Дискусии – Европа

Защо не трябва да допускаме Европа да се разпадне

И така, ето го най-голямото предизвикателство на момента: наистина ли първо трябва да изгубим всичко, за да го намерим отново? Роден в дълбините на европейското варварство преди повече от 70 години, килнат към криза поради високомерието, породено от онзи либерален триумф отпреди 30 години, наистина ли този проект за една по-добра Европа трябва да се спусне отново надолу чак до варварството, преди хората да се мобилизират отново, за да го върнат обратно? В едно време, в което личните спомени като онези, които вдъхновяваха европейската страст на Бронислав Геремек, започват да се изличават, въпросът на въпросите е дали колективната памет, култивирана от историци, журналисти, романисти, държавници и кинематографисти, може да ни помогне да научим уроците от миналото, без да се налага да го преживяваме отново.

Автор(и): Тимъти Гартън Аш

Прочети още...

Радикалните берлински активисти не се страхуват от думата „експроприация“

В началото на март най-големият германски таблоид, Билд, обяви: „Един призрак витае над Германия, призракът на експроприацията“.

Обикновено склонен към преувеличения, в този случай германският вестник не беше напълно погрешен: през последните месеци малко теми се обсъждат в Германия толкова разгорещено, колкото въпроса за конфискацията на собственост. И кой стои зад всичко това? Една базирана в Берлин гражданска инициатива, чиято цел е да бъдат конфискувани 200 000 апартамента от най-големите наемодатели в града, след което да бъдат превърнати в социални жилища.

Ако всичко върви по план, през следващата година в Берлин ще бъде проведен референдум, който би могъл да принуди правителството действително да извърши тези исторически експроприации. Предложението за „експроприиране на Deutsche Wohnen and Co“ посочва конкретно най-големия собственик на недвижимо имущество в града – Deutsche Wohnen, но на мерник са взети всички основни собственици.

И докато активистите виждат във всичко това безпрецедентна възможност да извоюват обратно града си от лапите на финансовия капитал, консервативните и либералните коментатори, политиците и инвеститорите предупреждават срещу завръщането на държавния социализъм в стил Германска демократична република. Рейтинговата агенция Moody's вече заплаши да понижи кредитния статус на Берлин, ако предложението за отчуждаване бъде превърнато в реална политика.

Автор(и): Лукас Хермсмайер

Прочети още...

Испания разравя болезненото си минало

Основната пречка срещу упражняването на реално преходно правосъдие в Испания се състои в самия характер на тамошния демократичен преход. Враговете на Франко никога не са успели да го свалят (той умира мирно в собственото си легло), и това позволява на авторитарния режим да бъде представен като демокрация след смъртта на диктатора. По-малко очевиден фактор е културата на политически консенсус, която идва с тази промяна на режима. Едно от заключителните споразумения на прехода е „пактът за забравяне“. Широко подкрепяно от обществеността, все още травмирана от спомена за гражданска война и нетърпелива да продължи с демокрацията, това политическо споразумение обвързва политиците от целия идеологически спектър, с цел да се избегнат всякакви разговори за това кой носи отговорност за конфликта и забраняване на каквато и да е публична политика, която би могла да възвърне паметта за него. Всичко това се прави, за да се позволи на демокрацията да се консолидира колкото е възможно по-неконфронтационно.

В Испания се счита за нарушение на пакта за забравяне дори и само да се докосват теми като репарации, извинения и възпоменания на жертвите. Единственият повод, по който обсъждането на гражданската война тук се счита за оправдано, е да се подчертае необходимостта да не се говори за нея. През 1986, на петдесетата годишнина от началото на войната, единственият официален акт, отбелязващ случая, беше едно изявление на премиера Фелипе Гонзалес, в което той отбеляза, че „братоубийственият характер на гражданската война я е направил неподходяща за възпоменание“. Към това се добавяше: „Гражданската война е история и вече не е част от реалността на страната“. Фактът, че това изявление идва от първия ляв ръководител на правителство в страната от епохата на републиканците насам, само подчертава важността му.

Автор(и): Омар Енкарнасион

Прочети още...

Да вървим на изток!

Тридесет години след 1989, „Патосът на свободата“, за който някога говореше Гаспар Миклош Тамаш, е заменен в много източноевропейски страни от патоса на авторитарната нация. Причината, поради която в дългосрочен план патосът на свободата не се отплащаше за източноевропейските държави, се състоеше в това, че твърде много хора в Европа, с нейните порести граници, упражняваха правото си на свободно движение. Хайде на запад! С този лозунг през 1980-те години беше рекламирана една западногерманска марка цигари, чието послание по онова време все още притежаваше утопична притегателна сила. След падането на Стената, въображаемото желание ненадейно се превърна в жизнеспособна опция. Хората започнаха да гласуват с краката си и да се преместват в по-западни страни, където печелеха повече. Именно в тази история на емиграцията Холмс и Кръстев виждат психологическата причина за настоящата доктрина на херметическо затваряне срещу имиграцията. Границите – така аргументират те – се превръщат във фокусна точка на новата идеология, не само за да изключват чуждите, но и за да задържат вътре онези, които все още са останали. Отвореното общество се превръща в образ на врага; затвореното общество и обвързаността със силната, хомогенна държава, отблъскват хората от обединена Европа и разцепват ЕС чрез „Стени на лоялността“.

