1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2021 09 Stubblefield

 

Анна не е искала да пази чувствата си в тайна. Доколкото знае, не е искал и Ди Джей. През последните седмици отношенията им са се променили и не е ясно кога и как те могат да споделят новината. „Това е твое решение“ – казва му тя в навечерието на срещата с майка му и по-големия му брат. „Това е твоето семейство. Всичко зависи от теб.“

Когато пристигнала в къщата в Деня на възпоменанието през 2011 г., Анна не знаела какво планира да направи Ди Джей. Брат му, Уесли, работел в градината, така че тя влязла направо вътре, за да говори с Ди Джей и майка му, П. Там те разговаряли известно време за плановете на Ди Джей за училище и получаване на собствен апартамент. След като Уесли се върнал, в разговора настъпило затишие и Анна хванала ръката на Ди Джей. „Имаме да ти казваме нещо“, обявили най-накрая те. „Влюбени сме.“

„Какво искаш да кажеш, влюбени?“, попитала П., а цветът на лицето ѝ се променил.

За Уесли в този момент тя изглеждала бледа и слаба, като „Цезар, когато разбрал, че Брут го е предал“. Той също се чувствал зле. Това, което ги карало да се чувстват толкова неудобно, е не толкова фактът, че Анна е на 41 години, а Ди Джей – на 30, или че Анна е бяла, а Ди Джей – чернокож, или дори че Анна е омъжена с две деца, докато Ди Джей никога не е ходил с никого. Това, което ги разстройва толкова много – нещото, което довежда до всички последвали спорове, наказателен процес и граждански иск за милиони долари – е фактът, че Анна може да говори, а Ди Джей – не; че тя е редовна професорка по етика в университета „Рутгерс“ в Нюарк, а Ди Джей е обявен от държавата за човек с умствени способности на малко дете.

Анна не е съгласна с тази оценка. Тя не отрича (както и никой не би могъл), че Ди Джей е с увреждания: Церебралната му парализа го прави склонен към мускулни спазми в лицето, врата, торса, ръцете и дланите. Тя признава, че му е трудно да остане в едно положение, че мускулните контракции понякога изкривяват гръбнака му и свиват пръстите му в безполезна топка. За нея, както и за всички останали, е ясно, че той има проблеми с установяването на зрителен контакт и задържането на обекти в полезрението си. Тя знае, че носи памперси и не може да се облича сам; че може да ходи само ако някой го подпира; и че иначе се придвижва, като се поклаща по пода. Знае, че Ди Джей крещи, когато е недоволен, и чурулика, когато е развълнуван, но не може да контролира гласните си струни. Анна разбира, че дори сега, на 35 години, Ди Джей не е казал нито дума.

Но тя не е съгласна с другата половина от диагнозата на Ди Джей: че той е не просто спастичен, а има много нисък коефициент на интелигентност. През 2004 г., пет години преди Анна да го срещне, клиничен психолог на име Уейн Тилман, който консултира Бюрото за настойнически услуги в Ню Джърси, оценява Ди Джей и установява, че уврежданията му не позволяват официално изследване на интелигентността, но че някои факти могат да бъдат изведени въпреки това: „Способността му да разбира изглежда доста ограничена“, „вниманието му е много кратко“ и „няма познавателен капацитет, за да разбира и участва в решения“. [Според тази оценка] Ди Джей не може да изпълнява дори основни задачи на ниво предучилищна възраст. Няколко месеца по-късно съдът прави П. и Уесли негови законни настойници.

От момента, в който се запознава с Ди Джей, Анна смята, че Тилман греши. Ди Джей действително не може да говори или да държи молив, но това са двигателни, а не умствени умения и липсата им не означава, че умът му е празен. Ами ако в главата на Ди Джей има нещо като лична стая – място, където мислите на възрастен човек са останали заключени зад парализата му? Тогава, разбира се, той няма да успее да се справи със стандартните тестове за IQ – тестове, предназначени за хора, които могат да отговарят на въпроси устно или да четат и пишат. Това, от което се нуждае Ди Джей, е друг начин да сподели своята дълбока интелигентност.

По молба на семейството Анна започва да работи с него, като използва противоречив метод, известен като „подпомагана комуникация“ (П.К.). Започвайки с ръка под лакътя му, тя му помага да посочва картинки, после букви и накрая бутоните на Neo – ръчна клавиатура с вграден екран. С ръката му в нейната тя му помага да пише думи след 30 години мълчание.

Уесли и майка му са развълнувани от напредъка на Ди Джей, но сега изведнъж се отдръпват. (Нито семейството на Ди Джей, нито Анна се съгласиха да бъдат интервюирани за тази статия; всички техни цитати и спомени са взети от съдебни документи и свидетелски показания. П. и Уесли са посочени с инициал и второ име, за да се скрие самоличността на Ди Джей, която не е публично разкрита). Когато Уесли казва на Анна, че смята, че тя се е възползвала от брат му, тя не може да намери отговор. Най-накрая, с нейна помощ, Ди Джей започва да пише сам: „Никой не се е възползвал от никого. Опитвах се да съблазня Анна в продължение на години и тя се съпротивляваше доблестно“. След това пише друго съобщение, предназначено за Анна: „Целуни ме“. Уесли излиза навън.

По-късно, след като той съобщил на Анна по телефона, че повече няма да се вижда с брат му, тя се опитала да се защити: „Ще представя всичко в писмена форма, ще си убода пръста и ще се подпиша с кръв – каквото и да ви накара да се успокоите и повярвате, че всичко това е реално“, обещала тя в съобщение по гласовата поща. „Ще напусна съпруга си и ще създам постоянен живот и дом с [Ди Джей]“.

Но за семейството това е повече от достатъчно. Това, което първоначално им се е сторило чудо – че Ди Джей е намерил собствен глас, че сега е в състояние да представи вътрешната си същност – сега им изглежда като измама. По-късно те казват на властите, че Ди Джей не би могъл да даде съгласието си за каквато и да е любовна връзка, защото страда от дълбоки умствени увреждания, точно както винаги са им казвали психолозите. Неговите „послания“ трябва да са били фалшиви. Ако Анна се е преструвала, че е иначе, то е било само за да може да използва Ди Джей като опитно зайче за изследвания, да продължи кариерата си или защото, както по-късно Уесли ще каже по време на триседмичния процес за сексуално насилие, който приключи този месец в Нюарк [статията е от 2015 г., бел. пр.], „тя е имала болна, извратена фантазия“.

Анна никога не се е колебаела в твърдението си, че тя и Ди Джей са се влюбили и че съобщенията са негови. Дори и след като ѝ е било повдигнато обвинение, тя изглежда по-загрижена за неговата, отколкото за собствената си съдба. „През пролетта на 2011 г. достъпът до средствата за комуникация [на Ди Джей] му беше отнет“, пише тя в глава за скорошна академична книга, която беше публикувана, докато правосъдната система скърцаше по пътя към съдебното решение, „и той отново е третиран като тежко интелектуално увреден от тези, които имат контрол над живота му. Тази глава е посветена на него, с надеждата, че един ден той ще възвърне гласа и свободата си“.

