Преди няколко години беше формирана една група от арабски интелектуалци, чиято цел беше да се изследва икономическото неразположение – подхранвано от висока безработица, масивна неграмотност и анемичен БНП – което измъчва голяма част от мюсюлманския и арабски свят. Тяхното изследване от 2002 г., „Доклад за развитието на арабското общество: Създаване на възможности за бъдещите поколения“ си остава една от най-трезвите самооценки на онова, което не се е получило добре в арабските икономики, както и причините за него. Авторите на доклада се оплакват от „впримчените умове“ и „окования потенциал“ на нации, които отказват на гражданите си основни граждански права.
Тяхната откровеност не може обаче да прикрие едно фундаментално извъртане: в доклада не се споменава културната враждебност против религиозната свобода и плурализма, която разяжда арабските общества. Това умствено състояние на отричане не позволява на мюсюлманските лидери да разпознаят силната връзка между икономическото благополучие и религиозната свобода.
Християнските реформатори от 17 век всъщност са сред първите, които разпознават важността на свободата на съвестта за стабилността и икономическото благополучие на държавата. Томас Хелуис (1550–1616), един от ранните водачи на Английските Батписти, създава най-принципната защита н а религиозната свобода за своето време. В своята Кратка декларация за мистерията на неправдата (1616) той настоява, че религията на един човек не е работа на краля, и че хората от всички вери – „били те еретици, турци, евреи или каквито и да е“ – трябва да бъдат оставени на мира. Ако на всяка секта се даде свободата на богослужение, би имало далеч по-малко спорове и кавги. „Наблюдавайте нациите, където свободата на религията е позволена“, пише той, „и вие ще откриете, че под небесата няма по-процъфтяващи и благополучни нации от тях.“
Някои от най-провокативните изказвания в полза на търпимостта от онова време идват от светски хора, чиито професии ги убеждават в предимствата на плурализма. Хенри Робинсън (1605–1664), търговец и син на богат лондонски търговец, пътува навсякъде по континента. В произведения като Свободата на съвестта (1643), Робинсън разглежда правото на собствена преценка по въпросите на религията като най-важно за човешкото благополучие, сродно с правото на частна собственост или частно предприемачество. Тези права са свързани едни с други и потискането на религиозната свобода води до тежки последици в икономическата сфера. Една преследваща държава, пише той, е принудила пуританите да напуснат Англия и „да вземат със себе си своите дарби, способности и производители в други страни, за най-голяма вреда на тази общност.“ Икономическа разруха, предсказва той, ще бъде съдбата на нациите, които отнемат собствеността на своите граждани или ги прогонват в изгнание заради религията им.
Това са радикални идеи за Европа от 17 век. Договорът от Вестфалия приключва религиозните войни на континента, но само с цената на създаване на национални църковни учреждения, разполагащи със свободата да измъчват и наказват религиозните малцинства в собствените си граници. Католиците са първите, които развиват както теорията, така и механизмите на религиозното преследване; протестантите, макар и не толкова брутално систематични, последват същия нерадостен пример. И двете традиции основавават политическата и социална стабилност на религиозното подчинение: на несъгласието се гледа като на инкубатор за размирици.
Множество фактори обясняват триумфа на религиозната толерантност в Европа. И все пак историци като Джон Кофи смятат, че повишаващото се благосъстояние „вероятно е имало сериозно въздействие върху религиозните манталитети.“ В книгата си Преследване и толерантност в протестантска Англия Кофи отбелязва, че през последните десетилетия на 17 век – когато дебатите около религиозната свобода достигат до кресчендо – се наблюдава икономически бум. Англия преживява комерсиална революция малко преди своята Славна Революция, съпътствана от процъфтяване на търговията и покачване стандарта на живот. Това се случва едновременно с бързото нарастване на броя на религиозните секти, което подкопава страха, че духовното разединение и ересите приканват божието наказание. Междувременно, икономическата динамика на Холандската република – най-толерантната към религиите страна в Европа – подпомагат създаването на един нов наратив. „Благополучието и толерантността започват да бъдат разглеждани като близнаци, а не като смъртни врагове“, пише Кофи.
