Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 03 Mailer

 

Норман Мейлър се гордееше с есето си Белият негър: Повърхностни размисли за хипстъра.[1] Публикувано в [списание] Dissent през 1957 г., то е препечатано в Advertisements for Myself  [Реклами за себе си] (1959 г.), антологията на Мейлър с избрани произведения от неговата художествена и нехудожествена литература. Днес е лесно да се забрави непосредственият контекст: Протестът на Мейлър срещу заплахата от масово унищожение в началото на Студената война. Абсурдно е – такъв беше неговият основен аргумент – да се държиш така, сякаш животът е нормален или обществото е рационално, когато човешките същества са изправени пред ежедневната възможност за пълно унищожение. Американците трябва да развият ценности, които да надхвърлят грижите за комфорта на средната класа. „Това, което либералът не може да признае, е омразата под кожата на едно общество, което е толкова несправедливо, че количеството колективно насилие, скрито в хората, не може да бъде овладяно.“

В Белият негър Мейлър твърди, че в мрачната следвоенна обстановка на 1950-те години се появява „един феномен“, „американският екзистенциалист“, „хипстърът“. Хипстърът имал „животворен отговор“ срещу заплахите както от „незабавна смърт от атомна война“, така и от „бавна смърт от конформизъм“. Приемайки смъртта като непосредствена опасност, отделяйки се от обществото, хипстърът – под който се разбираше бял мъж – можел да съществува без корени. Това „неизследвано пътешествие“ към „бунтарските императиви на Аз-а“ означавало насърчаване на „психопата в себе си“ и свободата да се изследва „областта на опита“. Повечето американци, смята Мейлър, са конвенционални, обикновени психопати, но малцина избрани представляват развитието на „антитетичния психопат“, който извлича от състоянието си една радикална визия за вселената.

Голяма част от Белият негър е посветена на анализ на това защо свръхцивилизованият човек не може да бъде екзистенциалист. Етиката на хипа е безметежност, преклонение пред настоящето. Образът на бунтаря без кауза, въплъщение на противоречията в обществото, включва за Мейлър романтизирането на психопата. „Драмата на психопата е в това, че той търси любов.“ Хипът е „освобождението на Аз-а от Супер-Егото на обществото“. Съществуват „добрите оргазми“ на сексуалния престъпник и „лошите оргазми“ на страхливия, квадратен човек. Хипстърът принадлежи към един елит – бунтовниците, които имат свой собствен език, на който само вътрешните могат да говорят убедително, език на намерената и изгубената енергия: „man, go, put down, make, beat, cool, swing, with it, crazy, dig, flip, creep, hip, square“. Както пише Мейлър:

Органичното развитие на хипа зависи от това дали негърът ще се превърне в доминираща сила в американския живот. Тъй като негърът знае повече за грозотата и опасността на живота от белия, вероятно е, че ако негърът успее да извоюва своето равенство, той ще притежава потенциално превъзходство – превъзходство, пред което има толкова голям страх, че самият страх се е превърнал в подземна драма на вътрешната политика. Като всички консервативни политически страхове и този е страх от непредвидимите последици, тъй като равенството на негъра би предизвикало дълбока промяна в психологията, сексуалността и моралното въображение на всеки жив бял.

По онова време някои бели писатели, сред които и Мейлър, се съюзяваха с чернокожите, които спешно призоваваха американското общество да се пресъздаде. Подобно на малолетните престъпници, тези бели бохеми бяха привлечени от културата на градските чернокожи. „Всеки негър, който иска да живее, трябва да живее с опасност.“ Неконвенционалните действия изискват несъразмерно голяма смелост, затова „не е случайно, че източникът на Хип е негърът, защото той живее на границата между тоталитаризма и демокрацията от два века“. Негърът, според Мейлър, е бил принуден да намери морала на дъното. „Мразен отвън и следователно мразещ себе си, негърът е бил принуден да изследва всички онези морални пустини на цивилизования живот, които площадът автоматично осъжда.“