 

Марджъри Анна Стъбълфийлд се води с второто си име, което се произнася с аристократично à, както в думата „нирвана“. Фамилията е на бившия ѝ съпруг. Преди години тя е била Марджи Маккленън, отлична ученичка, израснала като еврейка в почти изцяло белия град Плимут, Мичиган. „Възпитана съм да вярвам, че нося отговорността за tikkun olam, поправянето на света“, пише Анна в книгата си „Етика по цветната линия“ от 2005 г. Като ученичка в гимназията тя прилага този урок на практика, като пише статии за училищния вестник – една за забременяла съученичка и друга за дело за свобода на печата, в което участват ученици от Плимут. Всяка от тях печели национална награда. В началото на втория курс Анна играе главната роля в градската постановка на „Дневникът на Ане Франк“. „Марджъри просто беше Ане Франк“, казва Елис Мирто, колежка от актьорския състав, която сега е актриса. „Знаете ли онзи известен цитат – „Въпреки всичко все още вярвам, че хората са наистина добри по душа“? Това беше Марджъри.

Родителите ѝ са участвали в местната политика, екологията и борбите за права на жените, но най-трайната им кауза е била онази на хората с увреждания. Всеки от тях се е обучавал в областта на специалното образование, за да защити докторска степен. Майка ѝ, Сандра Маккленън, започва да работи със слепи деца с когнитивни увреждания през 1963 г. В продължение на десетилетия тя учи хората с увреждания на социални умения, като подаване на ръка и подходящ разговор с непознати, с надеждата да им помогне да излязат от държавните болници и да се настанят в общински жилища.

Анна споделя този интерес към уврежданията: Като ученичка в гимназията тя изучава Брайловата азбука и научава азбуката на жестомимичния език. Но като младши академик тя ще приложи мандата на tikkun olam към друга област – борбата за расова справедливост. Откакто получава докторска степен през 2000 г., тя се превръща в изтъкнат учен в областта на африканската философия, публикува многобройни статии за расата и етиката и е председател на Комитета за статута на чернокожите философи към Американската философска асоциация – първият и единствен бял учен, който някога е правил това. „Нашият свят е в безпорядък“, пише тя в „Етика покрай цветната линия“. „Превъзходството на бялата раса е в основата на това състояние на нещата и ние не можем да поправим света, без да прекратим [сегашния властващ порядък]“.

Собственото ѝ семейство е смесено – има две деца от бившия си съпруг Роджър Стъбълфийлд, чернокож тубист и класически композитор. В продължение на 11 години тя е преподавателка в кампуса на университета Рутгерс в Нюарк, чийто студентски състав е сред най-разнообразните в страната. И все пак, въпреки цялата си работа в полза на афроамериканците, тя се притеснява, че може да бъде застигната от „навиците на расизма“. Дори и в добронамерените си стремежи да бъдат антирасисти – пише тя, – белите хора твърде често нахлуват или унищожават пространството на небелите хора. В същото есе се излага тезата, която би могла да се използва за описание на цялата ѝ кариера: Тя пише, че е от решаващо значение е белите философи „да се борят с ужасите и главоблъсканиците на белотата“.

Тези „ужаси и главоблъсканици“, както ги вижда Анна, образуват причинната връзка на потисничеството, срещу което тя се е заклела да се бори, във всичките му форми. С годините нейната мисия сякаш се разширява и се слива с онази на майка ѝ. Към 2007 г. Анна започва да твърди, че интелектът на човека – и степента, в която той е „инвалид“ – може да бъде също толкова социален конструкт, също толкова място за тирания, колкото расата, полът или сексуалността. В края на краищата белите елити, пише тя, са онези, които първи са разработили мерки за IQ „като рационализация и инструмент за потисничество срещу чернокожите“.

С тази промяна в научните си изследвания Анна започва да се бори не само срещу концепциите за расата, но и онези за увреждането; не само срещу расизма, но и срещу инвалидизма. Ако бедните чернокожи американци са най-уязвимите членове на обществото, пише тя през 2009 г., то бедните чернокожи американци с увреждания – мъже като Ди Джей, роден с церебрална парализа, отгледан от самотна майка, привидно неспособен да общува – са най-уязвимите сред уязвимите. Безгласни както в действителността, така и в метафората, казва тя, те са онези, „които изтласкваме толкова далеч в периферията на нашето общество, че повечето от нас, независимо от расата, дори не забелязват, когато те изпаднат от ръба“.

По времето, когато това предупреждение излиза от печат, Анна работи с Ди Джей от около година. Това беше нейната мицва [еврейска повеля за морално поведение, бел. пр.] и нейният tikkun olam. Тя помага за поправянето на света.

 

Когато братът на Ди Джей завършва дисертацията си, той включва в нея посвещение на семейството си: „Мамо, благоговея пред твоята сила и благодат“, пише той. Уесли пише и послание към по-малкия си брат: „[Ди Джей], ти не спираш да ме удивляваш“.

Уесли завършва гимназия през 1993 г., след което се записва в Рутгерс. Винаги е бил много близък с брат си, когото понякога нарича „Бебето Буба“. По времето, когато Уесли е обявен за един от законните настойници на Ди Джей, той вече е получил магистърска степен по история; през 2009 г. е на път да защити докторска степен и посещава един от курсовете на Анна. По време на занятията Анна показва част от номинирания за „Оскар“ през 2004 г. документален филм „Аутизмът е свят“, разказан от Джулиана Маргулис и копродуциран от CNN. Филмът описва невербално момиче с увреждания и коефициент на интелигентност едва 29, което постъпва в колеж, след като се научава да пише на клавиатура с помощта на подпомагана комуникация или П.К. [П.К.] Момичето напомня на Уесли за Ди Джей и след урока той отива при Анна за съвет: Може ли брат му също да се научи да използва клавиатура? Анна казва, че предишната година е присъствала на тридневен семинар по тази техника и може би ще може да помогне.

Не след дълго в една събота, Уесли и П. завеждат Ди Джей в кабинета на Анна в зала „Конклин“. При подготовката на посещението им Анна е изрязала снимки от списания и е рисувала [умствени задачи] върху индексни карти. „В коя стая ще намерите печка?“ – пита тя, като поставя четири карти, показващи кухня, спалня, баня и перално помещение. „Моля, не се обиждайте“, добав1 тя бързо. „Предполагам, че знаете отговорите на тези въпроси.“

Ди Джей не може сам да назове картинките или да направи жест към тях. На Анна ѝ се струваше, че той се опитва да посочи, а след това замръзва и сплита ръцете си. Затова тя използва метода, който е научила по време на семинара. Първо, тя поставя ръката си под лакътя му, за да я стабилизира, и установява, че с тази помощ той може да избере картинката на кухнята. След това го моли да ѝ покаже президента на Съединените щати и Ди Джей посочва – все още с нейната подкрепа – снимката на Барак Обама. Сега тя използва другата си ръка, за да подпъхне леко малкия, безименния и средния му пръст под своите, така че ръцете им се покриват, а само показалецът му стърчи навън. От тази позиция тя представя набор от карти с букви и накрая клавиатура. „Беше ясно, че той знае азбуката и може да изписва прости думи“, казва тя по-късно. „Той се учеше бързо.“

Всяка втора събота П. води Ди Джей в Рутгерс а след това кани Анна в дома си за повече помощ. „Аз се вълнувах: „Направи ли [той] нещо [ново]?“, казва П.: „Опитвах се да се сдържам, но [Анна] казваше, че го разсейвам.“ В един момент Анна трябвало да помоли П. да напусне стаята.