Това може и да е леко преувеличено, но няколко известни реформатори от онова време поддържат именно такова гледище. Питър Пит (1630–1699), адвокат и политик, казва, че най-добрият начин да се привлекат предприемачи в Англия и да се развие търговията, е да се създаде едно отворено, доброжелателно общество – „което не може да се направи, без да им се даде свобода на съвестта“. Неуморният квакерски агитатор, Уилям Пен, смесва теологически, морални и практически аргументи в подкрепа на толерантността в своя Великият случай на свободата на съвестта (1670). Неговият трактат включва икономическа критика на религиозните институции и техните законови режими. Наказателните закони срещу религиозните разномислещи, смята Пен, често докарват семейства до бедност, ограбвайки по този начин обществото от продуктивна икономическа дейност. „Такива закони са толкова далеч от нещо полезно за страната, че тяхното изпълнение ще бъде нейна сигурна разруха, в приходите, а следователно и в мощта й“, пише той. „Защото там, където има упадък на семействата, ще има и такъв на търговията, на богатството, а в края на краищата и на силата и властта.“
Макар и да представляват мнение на едно малцинство, тези гласове на толерантност намират мощни защитници сред класическите либерални политически мислители като Джон Лок. В Писмо относно толерантността (1689) Лок обяснява, че сектантските владетели, упълномощавайки икономическото обедняване на несъгласните, завинаги нарушават спокойствието и реда на правителствата и обществата. Докато правителствата изискват религиозно единомислие, то не може да има „мир и сигурност, нито дори най-обикновено приятелство“ сред членовете на гражданското общество. „Никой следователно … нито отделните лица, нито църквите, нито дори общностите, нямат никакво справедливо право да си отнемат гражданските права и светски блага едни на други, под претекста на религията.“
Прозренията на тези религиозни мислители в крайна сметка получават поддръжка и от светските социални науки. Брайън Грим, един количествен социолог към Форума Пен за религия и обществен живот, е сравнил различни социо-икономически индикатори с мерките за религиозна свобода в повече от 100 страни. Грим внимава доста да не стига до изводи за причинна следственост между религиозната свобода и икономическо благосъстояние. И все пак неговото изследване разкрива една взаимозависимост, подтикваща към директно предположение: „Една регулирана и ограничителна религиозна икономика не е от полза за всички деца на Бога.“
Дори либертарианският институт Като, който обикновено не обръща внимание на религията, е започнал да изследва този въпрос. Пишейки за CatoJournal, учените Айлън Алон и Грегъри Чейс твърдят, че международният бизнес би трябвало да се чувства загрижен от проблема, тъй като „той засяга цялата бизнес-обстановка, политическите отношения между страните и потребителското усещане на компаниите, вършещи бизнес в страни, които потискат религиозната свобода.“ Техните открития – основаващи се на индикатори за икономическа и религиозна свобода в 75 страни – изглежда доказват правотата на християнските реформатори от времето на Лок. „Макар и резултатите ни да не са окончателни, те подсказват, че религиозната свобода има положително въздействие върху благополучието на една страна.“
Тези факти изглежда все още са изгубени за множество мюсюлмански интелектуалци. Те се оплакват от „отнемането на човешки способности“ в арабския свят, но оправдават режими, които лишават хората от техните естествени права. Те свързват икономическия растеж с нови форми на „социално сцепление“, но толерират политически устройства, които гарантират социално напрежение. Те дори призовават към „фундаментално преосмисляне“ на начина, по който арабските страни би трябвало да подходят към културното и религиозно многообразие – но отказват да преосмислят собствените си предпоставки относно естеството на религиозната вяра или моралните изисквания на човешкото достойнство.
Не необходим непременно един скок на вярата[1] – а може би просто малко повече историческа памет – за да се разбере, че това не е пътят към икономическото развитие. Напротив, това е дългото и добре познато отклонение, водещо към постоянна стагнация.
[1] В повечето теологически доктрини: акт на вяра в нещо без наличието на емпирически доказателства. Бел. пр.
