1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2022 04 Dostoevsky
Композиция по „Престъпление и наказание“ на Достоевски. Снимка: George Grie чрез Wikimedia Commons.

 

В началото на март университетът Милано-Бикока реагира на руската война срещу Украйна, като отмени семинар за Достоевски. Тази своеобразна позиция срещу руския империализъм предизвика разгорещена дискусия сред учени и интелектуалци. Семинарът беше воден от писателя Паоло Нори, който веднага стана известен. В продължение на няколко дни италианската интелигенция разглеждаше отпадането на семинара като събитие от изключителна важност, което засенчи дори самата война в Украйна.

Онези, които настояваха за незабавното възстановяване на семинара, очевидно бяха забравили забележката на своя литературен идол, че „щастието на целия свят не струва сълзата на едно-единствено дете“. За щастие на всички, Достоевски бързо беше реабилитиран, а некадърните цензори – засрамени.

Колкото и несериозна да изглежда академичната кавга, тя повдига важен въпрос: какво трябва да правим днес с руската култура?

Владимир Путин и по-голямата част от руското население, подкрепящо неговата война в Украйна, изглежда са преминали точката, от която няма връщане назад. Международната реакция често включва имената на два европейски града: Нюрнберг и Хага. Съществуват все повече доказателства, че Путин и неговите поддръжници са виновни за престъпления срещу човечеството. Отговорността на руския народ обаче предизвиква много въпроси.

Подобно на обикновените германци по време на нацисткия режим, руснаците са зашеметени от пропагандата и изкушени от сиренната песен на милитаристичния национализъм. Те нямат представа – а всъщност не искат и да знаят – какво се случва в Украйна или в останалата част на света. В този смисъл руснаците не се интересуват особено от това, което се случва в Русия. Малцинството от населението, което смело се противопостави на инвазията, въпреки незначителните шансове за някаква промяна в политическия баланс, се сблъска с жестоки репресии. Култът към героизма във Втората световна война замени истината за общосъветската победа, постигната чрез всеобща саможертва, с един „осъвременен“, победен марш на предимно руски войници-играчки. От 9 май 2015 г., седемдесетата годишнина от Деня на победата, стикерите за автомобили с надпис „Можем да го направим отново!“ станаха обичайна гледка, най-често върху германските марки, така популярни сред руските шофьори.

Нахлуването в Украйна наистина даде на Русия възможност да повтори Втората световна война. Но в сегашния вариант те воюват на грешната страна. Снимките на руското нахлуване в Украйна предизвикват много и различни асоциации, но преди всичко една: Колоните на Вермахта, които маршируват през разрушени украински села през юни 1941 г.

Днес фасадите на сградите в много руски градове носят огромни знамена с буквата „Z“ – обозначението на танковете и военните превозни средства, които се движат към Киев. Независимо дали децата, които се редят, за да образуват буквата „Z“ в двора на своя дом за сираци, ще пораснат и ще съжаляват за ролята, която са изиграли във войната на Путин, дискусиите за колективната вина, така разпространени след Втората световна война, изглеждат почти неизбежни в бъдещето на Русия.

Но да се върнем на Достоевски. Не можем да обвиняваме великия писател за нападението над Украйна. Но можем да посочим с пръст идеолозите на Путин, чиято експлоатация на руската култура е в основата на сегашните проблеми. Слепотата на Запада към тази експлоатация също заслужава да бъде разгледана.

Изкривяването и злоупотребата на руския режим с културното наследство на нацията едва ли е нещо уникално. Виждали сме го и преди. В библиотеката ми има една книга, отпечатана на евтина жълтеникава хартия, озаглавена Blut und Boden [Кръв и земя]. Тя е издадена от Вермахта, за да забавлява и вдъхновява германските войници на фронта. Книгата включва откъси от Гьоте, Шилер и други велики немски писатели. С помощта на няколко прости манипулации нацистите превръщат националната класика във военно оръжие.

Идеолозите на Путин имат малко по-различен подход. Вместо да прочистят нежеланите писатели, както нацистите са постъпили с Хайнрих Хайне или Томас Ман, те са направили обратното и присвояват всичко в едно всеобхватно ново житие. В този руски пантеон Владимир Набоков е близък съсед на Алексей Толстой – талантлив писател с прозвището „другаря граф“, който става литературен слуга на Сталин. Иван Илин, фашисткият философ, на когото се възхищава Путин, седи до Николай Бердяев, богословът, който вярва в екзистенциалното значение на човешката свобода. Осип Манделщам, най-великият руски поет на ХХ век, убит в ГУЛАГ, се побратимява със Сергей Михалков, хитър стихоплетец, който съчинява текста на съветския химн за Сталин, а след това го променя за Путин. Този сюрреалистичен литературен „екип на мечтите“ не е представен в понятията на „културата“, а на „руската цивилизация“ – понятие, обосновано от Шпенглер, Тойнби и други западни теоретици.