През есента П. води повече от половин дузина майки на деца с увреждания – приятелки от нейната група за взаимна подкрепа – на среща с Анна, за да се запознаят с подпомаганата комуникация. („Мислех, че това е най-доброто нещо след нарязания хляб“ [американски идиом за нещо безкрайно полезно и добро, бел. пр.], казва П..

Уесли също е ентусиазиран. Когато се запознал с други потребители на подпомагана комуникация, той забелязал, че Ди Джей е сред малцината, които не са бели и не произхождат от някаква степен на привилегия. „Гордеех се“, казва той в съда. „Кой не би бил? Брат му „беше Джаки Робинсън[1] от П.К. [подпомаганата комуникация]“.

 

Методът, който Анна използва с Ди Джей и с още няколко клиенти по това време, е разработен преди около 40 години, за да помогне на едно момиче с церебрална парализа на име Ан Макдоналд. Родена през 1961 г. в семейство, което има фирма за химическо чистене в железопътно градче на 60 мили северно от Мелбърн, Австралия, тя се появява на бял свят с краката напред и с признаци на фетален дистрес. През първия час от живота си тя не може да диша самостоятелно. На 3-годишна възраст ѝ поставят диагноза „спастична квадриплегия с тежка умствена изостаналост“ и я изпращат в болницата „Свети Никола“ за деца с тежки увреждания.

Дори като тийнейджър Макдоналд е достатъчно малка, за да се побере в детска количка, и тежи по-малко от 30 килограма. Очите ѝ често се кръстосват [в силна форма на кривогледство], а ръцете, вратът и езикът ѝ се намират в постоянно движение. Когато Розмари Кросли, тогава асистент в Управлението за психично здраве, за първи път вижда Макдоналд, тя е изключително слаба и се гърчи на пода. Нито Макдоналд, нито някое друго дете са имали играчки или инвалидни колички, казва Кросли, и не са получавали образование. „Само на пода и в креватчето“ – така си спомня тя.

През 1974 г. Кросли избира Макдоналд и седем други деца за специална група за игра. Нарича ги „възглавничките“ – повечето от тях са с такива физически увреждания, че могат да седят само на столове с възглавнички. Три години по-късно тя превръща групата за игра в изследване на комуникацията. Планът ѝ е да помоли децата да посочват предмети, снимки и думи, и по този начин да намери начин да изразяват основните си нужди. Започва с Макдоналд: „Ани, мисля, че мога да те науча да говориш“, спомня си тя в „Излизането на Ани“, мемоарите, които пише заедно с Макдоналд. „Не с уста… а с ръце, като показваш картинки на нещата. “

Проблемът е, че Макдоналд има много проблеми с посочването. Когато се опитва да помръдне ръката си, пише Кросли, тя се „затваряше като капан за зайци“, понякога се удря по лицето. Кросли осъзнава, че ще трябва сама да я държи в равновесие. „Действах като интелигентна част от мебелировката, без да движа ръката ѝ, а просто улеснявайки собствените ѝ движения“.

Поддържаното насочване работи блестящо. Сега Макдоналд може да подбира блокове от думи и да образува изречения като „Искам книга, моля“. Само две седмици след началото на обучението Кросли използва магнитна дъска с букви, за да провери дали Макдоналд може да пише сама. По-малко от седмица по-късно Макдоналд посочва буквите „I“ и „H“, а след това още 11, създавайки „IHATEFATROSIE“ [Мразя дебелата Рози]. „Това е първото изречение, което Ани написа“, пише Кросли. „Ани се беше освободила.“

След един месец Макдоналд демонстрира, че е запозната с местната политика. След два месеца тя вече се справя с дроби. Всичко се случва толкова бързо, че някои от колегите на Кросли се чудят дали подпомаганото посочване не е измама. Може би Кросли сама е контролирала ръцете на децата, насочвайки ги към фигури и букви по начина, по който хората движат показалеца на дъска за уиджи[2].

Кросли има същите опасения. „Не знаех дали не я манипулирам подсъзнателно – пише тя, – или може би си представям движенията на ръцете ѝ върху буквите и измислям изречения, които да съответстват на тези наистина случайни движения.“ Но тя се убеждава, че методът работи, след като Макдоналд започва да изписва неща и с помощта на други хора – включително препратки към лични шеги, които никой друг не би могъл да знае. Как е научила толкова много неща толкова бързо? Тя е усвоила основите на езика, докато е гледала телевизия и е подслушвала разговорите на медицинските сестри. Научила е аритметиката, като е броила летвичките на преградите, които ограждат леглото ѝ.

Скоро след като Макдоналд навърши 18 години, тя се обръща към съда, за да получи правото да напусне „Сейнт Никълъс“. По време на процедурата ѝ е показана произволна двойка думи – „струна“ и „дюля“ – докато Кросли не е в стаята. След това тя трябваше да ги изпише с помощта на Кросли. Тя изписва „струна“ и „дюля“. Не съвсем точно, но достатъчно близо. Съдията приема метода и постановява, че Макдоналд е компетентна да взема самостоятелни решения. Веднага след това тя се обръща към пресата и пише: „Благодаря ви! Освободете все още лишените от свобода!“ Макдоналд завършва колеж и умира на 49 години.

Философията, която мотивира работата на Кросли – тази на радикалното приобщаване – набира популярност в света на специалното образование. През 1984 г., същата година, в която „Излизането на Ани“ е превърнато във филм, Ан Донелан, професор в Университета на Уисконсин в Медисън, публикува своеобразен манифест за правата на хората с увреждания. В академичния документ, наречен „Критерий за най-малко опасно предположение“, се дават съвети на учителите как да се отнасят към децата с увреждания: Когато предполагате, че те никога няма да функционират като възрастни, когато ги вкарвате в специални класове и им давате играчки, предназначени за по-малки деца, вие ги превръщате в жертви на вашите оскъдни очаквания. По-добре е да се отнасяте към всяко дете така, сякаш то има скрити таланти, предупреждава Донелан, защото ако постъпите по обратния начин, какво става, ако грешите?

Предполагането на компетентност е основополагащият принцип на метода на Кросли. Но нейната работа няма да стане широко известна, докато един професор по образование от Сиракуза на име Дъглас Биклън не посещава клиниката на Кросли в Мелбърн през 1988 г. Той описва това пътуване – както и второто няколко месеца по-късно – в статия, която получава взривен отзвук в „Харвардски образователен преглед“ през август 1990 г. Биклън пише, че последиците са огромни. Хора, които са били категоризирани като такива с „най-ниски“ интелектуални способности, сега могат да кажат на света, че съществуват; те могат да кажат, както той се изразява: „Ще се разкрием, ще покажем своята креативност, когато се чувстваме оценени, когато сме подкрепени“.

С помощта на Биклен подпомаганата комуникация се разпространява в света на услугите за хора с увреждания с почти религиозен плам. В Сиракуза той създава институт, който обучава учители, родители и социални работници. Сред първите му ученици е майката на Анна, Сандра. Когато чува за метода, тя тръгва за един от семинарите на Биклен с нощния влак. В Мичиган Анна я кани за видеооператор на първите си сесии.

