Дискусии – Култура

Повторната ориентализация: дихотомията „Балканите – Европа“

Назоваването като форма на отграничаване и идентификация е в основата на дълго просъществувалата биполярна опозиция на понятията „Балкани – Европа“. Назоваването, разбирано, преди всичко, като ценностно йерархично подреждане, чийто познавателен инструментариум е потопен много повече в безграничния свят на въображението, вместо да борави с реални факти, се оказва това невидимо, но трудно разрушимо градиво, което продължава да споява темелите на дихотомията Балканите-Европа. И на пръв поглед, сякаш двете названия, по подразбиране, притежават особени иманентни характеристики, нетърпящи и неизискващи никакви понататъшни разяснения. И как би могло да бъде другояче, при положение, че идеята за Европа в смисъла на държави, които споделят нормите и правилата на една обща цивилизация, губи своята самоидентичност, ако не се огледа в неподредената, лишена от изисканост и рафинирани маниери, необлагородена югоизточна половина на континента. Тази знакова предпоставеност има своята предистория.

Автор: Гергана Дончева

Прочети още...

Нови медии и обществено (съ)мнение

Непонятната зависимост и в някаква степен необичайна привързаност на хората към общественозначимата информация в свят, в който медиите вече са започнали да играят решаваща роля по отношение на индивидуалното преживяване е тезисно изразена в популярната максима на Георг Хегел, че: „Сутрешното четене на вестници е своего рода реалистична сутрешна молитва.“. В тази знакова приравненост на модерната медия и религиозния ритуал, дори и като индивидуален интимен акт, за настоящите разсъждения е важно не толкова видимото на пръв поглед „духовно преживяване“ (доколкото молитвата изкарва личността от хода на повседневните събития и му припомня съществуването на извънвремеви морален императив), колкото впечатляващата повторителност на времевия показател „сутрешно“. Явно тук става дума за циклична повторителност на действие, което се е превърнало в навик…

Автор: Юрий Проданов

Прочети още...

За вчерашния атентат във Франция, или как всичко на тоя свят е делене на плява от зърно

Получих днес кратичко съобщение във Фейсбук, след като бях публикувал там още по-кратичко траурно съобщение, „Мълча…“

Та ми пише, значи, една бойна дама с нежното име Кети Костадинова, следното:

Защо мълчи либералът, който размахваше пръст срещу нас и грубиянстваше срещу нашата „нетолерантност“?!!

Автор: Златко Енев

Прочети още...

Герои срещу сладкиши

Слухове от Загреб донесоха учудваща новина: хърватски националисти преследвали албанските сладкари и чупели витрините на техните сладкарнички. Причината, трудно постижима за обикновеното въображение, е, разбира се, патриотична – албанските сладкиши измествали прекрасния средноевропейски Kuchen. Те отнемали на средното хърватско дете леките и ефирни сладкиши на цивилизацията – не прекадено сладки, приготвяни с много сметана, битершоколад, извара и сирене, и ги замествали с неща, напълно противоречащи на хърватската природа и на природата на Европа – с понички, гевреци и боза, с ориенталските шекерлии кори на баклавите, саралиите, татлиите, с мазните, сиропести тулумбички, с небетшекери, локуми и сакъз.

Автор: Александър Кьосев

Прочети още...

Homo Balcanicus: кой e той?

Независимо от разноречието и степента на убедителност на аргументите, прилагани при „дисекцията“ на този своеобразен потенциален „Франкенщайн“ наречен условно Homo Balcanicus, съществуват няколко възлови пункта, по които изследователите от региона, без оглед на техния експертен background и предпочитана методология, вече не спорят така ожесточено, дори може да се каже, че е постигнат известен консенсус. При интерпретирането и доказването, респективно отхвърлянето, на споменатата хипотетична културна реалия, почти винаги се прибягва до употребата на три знакови понятия (балканска култура, балканска идентичност и балканска менталност), чието прекомерно и злонамерено експлоатиране в популярния и журналистическия дискурс в края на миналото столетие, предизвика мнозина сериозни учени да изразят своето категорично становище по въпроса в кратки текстове или в обширни монографии.