Белият негър има своя конкретен произход в спора с не по-малка фигура от самия Уилям Фокнър. Общ приятел е изпратил на Фокнър краткото есе на Мейлър за училищната интеграция. В него Мейлър беше казал, че белите мъже в Юга се страхуват от сексуалната потентност на негрите и от омразата им към това, че в исторически план са били рогоносци в продължение на два века: „Негърът имаше своето сексуално превъзходство, а белият – своето бяло превъзходство“. Фокнър отговаря, че е чувал тази идея да се изказва от дами, но никога от мъж. Мейлър отбелязва, че най-интензивните разговори на „защитения Фокнър“ несъмнено са били с чувствителни дами. Но това, че Фокнър го е отхвърлил по този начин, го е подразнило и той решава да разшири тълкуването си на сексуализираната расова политика.

Каквито и да са били причините на Мейлър, Джеймс Болдуин по-късно казва, че не е могъл да осмисли Белият негър – че едва ли е могъл да повярва, че е написан от същия човек, който е разпознал сложността на човешките взаимоотношения в романите си Голите и мъртвите (1948), Варварски бряг (1951) и Паркът на елените (1955). Героите на Мейлър не живеят на път, отбелязва Болдуин, но въпреки това той се е влюбил в мистиката на Бийт-поколението. Болдуин обвинява Мейлър, че злепоставя сексуалността на негрите – и че не вижда границите на своята гледна точка като бял човек.

В есето си Мейлър повтаря твърдението, което е обидило Фокнър: че белият човек се страхува от сексуалното отмъщение на чернокожия. Самият той не е бил противник на смесеното потекло. Болдуин познава американската мъжественост, защото е бил достатъчно застрашен от нея, пишейки, че американският негърски мъж е „ходещ фалически символ: което означава, че човек плаща, в собствената си личност, за сексуалната несигурност на другите“. Опитвал се да предаде в творчеството си какъв е животът на негрите, но се е уморил, казва той, и затова няма какво да каже за есето на Мейлър, когато то е публикувано за първи път.

Все пак две години по-късно Болдуин му отговаря. Есето Черното момче гледа бялото момче е публикувано в Esquire през май 1961 г. и е препечатано в Никой не знае името ми [Nobody Knows My Name] (1961 г.), втория сборник с есета на Болдуин. В Реклами за себе си Мейлър нарича Болдуин „твърде очарователен писател, за да бъде значителен“, шегува се, че прозата му е „напръскана с парфюм“, и предполага, че Болдуин няма неговата – на Мейлър – улична достоверност. В есето си Болдуин признава, че снизходителността на Мейлър го е наранила, но не вярва, че мнението на Мейлър ще се отрази на репутацията му. По-скоро той си спомня с известно красноречие за личните обстоятелства, различията и приликите, които са попречили на истинското приятелство между двамата. А след това се прицелва: „Негърските джаз музиканти, сред които понякога се оказвахме, които наистина харесваха Норман, нито за миг не го смятаха за дори отдалечено ‚хип‘, а Норман не знаеше това и аз не можех да му го кажа… Те смятаха, че той е истински сладък котарак, но малко бесен.“

Мейлър прави разграничение между хипстър (от пролетариата) и битник (от средната класа). Болдуин не го прави – и изразява презрение към героя от „По пътя“ (1952) на Джак Керуак, който, когато е сам в Денвър, търси черната част на града, защото там е истинският живот. В „Подземните“ (1958 г.) белият хулиган на Керуак се поддава на параноята си, че нежната му кафява приятелка от поколението на Боп ще открадне бялата му душа. Болдуин смята, че Керуак и Бийтовете [авторите от бийт-движението] отстъпват на Мейлър като писатели, и ще бъде също толкова нетърпелив към хипитата през 60-те години, колкото и към Бийтовете. Казва, че проблемът му с белите хора е, че не може да ги приема сериозно. Те се държали като ревльовци – но тяхната невинност представлявала опасност за хора като него.