В пика на популярността на П.К. един семинар е можел да събере до 1000 души, казва Кристин Ашби, която сега ръководи института на Биклен. През октомври 1991 г. техниката попада и в това списание, в статия, която започва с момче от Сиракуза, за което се смята, че има IQ 37, докато не започва да използва подпомагана комуникация; когато завършва гимназия, той получава бурни овации. Три месеца по-късно Даян Сойер прави филм за метода, който печели награда „Еми“, за предаването „Primetime Live“ по ABC. „В продължение на десетилетия аутизмът беше мрачна загадка“, каза тя на зрителите си, „разстройство, което сякаш обръща децата срещу самите себе си, срещу света. Тази вечер обаче ще видите нещо, което е променило това. Наречете го чудо. Наречете го пробуждане.“

Не всички са убедени в това. През лятото на 1990 г. Хауърд Шейн, логопед и професор в Медицинската школа в Харвард, участва в конференция в Стокхолм, на която Кросли представя данните си. В продължение на повече от 15 години той се опитва да помогне на невербалните хора да общуват, като използва клавиатури, свързани с гласови синтезатори, и други инструменти: Натиснете един бутон и ще получите дума. В Швеция Кросли твърди, че е постигнала невероятен напредък само като е стискаала нечие рамо или ръка.

„Това просто не се вписваше в нищо, което аз или някой друг е виждал преди“, казва сега Шейн. „Или тя е видяла нещо, което никой не е видял, или нещо не е наред с мен, тъй като съм отхвърлял хората като изостанали, докато всичко, което е трябвало да направите, е просто да повярвате, че те могат да го направят.“ Той се усмихва, когато си спомня за презентацията на Кросли: „Седяхме в задната част на залата, а аз се обърнах към приятеля си и казах: „Това е най-безумното нещо, което съм чувал“. А после казах: „Но какво лошо може да причини?“ Всъщност ѝ го казах. Казах ѝ: „Но каква вреда може да причини?“

Няколко месеца по-късно Шейн получава първото обаждане от окръжен прокурор. Неговореща възрастна жена в Нортхемптън, Масачузетс, е обвинила някого в сексуално посегателство, докато е пишела с подпряна [на неговата] ръка. Историята се оказва невярна, но това не е единственото обвинение от този вид. Подпомаганата комуникация се появява в Съединените щати по време на истерията около сексуалното насилие над деца, подхранвана от спомени, „възстановени“ по време на хипноза или изтръгнати от тях. До края на 1994 г. около 60 ползватели на подпомагана комуникация вече са подали жалби за сексуално насилие.

Тъй като тези случаи се умножават, Шейн и други започват да разглеждат по-отблизо въпроса дали може да се вярва на подпомаганата комуникация. Когато Бетси Уитън, 16-годишно момиче от Мейн, страдащо от аутизъм, пише, че баща ѝ „ме кара да държа пениса му“, Шейн, поканен да прецени ситуацията, пристига с набор от тестове. Първо, той показва на Уитън и нейната помощничка, треньорка по реч и език на име Джанис Бойнтън, набор от картинки – обувка, лъжица, топка – и моли Уитън да ги разпознае. В някои опити на Уитън били показани същите картинки като на Бойнтън, а в други – различни, които Бойнтън не виждала. Независимо кои от тях вижда, резултатите са едни и същи: Уитън изписваше всичко, което беше на картинките, показани на Бойнтън.

След това Шейн започва да пита Уитън за информации, която Бойнтън не знае – цвета на колата на родителите ѝ, имената на домашните любимци на семейството. Уитън посочваше на дъската с букви с помощта на Бойнтън, но отговорите ѝ са неточни. За последния тест Шейн завежда Уитън в коридора и ѝ показа ключ и други неща от джоба си. Връщайки се в стаята, той я молил да назове предметите, които е видяла. Докато Бойнтън подкрепяла ръката ѝ, тя изобщо не успяла да изпише нищо.

Резултатите от тези експерименти съвпадат с тези от публикувани изследвания, в които е използван подобен контролиран подход –пишещите са помолени да назоват предмети, които подпомагащите ги лица са могли или не са могли да видят. В почти всички случаи изглежда, че съобщенията, които невербалните хора набират, не са техни собствени. В един от ранните прегледи на тези изследвания са открити само четирима участници, чиито съобщения биха могли да бъдат валидни, от общо 126 изследвани лица. Последващ преглед на 19 изследвания на подпомаганата комуникация, извършени през 1990-те години, установява нулева валидност при 183 теста.

Изглежда, че техниката е развенчана. Професионалните общества излизат с официални изявления, в които поставят под въпрос или осъждат използването ѝ. В края на 1993 г. „Фронтлайн“ излъчва специален филм, в който се разказва историята на Бетси Уитън и се изказва предположението, че подпомаганото общуване е сложна проява на това, което психолозите наричат идеомоторен ефект, при който външно внушение или убежденията или очакванията на страничен човек предизвикват несъзнателно движение: Подпомагащият е направлявал набирането на текст, дори и ако не го е знаел. В началото на 1994 г. [телевизионната програма] „60 минути“ излъчва подобен репортаж, наречен „По-малко от чудо“. Държавното финансиране на техниката в училищата започва да пресъхва. Посещаемостта на семинарите на Биклен в Сиракуза рязко спада.

Оказва се, че дори при историята на Ан Макдоналд има редица усложняващи факти. Преди теста „струна“ и „дюля“, който печели делото ѝ в съда, тя е била подложена на редица разследвания, които стигат до различни, често противоречиви заключения. Черил Критчли, журналистка на свободна практика, е документирала няколко потресаващи обвинения, отправени от Макдоналд и другите „питомци“ на Кросли. Макдоналд казва, че управителят на болницата се е опитал да я задуши с възглавница, а друга млада жена – че е натикал отровна течност в гърлото ѝ.

Отзвукът срещу подпомаганото общуване „беше ужасен“, казва майката на Анна, Сандра, която все още работи като посредник с клиенти и през 2008 г. свидетелства по дело за сексуално насилие, свързано с П.К., в Мичиган. (През 2005 г. тя пътува и до Австралия, за да се срещне с Кросли и Макдоналд.) „В началото на 90-те години хората бяха толкова развълнувани и ние успяхме да накараме много хора да започнат поне някаква комуникация. След това дойде отпор и много училища казаха, че това не може да се прави повече, и буквално отнеха единствената система за комуникация, която някога е работила за много от техните деца“.

Ди Джей е висок около метър и осемдесет, с кльощави ръце и крака и с глава на пиян боксьор. Има склонност да се клати от една страна на друга и да удря лицето си в коленете; носът му изглежда така, сякаш е бил чупен един или два пъти. Когато е разтревожен или притеснен, той пъха ръцете си в устата и ги хапе, като оставя отворени рани. Когато е в по-добро настроение, обича да си играе с пластмасови закачалки за дрехи или да ходи до хладилника, за да закуси. Ди Джей обича да яде; обича да е навън; обича да гледа лампите на тавана.

Седейки пред клавиатурата, Ди Джей изглежда също има какво да каже. Отначало съобщенията му са прости и с правописни грешки, но в хода на работата уменията и гладкостта му се подобряват. В крайна сметка той можеше да натиска по една буква на всяка секунда и ако Анна отгатне думата, преди да е приключил с писането, той натиска клавиша „Y“, за да потвърди. Анна му носи книги за четене, от Мая Анджелоу и други, и открива, че той чете с феноменална скорост – по 10 страници на всяка минута. (Тя обръща страниците вместо него.) Двамата обсъждат възможността той да се запише в програма за обучение на хора с увреждания.