Автор: Гергана Дончева

Прочети още...

За неизбежната необходимост на симпатията

Започвам този текст след леко триумене. От една страна, никак не ми се иска да се впускам в онзи тип писане, който в момента изглежда определя тона на „интересните неща“ в България – тоест, изливане на помия, най-кратко казано. От друга страна, тази дребна случка предизвика в главата ми такава (буквално!) лавина от мисли, че в края на краищата реших да я пусна на воля.

Няма да го усуквам много. Тук става дума за простички неща, въпреки „културността“ на темата. Става дума за онези низички, дребни импулси, които нерядко напират у всеки от нас при срещата с непознати и заплашителни чрез големината си неща. За инстинктивното желание да ги принизим, да ги смъкнем долу, в ниското, където се чувстваме сигурни, закътани, на свой терен, у дома си. За страха пред нещата, които намирисват на Величие, колкото и спорна да е тази последната думичка.

Автор: Златко Енев

Прочети още...

Престанете да гугълствате. Нека поговорим…

Технологиите имат сериозно влияние върху отслабването на емпатията сред различните поколения. Ние сме свикнали да бъдем свързани по всяко време, но сме намерили начини да заобикаляме разговорите – или поне онзи вид разговори, които са открити и спонтанни, в които опитваме различни идеи и си позволяваме да бъдем уязвими или изцяло присъстващи. Но именно този вид разговори – при които се учим да пресрещаме погледи, да възприемаме съзнателно позата и тона на другия човек, да се успокояваме или предизвикваме взаимно – са онези, при които процъфтяват емпатията и интимността. При такива разговори ние научаваме кои сме.

Автор: Шери Търкл

Прочети още...

Да напуснеш публиката: точка на пречупване

Един от ключовите моменти в теорията на комуникациите е, че медиите и аудиторията са свързани в система и взаимно си влияят. Но когато се стигне до критическа оценка за влошено състояние на медийната среда – каквато е ситуацията в България – публиката по правило остава извън подозрение. По логиката на Уолтър Липман, който я описва като фантомна, се приема, че тя не може да действа съзнателно. Ето защо в тази парадигма на мислене хората обикновено се разглеждат само като потърпевши от дейността на медиите.

Автор: Орлин Спасов

Прочети още...

Рада Москова: Характерът е с подпис от Бога, с него, иска не иска, всеки се ражда

Музите ни напускат с пубертета. Остава  въображението, то не търси специално място – скита насам натам из божия свят, подскача на куц крак,  откъсва  цвете, хвърля се в пропаст,  плюе в лицето на битието...  Лириката не е тирамису – сиропиран десерт, а просто начин на употреба.

Автори: Рада Москова, Юлиана Костова

Прочети още...

Модернизмът: скъпият покойник

Понякога лозунгите стават действителност – и тогава става страшно. Винаги бях мислил, че формулировката на Корбюзие, според която „къщата е машина за живеене“, не е нищо повече от наперен лозунг, с каквито изобилстват манифестите на модернизма. Наивността ми се пречупи, когато миналата година ми се удаде да посетя една от къщите, проектирани от големия архитект. Парижката Вила Ла Рош не случайно е превърната в музей – вътрешността на вилата (в чиято книга за посетители попаднах на възторжения отзив на българска студентка по архитектура) притежава изльсканата, студена красота на машинно отделение. Но в нея липсва въздух, въздух за живеене.

Автор: Стоян Гяуров

Прочети още...

