Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Когато се каже национализъм, обикновено човек си представя драматични неща – войни, кланета, саможертви. Тази му версия, възпявана от официозната култура, днес намирисва на нафталин. В представата ни изплуват тежки бронзови паметници и държавни мъже поднасят венци или по-точно оправят лентичката на поднесените от войниците такива; зазвучават оди, товарещи ни с чувство на вина заради едни или други мъки от миналото; спомени от патетичните суперпродукции около предполагаемата 1300-годишнина, където съответният владетел е мъдър държавник като другаря Живков. Тази култура се оказа най-автентичното наследство на комунизма и днес както масовият гражданин, така и ресорните институции жадуват възраждането й.

Но националното има и един съвсем всекидневен образ, който го прави невидимо и самоочевидно. Става дума за автоматичното белязване на нещата около нас, за класирането на света по национален признак, сякаш той си е някаква природна даденост. Така българското сирене изглежда естествено различно от гръцката фета, а виното от Мизия и Тракия се озовават в една категория за разлика от тези на южния и северния бряг на Дунава, които попадат във владение на две различни държави. Очевидно въпросът не е във вкуса, но тогава в какво?

В културата подреждането по национален признак процъфтява още от деветнайсети век, известен като „века на нациите“. Два принципа управляват тази култура: сравнението и състезанието. Взимате например световните изложения, където от 1867 нататък страните излагат не само техническите и индустриалните си постижения, но и своите културни особености, стилизирани и опростени за разсеяния посетител. Така до швейцарската хижа стои тунизийското кафене, до босненската къща – японската градина. Масовият туризъм, и той възникнал към средата на този век, е същото начинание, с тази разлика, че автостилизацията се извършва у дома, върху самата уж автентична реалност, а сравнението дава рекламната листовка, предлагаща различни дестинации.

Върху същите принципи започва да се гради и високата култура. Вземете Нобеловата награда за литература, учредена през 1901 от създателя на динамита. Ако се замислите, не е очевидно международен комитет да определя значението на даден национален писател. За да се убедите в абсурдността на начинанието, представете си такъв комитет да класира, примерно, светците от различните религии – „първа награда за цялостната си жизнена дейност получава... св. Франциск от Асизи!“ Очевидно нобеловата награда не мисли литературата в нейната жива, дълбока връзка с общността. Литературата е дисциплина от световното състезание, възвестено от модерността. Всеки народ трябва да има своя голям национален поет, своята сага, своите символисти и сюрреалисти. Не защото има потребност да ги чете, а защото това са престижни обекти в международния обмен. Колкото повече взаимоотношения имат страните, толкова по-остро стои проблемът с това кой какво „има“, какво е „дал на света“ и какво му се „признава“.

Един съвременен вариант на културното сравнение/състезание е конкурсът „Евровизия“, където лекият жанр оголва и все по-еднозначната прилика между културата и спорта. Вече не жури от специалисти, а самите граждани на съответните страни с гласуването си ще се преборят за най-близкия до националните „интереси“ кандидат от друга страна. Култура ли е всичко това, или някакъв теле-ритуал на лоялност?

Предсъзнателното класиране на всичко в света по национален признак става още по-странно, ако си дадем сметка, че нямаме никаква представа какво точно съдържание влагаме в понятието за „нация“. С какво са български песните на „Евровизия“ например – повечето пети на английски, в популярни стилове възникнали далеч оттук. Защо така се радваме, когато нашият човек спечели? Вярно, че тук-там се прокрадва някой фолклорен мотив, но да приравним българското и фолклора би било обидно за повечето от нас, които никога не сме ходили с потури. Ако Румънеца и Енчев играят с индийски етномотиви, това прави ли ги индийци?

Не е ясно какво национално има в съвременната култура. Да вземем инсталацията на най-известния български художник Недко Солаков, озаглавена „Един живот (черно и бяло)“, която предизвика фурор в няколко престижни галерии. Един асистент боядисва една стая в бяло, зад него върви друг, който я боядисва в черно и така до безкрай. Много силна работа, но какво точно българско има в нея? Та тя дори не е представяна в България, поради липсата на вкус у нас за съвременно изкуство.

Вярно е, че националните художествени форми често представят местна реалност, различна от глобалния спектакъл. Това се вижда най-ясно в киното. Големите холивудски блокбастъри са навсякъде и никъде – в Калифорния, в митологията, в илюзорното пространство на Матрицата. Там, където започва националното кино веднага минаваме в регистъра на ниските бюджети с така наречените фестивални филми. Състезанието с многомилионниците е изначално загубено, затова те тръгват точно в обратната посока: наместо да показват една все по-мащабна и все по-перфектна илюзия, обръщат се към очукания всекидневен свят, обикновените хора, скучните, но истински съдби. Напоследък бяхме удивени от един такъв къс реалност с „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“ на Кристиян Мунгиу, който за мен остава най-силното свидетелство за онова сиво, тежко време на комунизма.