Докато Ди Джей започва да се развива, Анна информира майка си за напредъка му. През пролетта на 2010 г. Сандра пита дали Ди Джей не би искал да изнесе доклад за конференцията, който тя е организирала на конференцията на Обществото за изучаване на уврежданията във Филаделфия. Конференцията е посветена на член 21 от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, в който се посочва правото на свобода на изразяване и мнение. Анна казва, че Ди Джей не е бил сигурен, че ще се справи, но тя го убедила, че трябва да опита.

През следващите шест седмици двамата работят заедно върху презентацията му – есе от една страница, което Ди Джей пише с подкрепата на Анна и постоянна обратна връзка по време на много сесии в дневната му програма за възрастни. В началото на юни Ди Джей пътува до конференцията заедно с майка си и брат си, а след това Уесли прочита доклада пред аудитория от около 40 души. „Правото на общуване е право на надежда“, се казва в есето. „Скачам от радост, че мога да говоря, но не омаловажавам колко унизително може да бъде да знам, че хората стигат до заключението, че съм с умствени увреждания“. Във Филаделфия Анна и майка ѝ също пишат с Ди Джей и го запознават с други потребители на подпомагана комуникация. Двама от колегите на Ди Джей в панела, Джейкъб Прат и Хоуп Блок, току-що са сключили брак. От около година те са ходили на „подпомагани срещи“ – флиртували са чрез комуникация, планирали са срещи, договаряли са интимност.

Анна открива, че връзката ѝ с Ди Джей също се задълбочава. Цялото време, което са прекарали в работа по есето, всички книги, които са прочели заедно, както и всичките им разговори, са променили настроението помежду им. „Постепенно започнах да осъзнавам, че изпитвам романтични чувства“, ще свидетелства тя по-късно. „Започнах да осъзнавам определени неща, когато той пишеше есето. То не беше толкова оригинално – хора, които са имали същите преживяване, бяха казвали подобни неща – но при всички правописни грешки, той имаше собствен начин да изразява нещата.“

Освен това тя е започнала да се ангажира по-силно със семейството на Ди Джей. Когато П. се разболява от пневмония и се нуждае от спешна помощ, Анна се появява в болницата. В един момент П. пече пай за семейството на Анна. „Можех да я нарека леля Анна или братовчедката Анна“, казва Уесли по време на показанията. „Тя беше като член на семейството.“ През октомври П. отива с Анна и Ди Джей на втора конференция в Милуоки. Докладът, който той изнася там, прочетен на глас от бащата на Анна, в крайна сметка е публикуван в рецензирано научно списание.

През есента на същата година Ди Джей започва да посещава курс по афроамериканска литература в Рутгерс. Една студентка от Рутгерс на име Шеронда Джоунс, наета от Анна, използва П.К., за да му помага да си напише домашното. „Той четеше много от книгите“, спомня си Джоунс в показанията си пред полицията. „Не мога да ви кажа какво е чел. И набираше информацията. Тя добавя: „Знам, защото една от съквартирантките ми беше в класа с него и те писаха някои от почти същите неща“.

Човекът, за когото са казвали, че има умствени способности на малко дете, сега участва в конференции и посещава курсове в колеж. Най-после светът може да опознае Ди Джей и да разбере неговия ум. „Той е изключително етичен човек – това е едно от нещата, които ме впечатлиха в него“ – казва Анна в съда. „Знаете сами как можете да срещнете някой, който е изключително привлекателен физически, а после, когато го опознаете, той има толкова ужасен характер, че всъщност не ви изглежда привлекателен? Същото може да се случи и в обратната посока. Ако някой има интересен, увлекателен ум, добро сърце и красива душа, това го преобразява. Тя се проявява и вие заобичвате този човек. Обичате да сте близо до него и да обичате тялото, в което той живее, защото това е тялото, с което разполага.“

Дори и ако Анна е усещала тази трансформация, дори да ѝ се е струвало, че светът на Ди Джей се е отворил, отношенията ѝ със семейството му не са толкова стабилни, колкото изглеждат. Един от проблемите е, че независимо от това колко голям напредък постигна Ди Джей с Анна, писането му никога не функционира с майка му или брат му. Те са прекарали много часове в обучение по П.К., но никой от тях не е имал успех. Анна пише с Ди Джей; майката на Анна пише с Ди Джей; Шеронда Джоунс пише с Ди Джей. Но по някакъв начин П. и Уесли винаги се провалят.

Уесли си спомня, че е хващал ръката на Ди Джей и заедно са успявали да наберат една-единствена дума: the. А после нищо. Анна, спомня си той, му казвала: „Трябва да продължиш да се упражняваш. Трябва да седнеш и да работиш с него и просто да продължаваш. Ди Джей предпочита да улеснява работата с някои хора повече, отколкото с други“. П. разказва, че когато се опитвала да хване ръката на Ди Джей, той я издърпвал или я одрасквал. Анна ѝ казала да спре да го тормози като майка.

През януари 2011 г. Уесли толкова се разстроил, че влязъл в Интернет, за да намери видеото за П.К., което Анна била показала в клас преди две години. Искал да види как хората са помогнали на жената във филма. „Търсех модел, на който да се оприличавам“, казва той по време на показанията си. Но когато започнал да търси, попаднал на друг филм – не на „Аутизмът е свят“, а на разследването на „Фронтлайн“ от 1993 г.

Други неща също предизвикали подозренията му. Някои от съобщенията на Ди Джей не изглеждали като да са от него. Ди Джей пишел на Анна, че не харесва госпъл музиката, но Уесли знаел, че брат му обича да се клати в църквата, правейки това, което Уесли нарича „танц на Стиви Уондър“. Ди Джей също пишел чрез Анна, че обича червено вино – особено от етикет, наречен Fat Bastard. Но Уесли прекарвал неделните дни на причастието с Ди Джей и казва, че той никога не е проявявал голям интерес към пиенето на вино. „Всичко това изглеждаше много класово“, казва Уесли. „Изглеждаше така, сякаш става дума за нещата, които тя харесва много, но не и това, което харесваше [Ди Джей]“.

Докато Уесли таял лични съмнения, П. започнала да се чувства отблъсната от намесите на Анна. Двете спорели за всичко – за дрехите, които носел Ди Джей, за записите, които слушал. Двете спорели също дали Ди Джей трябва да си намери собствено жилище. „Аз съм негова майка“ – казвала П. „Остави го да бъде мъж“ – отговаряла Анна.

През март 2011 г. Анна поканила Ди Джей в Рутгерс, за да изнесе презентация за уврежданията си. Учениците му задавали въпроси:

„Какви са твоите надежди и мечти?“

Ди Джей написал, че би искал да отиде в колеж, да стане писател и да работи в областта на активизма на хората с увреждания.

