1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2022 02 Trans Journey

 

Трансджендърна тематика

Ръководство за това как да бъдем съюзници на трансджендърните и небинарните младежи

Пълен обзор на спора около трансджендър коментарите на Джей Кей Роулинг

Джей Кей Роулинг пише за причините, поради които се изказва по въпросите на пола и джендъра

Даниел Радклиф отговаря на туитовете на Джей Кей Роулинг относно джендърната идентичност

За „случая“ Джей Кей Роулинг, или измамността на човешкия опит

Кастинг дилемата на Холивуд: Трябва ли хетеросексуални актьори да играят ЛГБТК герои?

Куиър речник

Британският закон за признаване на джендъра е противоречив

Ми Джей Родригес е първата трансджендър-жена, номинирана за наградата „Еми“ за водеща женска роля

Трансджендърното детство не е „скорошна тенденция“

В САЩ се оформя законодателна борба около правата и грижите за трансджендърните тийнейджъри

Моето транс-пътешествие: История в 6 паспорта

Когато майка ми видя снимката в първия ми паспорт, издаден точно една седмица преди 18-ия ми рожден ден, тя каза: „Изглеждаш така, сякаш имаш някаква тайна“.

Наистина имах тайна: бях транссексуална. Не мислех, че съм толкова умела в прикриването, но някак си никой не знаеше. Дори майка ми сякаш не забелязваше пътуването, което копнеех да започна.

Тази зима попаднах на купчина паспорти, на всички освен на най-новия беше отбелязано „анулиран“. Тези документи за пътуване, носещи печатите на митнически агенти по целия свят, са доказателство за местата, на които съм била. Освен това те рисуват картината на пътуванията на транссексуални хора като мен, които са толкова мъчителни, колкото понякога може да бъде движението през границите.

 

image001
Издаден на 15 юни 1976 г.

 

С този паспорт от 1976 г. стигнах до Мюнхен, тогава в Западна Германия. Прекарах лятото в пътувания и приключения. В една топла вечер в средата на юли се оказах седнала около лагерния огън с група хипита, ядяхме черен хляб и пеехме песни на Боб Дилън на моя гимназиален немски език. На разсъмване се отделих от къщата с едно русо момиче от Кьолн. Косата ѝ се разсипа, когато свалих кърпата ѝ. Тогава тя сложи ръка на бузата ми. „Wir sind gleich“, каза тя. Ние сме едни и същи! Това ме ужили. Какво право имаше тя да каже това нещо на глас? „Entschuldigung?“ Извинявай, моля?

Не искам да кажа, че си момиче – каза тя, малко смаяна. Просто имам предвид, че си приличаме.

„Ах“, казах аз. Бях изгубила нещо в превода.

 

image002
Издаден на 27 март 1985 г.

 

Десет години по-късно, с нов паспорт в ръка, пътувах до Уелс с моята приятелка. Бакалавърските ми години в Уеслианския университет [в щата Кънетикът, САЩ] бяха вече пет години зад гърба ми. Бях прекарала ранните си 20 години в Ню Йорк, работейки във Viking Press и Penguin Books, надявайки се, че някак си професионалният успех ще ме накара да остана мъж. Планът не беше протекъл толкова добре.

Бях публикувала само един материал – „Петте най-странни места в Америка“ – в High Times, списанието за дроги и култура. В броя, в който беше публикуван разказът ми, имаше централна снимка на сочен килограм колумбийска синсемила [канабис]. Гордеех се с това, което бях написала, но не можех да покажа списанието на родителите си.

Точно преди да бъде направена тази паспортна снимка, бях научила, че меланомът на баща ми се е върнал. По-късно, докато се разхождах по крайбрежието на Уелс, мислех само за него. Той почина година и три дни по-късно, на Великден. Няколко дни преди да затвори очи за последен път, той стисна ръката ми от леглото, в което лежеше. В унеса си, изпълнен с морфин, той прошепна: „Младите мъже ще управляват“.

 

image003
Издаден на 4 февруари 1998 г.

 

Със съпругата ми, Диди, бяхме женени от 10 години, когато получих работа като преподавател в университетския колеж в Корк, Ирландия. Същата година започнах да говоря с нея за пола си – неловко, неартикулирано. Не знаех дали имам смелостта да предприема пътуването на прехода. Диди не знаеше дали ще може да остане с мен, ако го направя.

Децата ни бяха тогава на 2 и 4 години. Бях решила да живея по-честно. Но какво правиш, ако честният живот означава да изложиш на риск живота на хората, които обичаш? Как можеш да очакваш, че човекът, когото обичаш, ще ти помогне да станеш себе си, ако именно този процес заплашва да промени това, което е най-скъпо за нея?

Прекарахме тази година в Ирландия, пиейки Murphys, пазарувайки дива атлантическа сьомга, слушайки модерни ирландски фолклорни групи като Nomos и North Cregg. Един ден, към края на престоя ни в Корк, се изкачих на върха на църквата „Света Анна“. Какво да направя? попитах се.

Докато стоях там, някой започна да звъни на карильона [музикален инструмент, комплект от камбани], а камбаните бяха толкова силни, колкото можеха да бъдат. Песента беше „You Are My Sunshine“. „Никога няма да разбереш, скъпа, колко много те обичам. Моля те, не ми отнемай моето слънце.“

Година по-късно бях на хормони.

 

image004
Издаден на 7 ноември 2002 г.

 

Когато писах до Държавния департамент, за да поискам промяна на пола, посочен в паспорта ми, трябваше да приложа писмо от моя хирург. Предоставих и копие от документа за промяна на името ми, подпечатано със златния печат на Прокурорския съд на щата Мейн – мястото, което бяхме превърнали в наш дом, откакто започнах да преподавам в колежа „Колби“ в Уотървил. Все пак бях зашеметена, когато по пощата пристигна пликът с новия ми паспорт, в който полът ми беше отбелязан окончателно: F.