Ако се замислите обаче тук сме направили завой от 180 градуса: започнала състезателно като самоекзотизиране и самопрослава, националната култура тук е свидетелство, изобличение, за да не кажа скандал. И разбира се, задачата на националните културните институции съвършено се е променила: наместо да прославят родното и да укрепват властта, те целят да събуждат гражданските енергии и желание за промяна. В известен смисъл живеем в две измерения: глобалната култура ни захранва с митове, супергерои, техно-фантазми, докато националната (за онова малцинство, което я практикува) дава усещане за истината на нашия локален живот.

Виртуалната революция добавя към това един нов щрих. Който е смятал, че нациите ще отмрат във времето на интернет-глобализацията, дълбоко се е излъгал. Всъщност, както показват много изследвания, мрежата е много силно национално разделена. Мястото на старите физически територии са заели виртуалните, където граници чертаят езиците, религиите, диаспорите. Т.е. новото национално до голяма степен се е превърнало в етническо. Обърнете внимание на яростта, с която в много български платформи гонят онези, които не пишат на кирилица. Въпрос на престиж е днес да избереш домейн, завършващ на .bg, наместо често по-евтините и по-удобни .com, .net и прочие.

Ако се вгледаме по-внимателно ще видим, че (както при филмите), по-патриотични са по-малките, докато големите англосаксонски сайтове са естествено космополитни. Сякаш има една супер-етнонация, а всички останали се определят в противовес на нея. Т.е. там, където няма маркер за националност, става дума за доминиращата англосаксонска култура, там където изрично се упоменава от кои си, говорим за българи, португалци, шриланкци.

Разбира се в мрежата никой не може да те принуди да се самоопределиш и даже в избора на пол наред с „мъж – жена“ често фигурират опции като „птичка“ или „ангел“. И все пак странно, но факт, етнонационалната идентификация не отпада – напротив, тя укрепва позициите си. Защо ли е така? Вероятно заради това, че самото понятие за нация е празно, че в него може да се вкара всичко. Вземете за сравнение мястото: ако се идентифицирам чрез него, трябва да променям идентичността си във всеки момент, в който вляза в мрежата от компютър в друг град, нещо, което правим все по-често. Етнонационалната идентификация остава същата навсякъде. Не я разклаща дори смяната на религията, на политическите възгледи. Тя ни позволява да подреждаме Илия Троянов до Георги Господинов в категорията на „българските писатели“, въпреки това, че първият отдавна живее в Германия и пише на немски и в момента, доколкото знам е тук, вторият живее тук, пише на български и в момента е в Германия.

Подобна система на етнонационално подреждане вероятно помага да се ориентираме във все по-сложния глобален свят. Дава ни и повод да търсим в културните продукти някакви невидими с просто око съдържания, родени от дълбините на националното. Г-н Троянов например сякаш почва да ни се вписва в традицията на, знам ли, Алеко; Цветан Тодоров във Франция – на Захари Стоянов и прочие. Етнонационалната класация разбира се няма никакво отношение към самата роля на културата, защото култура има там, където едни хора четат, слушат, гледат, практикуват определени културни продукти. Звученето на дадено име и обстоятелства от биографията на автора не могат да заменят това.

Но любопитен ми се вижда този преход от културата на сравнение-състезание, към една нова култура, доминирана от непрестанното, автоматично етикетиране и класиране. Националното вече не е резултат от усилие, битка за самодоказване и признание: някак светът така е устроен, едни неща са български, други албански, природа така да се каже. От проект националното се е превърнало в банер горе на екрана.


Източник

Ивайло Дичев
Проф. Ивайло Дичев е роден на 28 март 1955 г. в София. Професор е по културна антропология в СУ „Св. Климент Охридски“, преподава във Франция, САЩ и други страни. Последните му изследователски интереси са в областта на гражданството, миграцията и антропологията на пространството. Пише разкази, романи, есета. Носител е на наградите за есеистика „Паница“ (1999), „Черноризец Храбър“ (2002) и „Димитър Пешев“ (2005).
Други статии от този автор

Посетители

25
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Либерален преглед“... преди 2 дни
  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 5 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 6 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 4 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... Сряда, 21 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко прави един... Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Без да съм... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    Вторник, 20 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... Вторник, 20 Август 2019
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... Вторник, 20 Август 2019
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... Вторник, 20 Август 2019