Не съм модел за подражание, само съм алтернатива

Лошите вести се появиха в есето ми „Към къщата на съновиденията“, която прочетох на четвъртата конференция на младите писатели, проведена в НДК през 1984 г. Помня, че по време на изказването ми Богомил Райнов стана от официалната трибуна и напусна залата. Която пък избухва в ръкопляскания, след като приключих четенето. Припомням това, не за да се фукам с късна дата, а за докажа своята непредвидливост – патосът ми на вестител на лоши новини бе към онова време, към онези порядки, към фасадния социализъм. Години по-късно се оказвам в глуповато положение – същите лоши вести ги повтарям към сегашната фасадна демокрация.

 

Автори: Румен Леонидов, Владимир Янев

Прочети още...

Нито ти, нито аз. И двете

Бременна в осмия месец казах на една възрастна жена, която седеше до мен в автобуса, че яйцеклетката, от която се оформи моето бебе, идва от яйчниците на жена ми. Не знаех как възрастната жена ще приеме това; никога не можеш да знаеш. Тя беше очарована: ама това е като в приказка! Жена ми е по-млада от мен и нейните яйцеклетки бяха по-добри и по-изобилни от моите. А щом само нашият доктор узна за съществуването ѝ, той вече и не искаше да чуе за моите яйцеклетки. Което пък беше напълно наред за мен. Наистина си беше като в приказка, да имаш бебето на друга жена, макар че съпругата ми е от онзи тип жени, които в някоя приказка биха минали за момче, биха били разкрити като жени едва след като са преминали някаква тежка проверка, в която са победили множество мъже – като са оплодили друга жена, примерно.

Автор: Мишел Тий

Прочети още...

В преследване на хартията

Удоволствието от колекционирането на книгите и перченето със собствената колекция е нещо обичайно, както сред четящите хора, така и сред онези, които се преструват на такива. Най-важната причина, поради която харчим пари за книги е, разбира се, че (евентуално) възнамеряваме да ги прочетем, но тя в никакъв случай не е единствената: освен това ние желаем да ги гледаме и да гледаме как ги гледат други хора.

Автор: Джейк Битл

Прочети още...

Папа Франциск, популярност за сметка на църквата?

Известният германски писател и есеист Мартин Мозебах е смятан за консервативен, от някои дори за реакционен католик. От години той се занимава с ролята на църквата в модерната епоха. В книгата си „Ереста на безформеността“ (2007) той критикува някои от решенията на Втория ватикански събор, който завърши през 1965 и доведе до ново позициониране на католическата църква. В интервю за списание „Шпигел“ Мозебах твърди, че папа Франциск обслужва емоциите на тълпата и с публичните си изяви се профилира за сметка на църквата.

Автор: Мартин Мозебах

Прочети още...

Понижава ли се сексуалното желание от гледането на порнография?

За разлика от Холивуд, където за всички е ясно, че гледат някаква идеализирана версия на реалността, при порнографията това разбиране често липсва. И то по много проста причина: ние не разговаряме за сексуалното удоволствие като деца, подрастващи или възрастни. То е табу, област, натоварена с чувство за вина. При липсата на други опции, порнографията се превръща в де факто начин човек да се образова в сферата на сексуалността. Както го показва и следния, взет от разговор с подрастващи цитат (част от изследване, проведено през 2014 от Boston University School of Public Health, под ръководството на Емили Ротман): „Без порно нямаше да знам и половината неща, които знам сега.“

Автор: Мария Коникова

Прочети още...

Необяснимото престъпление на Андерс Брейвик

В много отношения за мен е отвратително да пиша за Андерс Беринг Брейвик. Всеки път когато името му се появи публично, той получава каквото си поиска и става когото си поиска, докато онези, които е убил, за чиято сметка е „утвърдил“ себе си, изгубиха не само животите, но и имената си. Ние си спомняме неговото име, докато техните са се превърнали в цифри.

Автор: Карл Уве Кнаусгор

Прочети още...

Проблемът за творчеството

Макар че на пръв поглед може да изглежда парадоксално, XX век няма своя идея за творчеството, така както по-ранните епохи я имаха съвсем естествено и почти спонтанно. За Античността и класицистичния XVIII век творчеството е mimesis, подражаване, за романтичния XIX век то е преди всичко изразяване, но какво можем да кажем за XX век? Нищо, освен това, че той най-вече се колебае между две крайности: мистифициране и полемично демистифициране на художественото творчество; освен тези крайности ние, изглежда, още не успяваме да открием собствен отговор на въпроса за творчеството.