„Би ли искал да имаш романтична връзка?“

„Искам това повече от всичко друго“, отговорил Ди Джей. „Но не знам дали това е възможно за хора с увреждания като моето.“

Това бил моментът, в който Анна разбрала, че не може да запази чувствата си за себе си. „Исках да го прегърна и да му кажа: „Можеш да имаш това. Обичам те“, свидетелства тя по-късно. Седмица по-късно, по време на следобедната му програма, Анна най-накрая казала на Ди Джей какво чувства. „Аз също те обичам“, написал той. Тя казала, че знае това от много време, а той отговорил, че също го е знаел. И тогава той написа: „И какво сега?“

Двамата обсъждали въпроса надълго и нашироко. „Той ме разпитваше колко много го обичам, колко съм му отдадена, какво чувствам към съпруга си“, пише Анна в разказа за отношенията им, който е съставила шест месеца по-късно, по искане на адвоката си. Ди Джей искал да знае дали някой ден тя ще се омъжи за него. „Отговорих: ‚Моля те, много те обичам, но моля те, не ме питай това точно сега. Имам нужда от време, за да обмисля всичко’.“ Той казал, че съжалява. Не искал да настоява толкова силно. Било детинско от негова страна.

След многочасови разговори и няколко посещения в дневната програма Анна най-накрая убедила Ди Джей, че всичко, което е казала, е напълно сериозно. „О.К., вярвам, че наистина ме обичаш“, написал той. „Но привличам ли те физически?“

„Това разби сърцето ми отново“ – казва тя в съда. „Отговорих, ‚Влюбена съм в теб докрай.’ Тогава той каза: ‘Целуни ме’ и аз го направих. Той каза: „Целуни ме отново.“ Аз го целунах отново.

Ди Джей изписал: „Мислиш ли, че с моята церебрална парализа изобщо е възможно да правим любов?“.

Двамата се срещнали следващата неделя в дома на Ди Джей, докато майка му била на църква. Опитали да се целунат, докато лежали на леглото на Ди Джей, предполагайки, че така ще е по-лесно, предвид уврежданията му. Но Ди Джей настоявал да седи, а след това се спуснал на пода. Анна му предложила клавиатурата и го попитала дали нещо не е наред. Всичко е наред – набрал той, бил много щастлив, но и претоварен – имал нужда от минута. Анна казала О.К. и Ди Джей се измъкнал в коридора. „Слушай, каквото и да правим, ти определяш темпото“ – казала му тя. „Ти казваш какво и как. Всичко зависи от това, което ти се струва правилно. Аз просто обичам да съм близо до теб по какъвто и да е начин, който е подходящ за теб и за тялото ти. Няма натиск.“

Няколко минути по-късно тя била гола.

„Мечтаех си за това“, написал той.

По негова молба, казва тя, смъкнала панталоните му, разхлабила пелената му и му направила орален секс. Те така и не свършили – „Бях близо“, написал Ди Джей, – но имали билети за филмов фестивал за хора с увреждания в музея „Метрополитън“. Щели да гледат „Wretches & Jabberers“ – документален филм за П.К. от 2010 г., продуциран от Дъглас Биклън, основател на института в Сиракуза.

Седмица по-късно, спомня си Анна, двойката се опитала да прави секс в кабинета на Анна в Conklin Hall, с презервативи, одеяло и постелка за упражнения. Не се получило и в крайна сметка те просто седнали на пода заедно, Анна говорела, а Ди Джей пишел. Анна го попитала дали не иска да гледа порнография, „за да види как изглеждат нещата, какви пози използват хората и други подобни неща“. Казала, че не би искала да плаща за порно или да гледа нещо обидно, но че няма да има нищо против да намери безплатни клипове в интернет, които изобразяват двойки, които осъществяват взаимно приятен полов акт. Той се въздържал, като изтъкнал, че според него жените в порното са експлоатирани и че освен това Анна е по-красива от всяка порнозвезда и той наистина иска да мисли само за нея, когато най-накрая правят любов.

Следващата неделя в нейния офис това най-накрая се случило. Ди Джей „беше много щастлив от това, което се случваше“, казва тя в съда. Ако трябвало да каже нещо, той почуквал по пода, а тя правела паузи, за да му подаде клавиатурата. „От събличането до края минаха няколко часа“, казва тя. Когато приключили, той набрал скедния текст: „Чувствам се жив за първи път в живота си“.

 

Не че Анна не е знаела за спорната репутация на П.К. Но подобно на мнозина в тази изолирана и страстна общност от потребители, тя смятала, че методът е бил несправедливо изтласкан настрана. Анна знаела, че той работи, от собствен опит.

Тя е наблюдавала как майка ѝ използва П.К. в продължение на 20 години. През 2000 г. Сандра я запознала с потребител на П.К. с аутизъм на име Ник Пенцел. По онова време Анна преподавала в университета Темпъл. Той присъствал в часовете ѝ. (Самата тя също му помагала да пише.) В Рутгерс Анна работела редовно с няколко души, а не само с Ди Джей, включително и невербален тийнейджър на име Зак ДеМео. Зак, който сега е на 22 години, страда от аутизъм и е загубил говора си, когато е бил малко дете. Подобно на Ди Джей, той се запознал с Анна чрез по-големия си брат, който следва в Рутгерс. Скоро двамата започнали да провеждат седмични или двуседмични сесии в офиса на Анна. „Това промени живота му“, казва майката на Зак, Тони, заместваща учителка в Лонг Айлънд. „Тя беше толкова безкористна и отдадена. Работеше през уикендите. Остави семейството си, за да помогне на сина ми. Анна и Зак са приятели от шест години и поддържат връзка дори когато тя се подготвя за съдебния процес. „Тя говори със сина ми като с равен“, казва Тони. Тя се отнася към него като към човешко същество. Ако ми каже, че е влюбен в нея, ще му повярвам.“

Що се отнася до Ди Джей, след като Анна решила, че той може да се изразява – след като ѝ казал няколко неща, които според нея не би могла да разбере сама, като прякора му и датата му на раждане – тогава съзнанието ѝ се освободило от съмнения. „Знаех, че Ди Джей е автор на своите текстове“, казва тя в съда. „Защо да се съмнявам в това?

Онези, които изразяват съмнения относно П.К., са склонни да отидат твърде далеч, пише тя в статия за Disability Studies Quarterly от 2011 г.: „Въпреки че противниците на П.К. се представят като участници в научен дебат, някои случаи на продължаващо възразяване срещу П.К. отговарят на критериите, за да бъдат считани за реч на омразата.“ Тя признава, че има проучвания, които показват, че методът не работи, но има и други, които показват точно обратното. Според нея отхвърлянето на П.К. от страна на скептиците, тяхното настояване, че методът никога не работи, може да се възприеме като форма на потисничество по отношение на хората с увреждания.

„Просто трябва да признаем, че изследванията вършат някаква работа“ – казва Кристин Ашби, ръководителка на института в Сиракуза, по време на миналогодишната лятна конференция за специалисти, подпомагащи хората с увреждания. „Изследванията ни дават само част от информацията, но е много опасно, когато тази част се използва, за да се отнеме начинът на тези хора да получат достъп до света“.

В местния хотел „Шератон“ са се събрали почти 300 души, сред които родители, братя и сестри, помощен персонал и обучители на П.К., както и около 75 хора с увреждания, използващи метода, почти всички от които са от аутистичния спектър. Повечето от тях са деца и тийнейджъри; няколко са с церебрална парализа. В балната зала на хотела клиентите седят със своите подпомагащи специалисти и слушат презентациите или стават и се разхождат наоколо. Освен това те демонстрират типичното за уврежданията си поведение – смеят се, стенат и изричат десетки чуруликания и скръбни викове – уууу, уууу, уна-унаунау! Уна-уннннаааа!