Семейството ми беше останало непокътнато. Диди беше решила, че ме обича и с двата пола. В някои отношения след прехода станахме по-близки от всякога.

Не ми беше особено необходим нов паспорт, нямах намерение да заминавам никъде. Това беше единственият път, в който подновявах паспорт, без да имам предвид конкретно пътуване.

 

image005
Издаден на 25 март 2012 г.

 

Един от неочакваните странични ефекти на хормоните беше, че за известно време изглеждах много по-млада, отколкото бях, което ме отведе на пътешествие не само по отношение на пола, но и на времето. Но през 2012 г. часовникът ме настигна. Въпреки това нямах нищо против да изглеждам по-възрастна. Вече добре разбирах очакванията на обществото за красота, както за транс, така и за цис жените. Но не само ходът на времето е видим в лицето ми тук; до 2012 г. бях видяла и колко точно жесток е светът към жени като мен.

По времето, когато беше направена тази снимка, бях прекарала едно десетилетие в застъпничество за правата на ЛГБ и особено на Т хората. Това беше добра работа, но ме изтощи напълно. Всеки ден научавах за ужасните съдби на жени като мен: за такива, които са загинали от убийство, за такива, които са загубили семействата си, за такива, на чиито деца са казали, че бащите им са мъртви.

След публикуването на мемоарите ми „Тя не е там“ често бях в центъра на общественото внимание. Неведнъж се съгласявах да разкажа историята на семейството си в токшоуто на Опра Уинфри с надеждата, че тези изяви ще помогнат за нормализирането на живота на семейства като нашето. Но всяко следващо посещение беше по-унизително от предишното. В едно от предаванията се явих заедно с Диди с надеждата да изпратя посланието, че любовта може да надделее. Вместо това Опра ни разпитваше за сексуалния ни живот. По време на полета обратно към вкъщи сложих главата си на масичката и се разплаках.

Лари Кинг повдигна вежда, когато бях негова гостенка, и ме попита дали ми „липсва нещо“[1]. Знаех какво иска да каже, но отказах да се хвана на въдицата.

Какво ми се иска да бях казала? „Напротив, придобих нещо.“

 

image006
Издаден на 5 октомври 2021 г.

 

В края на лятото на 2021 г. със съпругата ми посетихме Италия. Правех проучване за книга, която се опитвах да напиша, за културната история на пицата. Един ден в Рим посетихме галерията „Боргезе“. Заедно се загледахме в произведенията от противоречивата изложба на Деймиън Хърст „Съкровища от потъналия невероятен кораб“ – творби, за които художникът казваше, че са спасени от потъването на фантастичен кораб. Известно време стоях пред статуя на гола женска фигура, покрита с ларви. Прониза ме усещането колко красива беше тя.

Когато се прибрахме у дома, актуализирах паспорта си още веднъж. Погледнах вече не-младата жена на тази паспортна снимка и както Нора Ефрон веднъж каза, се почувствах зле заради врата си. И все пак най-накрая съм точно тази, която винаги съм се надявала да бъда. Ако живея толкова дълго, колкото майка ми, която почина на 95 години, ще съм изживяла повече от половината си живот като жена. Вярно е, че външността ми е повече от малко износена. Но в сърцето ми има мир, който не можех да си представя в нощта, когато онова момиче в Мюнхен сложи ръка на бузата ми и каза: „Wir sind gleich“. Има моменти, в които пътуването на живота ми наистина прилича на съкровище, спасено от останките на невероятното.

Когато най-накрая се върнах в Ню Йорк, попълних набързо митническия си формуляр, докато пристигахме на летище „Кенеди“. Имах ли нещо за деклариране? Да, по дяволите, имам какво да декларирам, помислих си: Свободна съм. Искаше ми се да го изкрещя с пълно гърло. Но не казах нищо, докато подавах формуляра на митническия агент.

„Приятно изкарване, госпожо“, каза той и отвори вратата. „Добре дошли у дома.“

 

[1] На английски фразата звучи значително по-двусмислено, тъй като означава буквално „дали ми липсва някаква част“. Бел. пр.

 

Източник

Pin It
Дженифър Фини Бойлън
Дженифър Фини Бойлън (род. 1958 г.) е американска писателка, транссексуална активистка и телевизионна водеща, преподавателка в колежа „Барнард“ и авторка на мнения за „Ню Йорк Таймс“.

Посетители

118

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Format Z писа Още
    Моето впечатление е,... преди 4 дни
  • Боян писа Още
    Неграмотността на... преди 5 дни
  • Боян писа Още
    Абсолютно точно и... преди 5 дни
  • Pendo писа Още
    Като  шоп ще спомена... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Звучи ми много... преди 5 дни
  • Ясен писа Още
    Съвсем естествено се... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    И още: приемам... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Аз отдавна съм се... преди 6 дни
  • Антон Миленков писа Още
    Що ли досега си... преди 6 дни
  • Камен Вълчинов писа Още
    Много хубава статия... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Златко писа:
    Хората, които...
    преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Искам да се извиня, че... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Енчо, ние много добре... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Само един кратичък... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Съществената разлика... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Тези въпроси са без... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Техническа забележка:... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Поздравления към г-н... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ми да го оставим, щом... преди 2 седмици
  • Енчо писа Още
    Русия е Велика!!! Най-... преди 2 седмици
  • Енчо писа Още
    това са неправилни... преди 2 седмици
  • Erdjan писа Още
    Невероятен артор си,... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Руски понятия няма.... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Хората, които... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Всъщност ако Ро няма... преди 2 седмици