Автор(и): Алaйда Асман

Прочети още...

Имитацията и нейните недоволства

В търсене на източниците на днешната нелиберална революция в Централна и Източна Европа не трябва да се насочваме нито към идеологията, нито към икономиката, а към натрупаната враждебност, предизвикана от централната роля на мимезиса в хода на реформите, проведени на Изток след 1989 г. Антилибералният обрат в региона не може да бъде разбран без политическите очаквания за постигане на „нормалност“ след революцията от 1989 г. и политиката на имитация, легитимирана от тях. След падането на Берлинската стена Европа вече не бе разделена между комунисти и демократи. Беше разделена между имитатори и имитирани. Отношенията между Изтока и Запада еволюираха от спор между две враждебни системи по време на Студената война в морална йерархия в рамките на единствено съществуващата либерална западна система. Подражателите гледаха на своите образци с уважение, а самите образци гледаха на своите подражатели отвисоко. Затова и не беше напълно изненадващо, че „имитацията на Запада“, която източноевропейците избраха доброволно преди три десетилетия, в крайна сметка предизвика политическа реакция.

Автор(и): Иван Кръстев, Стивън Холмс

Прочети още...

Русия се прицелва в европейските избори. Същото правят и множество подражатели от крайната десница

По-малко от две седмици преди изключително важните избори за Европейски парламент, цяло съзвездие от уебсайтове и социални медии, свързани с Русия или крайно десни европейски групи, разпространява дезинформация, която насърчава раздора и засилва недоверието в центристките партии, които управляват от десетилетия насам.

Изследователи от Европейския съюз, академичните среди и различни активистки групи казват, че новите усилия за внасяне на дезинформация споделят много от същите цифрови сигнатури или тактики, използвани при предишни руски атаки, включително и намесата на Кремъл в президентската кампания през 2016 г. в САЩ.

Някои от сайтовете за политически коментари в Италия, например, носят същите електронни подписи като прокремълските уебсайтове, докато няколко германски политически групи споделят сървъри, използвани от руските хакери, които нападнаха Националния комитет на Демократическата партия.

Тези дейности предлагат нови доказателства за това, че въпреки различните присъди, експулсирания и обвинения, Русия остава непоколебима в кампанията си за разширяване на политическите разделения и отслабване на западните институции. Въпреки усилията на американските технологични компании за по-добър контрол  над онлайн-информацията, все още е много по-лесно да се разпространява, отколкото да се спира невярна информация.

Автор(и): Мат Апузо и Адам Сатариано

Прочети още...

Тимъти Снайдър: Няма връщане назад към националната държава

В последната си книга, озаглавена „Пътят към несвободата“ вие казвате: „Националната държава, към която популистите се обръщат отново и отново, никога не е съществувала.“

Днешните европейци живеят предимно с един [основополагащ] мит, дори с двоен мит. Единият мит казва: Някога бяхме национални държави. Другият мит гласи, че националните държави са извлекли поука от миналото и затова са започнали да си сътрудничат. Но всъщност това не се е случвало никога. Онова, което се случи, беше нещо друго: през двайсети век се разпадна цяла поредица от европейски империи, независимо дали става дума за териториални или морски империи, за Третия райх на нацистите или за Съветския съюз. А онова, което остана от тези империи, намери новия си път първо в търговските зони, а след това в европейските политически институции.

Европа като заместител на Империята?

До известна степен, да. Важно е да помним тези исторически произходи. Защото, ако не го правим, тогава започваме да вярваме, че можем да се върнем към националната държава. Но на практика не можем да се върнем към нещо, което никога не се е случвало. Да вземем за пример Великобритания: в модерно време там никога не е имало национална държава. Имало е само [Британската] Империя – [а след нея вече] и проектът за интеграция в Европа. В случая с Полша и Унгария действително е имало национални държави, но те са съществували само за много кратко време – и, между другото, [историята им] не изглежда особено окуражаваща. Използваният тук трик работи, като на европейците се казва: нека се върнем към това удобно минало. Но напускането на ЕС означава всъщност навлизане в едно напълно неясно бъдеще.

Автор(и): Тимъти Снайдър

Прочети още...

Гнездящи ориентализми: Случаят с бивша Югославия

Тази статия въвежда понятието „гнездящ ориентализъм“, за да анализира част от сложността на дихотомията Изток-Запад, която лежи в основата на изследванията върху „ориентализма“ след публикуването на класическите възражения на Саид, един дискурс, в който „Изтокът“, подобно на „Запада“, е повече проект, отколкото конкретно място. Докато географските граници на „Ориента“ се променят в хода на историята, представата за „Ориента“ като „друг“ до голяма степен остава неизменна. Нещо повече, културите и идеологиите мълчаливо предпоставят ценностната дихотомия изток – запад и включват различни техни „същности“ в моделите за представяне, които използват за да ги опишат. Според този есенциализъм хората и техните социални или културни институции „са управлявани от детерминиращия характер, който им е вроден, по начина, по който се предполага, че е вроден и в природата.“ Така Източна Европа обикновено е свързвана с „изостаналост“, Балканите – с „насилие“, Индия – с „идеализъм“ или „мистицизъм“, докато Западът упорито се самоидентифицира с „цивилизования свят“. Но, както показва Лари Улф, „изостаналостта“ не е само удобна метафора, използвана само в първите пътеписи на хора от Запада в региона, който Просвещението картографира като Източна Европа, тя е и основополагаща метафора в социалния и научния език на влиятелни философи и писатели от това време, като Монтескьо, Волтер и Русо.