„За един наистина прогресивен поглед върху уврежданията, няма друго място, където да бъдете“, казва ми един от организаторите на събитието. „Сякаш се намираме вътре в някакъв малък балон. Но това е един невероятен балон!“

В един момент по време на конференцията Ашби проведе сесия за подпомагащи специалисти, наречена „Защита на всяка цена: как променящите се дефиниции за „изследване“ не позволяват да се чуят гласовете на потребителите на П.К.“. Преди да пристъпи към критичен преглед на проучванията от 90-те години на ХХ век, тя се извини, само отчасти на шега, за това, че метафората „двойна слепота“ е толкова дискриминационна по отношение на хората с увреждания. Подобна безчувственост не е изненадваща, когато става дума за скептиците на П.К., каза тя, които са по-загрижени за „научния метод“ – за студените, количествени изследвания – отколкото за реалния, жив опит.

Когато през 1990-те години започнаха да се появяват истории като тази на Бетси Уитън, поддръжниците на П.К. признаха, че методът им може да бъде използван за злоупотреби. Хората се впускат в него без подходящо обучение и след това стават жертва на собствения си ентусиазъм – казва Ашби. Отговорният подпомагащ, обяснява тя, винаги проверява очите на клиента си, за да се увери, че той гледа клавиатурата. Винаги натиска назад ръката или дланта му, като успокоява движението, вместо да го направлява. Винаги се опитва да „намали подкрепата“, така че подпомаганият да може да пише по-самостоятелно. А когато се появи някаква чувствителна тема – например оплакване от насилие – той или тя проверява съобщението с друг участието на друг специалист.

В Сиракуза се запознах с няколко души, които са започнали с П.К. и по-късно са се научили да пишат без подкрепа, включително и Джейми Бърк, млад мъж, който някога е работил с Розмари Кросли, а сега изписва думите си пред мен, без никой да го докосва. Посланията му са донякъде загадъчни: „Законът за честното и справедливото“, пише той, а също и: „Обичам да предизвиквам корекцията си“.

Джейми доказва, че методът работи – каза Ашби по време на сесията, но скептиците твърдят, че той така или иначе би се научил да говори и пише и че П.К. може дори да го е забавил. „[За тях] простото постигане на успех означава, че на първо място не сте имали нужда от подкрепа“, каза Ашби с раздразнение. „Преди няколко години един от най-големите скептици на П.К. предложи нещо като 100 000 долара на всеки потребител на П.К., който отиде и премине неговия тест на ‚двойна слепот‘“, каза Ашби. „Знаете ли колко силно исках да накарам някой от хората, които познавам и обичам, да отиде да направи това? Просто защото исках да му го набия в очите и да използвам тези пари, за да свърша добра работа в света. Но никога не бих подложила някого на това.“

„Не!“ – извика един от участниците в залата.

„Кой би направил нещо такова?“, поклати Ашби глава. „Това е най-нехуманното нещо, което съм чувала. Влизаш при този човек, който те презира, който те смята за некомпетентен и неспособен. И отиваш да се представиш пред него като изложбено пони. И ако успееш да се справиш, тогава той все пак ще каже, че вероятно по начало не си бил аутист“.

Привържениците на П.К. твърдят още от самото начало, че когато подпомаганите се провалят при формално тестване, това е, защото се объркват или се чувстват антагонизирани; те замръзват пред лицето на инквизицията. Основните експерти не приемат подобни уклончиви твърдения. Ако методът работи за някого, казват те, тогава нека този човек бъде тестван – и не твърдете, че той крие уменията си при внимателно изследване. И все пак техните наставления остават нечути от все повече хора в общността на аутистите. Ашби казва, че е наблюдавала възраждане на П.К., но че „този път това става много по-внимателно“. Последните проучвания сред родители, настойници и учители в специалните училища показват, че по-малко от 10% от тях използват подпомагана комуникация. Практиката дори си е проправила път обратно в поп културата. През 2013 г. мемоарите на японски тийнейджър с аутизъм, който е потребител на П.К., са преведени на английски език от писателя Дейвид Мичъл и съпругата му К.А. Йошида под заглавие „Причината да скачам“. В предаването „Дейли шоу“ Джон Стюарт я нарече „една от най-забележителните книги, които мисля, че някога съм чел“.

Междувременно, заради скандалите в миналото, подпомаганата комуникация беше тихо прекръстена. През 2010 г. Институтът за подпомагана комуникация в Сиракуза промени името си на Институт за комуникация и приобщаване. „Трябва да правим повече за подпомаганата комуникация, но не можем да я наричаме така“, казва Джон Хъсман, основен дарител на института, който управлява инвестиционен фонд на стойност 6 млрд. долара и чийто син използва техниката. Той току-що беше изнесъл лекция за неврологията на това, което сега често се нарича „подкрепено писане“. „Трябва да измислим някакво друго име, за да се скрием под радара и да запазим авторитета си“, казва той.

По време на конференцията интервюирах чрез писане един тийнейджър на име Мат, който инак говори само с ехолалични фрази – неща, които е чул и повтаря повече или по-малко механично. „Леля Джун ще се върне веднага!“ – продължаваше да крещи той. „Никой няма хляб! Къде е леля Джун?“ Но когато помощничката му постави лявата си ръка на рамото му, а  дясната под мишницата му, той написа трезва прокламация: „Дойдох тук, за да потвърдя ангажимента си към подпомаганата комуникация. Без нея бих прекарал живота си затворен в затвора на мълчанието.“

По-късно същия следобед се запознах с 20-годишен мъж на име Джон, който имаше изразена долна захапка. Джон беше оценен като човек с умствени способности на тригодишно дете, но с помощта на П.К. той можеше да пише стихове. Баща му ми подаде няколко разпечатки от творчеството на Джон („Мястото, където можеш да откриеш огънчето на любовта, е далеч от света, но толкова близо/в страната на невербалните аутисти“), след което хвана пръста на Джон, за да можем да проведем директен разговор. „Знайте, че сме интелигентни“ – набра пръстът на Джон в клавиатурата.

„Разбрахме, че той се е научил да чете на 3-годишна възраст, като е чел речник“, каза майка му. Сега той е ученик в гимназията.

Не се ли е притеснявала от проучванията, показващи, че П.К. не работи – че посланията невинаги са истински?

„От гледна точка на родителя, кой се интересува от изследванията?“, отговори тя. „Нека изследванията се оправят сами. А междувременно аз искам да говоря със сина си.“

 

Преди Анна да се появи в дома на Ди Джей в онзи Ден на паметта през 2011 г., тя го предупредила, че майка му и брат му може да се разстроят от връзката им. Според нея те дори можели да ѝ забранят да го вижда, а като негови законни настойници имали право да го направят. „Те никога не биха ми причинили това“, отвърнал Ди Джей. „Те ме обичат прекалено много.“

Няколко седмици след последвалия взрив П. се обадила на Анна по мобилния ѝ телефон и я помолила за обяснение. „Ами, виж“, казала Анна. „Не ми беше приятно да осъзная, че се чувствам по този начин. Не смятах, че това е професионално. Искам да кажа, аз съм омъжена и всички тези неща – това не беше нещо, което търсех, и затова просто положих всички усилия, за да го потисна“. Тя добавила, че Ди Джей е единственият човек, освен съпруга ѝ, с когото е била в интимни отношения, от повече от 20 години.