Аргументът на Мейлър, че чернокожият човек в Америка е роден да бъде екзистенциалист, защото, ако не е чичо Том, той няма друга алтернативна философия, която честно да отговаря на обстоятелствата, да има своите предшественици. В романа си Син на тази страна [Native Son] (1940) Ричард Райт е предвидил екзистенциалната драма, която следва, когато чувството за това какво е да си човек е изгубено поради расово потисничество. Градската самота, която Райт изобразява, произлиза от Достоевски, един от предшествениците на екзистенциализма. Partisan Review публикува части от „Антисемит и евреин“ на Жан Пол Сартр през 1946 г., след което Райт чете широко екзистенциалистката литература. Във Външният човек [The Outsider] (1953 г.) той се опитва да формулира по-убедителна философия за убийството и ирационалното поведение. В крайна сметка Райт решава, че отчуждението му не се дължи на цвета на кожата му, а е човешка съдба, и написва още една история за убийство, Savage Holiday (1954 г.) – т.нар. роман без раса, психоаналитично изследване за единичността на съществуването. Някои критици пропускат прозренията на Райт за расовия контекст и са разочаровани от абстрактното прилагане на екзистенциалистките идеи в художествената му литература, особено от схващането му за това как насилственият акт определя човешката същност.

Болдуин също не вижда търсене на автентичния Аз в секса и насилието в романите на Райт. Бигър Томас, чернокожият убиец както на бяло, така и на чернокожо момиче в Син на тази страна, е базиран на стереотип, смята Болдуин. Самият Райт е бил толкова чувствителен към расовите стереотипи, че не танцувал и не играел карти.

[Авторката] Мишел Уолъс се съгласява с Болдуин. В [книгата си] Черният мачо и митът за супержената (1978) тя казва, че любовната афера на белия човек с черния мачо започва със Син на тази страна. Уолъс твърди, че посланието му е, че един чернокож мъж може да бъде истински жив само като кошмар на белия човек. Тя отдава дължимото на Мейлър за това, че в Белият негър е бил точен относно „пресечната точка на фантазиите на черния и белия човек“. Но това е диагноза, а не похвала. Макар че Елдридж Клийвър[2] в Душа върху лед (1968) е възмутен от критиките на Болдуин към Мейлър, по преценка на Уолъс Болдуин е потиснал собствената си двусмисленост и амбивалентност по отношение на пола и сексуалността, защото чернокожата войнственост, политическото лице на черния мачо през 60-те години, е изисквала това от него.

Обсебеността от чернокожия мъж задвижва и Боят [The Fight] (1975 г.) – репортажа на Мейлър за шампионския мач в тежка категория между Мохамед Али и Джордж Форман в Заир през 1974 г. Мейлър се отнася сериозно към боксовото изкуство и това е тема, която той наистина познава. Въпреки това, четейки мислите му за подземния свят на чернокожите емоции, чернокожата психология, чернокожата любов – с Али, [който според него е нещо като] буен бял председател на студентско братство, и по-мрачния Форман, истински африканец – не можем да не си спомним думите на Мейлър за себе си в Белият негър: „Аз съм просто още една котка в свят на готини котки и всичко интересно е лудост.“

Пишейки за себе си в трето лице – негов характерен ход – в Боят, Мейлър признава:

Любовта му към черната душа, която е най-лошата сантиментална оргия, бе претърпяла поражение през сезоните на „Черната сила“. Той вече не знаеше дали обича чернокожите, или тайно не ги харесва, което трябваше да бъде най-мръсната тайна в неговия американски живот.