Автор(и): Милица Бакич-Хейдън

Прочети още...

Предупреждение от Европа: Най-лошото тепърва предстои – част 2

От Оруел до Кьостлер, европейските писатели на XX век са обсебени от идеята за Голямата лъжа. Обширните идеологически конструкции на комунизма и фашизма, постерите, изискващи преданост към Партията и Водача, Кафявите ризи и Черните ризи, маршируващи във формации, осветените от факли паради, полицейския терор – тези Големи Лъжи са били толкова абсурдни и нехуманни, че са изисквали продължително насилие, за да бъдат наложени, и заплахата от насилие, за да се поддържат. Те са изисквали насилствено образование, тотален контрол над цялата култура, политизация на журналистиката, спорта, литературата и изкуствата.

За разлика от тях поляризиращите политически движения в Европа през XXI век изискват много по-малко от своите поддръжници. Те не изискват вярата в пълнокръвна идеология и по тази причина не изискват насилие или полицейски терор. Те не карат хората да вярват, че черното е бяло, войната е мир, държавните стопанства са постигнали 1000% от плановата продукция. Повечето от тях не разгръщат пропаганда в конфликт с действителността на ежедневието. И въпреки това всички те зависят, ако не от Голяма лъжа, тогава от онова, което историкът Тимъти Снайдер, според това, което веднъж ми каза, би трябвало да бъде наречено Лъжа–от–среден–калибър или може би люпилня на такива лъжи. Да го кажем по-иначе, всички те окуражават последователите си да се потопяват, поне през някаква част от времето, в алтернативна действителност. Понякога тази алтернативна действителност се развива органично; по-често, тя е внимателно формулирана с помощта на техниките на модерния маркетинг, сегментацията на публиката и кампаниите в социалните медии.

Автор(и): Ан Епълбаум

Прочети още...

Предупреждение от Европа: Най-лошото тепърва предстои – част 1

За разлика от марксизма, ленинската еднопартийна държава не е философия. Това е механизъм за задържане на властта. Тя работи, защото ясно определя кой ще принадлежи към елита – политическия, културния елит, финансовия елит. В монархиите, като например пред-революционната Франция и Русия, правото на власт е било предоставяно на аристокрацията, която се е дефинирала чрез твърди кодекси на приемственост и етикет. В съвременните западни демокрации правото на управление се дава, поне на теория, чрез различни форми на конкуренция: кампании и гласуване, меритократични тестове, които определят достъпа до висше образование и държавни служби, свободни пазари. Старомодните социални йерархии обикновено са част от тази система, но в съвременната Великобритания, Америка, Германия, Франция и доскоро Полша, ние приемахме, че конкуренцията е най-справедливият и ефикасен начин за разпределяне на властта. Най-добре управляваните фирми трябва да правят най-много пари. Най-привлекателните и компетентни политици трябва да управляват. Състезанията между тях трябва да се провеждат при равни условия, за да се гарантира справедлив изход.

Автор(и) Ан Епълбаум

Прочети още...

Във Варшава помнят и самите камъни

Знак за зрялост е, когато една нация е в състояние да се изправи срещу най-тъмните страници от историята си. Изхождайки от тази мярка, въпреки че процесът е болезнен, посткомунистическа Полша се справя доста добре. Но това прави новото законодателство още по-разочароващо. Защо трябва да се опитвате да напъхате историографската котка обратно в чувала? Какво точно се надяват да спечелят от всичко това партията „Право и справедливост“ и нейните поддръжници?

Отговорът е до голяма степен свързан с процесите, които днес протичат под повърхността на полския политически живот. В продължение на 200 години, полската политика се колебае между два основни модуса: онзи на бунтовниците и другия, на държавните строители. От въстанието на Косцюшко срещу Русия, избухнало през 1794 г., до движението „Солидарност“ от началото на 1980-те години, [модусът на] героична конфронтация срещу някой могъщ потисник заема моралния център на полската политика. (Същото важи и за собственото ми семейство: прадядо ми е изгубил едната си ръка по време на Януарското въстание от 1863). Но докато сърцето на нацията е отдадено на бунтовниците, по-голямата част от отговорността пада върху държавните строители.

Автор(и): Джейкъб Микановски

Прочети още...

