Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Принципите са абсолютно същите.
Георги Марков
(„Аз бях той“. С. 1999. с.222)

Дълго проточилият се спор, припламнал отново напоследък, кой и защо уби Георги Марков, засенчи не по-малко важния въпрос кого всъщност погубиха с неговата смърт. Обидно за паметта му, продължава противоборството между възникналите още преди години две хипотези, според едната от които той е жертва на Държавна сигурност, а според другата е станал жертва като агент на Държавна сигурност. Самият аз съм склонен да се доверя на първата като имам предвид паталогичната нетърпимост и отмъстителност у нас към всеки, който мисли различно, причинила дълга поредица от убийства на политици и интелектуалци с всякакви убеждения, като се започне от Стефан Стамболов и Светослав Миларов, премине се през Александър Стамболийски и Гео Милев, и се стигне до Никола Петков и Трайчо Костов. В случая обаче ме тревожи това, че в сблъсъка между двете хипотези, тъй като в тях Георги Марков е интерпретиран едноизмерно като политически памфлетист в опозицията комунизъм-антикомунизъм, има опасност образът му да бъде опростен и по този начин обеднен, а той е далече по-сложно и по-дълбоко явление, което в много отношения остава актуално и днес.

„Задочни репортажи за България“ и есетата му наистина имат открит политически патос; поради публицистичната им насоченост те преследват определено идейно въздействие; по силата на предназначението си търсят конкретна обществена реакция. В тъканта на всичко това логично е заложена една колкото интелектуална, толкова и прагматична целесъобразност. Но внимателният техен прочит показва, че тази целесъобразност не изчерпва замисъла и съдържанието им, че те са натоварени с мисловна и нравствена енергия, която отива отвъд събитийните им поводи, че в този смисъл те са отглас на по-дълбоки виждания и тревоги. Този именно техен аспект е не по-малко важен от истината за смъртта на Георги Марков и е необходимо той да бъде осмислен, ако искаме да го видим в реалния му ръст и оттук да преценим в пълна мяра вината на онези, които причиниха гибелта му.

Един късен негов текст с подчертано изповеден характер има ключово значение от тази гледна точка. Става дума за писмото до приятеля му писателят Димитър Бочев, журналист по онова време в „Свободна Европа“, датирано 18-22.02. 1977, което е публикувано в сборника с документи „Аз съм той“ (1999). Това писмо, макар че е обществено достояние от близо 10 години, по необясними за мен причини не намери нужния отзвук и стои извън полезрението както на разследващи, така и на изследователи. А дори само с факта, че е писано в продължение на пет дни, то говори красноречиво за премислеността на застъпените от Георги Марков в него тези.

Няколко от тях имат принципно значение:

От много отдавна вече не вярвам в „свобода на словото“, която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия „ вестник ТАЙМС, или в независимото Би Би Си. Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в „Работническо дело“, трябва да се съобразяваш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки („Аз съм той“, с.222).

(…)

… нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България и българите. Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на таралежи, например. Единственото, което вълнува и едните, и другите, е сигурността, която работната площадка им дава, т. е. повишенията, пенсиите, разните други удобства плюс суетата да се наричаш радиожурналист, което при всички случаи звучи по-добре отколкото „таралежовъд“. Така че всяко решение, което те взимат, всяко мнение, което те изразяват, няма нищо общо с истината, правдата, борбата за доброто и съвършенството на човека, любовта, красотата. (с.222).

(…)

Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш твоето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата (с.224).

(…)

Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които срещнах – и тукашни, и емигранти – всъщност се бореха и мечтаеха да получат нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. Почти всички – и англичани, и германци – смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно морално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като привилегирована гадина. Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че обществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лайна, че тя не е искрен отклик на нищо, защото малцината честни и искрени донкихотовци, които милеят за човешкото достойнство, нямат достъп нито до радио, нито до телевизия, нито до вестници. Ако търговските интереси на Запад повеляват, те са в състояние да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии.

За мой и твой ужас, това е действителността. Това е същият конфликт между партията и отделните творци. Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите, източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието,основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) – много по-силен“ ( с. 225).

Това писмо на Георги Марков опровергава натрапваната години наред от двете хипотези за смъртта му представа за него като за обикновен антикомунист, според едната искрен, а според другата престорен. Категоричното му отрицание на комунистическата система не подлежи на съмнение, но от писмото става ясно, че той не е имал много добро мнение и за капиталистическата система, по понятни причини носил го мълчаливо в себе си. На пръв поглед това откритие може да звучи изненадващо, но в действителност то е логично следствие от типичните за него бунтовност и неподкупност. За да разтълкуваме и оценим в дълбочина този факт, трябва да вземем под внимание, че той го декларира след седем години и осем месеци пребиваване на Запад, време достатъчно, за да вникне в същността му, и година и половина преди гибелта си, което придава завършеност на убежденията му . Така откровението му придобива смисъла на равносметка и на завет едновременно. Без направените в него констатации е невъзможно по-нататък да се разсъждава обективно върху личността и идейния облик на Георги Марков, нито да се видят в реалната им перспектива неговите текстове.