За разлика от славата на Мейлър в Ню Йорк, безразличието към присъствието му по улиците на Киншаса е успяло, пише Мейлър, да го „направи негър; той вече знаеше какво е да те гледат като невидим“. Но заирците имали „неподкупна самота“, „някакво африканско достойнство“ и когато Мейлър прочел Философията на банту от белгийския мисионер Пласид Темпелс, се развълнувал от мисълта, че инстинктивните вярвания на „африканските племена“ са близки до неговите собствени. Хората са сили, а не същества. Той преоткрива „старата си любов към чернокожите – сякаш най-дълбоките идеи, които някога са влизали в ума му, са били там, защото чернокожите са съществували“, и се възхищава от „тайнствения гений на тези груби, разрушителни и – за да си го кажем! – съвсем несмилаеми чернокожи“. Той също така признава за пореден път стария си страх – възмущението от „черния стил, черната реторика, черните сутеньори, супер-шикари и цялото това виртуозно боравене с курвите“ – и завистта, че „те са имали щастието да се родят черни“. Чувства, че е разбрал каква загуба е била загубата на Африка за чернокожите.

Литературата против робството е по-стара от тази за робството, но страхът от смесването на расите е по-стар от това, което е противоположното на него. Увлечението по меланина[3] невинаги означава желание за общуване или за интимност с чернокожи. То може да означава, че човек иска да бъде черен, да прилича на чернокожите, да внася чернокожи, да има чернокож стил или, особено за белите мъже, да копира чернокожите. Всички черни измамници, от които Детройт Ред се учи в Автобиографията на Малкълм Х, стигат до лош край. „Да“ на блясъка, „не“ на риска.

Когато войната срещу наркотиците унищожи черната войнствена политика, хип-хопът се превърна в пазител на истинското, автентично черно. Хип-хопът, агресивното звучене, създадено от чернокожата американска младеж на източния и западния бряг на Съединените щати, е „доминиращата форма на младежка култура на земята“, обявява Джелани Коб в До зори (2007), неговото изследване на хип-хоп естетиката. Но любовта към черното, подобно на екзистенциализма, е традиция, а не движение. Ето защо Болдуин продължава да повтаря: „Това е твой проблем, не мой“.

След кланетата на Първата световна война много бели писатели и художници губят вяра в предполагаемия рационализъм на западното общество. Това поставяне под съмнение бележи поредното завръщане към пасторала като идеал – а чернокожите са считани за близки до пътищата на земята. Всяко отрицателно качество в изобразяването на чернокожите в американската култура – безпорядъчни, емоционални, детски, животински – се превръща в положително. Тъй като конвенционалните пътища към успеха, които новата американска средна класа преследва през 1920-те години, се разкриват като водещи до деформация на характера, изключването на чернокожите се превръща в предполагаемото им откъсване от нещата, предизвикващи стрес. Потисничеството дава на чернокожите свободата да искат от живота правилните неща.

Социалният дарвинизъм от края на XIX и началото на XX в. позволи на белите хора да се поставят на върха на културната пирамида, като се има предвид напредналото (според тях) развитие на техните общества в сравнение с разпадналите се общества в Азия и Южна Америка и варварските в Африка. Но тогава Пикасо посещава ателието на Матис през 1905 г., а през 1907 г. в Етнографския музей осъществява съдбовната си среща с африканското изкуство. След Първата световна война – катастрофата на цивилизацията, както я наричат – и след изложбата през 1919 г. на колекцията от африканско изкуство на Пол Гилюаме в Париж и появата на джаза там, примитивното или примитивизмът се разпространява в изкуството като добродетел, като реакция срещу стария социален ред. „Нашата епоха е епохата на негрите в изкуството“, заявява роденият в Ямайка поет Клод Маккей. „Лозунгът на естетическия свят на изкуството е ‚Завръщане към примитива‘.“

Самият Маккей се интересуваше повече от примитивизма в литературата, отколкото от изразяването му в изобразителното изкуство. Романът Батуала (1921 г.) на мартинианския поет Рене Маран прави значително впечатление на Маккей, както и на Хемингуей, като роман, който представя съзнанието на един африканец. Маран се радва на сексуална откровеност в разказа си за любовта и ревността, надхвърляща всичко, което Д. Х. Лорънс би могъл да публикува за белите хора по онова време на английски език. Антиколониализмът на романа е част от естествения живот на героите в тяхното екваториално село. Батуала е едно от първите литературни произведения, които представят примитивизма от гледна точка на чернокожите като положителна политическа и социална ценност.