Чистки и параноя (Ела Джордж за „новата“ Турция на Ердоган) – част 3

Ердоган се превръща във все по-самотна фигура; блясъкът отдавна е изчезнал от международната му репутация. У дома той президентства в държава, която в много отношения е отражение на собствената му параноя. Страхът от вътрешни врагове означава, че най-висшите ешелони на държавата са опразнени, оставяйки го да управлява само със сина и зетя си, както и няколко доверени лоялни лица. Онова, което породи първоначалната база на ПСР, беше нейната ефективност в ежедневното управление и икономиката, но чистките ограничиха способността на държавата да предоставя някои основни услуги. Ръстът на икономиката е неустойчив и се задвижва главно от жилищното строителство и големите инфраструктурни проекти, финансирани чрез правителствени стимули, а корупцията е силна. Атаката на Ердоган срещу върховенството на закона и неговият флирт с външна политика, ориентирана към Евразия, рискуват да прогонят западните инвеститори в мащаби, които не могат да бъдат компенсирани чрез финансиране откъм Арабския залив. И макар че Ердоган понякога се представя като втора версия на основателя на нацията, неговото очарование от османците сочи към един по-ранен [султански] модел.

Автор(и): Ела Джордж

Прочети още...

„Своите“, чуждите и Холокостът

През 2001 г. президентът Александър Квасниевски поднесе извинение към еврейския народ. През 2011 същото направи и президентът Бронислав Коморовски. През 2012 на екраните излезе потресаващата кинодрама на Владислав Пасиковски „Реколта“ [Pokłosie], в която става дума за това как престъпления с многогодишна давност все още живеят под кожата, в емоциите и мислите на поляците от наше време, и колко нелесно, ако изобщо възможно, е човек да се избави от това бреме: „Баща ти режеше евреите с трион…“

И ето, идва следващата крачка. Да, известно е, че на територията на Литва са се провеждали масови убийства на евреи, и то също не без участието, или дори при участието най-вече на литовците-„съседи“. Но колко и кои точно са били убийците? Книгата на публицистката Рута Ванагайте „Своите“, в която тя прави опит да започне да дълбае истински – слой след слой – във вече известните истории, в това число и биографиите на хора, считани за национални герои и борци с окупаторите-комунисти, ѝ създаде множество проблеми.

Дискусията, както и в Полша, вече е започнала, но личната история на Ванагайте завършва с това, че издателството Alma Littera е прекратило договора с нея върху всички нейни книги, а не само върху най-скандалната. В края на миналата година в разговор с журналистката Маша Гисън в Ню Йорк, Рута Ванагайте признава, че се страхува да се върне обратно в родината – толкова голям е станал мащабът на кампанията срещу нея.

Автор: Андрей Колесников

Прочети още...

Чистки и параноя (Ела Джордж за „новата“ Турция на Ердоган) – част 2

За „Ергенекон“, наречена по името на митичната долина от тюркските легенди, се твърди, че е тайна организация, чиито членове, пенсионирани секуларистки военни офицери, са планирали преврат. Възможно е да има някаква истина в твърденията, че някои бивши военни са обмисляли подобна идея. През 2007 г., либералното списание Nokta публикува поредица от документи, които нарече „дневници за преврат“, написани от Йозден Йорнек, бивш шеф на турските военноморски сили, в които се описват планове, изготвени заедно с бивши командири на военновъздушните сили и армията, за евентуален преврат през 2004. Ето защо първоначалните обвинения срещу „Ергенекон“ изглеждаха достатъчно правдоподобно и през 2007 бе започнато разследване на предполагаемите им [антиправителствени] дейности. Първите обвинения срещу 86 обвиняеми бяха описани през юли 2008 с големи подробности в документ, наброяващ почти 2500 страници. Това беше първият мащабен опит на ПСР да използва прокурорските сили, за да прочисти противниците си. Военни офицери, журналисти, опозиционни политици и обществени интелектуалци бяха арестувани, обвинени в участие в заговор и хвърлени в затвора (в пред-съдебно задържане). Между 2008, когато бяха подадени първите обвинения, и 2011, бяха задържани повече от петстотин обвиняеми. Друг предполагаем план за преврат (известен като плана „Балиоз“ или „Боен чук“) доведе през 2012 до затворнически присъди за повече от триста заподозрени. В затвора Силиври бе създадена масивна нова съдебна зала с капацитет от над седемстотин души, за да могат да се провеждат масови процеси. В хода на делата някои от най-известните турски журналисти, включително Ахмет Шик и Недим Сенер, бяха арестувани на основание, че са подкрепяли конспирациите. Обвиненията се основаваха на това, че Сенер беше писал за официално съучастие в убийството на турско-арменския журналист Хрант Динк, а Шик беше публикувал репортаж за проникването в полицията на членове от движението Гюлен – религиозна група, водена от живеещия в чужбина духовник Фетула Гюлен, с която в онзи момент ПСР се намираше в тесен съюз. Накратко, „Ергенекон“ и свързаните с него съдебни процеси се превърнаха в средство за заглушаване на несъгласието и за прикриване на доказателствата за неправомерно поведение на ПСР.

Автор(и): Ела Джордж

Прочети още...