Автор: Йован Христич

Прочети още...

Подай ми камшика

На 2 юли 1789 човекът, чието официално название в затворническата крепост Бастилията е „Мосьо Шест“, се обръща към народа на Париж. Той говори – по-скоро крещи – от килията си в Кулата на свободата, при това без да си поплюва. Онези, които го държели в затвора, и режимът, на който служели, били бандити, дяволи, престъпници, та и по-лошо. Овен това били започнали вече да режат гърлата на затворниците. Нямало време за губене. Същата вечер директорът на Бастилията, който не е прерязал нито едно гърло, информира своя шеф, че ако Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад, когото 13-годишното затворничество без съд и присъда изобщо не са сломили, не бъде махнат от затвора му още тази нощ, той не може да гарантира повече сигурността му. Молбата му е удовлетворена и Мосьо Шест бива отведен през нощта в лудницата, където никой няма да обръща внимание на крясъците му. Впрочем 11 дни по-късно, след щурма на революционната тълпа, Бастилията изгубва всякаква гаранция за сигурността си.

Автор: Леланд де ла Дюранти

Прочети още...

Парадът на тичащите без пушки

Според моята ученическа представа, съветските филми, литература, публицистика и историография, на 22 юни 1941г. е започнала най-великата битка между Доброто и Злото. Нарича се „Великата Отечествена Война на Съветския народ против немско-фашистките завоеватели“. Тази битка е завършила на 9 май 1945г. с победа над Германия. Затова всяка година има Парад на победата.

В останалите страни по света най-голямата трагедия в човешката история, в която са участвали 72 държави с 1.7 млрд население и са загинали над 60 млн. души (24 млн. от тях от СССР), се нарича Втора световна война.

Автор: Любомир Калудов

Прочети още...

Музеят Истанбул и музеят на Орхан Памук

Орхан Памук избира за музей тази именно алена къща, датираща от 19-и век, която се намира посред преливаща от антикварни магазини улица в турския квартал Чукуркума (долу котки, горе – чайки, това е подразбиращата се симетрия на Истанбул). Едно от първите неща, които правят впечатление в „Музея на невинността“, създаден от Памук по името на едноименния му роман, е огромният часовник с махало, надвесен измежду етажите на зданието. Дамоклевият меч на времето тук обаче е победен от множество предмети, разказващи една колкото измислена, толкова и реална история. Колекцията включва над хиляда обекта.

Автор: Невена Борисова

Прочети още...

За религията и образованието

През последните години въпросът дали е необходимо изучаване на религия в училище периодично зазвучава или заглъхва. По времето на Народната република такъв проблем нямаше, както и не съществуваше дилемата как да се облекат децата, когато отиват на училище. Задължителното облекло може да е мрачен спомен за някого, но емблемата на гимназията даваше усещане за общност. Чак по-късно разбрахме, че между равните имало и по-равни, но това е отделна тема. И докато редица училища се връщат към школската униформа, то запознаването на учениците с религията се счита за несъществен проблем.

Автор: Любомир Калудов

Прочети още...