Оттук пред нас възниква въпросът, какъв всъщност е Георги Марков, как можем да го определим?

Отговора ни дава сам той:

Според най-различни идеологични квалификации нашият век бил полесражение на революцията срещу реакцията, на комунизма срещу капитализма, на правата вяра срещу кривата вяра, на бедните и гладните срещу богатите и ситите, на онеправданите срещу властниците и т.н., класа срещу класа, раса срещу раса, маса срещу маса … В действителност конфликтът е един: Истината, че си човек и имаш право да се отнасят с тебе като с човек.“ (Аз съм той“, с.140).

Чужд на актуалната по онова време дилема „или-или“, възнегодувал срещу комунистическата система, разочарован от капиталистическата, по този начин озовал се между „двата свята“, най-точно е да се каже, че Георги Марков е убеден хуманист, чийто идеал е свободата и добруването на човека, където и да се намира. Прегърнал този принцип, той се изявява в съжденията и поведението си като независим, непримирим и веротърпим, позиция, рядко наблюдавана в годините на студената война. Независим в мнението си за противоборстващите идеологически и политически системи. Непримирим към посегателствата срещу личността под какъвто и флаг да се проявяват. Веротърпим към различията, стига техните носители да са искрени, безкористни, хуманни и от своя страна също така веротърпими към различията.

Както личи ясно от писмото му, той напуска България не от недоимък или пренебрегване, а поради незачитането в нея на така лелеяното от него човешко достойнство, отказът от което не приема да е условие за битова обезпеченост. Попаднал след емигрирането си в коренно различна обстановка, той с огорчение открива, че и тук е налице същият проблем, макар и в омекотена форма, който под натиска на материалната стихия поражда манталитет и поведение, които са му не по-малко чужди. Върху тази наситена с остри колизии плоскост, разположена между идеологизираното насилие на Изток и меркантилния прагматизъм на Запад, протича неговата драма на дълбоко покрусен хуманист-идеалист.

Тук искам да поясня моето лично пристрастие към темата Георги Марков и затова ще се върна назад в 1962 г. Тогава излезе на книжния пазар романът му „Мъже“, а моя милост – казвам го не от суета, а като библиограф ски факт – написа рецензия за него под заглавие „Сражение с безличието“, намерила място в смятания по това време за непокорен в. „Литературни новини“, който се редактираше от Васил Акьов, Стефан Продев, Радой Ралин, Симеон Владимиров, популярни със своя антидогматизъм. Далеч съм от мисълта, че рецензията притежаваше необикновени достойнства, напротив, ако тя имаше някаква стойност, това се дължеше не на самата нея, а на качествата на романа, чиято поява изпъкна релефно върху фона на тогавашната културна ситуация. Всред, общо взето, положителния критически резонанс, който намери със свежестта си книгата на Георги Марков, рецензията се отличаваше с усилието да вникне по-навътре в концептуалната същност на авторовия замисъл.

В литературата по онова време безразделно господстваше т. нар. социалистически реализъм, преобладаваща нейна черта беше станало послушанието, в съгласие с него отразяваната в художествените текстове действителност се подслаждаше, а конфликтите в нея – внимателно балансираха, героите им имаха вид по-скоро на иконописни схеми, отколкото на живи човешки същества, изобщо в духовната сфера в оня момент цареше колкото престорена, толкова и приспивна идилия. И в тази старателно аранжирана и охранявана атмосфера изведнъж прозвуча един нов, витален, провокиращ глас, гласът на Георги Марков. Като илюстрация за впечатлението, с което той привлече вниманието на читателя, ще се позова на въпросната моя рецензия. В нея се казваше: „Книгата като цяло е едно сражение с безличието, равнодушието, самодоволството. При това не с безличието елементарно персонифицирано в този или онзи еснаф, а с безличието в мисълта, чувствата, стремежите и навсякъде, където неговото присъствие трудно се долавя, но безпощадно изсмуква жизнените творчески сокове.“ Така дешифрирана, идейната канава на романа беше в остро противоречие с официалната пропаганда и пригласящите й изяви в изкуството, които се надпреварваха да твърдят, че е настанал небивал разцвет на личността, че са създадени условия за нейната пълна реализация, че се формира успешно нов, социалистически човек.