Чистки и параноя (Ела Джордж за „новата“ Турция на Ердоган) – част 1

Изборите, които се проведоха на 24 юни, изтеглени напред от края на 2019 г., по решение на президента Реджеп Тайип Ердоган, идват след период на репресии и страх, който представлява най-сериозният разрив в историята на турската република. През последните две години повече от 100 000 души бяха задържани, а десетки хиляди чакат животите им да бъдат обърнати с главата надолу чрез публикуване на нов спешен декрет или просто чукане на вратата. Иззети са десетки милиарди активи и около 150 000 души са „прочистени“, като са загубили не само работата, но и паспортите си (както и онези на съпрузите/съпругите им). Те са маркирани като заплаха за националната сигурност и стават безработни. Често те губят жилището (свързано с държавна работа) и пенсиите си. В Турция винаги е имало сериозно държавно насилие, насочено против гражданското общество, но когато поредната хунта е налагала военно положение, като минимум винаги е имало надежда, че завръщането на цивилното правителство ще доведе до нормализация. Днес Турция е едно дълбоко травмирано общество. Чистките и арестите са игра на лотария: един от поддръжниците на петиция, призоваващ за мир с кюрдите, бива прочистен от сферата на висшето образование, докато друг остава на работа, макар и в постоянна несигурност. Някой е задържан за получаване на ипотека от вече отчуждена банка; друг, който е имал сметка в същата банка, не е засегнат. Днес турците са изправени пред капризите на една произволна власт, без да имат възможност да прибягнат до нещо, което прилича на върховенство на закона.

Автор(и): Ела Джордж

Прочети още...

Нелибералната революция в Източна Европа

През 1991 г., докато Западът е зает с празнуване на победата си в Студената война и очевидното разпространение на либералната демокрация по всички краища на света, политологът Самюъл Хънтингтън отправя предупреждение против прекомерния оптимизъм. В статия за списание Journal of Democracy, озаглавена „Третата вълна на демокрацията“, Хънтингтън посочва, че двете предишни вълни на демократизация – от 1820-те до 1920-те и от 1945 до 1960 – са били последвани от „обратни вълни“, в които  „демократичните системи са били заменени… от исторически нови форми на авторитарно управление“. Възможна е и една трета обратна вълна, смята той, ако новите авторитарни велики сили успеят да демонстрират продължителната жизнеспособност на недемократичната власт или „ако хората по света започнат да гледат на Съединените щати“, дълготрайният основен ориентир на демокрацията, „като на залязваща сила, затормозена от политическа стагнация, икономическа неефективност и социален хаос“.

Хънтингтън почина през 2008 г., но ако би бил жив днес, сигурно и сам би бил изненадан да види, че либералната демокрация е застрашена сега не само в страни, които през последните десетилетия са преминали през демократични преходи, като Бразилия и Турция, но и в най-утвърдените демокрации на Запада. Междувременно, авторитаризмът се появи отново в Русия и се засили в Китай, докато авантюризмът във външната и поляризацията във вътрешната политика на Съединените щати драматично увреждат глобалното влияние и престижа на страната.

Автор(и): Иван Кръстев

Прочети още...

Хомо Орбаникус

Подобно на всички други популисти, Виктор Орбан няма никакви затруднения да се представя като потискан борец срещу „елитите“ – предимно „сенчестите“ такива, които заплашват нацията с „глобалистките“ си мрежи. През миналата есен правителството проведе злостна кампания срещу унгарско-американския фондов мениджър и филантроп Джордж Сорос, твърдейки, че неговата „империя“ се стреми да отправи един „последен удар срещу християнската култура“. Струва си да си припомним, че Орбан е първият голям европейски политик, който подкрепи Тръмп (чиято победа той отбеляза като „завръщане към реалността“, право в лицето на политическата коректност и либералното лицемерие). Унгария, разбира се, не е САЩ, но страната показва ясно как действат популистите с достатъчно власт, когато правителството е в техни ръце.

Автор(и): Ян-Вернер Мюлер

Прочети още...

Прочистването на сложното полско минало

В Полша, както и буквално във всяка друга страна, която е била окупирана от враждебни сили, мъртвите са обезпокояващо присъствие – не просто защото са мъртви, а защото припомнянето на реалното им присъствие означава да се припомни и унижението от вида решения, които хората са били принудени да вземат във военно време. В заявлението си историците от полския Институт за национална памет изказват удивителното твърдение, че „истината никога не унижава“. Но, колкото и да ни се иска да седят мирно в ролята на мъченици (или престъпници), мъртвите винаги носят със себе си една обезпокоителна смесица от вина и невинност. Някои от полските бойци, които са се борили против нацистите и комунистите, са участвали и в акции за унищожаване на евреи. Хората, чиято идентичност и национална гордост е обвързана с онези бойци, могат (с немалка вероятност) да се почувстват унижени от този факт. В една демокрация тези сложни реалности на човешката история не могат да бъдат оставени на оценката единствено на държавни служители.

Автор(и): Алиса Валес

Прочети още...

Русия след Путин

В прочутата „дълга телеграма“ на Джордж Кенан, изпратена през 1946 г. до американския държавен секретар Джеймс Бърнс, която поставя началото на американската политика на „сдържане“ спрямо Съветския съюз, името на Йосиф Сталин се споменава едва три пъти. Независимо от факта, че по онова време съветският лидер управлява страната си като истински император. Още докато Сталин е в апогея си, Кенан съумява да очертае политическото поведение на Съветския съюз след Сталин, без да има ни най-малка представа нито кога съветският лидер ще слезе от сцената, нито кой ще го замени. Можем ли със същата яснота да предвидим каква ще бъде Русия след слизането от сцената на Владимир Путин, без да знаем нито кога и как той ще слезе от сцената, нито кой ще го наследи, нито какъв ще бъде международният контекст, в който този преход ще се случи?