Паметта за изтриване

Аз не знам дали днес ние трябва да местим или разрушаваме паметници. Това, което знам, е, че когато потомците ни видят българските градове и публичните им пространства, те трябва сами да могат да си зададат въпроса каква е историята зад тях. Подобно на Деянова и Бенямин, не мисля, че силните на деня в момента трябва да вземат историята в свои ръце и да я оформят като „правилната“ или „единната“ през препострояване и разрушаване на монументални артефакти. Това, което знам също, е, че такива опити в момента се правят както от страна антикомунистичските политически сили (през желанието за разрушаване на паметници и публични пространства), така и от страна на идейните наследници на комунистическата власт (през научна реабилитация на културни репери като Людмила Живкова). Не желая този текст да служи на нито един подобен опит за едностранно манипулиране на историята. Преди време вярвах, че креативността на архитекти и урбанисти е способна да даде решения на това как публичните пространства на паметта да бъдат едновременно запазени и в тях да бъдат вложени множеството от гледни точки през плуралистичен разказ за историята. Сега не съм сигурен. Публичните пространства, наследени от комунизма, предоставят възможността да бъдат сцена за дебати, но имат нужда да бъдат превърнати в музеи там, където са в момента. Защото деградацията им трябва да спре, за да могат да продължат да изпълняват ролята си на пространства за памет и формиране на история.

Автор: Павел Янчев

Прочети още...

Рамазан – месец на благодат и спасение

Наред с Курбан Байрам в мюсюлманския сунитски календар съществува още един славен празник – Рамазан Байрам или Кючюк Байрам (Малък празник), наричан в народния фолклор още и Шекер Байрам. Месец Рамазан (или Рамадан) е деветия от лунния мюсюлмански календар (хиджра). Много древни народи от Близкия изток, между които и арабите, използвали лунния календар още от времето преди приемането на исляма като официална религия през VII в. Според този календар, в годината има 354 дни, а всяка трета година е високосна и има 355 дни. Месеците са 12, както при слънчевия календар, като нечетните месеци са с 30 дни, а четните – с 29 дни. Ислямският календар не е свързан със сезоните. Спрямо слънчевия календар всеки ден в него и всяка година се изместват с 10 дена назад.

Автор: Ибрахим Карахасан-Чънар

Прочети още...

За Нелсън Мандела и неговите български интерпретации

Господин Яни Милчаков, уважаван от мен професор-доктор, литературен теоретик и историк, българист и славист, народен представител и дипломат (цитирам по Уикипедия), имà днес добрината да публикува във форума на „Либерален преглед“ един коментар с, ще го нарека така, леко спорно съдържание. Това пък ме накара да отговоря с друг коментар, който обаче се разрасна до такава степен, пък и придоби, за предубеденото ми съзнание, една определена степен на важност, та в края на краищата реших да го публикувам на сайта под формата на отделен текст.

Автор: Златко Енев

Прочети още...

Тоталитаризмът вътре в нас

Един от най-малко изследваните аспекти на социализма засяга психическите последици от живота в несвободна среда. Някак си приемаме за естествено, че отпадането на външни ограничения и външен контрол е достатъчно, за да се роди гражданският кураж. Опитът обаче показва, че за много хора това често се оказва психически невъзможно. Защо? Как можем да познаем дали „тоталитаризмът“ е жив във всеки от нас?

Автор: Диана Иванова

Прочети още...

„Маргиналия“ помогна на берлинската ни диаспора да стане общество

Сънародниците ни определиха бившата Държавна сигурност като незаобиколим фактор в днешния живот на България, а журналистиката и (не)свободата на словото за проблем на повечето страни. Участниците в дискусията „Какво (не) се случи в прехода ни“ признаха, че в сравнение с германския дебат за отворените досиета на ЩАЗИ още през 1992 година и последвалата лустрация, България е на опашката на бившите социалистически страни в усилията и задълженията да се прочете и осмисли комунистическото минало.

Автор: Юлиана Методиева

Прочети още...

Гърция и гърците в новите български учебници по история

В тези учебници се наблюдава непремислена идеологизация, подхранват се мощни предразсъдъци и национални стереотипи – нещо, което не допринася за хармоничното съжителство на балканските народи. Не се анализират факторите, които създават области на конфликт и сблъсъци между тези народи. Нито пък се осъждат експанзионизмът, войната, насилието и, най-общо казано, идеологията на националното съперничество. В заключение можем да кажем, че едностранчивото представяне на гърка, както то се наблюдава в две групи исторически текстове, е идеологическа конструкция за най-различни видове използване след политическата повратна точка от 1989.