Оттук нататък проблемът за човешкото достойнство, за човешката пълноценност, за човешката реализация, залегнал в тъканта на „Мъже“, става ключов за Георги Марков.Това е философската основа на творчеството му, която прави от него автор с усложнена мисловност, с нравствена непримиримост, със социални рефлекси. И затова именно текстовете му, излъчени по радиостанциите „Свободна Европа“ и „Дойче веле“, не могат да бъдат затворени в рамката на текущия тогава идеологичен конфликт. Те наистина са актуални като съдържание, но в никакъв случай не са конюнктурни като интерпретация. Антикомунизмът имплицитно е защита на капитализма. Георги Марков озовал се между „двата свята“, в не едно и не две от своите писания се дистанцира от подобна идентификация. С необикновена страст и яркост, видяхме, той го прави в цитираното писмо-завет, но можем да го срещнем и в по-ранни негови текстове.

В навечерието на 1974 г. под формата на предпразнични фантазии той пише :

„Представете си /…/ че вие не сте повече зависим от някой капиталистически бакалин, който ви изстисква силите докрай, за да трупа пари, нито сте зависим от някое партийно секретарче, което ви изстисква, за да трупа кариера.(„Аз бях той“с.154).

(…)

Разбира се, след всичко дотук трябва да приемем, че светът е осъмнал прероден върху стария и най-чудесен закон „От всекиго според способностите, на всекиму според потребностите“, християнски или комунистически закон, както щете го наречете.“ (с.157).

За сведение, този „най-чудесен закон“ е формулиран в Светото писание (Изход, 16: 16-18), Деяния на апостолите, 2:45, 4:35), който, впоследствие възприет като дефиниция за комунизма, е „станал широко известен, благодарение на Маркс“ (Э.Фромм. Иметь или быть. М., 19901 с.56).

Надарен с рядка способност да вниква и анализира сложността на човешките характери и противоречивостта на социалните явления, Георги Марков страни от абсолютизации, рядко прибягва към обобщаващи категории, не си позволява да слага всичко и всички под общ знаменател. В задочните му репортажи и есета за България той е строг и неумолим в присъдата си над тоталитарната система. Но характерното за него е, че не клейми абстрактно, изобщо,по принцип, което би имало само пропагандно-декларативен смисъл, а разкрива поименно конкретни злоупотреби, насилия и грехопадения, с което опредметява типологията на властта. Във вижданията му идея и система не са тъждествени понятия, към идеята, без сам да я изповядва, се отнася почтително („чистото начало на комунистическата идеология“, „Задочни репортажи…“ с. 115), но към системата е безмилостен („властта вече не значи служба на народа, а средство за удобен живот за сметка на народа“, с. 56). И за да бъде ясен в мотивите на своите отрицания, той въвежда принципната диференциация: „… колкото църковната институция има нещо общо с Бога, толкова и партията има нещо общо с комунизма“ (с. 54). В светлината на този принцип той различава сред комунистите „идеалисти, съветски агенти, приспособленци, случайни“ (с. 50) като ненавижда агентите, приспособленците и случайните, но не скрива уважението си към идеалистите, сред които поставя хора като „Христо Ганев, Юлия Огнянова, Добри Жотев и други високоинттелигентни техни съвременници“ (с. 56).

Тук мнозина и не без основание могат да попитат: но как така, нали той е имал близки връзки със среди от висшата номенклатура („партийната аристокрация“, както я нарича), имал е допир дори със самия Тодор Живков, който го е включвал на три пъти в своите компании. Наистина е имал тези контакти, но тъкмо те са гаранцията за автентичната достоверност на наблюденията му и основанието да е безпощаден в присъдите си. Могъл е, наблюдавайки отвътре върхушката и протичащите сред нея разложителни процеси, да извърви пътя от мисълта за възможна еволюция на системата до заключението за нейната необратима деградация: „Наивната, необоснованата, но жизнено необходимата вяра, че са възможни промени вътре в партията умря с нахлуването в Чехословакия“ (с. 420).