Ще опитаме да го направим, колкото и рисковано да изглежда това в момент, когато Путин се кани да започне нов мандат като президент. Въпреки че с лекота ще спечели изборите през март 2018 г., победата му ще ознаменува началото на „епохата след Путин“ в руската вътрешна политика, дори и той да продължи да взема решенията в руската външна политика, което е почти сигурно.

Автор(и): Иван Кръстев, Глеб Павловски

Прочети още...

Пренаписването на историята в Източна Европа

Полша не е единствената посткомунистическа страна, която се опитва да представи по нов начин историята на ролята си във Втората световна война и да защитава собственото си разбиране за това какво е било участието ѝ в Холокоста. Критиците на подобни политики казват, че те фалшифицират историята; защитниците им пък настояват, че те представляват нормална и необходима фаза от изграждането на държавата или дори смели опити за запазване на историческата истина. Всъщност подобни събития имат само малко общо с историческата точност или изграждането на държавата. Скорошният подем на опитите за преоформяне на историческата памет е задвижван от три взаимно свързани фактора: намаляващото влияние на институциите на ЕС, възхода на крайнодесните партии и увеличаващите се напрежения с Русия.

Автор(и): Волха Чарниш и Евгени Финкел

Прочети още...

Отвъд голямото разтуряне: сигурността най-после се завръща в Европа

И така, едва ли беше голяма изненада, че след 2016 – годината на Голямото разтурване – 2017 се оказа за Европа още една година-бъбречен-камък: тя донесе болки, но и облекчение. Болестта се оказа несмъртоносна. И макар че никой от многобройните проблеми, които бяха предизвикали дълбоки пукнатини в Съюза – кризата на Еврозоната, руско-украинският конфликт, тежкото положение на бежанците – не си е отишъл, то в хода на последната година европейските икономики растяха уверено, безработицата намаляваше, а социологическите допитвания по целия континент регистрираха възстановено доверие в бъдещето на Европа. Напълно неочаквано, през 2017 про-европейците бяха ония, които поеха инициативата. Cambridge Dictionary обяви „популизъм“ за дума на 2017-та година. През 2015 такава дума беше „остеритет“, а през 2016 – „параноичен“. Параноята, породена от остеритет, доведе до популизъм. И през 2018 популизмът едва ли ще изчезне. Резултатът от италианските избори през март би могъл отново да промени настроението в Европа. Но онова, което направи 2017 различна, беше появата на про-европейски популизъм: едно политическо движение, което комбинира идеята за Европа с настояванията за промяна.

Автор(и): Иван Кръстев

Прочети още...

„Заробени“ в историята

В Македония, като югославска република, от 1945 до 1991 г. е насаждана версия на „македонизъм“, която е далеч от идеите на „преродбениците“, от ТМОРО/ВМОРО и Илинденци, както и от междувоенната ВМРО. Този македонизъм е дори твърде различен и от първия етнонационален, който идва от комунистическата ВМРО (об.) За тях македонската нация произлиза от българската и в един момент просто се е обособила от нея. В България пък от началото на 60-те години започва под ръководството на БКП и Тодор Живков да се развива един изключително строг национализъм, в който няма място за никакви нюанси и специфики и не е в състояние да види динамиките в процеса на националното изграждане.

Автори: Боян Лазраевски, Стефан Дечев

Прочети още...

Правенето и развалянето на революциите

Революцията от 1917-21 играе важна роля в най-новата глава от историята на украинските политики на паметта, започнали през 1991. Официалните възпоменателни политики на украинското правителство и Украинския институт за национално припомняне (УИНП) интегрират Майданската революция и продължаващата борба срещу агресията на изток в един широко приет разказ на борба за национално освобождение. От тази гледна точка Майданът е продължение на Украинската революция от 1917-21, която е била победена от болшевишка Русия. Това гледище съвпада безпроблемно с официалната политика на декомунизация, започната през 2015 и целяща да отстрани съветските символи, както и да забрани комунистическата идеология, като по този начин изглежда се превръща в последния акт на деколонизация за онези хора в Украйна, които вярват, че сто години по-късно историята е дала на украинската нация втори шанс.

Автор(и): Татяна Журженко

Прочети още...

От нацизъм към „никога повече“

Следвоенните германски опити за изграждане на нова идентичност не могат просто да прескочат Третия райх, сякаш той изобщо не е съществувал. В края на краищата германците трябва да се изправят лице в лице с нещата, които хитлеровият режим е извършил в тяхно име. Този процес е несигурен и колеблив в началото, а освен това и силно усложнен от разделението на страната по време на Студената война. През последните десетилетия обаче Германия постигна нещо безспорно впечатляващо: едно колективно приемане на моралната отговорност за ужасяващите престъпления от близкото си минало. Страната дава видим израз на това приемане чрез запазването на материалните следи от нацистката епоха и изграждането на нови мемориали на неговите жертви. Тези мемориали имат нещо повече от просто символична функция: пред лицето на заплахата, идеща от все по-влиятелните крайнодесни групи и партии (които отхвърлят настоящите германски норми на толерантност и призовават към край на онова, което смятат за „осрамване“ на германците и насърчават към заплашителни форми на исторически ревизионизъм), тези паметници на миналото служат като постоянни, неизбежни и интуитивни напомняния за истината.