Автор: София Вури

Прочети още...

Две мнения за сатирата

С неизбежност възникват следните въпроси: сега, когато целият свят ми е съсед, мой непосредствен съсед по Интернет, трябва ли да правя отстъпки, или трябва да поддържам на всяка цена старата традиция на сатирата? И отново – дали е нужно една култура, която се обижда до смърт от подигравките с образ, който тя счита за свещен, да бъде осмивана като второкачествена и нуждаеща се от завличане насила в 21-ви век, тоест в моя двадесет и първи век? Имам ли аз моралното право да решавам подобни неща?

Автор: Тим Паркс

Сега, когато седмицата най-после стигна до мрачния си край (убийците и някои от техните заложници, взети съвсем не по случайност в един еврейски магазин, вече са мъртви), мислите ни отново се завръщат към неизличимата френска традиция на непокорство, традицията на Зола, поддържана през толкова много актове на насилие и толкова много граждански смутове. „Нищо свято“, беше лозунгът, изписан върху знамето на карикатуристите, които умряха и които, оказа се, станаха жертви на трагичната илюзия, че Републиката би могла да ги защити срещу гнева на фанатичната вяра. „Нищо свято“: в лекотата на ежедневието си, в удоволствието на споделения смях, понякога ние забравяме колко благородно и трудно за извоюване това мото може да бъде.

Автор: Адам Гопник

Прочети още...

Измеренията на свободата и правата на човека

Атентатът срещу „Шарли Ебдо“ е античовешки акт, който трябва да бъде осъден справедливо. Никой няма правото да посяга върху живота, който е даден от Аллах, от Господа. Това не е начин за решаване на проблемите, които стоят пред цялото човечество. От друга страна пък, е крайно време да разберем, че на този свят не сме еднакви и ще си останем различни. От тази гледна точка бих казал, че пред човечеството има два пътя – единият е: бидейки различни, да се научим да живеем заедно, да се приемаме, да сме толерантни един към друг, но преди да се приемем, трябва да се опознаем.

Автор: Мюмюн Тахир

Прочети още...

За мястото на интелектуалците в българския живот

Българското битие – или поне онази негова част, която самият аз съм в състояние да обгърна с поглед и осъзная – е пронизано открай до край от едно определящо всичко противоречие, един екзистенциален парадокс, възприеман от повечето от нас като уникален: парадоксът на себе-идентификацията чрез отрицание на собствената принадлежност към цялото.

Автор: Златко Енев

Прочети още...

Годината и нейните книги

Писателска блокада или просто мързел – при всички случаи дотук не успявам да напиша статията, над която умувам от известно време насам (условно заглавие: „Годината и нейните книги“). Това, което ви предлагам тук е просто един вид телеграфно предизвикателство, от което очаквам, хм, обратна информация. Ценността би трябвало да дойде от вашите собствени коментари, а не от кратичките редове по-долу.

И така, хайде да се опитаме да споделим тук по някоя и друга мисла за книгите, които са ни впечатлили особено силно през изминалата година (не е нужно да са били непременно нови и непознати до момента, макар че би било хубаво, ако успеем да си подскажем по някое и друго непознато заглавие).

Автор: Златко Енев

Прочети още...

Обичаят сюннет

Обрязването е стара семитска практика, позната от дълбока древност. Тази практика, която по своята същност е хирургическо прекъсване с упойка на препуциума в горната част на мъжкия член, е станала част от някои религии – главно в исляма и юдаизма. Предполага се, че това е своеобразна форма на жертвоприношение и по своята същност е една съкровена традиция и незабравим миг в живота на мъжа.

Автор: Ибрахим Карахасан-Чънар

Прочети още...