По този път Георги Марков се освобождава от своите увлечения и илюзии, за да очертае пред себе си едно проблемно поле, в което изпъкват такива кардинални теми, характеризиращи ситуацията в България, като прилагането на насилието като управленски метод, врагоманията в обществените и личните й измерения, отнемането на свободата и ограничаването на личността, откъсването на идеологията от идеала, декретирането на научния и художествения живот, обособяването на върхушката в привилегирована класа, въвеждането на наследствения принцип в социалния й статус, идейната и морална деформация вътре в средата й в съчетание с твърдокаменна догматика навън, залагането на националния суверенитет срещу лична политическа кариера. От дистанцията на времето днес аз не мога да посоча нито една от тези теми, която да не е съответствала фактологично или оценъчно на тогавашните реалности. Нещо повече, с присъщия му аналитизъм Георги Марков стига до дълбоко вкоренени в националната ни психика пороци, които се пренасят във времето. Наблюдавайки взаимопроникването (на сексуална основа) на висшите среди със семейства на наричаните тогава бивши хора, той стига до извода за упадък на обществените нрави и фамилните традиции: „Младите момичета и особено грациозните и благовъзпитани дъщери на разгромената буржоазия се котират най-високо,“ (с.59). След промяната не наблюдавахме ли същия процес (сега на политическа основа) в обратна посока, осъществен този път от синовете на червената номенклатура? Презиращ нагаждачеството сред интелектуалците, той казва: „Аз лично се съмнявам дълбоко дали при една действителна опасност от цялата тази сбирщина културтрегери някой честно и искрено би се пожертвал за партията. Те са тези, които при първия обратен полъх на вятъра панически ще напуснат обречения кораб.“ (с.117). Мога лично да засвидетелствам, че стана точно така. Партийната организация, в която аз членувам, първичната партийна организация при СБП, възлизаше до промяната на близо 200 души, след промяната за броени дни тя се стопи до 88, като сред набързо напусналите я фигурират двама партийни секретари и двама членове на ЦК на БКП. И още : „… бях свидетел на твърде неприятно потвърждение на комерческото внимание, с което той беше обграждан. Още с появяването му писатели и писателки, актьори и актриси, художници и художнички, генерали и генералши и т.н. се струпваха около Живков…“(с.419). Не искам да бъда злобен, но не мога да скрия, че тази сцена страшно ми напомня на предизборната снимката-плакат, направена на фона на църквата „Александър Невски „, с Иван Костов в центъра, а около него скупчили се пак писатели и писателки, актьори и актриси, художници и художнички, с една разлика само – този път без генерали и генералши.

Анализите и заключенията на Георги Марков бяха препотвърдени от личния ни исторически опит, от вътрешнопартийните опозиции и от дисидентските движения в Източна Европа. Но в сравнение с тях той показа едно съществено предимство, което го извисява, нека не звучи пресилено, в международен мащаб. Докато платформите на всички тези движения се изчерпваха с идеята за „смяна на ръководствата“ или „смяна на системата“, той е виждал много по-далече и затова, както личи и от писмото му завет, е изпитвал по отношение на алтернативата смущения, които, уви, се оправдаха от прословутите преходи в Източна Европа и особено от нашия. Не ми е известно други критици на тоталитарната система да са имали същата тревога. Остро критичен в социален, нравствен и духовен план към „двата свята“, Георги Марков е в съзвучие с умонастроения и движения, които едва днес набират популярност в глобален мащаб със стремежа си към нов хоризонт. В този смисъл може с пълно основание да се смята, че той е един от предходниците им, което е несъмнен капитал за българската духовност.

Днес никой не може да каже какво и как щеше да мисли Георги Марков за съвременната ситуация, ако беше го отминало злощастието с извършеното над него покушение, но мнозина от онези, които в миналото са мислили като него сега споделят тезата на Ноам Чомски: „Ако левицата е това, което традиционно означаваше, то тогава колапсът на болшевишката система е триумф за левицата, пред която се откриват възможности, погребани от тираничната система от 1917 г.“ (Цит. по: Норберто Боббио,“Дясно и ляво“.С.,2001, с.65).

Тодор Абазов
Тодор Абазов е български журналист, публицист и литературен критик; професор по журналистика.
Други статии от този автор

support

Посетители: 97

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • доц. кирил пиневски писа Още
    Е, добре -... преди 7 часа
  • Свързан с корените с... писа Още
    Сърбите свързват... преди 1 ден
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,Тамара... преди 1 ден
  • В. писа Още
    И какво от това, че... преди 1 ден
  • В. писа Още
    Златко писа:
    Няма възможност да се...
    преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Няма възможност да се... преди 2 дни
  • В. писа Още
    "Защо слагаме... преди 2 дни
  • В. писа Още
    "Впечатлението ми е,... преди 2 дни
  • Франк писа Още
    Аз пък без да съм... преди 3 дни
  • Смайли писа Още
    Накара е да почуствам... преди 3 дни
  • Евдокия писа Още
    Удивително умно... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Хубава работа, зряла.... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Бях качил този текст... преди 4 дни
  • Юлиана Методиева писа Още
    Все повече общувам с... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Има в немския език... преди 6 дни
  • Миро писа Още
    Чернобил от глобална... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Разбира се, има много... преди 6 дни
  • Unknown писа Още
    Уж всички сте умни... преди 6 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Какви "помаци"-та това... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Нека да го кажем... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,Европа... преди 1 седмица
  • сухи писа Още
    Не може да се мери с... преди 1 седмица
  • Реус писа Още
    И едно допълнение,... преди 1 седмица
  • Реус писа Още
    Благодаря ви за... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Един спомен от... преди 2 седмици