Автор(и): Ричард Дж. Еванс

Прочети още...

Какво означава „да зачеркваш миналото“ в Германия?

Наказание по германски: Бьорн Хьоке, печално-известен крайнодесен германски политически активист, трябва сега да изпитва на собствения си гръб какво означава да се опиташ да зачеркнеш миналото в модерна Германия. След като миналата година на политически митинг в Дрезден беше заявил, че Германия е единствената страна в света, където хората издигат паметници на собствения си позор (нещо, което е фактически невярно), той се превърна в една от най-ненавижданите фигури сред германските политически среди. Но това едва ли го е обезпокоило особено много – нещо, което пък едва ли може да се каже за изненадата, която го очаква тия дни, когато ... погледне от прозорците на собствената си къща (Хьоке живее на село). Колектив от германски артисти е издигнал малко копие на Мемориала на убитите Евреи от Берлин директно пред къщата на Хьоке, на специално нает за целта парцел земя…

Автор(и): Катрин Бенхолд

Прочети още...

Сталин, Путин и Западът

Историята на Русия е белязана от страдание, бедност и насилие. До ден-днешен страната тегне под бремето на своето минало. С какво е по-различна Русия? И как трябва да се отнася Западът към нея? Интервю на „Нойе Цюрхер Цайтунг“ с германския професор Йорг Баберовски, специалист по източноевропейска история:

Автор: Йорг Баберовски

Прочети още...

Германци, повече или по-малко

Двадесетата годишнина на германското обединение беше белязана от обичайния рунд на недоволна интроспекция относно това дали Оситата (източногерманците) и веситата (западногерманците) наистина стават един народ, но дори и на германците изглежда вече започва да им писва от това. Така че, вместо това и оситата, и веситата изглежда са хванали книгата на Тило Сарацин и са започнали заедно да реват срещу тези проклети мюсюлмански имигранти. За разнообразие те реваха също и против разпуснатите гърци, ирландци, португалци, италианци и т. н., които искали от пестеливите, здраво работещи германци, да платят за спасяването на Еврозоната. Ако бихме били нелюбезни, то сигурно бихме могли да кажем, че вътрешното обединение на германците върви добре, благодарение на тези два набора от козли на отпущението. Няма нищо по-добро от общите врагове, когато става дума за обединяване на хората.

Автор: Тимъти Гартън Аш

Прочети още...

Мемориалът на Холокоста в Берлин: монументална или критична памет?

Полемиката, заобикаляща Мемориала на Холокоста е насочена не само към артистичното оформление на самия мемориал; както и при по-ранните дебати около Бухенвалд и Новия караул, тя се върти около въпроса за най-подходящото припомняне на националсоциализма. Докато в началото критиката се съсредоточава върху грандиозните размери на предложения мемориал и проблематичното изписване на имена, по-късно се появяват и по-големи въпроси, свързани със самата (липса на) необходимост от подобен мемориал в Берлин. Мемориалът на Холокоста повдига трудния въпрос за това дали мемориалите и паметниците изобщо се издигат като алиби, което прави удобно влагането на паметта в камък, а след това оправдава забравянето ѝ, а също дали паметниците могат да подхранват каквато и да е критична памет.

Автор(и): Шаван Катàго

Прочети още...

Преодоляване вируса на национализма

Писателката Славенка Дракулич е прекарала голяма част от кариерата си в опити да отразява случилото се в Югославия през 90-те години. Колко трудна борбата с „националистическия вирус“ тя показва в книги като „Балкан експрес“ (1993), „Както ако не съм там“ (1999) и „Те не биха наранили една муха“ (2004). В светлината на политическото развитие в Испания, тя разговаря с испанския онлайн вестник „El Confidencial“ за потенциалните опасности в каталунската криза.

Автор(и): Славенка Дракулич

Прочети още...

Германия и уроците по историческа отговорност

Съжденията по повод Украйна, където тя се подлага на други стандарти – не че страната е някакво красиво, чудесно във всяко отношение място; такова тя не е – но използването на език, според който няма такова нещо като украинска нация или дори украинска държава; ако всички тези неща бъдат казвани без директна конфронтация с германския опит за поробване на украинците, то тези думи не могат да бъдат невинни, тези думи трябва да бъдат премислени исторически в Германия.

А в тази връзка има и още един проблем, който ще спомена на последно място. Изкушението за германците да бягат от отговорност, което винаги е много голямо, се насърчава именно от руската външна политика. Руската външна политика в момента се състои в разделяне историята на Съветския съюз на две части. Едната от тях е добрата, която е руската част, а другата, лошата, е украинската.

Мога да обобщя това за вас по-бързо, отколкото го правят официалните декларации на руската външна политика: освобождение – руско; колаборация – украинска.

Това е линията, която те следват много последователно – и, в тази страна [Германия], с голям успех.