Политиката на културния песимизъм

 Патологията на културната критика – това е темата на моето изследване. Целта ми e чрез анализа на мисълта и влиянието на трима водещи критици на модерна Германия от близкото минало да разкрия опасностите и дилемата на един определен вид културен песимизъм. Лагард, Лангбен и Мьолер ван ден Брук, чиито живот и дейност ни водят от средата на XIX в. до самия праг на Третия райх, бичуват – често много проницателно и с пълно право – слабостите на германската култура и германския духовен живот. Те обаче са повече от просто критици на културната криза на Германия: те са също така нейни симптоми и жертви. Те не успяват да премахнат злото, което диагностицират и което изпитват в собствения си живот, и затова се опитват да станат пророци, да посочат пътя към национално възраждане. С тази цел те предлагат реформи, които са безогледни и брутални, и същевременно идеалистични, националистически или пък съвсем утопични. Именно този рязък преход от отчаяние към утопия прави духовния им мир така фантасмагоричен.

Автор: Фриц Стърн

Прочети още...

Закъснялата памет

Чета новините и гледам как на 23-ма души са им дадени ордени от президента Плевнелиев, затова, че са отстоявали свободата на всички нас по времето на комунизма. Половината от тях (12) на брой са вече починали, двама – Георги Заркин (1977) и Димитър Влайчев (1972 г.) са убити още 70-те години от режима. Останалите 10 обаче са починали от естествена смърт след 1989 г. Трима – Румяна Узунова (1995), Васил Узунов (1994) и проф. Йордан Тодоров (1996) през 90-те години. Шест след 2000-та година – Нури Адалъ (2004), Едуард Генов (2009), отец Благой Топузлиев (2010), Стефан Вълков (2012). А двама – тази, 2014-та година – отец Димитър Амбарев и Костадин Събев. А за Вяра Георгиева от Русенския комитет не може да се намери нищо в интернет, освен – „наградена посмъртно“. Зловещо, нали?

Автор: Любомир Пожарлиев

Прочети още...

Но-бел

Дори и ако членовете на Нобеловата академия са се почувствали подразнени когато Жан Пол Сартр отхвърля наградата им преди 50 години, те не го показват с нищо. Академиците подреждат чиниите за тържествената вечеря и казват речите си въпреки това – без присъствието на самия философ. Нобеловата награда за литература за 1964, обявява Андерс Йостерлинг – дългогодишен член на Шведската академия, самият той писател – се дава на „френския писател Жан Пол Сартр за работите му, които, богати на идеи и изпълнени с духа на свободата и търсенето на истината, упражняват мащабно влияние върху нашето време“.

Автор: Стефани Ан Голдбърг

Прочети още...

support

Посетители: 73

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Г. Джамбазов писа Още
    Поздравления! 
    От... преди 2 дни
  • Петров писа Още
    Другаря Кунев е прав.... преди 3 дни
  • Николай Колев писа Още
    Следващият текст... преди 4 дни
  • сухи писа Още
    Г-н Енев, е истинния... преди 4 дни
  • Николай Колев писа Още
    СМИ в България... преди 4 дни
  • Георги Пейчинов писа Още
    Към Kunev: Да, статията... преди 6 дни
  • Петров писа Още
    Успеха на Христо... преди 1 седмица
  • Constantin писа Още
    Great story преди 1 седмица
  • Тодор Георгиев писа Още
    Откога... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А инак хора, болни за... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря ви, хора. Не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    До Някой.

    Добър... преди 1 седмица
  • Angelov писа Още
    Bravo,bravo,bravo!!!!!Edin fantastichen... преди 1 седмица
  • Някой писа Още
    "все пак... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,като... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Евгения Иванова –... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,не се ли... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Тук има повече от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Бай Ахмед писа:
    Дедо Въсу, и ти си в...
    преди 2 седмици
  • Бай Ахмед писа Още
    Дедо Въсу, и ти си в... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    '' Преименуването е... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Златко-в резултат на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    В различни култури... преди 2 седмици
  • Kunev писа Още
    Прочетох много... преди 2 седмици
  • Свързан с корените с... писа Още
    Македонизацията не е... преди 2 седмици