От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2010 11 Stalin Jester

 

Един умен европеец, който се отправя на пътешествие в 20 век, се обръща към местните жители – щом е стигнал границата на някоя чужда страна, и след като е минал паспортната и митническа проверка – с думите: „Аз съм чужденец в тази страна. Бъдете така любезни и ми кажете, моля ви, за какво се лъже при вас в момента?“

Този анекдот е част от едно есе на родения през 1897 г. унгарски философ Бела Хамвас. То е написано във времето след войната, под звездата на „диктатурата на пролетариата“, и носи саркастичното заглавие Ода за двадесетия век. При цялото идеологическо подравняване от онова време, в източна Европа има удивителни случаи на независима мисъл.

Нови отшелници

Става дума не за многообразните неомарксистки зачатъци, нито пък за обичайното дисидентство, а за едно мислене, появило се под закрилата на анонимността, без каквато и да е връзка с властта. Неговите автори са самотници, отшелници и особняци – хора, притежаващи станалата толкова рядка в наши дни способност да се отказват от публично себепредставяне. За разлика от неомарксистите и хората, използващи под този етикет остатъчната публичност в затвореното общество, които действат под прикритието на маскировка, новите отшелници се придържат към принципа на скривалището. Те се потапят в някакъв банален професионален живот, в съответстващото му ежедневие. В жаргона на тайните служби: те минават в нелегалност.

Така и Хамвас, който вече притежава солидно реноме като есеист по времето, по което сталинизацията се подема в Унгария. Като непосредствен повод за изключването му от обсега на публикуваното служи една негова студия върху авангарда, публикувана през 1947, в която той проследява метафизическите основи и магическите корени на това явление – с което си спечелва гнева на пазача на просвещението Георг Лукач. Хамвас губи работата си като библиотекар, напуска Будапеща и започва да живее в провинцията като работник. Чак до края на живота си през 1968 той непоколебимо продължава с есеистичните си авантюри, без да може да публикува каквото и да е. Наследството му бива публикувано едва през 1980-те години. Днес Хамвас е култ.

„Истината не е обективно предписание, а изискване, чрез което ние сме безусловно подчинени на императива на собствения си вътрешен живот“. Тази максима на непреклонността произхожда от чешкия историк на идеите Ян Паточка (1907–1977). Ученикът на Хусерл започва още по време на Втората световна война с широкомащабни студии върху духовно-историческия произход на модерността между Ренесанса и Романтиката, в които той видимо прехвърля тежестта от прекъсванията върху преходите.

Философът Карел Козик разказва следната история за упорития мислител: „По време на една от разходките ни из пражките квартали Бревнов и Страхов, Паточка внезапно спря на място и ми каза: ‚Вижте, понякога се чувствам ужасно объркан, когато си представя колко много приличам на Комениус в едно отношение: и двамата сме шутове.‘“ Козик прибавя към това: „възвишени шутове, които разпространяват мъдрост.“

Последната студия на Паточка от 1976 носи показателното заглавие Въпросът за смисъла в епохата на нихилизма. Философът става говорител на Харта 77 заедно с Вацлав Хавел – за него един неуспешен опит да премахне анонимността от пътя на политиката. В този момент диктатурата все още не може да бъде разтърсена из основи. За това ще бъде необходимо още повече от едно десетилетие. Паточка умира през 1977, след един от разпитите на тайната полиция. Неговата идейно-историческа мярка определя не на последно място моралния лозунг на Хавел за „опита да се живее в истина“.

Възможното

Две понятия определят по особено силен начин живота на мислителите от скривалището: библиотеката и меланхолията. Това важи и за Александър Драгомир в Румъния. 27-годишният ученик на Хайдегер е отстранен от докторския семинар на майстора чрез повиквателна от румънската армия през 1943 г. След войната той не успява повече да излезе от Румъния. Занимава се с професии, които не правят впечатление, най-вече по строежи, и в края на краищата, благодарение на езиковите си познания, става преводач на един от шефовете на експортна фирма от областта на дърводобива.

В продължение на десетилетия Драгомир записва мислите си, най-често в стил на афористична краткост и стегнатост, но също и като подготовка за нещо по-голямо, до което той никога не стига. Той, който живее в спряното време на диктатурата, е ангажиран особено силно от идеята за Хронос. Една от записките му започва така: „Миналото ни е дадено, бъдещето – не. Но в известен смисъл то също ни е дадено. Онова, което ни е едновременно и дадено, и не, е възможното.“ Драгомир умря през 2002 г. Фрагментарните му записки се публикуват посмъртно в Букурещ, дотук в четири тома.

Единственият, който успява да реализира възможното по някакъв реален начин в политиката, е Йозеф Тишнер (1931–2000), духовен водач и свещеник на профсъюза Солидарност в Полша. Там свободата на философията е и далеч по-голяма, отколкото в останалия Източен блок. Така могат да просъществуват, редом с логиката и аналитическата школа във Варшава, също и католическото мислене, под покрива на църковния университет в Лублин и теологическата академия в Краков, както и феноменологията на Роман Ингарден. Тишнер е покровителстван от Ингарден. Успявайки да извлече от философията на драмата едно разбиране за човешката драма, по-късно в проповедите си той съумява да развие и представи етиката на Солидарност, обвързана с бунта. С Тишлер в обществата на източна Европа се завръща не-доктирнерната философия. Разбира се, с това проблемите на източноевропейското мислене не бяха разрешени, нито по отношение на самото него, нито пък по отношение на западната философия, но поне назоваването на нещата с истинските им имена беше направено отново възможно.

 

 

Рихард Вагнер (род. 1952) е немски журналист и автор, роден в областта Банат, Румъния. Понастоящем той живее в Берлин. Книгата му Немският хоризонт. За съдбата на една красива страна беше публикувана от берлинското издателство Aufbau през 2006 г.

Pin It

Прочетете още...