Автор: Тимъти Снайдър

Прочети още...

Не без нацията ми

Нациите и техните държави, твърдят, са „социални конструкти“. Ала това не означава, че могат по всяко време да бъдат деконструирани. Семейства, бюрокрации, акционерни дружества също са социални конструкти; въпреки това те не могат да бъдат премахнати. Ако ще градим общ европейски дом, в него трябва да има място за европейските нации. Без тях, европейски политически ред няма да има; такъв ред е възможен само с тях, чрез тях и на тяхната основа.

Автор: Волфганг Щреек

Прочети още...

Иван Кръстев: Източноевропейците тълкуват събитията с безпокойство, дори с ужас

Новата революция през XXI в. е миграцията – не революция на масите от ХХ в., а разрушаващата граници революция на индивиди и семейства. Тя не е вдъхновена от идеологически описания на светлото бъдеще, а от снимките в интернет на живота отвъд границата. За да успее, тази нова революция няма нужда от идеология, политически движения или водачи. За мнозина злочести хора прекосяването на границите на Европейския съюз е много повече човешка необходимост, отколкото въпрос на утопично бъдеще. Все повече хора възприемат промяната като смяна на страната, в която живеят, а не като смяна на нейното правителство. Проблемът с революцията на миграцията, както и с всяка друга революция, е способността ѝ да вдъхновява контрареволюция. В този случай тя вдъхнови надигането на застрашените мнозинства като водеща сила на европейската политика. Тези разтревожени мнозинства се опасяват, че чужденците превземат страните им и заплашват начина им на живот. Те са убедени, че настоящата криза е предизвикана от конспирация между космополитно мислещите елити и имигрантите с племенен манталитет.

Автор(и): Юлиана Методиева, Иван Кръстев

Прочети още...

„Да се остави историята на историците!“ Но на кои?

„Аз нямам обща история с България!“, „Имаме обща история и с други държави!“, „Може да го честваме Илинден като общ религиозен празник!“, „Всеки си има национална история!“, „Нямаме обща, а сходна история!“, „Илинден е македонски!“. Това бяха само част от многото коментари и отзиви на македонски „историчари“ преди и след публичното огласяване на проектодоговора за добросъседство между Република България и Република Македония. Срещу тях не закъсняваха да се обадят и българските им колеги: „Да се спре с кражбата на история!“, „Македонизмът е изкуствена идеология, създадена от Коминтерна!“, „Този, който твърди, че македонците са отделен народ, просто не е учен!“. От студиото на БНТ Наум Кайчев обяви залегналото и в проектодоговора, че „Ние имаме обща история, единна история!“, – но без да уточни коя е тя и през кои точно периоди, – видимо имайки предвид всичко, без югославското и пост-югославско време на днешната Република Македония.

Автор: Стефан Дечев

Прочети още...

Странната смърт на либералния консенсус

Има и друга аналогия, която обяснява настоящите събития в Централна Европа по-добре от онази с междувоенните европейски демокрации. Тя е за Западна Германия от 1968, а не за Ваймарска Германия от 1933 – и в нея се открива по-добър ключ към разбирането на настоящата криза. Днес, също както и през 1968, кризата идва след две десетилетия на успешно икономическо възстановяване и период на амнезия към миналото. Преломът е неочакван и плашещ. Кризата на демокрацията от 1968 има корените си не в провала на демократичните институции, а в успеха на следвоенния западногермански проект за модернизация и демократизация. Тогава, както и днес, се е говорело за кухостта на демократичните институции и необходимостта от морална революция. В Германия тогава, както и в Полша днес, е имало призиви за „нова република“ и отхвърляне политиките на бездушния прагматизъм. Тогава, както и сега, е имало масивна трансформация на културния и геополитически контекст. Думата „популизъм“ е витаела във въздуха, а хората са изисквали повече демокрация.

Автор: Иван Кръстев

Прочети още...

Френската забрана на „буркините“ и защо тя касае не само религията или облеклото

Има нещо силно объркващо в така наречените „забрани на буркини“, които се налагат в някои от крайбрежните градове във Франция, Очевидността на противоречието – да се налагат правила върху онова, което жените могат да носят, поради това, че е погрешно да се налагат на жените правила какво да носят – прави ясно, че под повърхността със сигурност има някаква друга причина.

„Буркините“ са, по същество, бански костюми, покриващи цялото тяло, които са в съгласие с мюсюлманските разбирания за благоприличие, а преди няколко години тогавашният френски премиер-министър Мануел Валс се впусна в яростен дебат около забраната им в някои от крайморските градове на страната, обявявайки рядко срещаното облекло за част от „поробването на жените“.

Разбира се, тук не става дума просто за бански костюми. Социалните учени твърдят, че не става дума и за това да се защитават жените от патриархата, а за защита на немюсюлманското френско мнозинство от конфронтация с един променящ се свят: такъв, който изисква от тях да разширят разбиранията си за собствената идентичност, когато мнозина от тях предпочитат да ги запазят такива, каквито са.

Автор(и): Аманда Тауб

Прочети още...

Посетители

20
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 2 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 4 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 4 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 5 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 5 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 1 седмица
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 1 седмица
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 2 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 3 седмици