В изследването си Негрите в Америка (1923 г.) Маккей предлага, че коренът на расовия проблем в САЩ е старият страх от социалното равенство. За да прикрие престъпленията на трудовата експлоатация и закона за линчуването, казва Маккей, „американската буржоазия“ поддържа война между расите заради пола. Сексуалното табу, което обслужвало интересите на господстващата класа, било форма на черна магия. Сексуалният страх е придобил силата на инстинкт в САЩ – твърди той.

Чернокожият писател Джийн Тумър принадлежи повече към имажистите, отколкото към Харлемския ренесанс, но Тръстика, публикуван през 1923 г. – сборник със скици, стихотворения и драма, наподобяваща експресионистична, който Тумър нарича роман – е много подражаван заради носталгията по инстинктивния начин на живот и еротизирания южен пейзаж. Уолдо Франк, писател, роден в еврейско семейство от висшата класа, който става известен с радикалните си идеи, пише предговора към Тръстика и публикува своя роман Ваканция (1923 г.) на сходна тематика. Въпреки това в романтичния примитивизъм на Франк желанието на бялата жена за преживявания, които тя си представя, че са достъпни за чернокожите, довежда чернокожия мъж, когото тя се опитва да съблазни, до линч.

Романът на Шерууд Андерсън Тъмният смях (1925 г.) показва влиянието на Тумър с телеграфния си прозаичен стил, примесен с лирична поезия, и с решимостта си да противопостави плодородието на Юга срещу стерилитета на индустриализирания Север. Белият мъж от Средния Запад – в наши дни всеки трябва да бъде етикетиран – героят на Андерсън бяга от високоорганизираното чикагско съществуване, което е отслабило инстинкта му за живот, като намира лек за тялото и душата в непринудеността на Ню Орлиънс, сред прекалено ентусиазираните образи на сексуално антиневротични чернокожи. Андерсън изразява голяма част от това, което има да каже за културните и духовните недъзи на белите хора, в сексуален план.

Меланиновата влюбеност циркулира в американската култура след епохата на джаза, в повечето случаи неизследвана, непризната. Мейлър развива хипотезата си за хипа по време на поредното следвоенно настроение на отхвърляне. „Защото хипът е изтънчеността на мъдрия примитив в една гигантска джунгла и затова неговата привлекателност все още е извън границите на цивилизования човек“ – казва Мейлър в Белият негър. Мейлър е на 16 години, когато постъпва в Харвард през 1939 г. След завършването си е призован в армията и през 1945 г. участва в бойни действия в Тихия океан. Ветерани като Мейлър също са видели нещо от света и опитът от срещите с хора, които не приличат на теб, е част от амбициозния му, изключително успешен първи роман Голите и мъртвите, публикуван, когато той е само на 25 години – книга, която Ричард Райт чете в Париж, но не споменава в писмата си. Кариерата на Мейлър е американска, въпреки че двамата с Болдуин се срещат за първи път в Париж. Ако Хенри Джеймс е бил ранният модел на Болдуин, то Хемингуей е бил моделът на Мейлър – особено що се отнася до създаването на образ на мъжко достойнство.

Израсналият в Бруклин Мейлър е характерна личност за Ню Йорк, основател на [списанието] The Village Voice, някогашен кандидат за кмет, а настроенията му на ужас или недоволство винаги са на показ. Да прави от себе си зрелище дава на Мейлър право да се хвали, като винаги излиза на централната сцена. Напорист в интелектуалния си стил, той не е добро еврейско момче като Лайънъл Трилинг, англицизиран представител на Бръшляновата лига [водещите четири американски университета].

