоставя удобна цел за възходящите културни националисти. По-лесно е за Саркози и Марин льо Пен от крайно десния Френски национален фронт да осъждат мюсюлманите, молещи се по улиците, отколкото да се направи място за добре уредени джамии. В цяла Европа е много по-лесно да се посочи безотговорното изказване на един имам и да се каже, че проблемът е в исляма, отколкото да се направи така, че мюсюлманите, също както практикуващите католици и евреите преди тях, да могат най-добре да си създадат културните и религиозни институции, от които се нуждаят в новите си (и не чак толкова нови) страни.

Човек може, и трябва, да отхвърля тези погрешни диагнози и в същото време да подкрепя политиките, насърчаващи интеграцията във всяко от тези общества. Говоренето на езика на страната и придобиването на професионални умения са ключовете към това човек да стане пълноценен гражданин. Франция направи безплатните курсове по френски език част от своя „имиграционен договор“ през 2003; с Имиграционния акт от 2005 Германия започна да осигурява също такива безплатни курсове за хората, получили работни визи. Когато повечето ислямски религиозни служители са скорошни имигранти, близко до ума е, че е добре да им се предложи образование по езика, законите и политиките на страната, в която живеят. Това са политики на интеграция, а не асимилация; те са напълно в унисон с насърчаването на респект към всички религии и култури.

Осъждането на мултикултурализма е нещо, което окръгля перфектно нещата: от една страна то дискредитира един чужд елемент – исляма, а от друга идентифицира петата колона, която го е пуснала вътре, тоест онези минали поддръжници на мултикултурализма. Че то е нещо, което не разбира историята, няма значение. То създава прекрасни условия за една ефективна, ако и безотговорна, популистка политика.

Източник

Джон Р. Бауън
Джон Р. Бауън е професор по социокултурна антропология във Вашингтонския университет в Сейнт Луис, САЩ.

Посетители

7
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 6 дни
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 1 седмица
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 1 седмица
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 1 седмица
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 1 седмица
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 1 седмица
  • Дарина писа Още
    този неграмотен човек... преди 1 седмица
  • Красимира писа Още
    Историята е... преди 1 седмица
  • Мариета писа Още
    Благодаря Ви за тези... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Дано никога не се... преди 1 седмица
  • Златко писа Още

    Здравейте, Росица, и... преди 1 седмица
  • Росица Гичева писа Още
    Здравейте, г-н Енев,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Започвам... преди 1 седмица
  • Георги Гочев писа Още
    Жестока истина! И - без... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    Imagine Dragons - Natural
    NATURAL преди 3 седмици
  • Нери Терзиева писа Още
    Благодаря доземи,... преди 3 седмици