Разбира се, единствената цел на този пантеон е да демонстрира и укрепи величието на руската държава. По ирония на съдбата обитателите на този путинистки Олимп в повечето случаи са прекарали живота си в смъртна борба със същата тази държава в различните ѝ проявления. Но сегашното не е нито „тук“, нито „там“.

Молохът на руската „цивилизация“ поглъща всичко по пътя си. Изчистено от всякакво революционно значение, изкуството на Казимир Малевич и други авангардисти е идеален фон за Зимните олимпийски игри в Сочи – или като украса на салона на московското летище „Шереметиево“. Симфонията „Ленинград“ на Дмитрий Шостакович, чиято премиера се състои по време на обсадата на града през 1942 г., съпровожда празненството по случай руската победа срещу Грузия на централния площад на осетинския град Цхинвали, на крачка от лагер за военнопленници. Дирижирано от Валерий Гергиев, представлението има такъв пропаганден успех, че през 2016 г. повторно е изпълнено сред руините на Палмира, Сирия.

Върхът на този исторически релативизъм е решението на Московския градски съвет да издигне паметник на Андрей Сахаров, безстрашния съветски дисидент, дванадесет дни преди началото на инвазията в Украйна – и петдесет и осем дни след забраната на „Мемориал“, организацията, създадена от Сахаров, за да изследва и документира историята на съветските репресии. Сега Сахаров ще се окаже в компанията на други руски герои като Михаил Калашников, чийто вездесъщ автомат е бил източник на толкова много човешки страдания.

В един прекрасен ден, когато Путин отпътува от Москва за Хага, руснаците ще се изправят пред библейската задача да отделят културното си зърно от плявата. Надяваме се, че ще имат достатъчно средства, за да върнат на своята измислена „цивилизация“ нейния подобаващ статут на национална култура, с всичките ѝ неизбежни брадавици. Това ще бъде ново преживяване. Те никога не са гледали на своята класика от постколониална гледна точка и не са се вслушвали в империалистическия подтекст на великите си романи и поеми.

От края на 20-те години на ХХ век фетишизмът на руската литература е съществен елемент от сталинския културен модел. Големите съветски сатирици Иля Илф и Евгений Петров осмиват този скок назад под псевдонима Ф. Толстоевски. В Путинова Русия Толстоевски сякаш е възкръснал.

И така, какво да правим с Достоевски? Нека да продължим да изучаваме романите му, но в контекста на неговото време. Нека не забравяме, че този велик руски писател е бил яростен антисемит и ненавистник на поляците. Вместо да разпространяваме ориенталски приказки за „руския дух“, нека гледаме вечерните новини, където действителният руски дух се проявява на световната сцена. Нека върнем Достоевски в XIX век, поредния мъртъв бял човек от европейския литературен канон, който не е по-добър или по-лош от своите френски, немски или британски съвременници.

 

Източник

 

Pin It
Константин Акинша

Константин Акинша е украинско-американски историк на изкуството, куратор и журналист. Той е експерт по изкуство, отчуждено по време на Втората световна война. Сред книгите му са Красива плячка: Съветският грабеж на европейската художествена съкровищница (1995, заедно с Григорий Козлов и Силвия Хохелд). От началото на войната той публикува блога Culture in Peril (Култура в опасност): В него той пише за унищожаването на културните ценности на Украйна от руските окупатори.

Посетители

125

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Ако щракнете върху... преди 2 дни
  • читател писа Още
    Текстът е супер, а... преди 2 дни
  • Format Z писа Още
    Ето още едно... преди 2 дни
  • Valpet писа Още

    Поздравления към г-н... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    А Кнаусгор отлагах... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Кога ще ни зарадваш с... преди 1 седмица
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст,... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Още по-големият... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Как да няма? Има!! Ето... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Който е гарантирал... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Смущаващото е, че... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Ау, хайде да пратим... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Броя на Азовците не е... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    А защо няма снимки на... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Значи, ако има избори... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Украйна за Русия е... преди 1 седмица
  • bozo писа Още
    Война между САЩ и... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Моето впечатление е,... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Неграмотността на... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Абсолютно точно и... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Като  шоп ще спомена... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Звучи ми много... преди 2 седмици
  • Ясен писа Още
    Съвсем естествено се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И още: приемам... преди 2 седмици