В есе, публикувано в [списание] Commentary през 1963 г., Моят негърски проблем – и нашият, Норман Подхорец, друг евреин от работническата класа в Бруклин, си спомня за „лошите момчета“ от рода на чернокожите, които Мейлър представя като естествени инакомислещи. Те са преследвали Подхорец, когато той е израснал в Браунсвил през 1930-те години. Италианците и евреите се страхували от негърските младежи, които въплъщавали „ценностите на улицата – свободни, независими, безразсъдни, смели, мъжествени, еротични“. Качествата, на които завиждал и от които се страхувал негърът, казвал Подхорец, правели негъра „безличен“ за него, точно както Болдуин твърдял, че чернокожите са безлични за белите като цяло. А като бяло момче, казва Подхорец, той на свой ред бил безличен за тях. Мейлър не иска да има този проблем със сплашването и безличието, независимо дали взаимно или друго – не и след Холокоста. Вместо това той призовава Макавеите [непреклонни еврейски воини от древността], които могат да се държат кораво с всеки и навсякъде.

Всички ние имаме променящи се отношения към писателите и това, как те ни изглеждат през годините, не е фиксирано и не може да бъде, когато става дума за толкова сложни творци. Не съм бил читател на художествената литература на Мейлър. Заедно с приятелите ми от колежа се преборихме с Голите и мъртвите, а след това прочетохме Джеймс Джоунс, връстник на Мейлър като автор на военни романи, но заради войната във Виетнам предпочитахме черния комичен тон на Джоузеф Хелър. Спомням си сензацията, която предизвикаха [книгите на Мейлър] Песента на палача (1979) и Древни вечери (1983) като издателски събития. Имам спомен за Кристофър Хитчънс, който възхваляваше достойнствата на Призракът на блудницата (1991) като роман за ЦРУ. Но сърцето ми е с Маями и обсадата на Чикаго (1968), репортажът на Мейлър за политическите конгреси на републиканците и демократите през 1968 г., както и Армиите на нощта: историята като роман, романът като история (1968), за марша към Пентагона през 1967 г. Самият спомен за тези две заглавия ме кара отново да тъгувам за по-голямата си сестра, антивоенно хипи, която донесе Мейлър у дома в хартиен вариант. На сериозните граждани им трябваше известно време, за да го харесат толкова, колкото и младите, каза Болдуин.

Много от читателите на Мейлър са израснали с него. Или не. Марго Джеферсън си спомня, че е намирала Затворникът на секса (1971) за „непоносим“. Колкото и да е странно, именно тази книга, посветена на възгледите му за онова, което той приема като естествено неравенство между мъжете и жените, ни напомня за дните, когато за расовите отношения се говореше като за конфликт между чернокожи и бели мъже, за който белите жени бяха наградата, а чернокожите не бяха в кадър. Town Bloody Hall (1979), документалният филм за дискусията в кметството през 1971 г. между Норман Мейлър и Жаклин Себалос, Джърмейн Гриър и Даяна Трилинг, улавя атмосферата на неговото публично присъствие: борбена, провокативна, разпалена. Жените в публиката, голяма част от които познават Мейлър, приемат изказванията му за жените като онова, което биха очаквали: снизходителни, остарели по отношение на равенството и биологията, и следователно неуместни, просто още един от неговите трикове, които трябваше да бъдат скандални. И това за човека, известен с това, че е намушкал с нож втората си съпруга.

През живота си Мейлър издава близо четири дузини книги, чак до смъртта си през 2007 г. Дали вече излезлите биографии казват нещо за Джейсън Епщайн, дългогодишния редактор на Мейлър, който веднъж каза, че наистина не харесва Белият негър? Епщайн, който току-що почина, си спомня в надгробното си слово за Мейлър в The New York Review of Books за неговата „безгранична амбиция“ и за усещането му за „призванието“ на писателя като ангажимент да изследва „най-дълбоките загадки“. Болдуин казва, че е искал да умре по средата на писането на едно изречение. Времето е затъмнило онова, което някога е било общо между него и Мейлър – любовта към чисто литературните качества. Болдуин е бил сигурен, че творчеството на Мейлър ще надживее вестниците, клюкарските рубрики и коктейлите. Той би добавил, че Мейлър е бил по-красив от самия него.

Неотдавна в новините се появиха съобщения, че издателят на Мейлър, Random House, е отказал да издаде посмъртен сборник с негови политически текстове. Отказът се дължал, поне отчасти, според първоначалната информация, на реакцията на член на младшия персонал на издателството на думата „негър“ в заглавието на есето Белият негър, което трябвало да бъде включено в сборника. Появяват се и слухове за спадащи продажби, както и спекулации за това колко е платил Random House на Мейлър през годините за търсенето на Големия американски роман. Семейството на Мейлър подчертава, че отношенията между литературното му настоятелство и издателя продължават да бъдат добри. Литературният агент на настоятелството също отрича да е имало каквото и да било „отменяне“. Във всеки случай сборникът ще бъде издаден от Skyhorse Publishing, убежището на ония, на които всички са отказали..

Какво означава този епизод за Реклами за себе си, която, изглежда, ще бъде дълго в печат? Може би самият Мейлър е станал твърде противоречив, като се имат предвид неговата женомразка ориентация, насилието в личната му история. Но някои хора се питат: Каква е разликата между това да бъдеш отменен, защото обиждаш, и това книгата ти да бъде отказана, защото обидността ти представлява финансов риск?

Не искам да чета отново Мейлър, но не искам да чета и повече Болдуин, не и докато не получим писмата му. Но въпреки че може би е твърде късно да искам да чета книгите на Мейлър отново – или дори повечето от тях за първи път – не бих искал те да не бъдат достъпни в бъдещето на някой друг. Като исторически документ Белият негър не се нуждае от защита, а що се отнася до идеите на Мейлър за чернокожия примитивизъм, като актуализация на един американски фетиш те изглеждат по-скоро дълг към Фройд, отколкото към Сартр. Мейлър казва, че се е опитвал да пие бензедрин, докато пишел Белият негър, което напомня за Сартр, който сваля скоростта, за да докаже, че няма нужда от нея. Сартр пише най-добрата си книга, Думите, без помощта на наркотици.

И все пак в манията на Белият негър има нещо студено – но пък Мейлър винаги е бил на линия, винаги навън. Трезвостта не е била една от музите му. По негово време критиците говореха много за прекаляванията на Мейлър с езика, за изобретяването на неговия идиом и за това как в нехудожествената му литература всеки от разказвачите-участници/наблюдатели е личност, впуснала се в приключение на ума и волята. Писателите трябва да са свободни да поемат рискове, да правят своите собствени грешки. Мейлър трябва да бъде защитаван не от носталгия, а по принцип.

Винаги е съществувал проблемът, че това, което се казва за черните и белите хора, зависи от това кой и къде го казва. Винаги е съществувал въпросът дали превъзходството, което се вижда в черната народна култура, е адекватна компенсация за политическото безсилие и икономическото потисничество. Интелектуалното наследство сега е капитал и убеждението, че борбата за контрол над културата е политическа, е остаряло. Зора Нийл Хърстън се възмущаваше, че белите писатели печелят пари от чернокожи материали, докато самата тя никога не е имала възможност да го направи. Бракониери. Какво разделя плявата от житото в наши дни и кой решава и по какви критерии? В печатната култура, промяната в това кой има право да определя кои са основанията за нечие изхвърляне от културната памет, сигнализира за смяна на властта, за създаване на нови правомощия. Обидените биват не просто чути, те биват възкачени на трона.

Не вярвам в употребата на думата „пусков механизъм“, извън контекста на АА [дружествата за изтрезняване]. Срещата с писмено произведение или предмет на изкуството не ви поваля до степен, в която бихме навредили на себе си или на другите, освен ако вече не сме били предразположени към това и не сме процъфтявали на базата на предположения, потвърдени от параноята ни.

Новите сили се нуждаят от нови стандарти: Дали целта е наказанието на „белия поглед“, контролът над сублимираната и несублимираната агресия – или поставянето на допълнителен апарат за наблюдение и отчетност над културата? Пазарът обича онова, което се смята за икони, докато културата е започнала да подозира индивидуализма. Дори в монументалната книга на Дейвид Блайт Фредерик Дъглас: Пророкът на свободата има моменти, в които той съжалява, че Дъглас се е смятал за изключителен[4]. Няма значение, че Дъглас не би могъл да постигне това, което е направил, ако не е имал това изключително самочувствие. Епохата на авторския подход е отминала. Всички ние можем да бъдем заинтересовани страни във фантазията, че културата трябва да бъде безопасно място и че талантът трябва да бъде демократичен, а не мистерия.

Не знам как от желанието за цивилизовани практики на работното място стигнахме до налагането на цензура – и то в името на прогресивни намерения. Джон Макуортър беше вдъхновяващ в защитата си на думата „негър“ в неотдавнашно си становище, публикувано в New York Times. Винаги са ми казвали, че моите прабаби и прадядовци, които във всяко официално преброяване на населението в САЩ са били посочвани или като „цветнокожи“, или като „негри“, са се отнасяли към думата „негър“ в печата като израз на уважението, което те и [американският социолог и борец за равни права] У. Е. Б. Дю Буа са извоювали за себе си.

Творбите на писателите често изчезват след смъртта им – и после се завръщат. Или не. Мейлър има широк диапазон на теми, но дали идеите му са просто погрешни, или са толкова погрешни, че са вредни? Елдридж Клийвър, изнасилвач на чернокожи и бели жени, е бил оправдан в един момент заради престъпленията на бялото превъзходство. Дали убиецът Гари Гилмор, обект на Песента на палача на Мейлър, е намерил търсеното достойнство, когато е настоявал да бъде екзекутиран за престъпленията си? Заслужавал ли е убиецът Джак Абът, на когото Мейлър помогна да излезе от затвора, онова, което Мейлър е прочел в неговото мизерно възпитание и в системата на наказателното правосъдие?

Историята на идеите е непредсказуема. Критикът Стърлинг А. Браун беше категоричен, че канонът се създава от читателите; в наши дни академиците изглежда смятат, че те командват. Може би времето и други писатели оформят тези въпроси, които са толкова подвижни – как да ги наречем? Заедно с възраженията срещу онова, което Мейлър представлява, идва и ожесточението от 60-те години. На по-късните поколения им е писнало да слушат нещо, което им звучи като пледоария на безсилието: че широките културни измерения са решаващ критерий за едно свободно общество. Художествената независимост е крехка като социална практика. Това, което се отменя, е статутът на изкуството като свещено и онзи на художника като принадлежащ на малцина избраници. Някога писането се е смятало за форма на магия. Днес то е професия. Умната.

 

Източник

 

[1] За по-обширно обяснение на произхода и значението на думите „хип“ и „хипстър“ виж Каква е историята на думата „хип“?, „Либерален преглед“, 10.03.2022. Бел. пр.

[2] Известен американски автор и политически активист, един от ранните водачи на движението „Черните пантери“.

[3] Пигментът, който предизвиква потъмняване на кожата.

[4] Фредерик Дъглас (1818-1895) е афроамерикански социален реформатор, писател и оратор, един от лидерите на аболиционизма и един от най-важните американски писатели на своята епоха и в историята на САЩ.

 

Дарил Пинкни (род. 1953) е американски романист, драматург и есеист.

Pin It