Анна и съпругът ѝ сключват брак през юни 1989 г., когато тя все още е тийнейджърка в колежа, а Роджър е на 24 години и е тубист в Детройтския симфоничен оркестър. Шест години по-късно им се ражда син, а няколко години след това – дъщеря. През 2010 г., когато Анна за първи път се влюбва в Ди Джей, тя и семейството ѝ живеят в скромна къща в Уест Ориндж, Ню Джърси.

„Бракът ни не беше чудесен – казва по-късно Анна в съда, – но не се намирах в някакво състояние, при което безусловно да искам да го прекратя.“ В крайна сметка, казва тя, е трябвало да избере кого от двамата да нарани – Роджър или Ди Джей. „Всъщност за избор не можеше да става и дума. Нямаше как да нараня [Ди Джей].“

Роджър отказа да бъде интервюиран за тази статия, но в показанията си по време на изслушването в досъдебното производство той казва, че е разбрал, че бракът му е в опасност едва когато „обвинителите дойдоха и затропаха по  вратата“. Дори и тогава двамата с Анна потърсили професионална консултация за семейни двойки. Първите думи на терапевта, казва той, били: „Анна, трябва да спреш да се занимаваш с тази връзка [с Ди Джей]“.

Роджър може би се е надявал, че тя ще последва този съвет, но когато прегледал историята на браузъра на домашния им компютър, открил, че Анна е разглеждала обяви за недвижими имоти. В яростта си той взел разказа за отношенията ѝ с Ди Джей, който тя е написала за адвоката си, и го изпратил по електронната поща на семейството на Ди Джей и на прокуратурата. „Ако толкова се гордееш с тази така наречена връзка“, спомня си той, „тогава нека целият свят да знае за нея“.

 

Веднага след Деня на възпоменанието в Ню Джърси се спусна хребет на високо атмосферно налягане, който привличаше лепкав въздух от Мексиканския залив. В началото на юни температурите достигнаха стойности около 40° и се задържаха там, с което започна едно от най-горещите лета в историята на щата. Намирайки се под забрана да се вижда с мъжа, когото обича, и без да бъде сигурна дали семейството му някога ще размисли, Анна се отчаяла.

„Просто исках да говоря с [Ди Джей] защо не бях там днес“, казва тя в съобщение на гласовата поща до П. няколко дни след като за първи път са обсъдили връзката. На следващата седмица тя опитва отново: „Това е Анна. Чудя се дали нещата ще се получат. …“

Накрая една вечер Анна отишла в дома на Ди Джей, без да е поканена, за да може да говори с майка му лице в лице. Тя паркирала отвън малко преди 18:00 ч. и изчакала П. да се върне от работа. „Трябва да поговорим“, казала тя, когато П. я подминала.

„За какво?“, отговорила П..

Тя позвънила на Уесли и завела Анна на задната веранда, за да не чуе домашната помощница какво си говорят. Там Анна обещала да подпише официална декларация, че след пет години ще напусне съпруга си и ще се омъжи за Ди Джей.

„Анна, върни се у дома при децата си“, отвърнала П.

Когато Уесли пристигнал и видял какво се случва, той споделил с Анна съмненията си относно П.К.. „Ако вярваш, че [Ди Джей] може да се справи с помощта на това нещо [П.К.], тогава, ако му задам въпрос, той трябва да може да ми даде правилния отговор.“ Анна се съгласила на теста и Уесли попитал: „Коя е Джорджия?“.

С ръката на Анна върху своята, Ди Джей набрал отговора, много бавно, в продължение на няколко минути: „В гимназията Джорджия работеше за мама“.

Джорджия, която е починала преди Анна да се запознае със семейството, е „лелята“ на Ди Джей. Тя често се е грижела за Уесли и Ди Джей, докато майка им била на работа. По-късно Уесли казва, че Джорджия е била другата майка на Ди Джей, че той я е обичал толкова, колкото всички останали, и че тя е приготвяла най-добрите бъркани яйца и препечен хляб на света.

Тогава Уесли казал, че има втори въпрос, и Анна възразила.

„Ами това е просто въпрос, свързан с първия“, продължил той. „Кажи ми коя е Сали.“ Сали е прякор, който семейството на Ди Джей използвало за Джорджия.

Сега Ди Джей набрал с помощта на Анна нещо за „малкия племенник на мама“, но отговорът се проточил. По думите на Анна, Уесли поклатил глава и казал, че се надява Анна да успее да се справи с брачните си трудности. (В съда адвокатът на Анна твърди, че отговорите на въпросите на Уесли са били верни: Джорджия е „работила за мама“, в смисъл, че ѝ е помагала в грижите за децата, и е била „роднина на малкия племенник на мама“).

„Благодаря ви за всичко, което направи“ – казала П.

„Не ми благодари за това, което ми отнемаш“, казала Анна.

Уесли придружил Анна до вратата и тя си тръгнала. Но щом завила зад ъгъла, ѝ се наложило да спре; треперела прекалено много, за да може да шофира. По-късно Уесли разказал на полицията, че Анна била толкова разстроена, че той се страхувал да не би да се е самоубила или да е „отишла вкъщи и да направи нещо на децата си“.

„Това беше най-тежкият ден в живота ми“, пише по-късно Анна.

 

Следващите няколко седмици в Нюарк бяха още по-горещи от предходните. В зоологическата градина, която се намира наблизо до дома на П. и Ди Джей, гледачите хранели пумите със замразена кръв. Докато горещите летни дни отминавали, Анна не чувала нищо повече от семейството на Ди Джей. Тя изпаднала в депресия и не можела да се храни; казва, че е отслабнала с 20 килограма.

В началото на август, като последна безразсъдна мярка, тя написала имейл до директора на следобедната дневна програма на Ди Джей. В него казала, че семейството на Ди Джей „не е сигурно“ дали тя може да го вижда повече, но тя пита дали може да го посети още веднъж. „Всичко това е бъркотия и наистина ме разочарова, защото е свързано по-скоро с проблеми в семейството и с това кой може да взема решения за [Ди Джей]“, написала тя. Дали би било възможно просто да отиде там „тихо“, за да може да каже на Ди Джей защо е изчезнала? Трябвало да му даде да разбере, че все още я е грижа за него, че се опитва да поправи ситуацията.

Директорът веднага се обадил на семейството. Уесли и майка му били готови да оставят нещата на спокойствие, но когато чули за имейла, решили да предприемат действия. На 7 август Уесли написал писмо до декана на факултета в Рутгерс, Нюарк, в което казал, че Анна тормози семейството му. Той формулирал оплакването си с думи, които напомнят за изследванията на Анна в областта на расовата справедливост: „Продължаващите ѝ опити да се вижда с [Ди Джей] и намеците ѝ, че аз и майка ми не знаем какво е в най-добрия интерес на [Ди Джей], са обидни и се разминават с расовите предположения за способността на чернокожите родители да отглеждат правилно децата си“.

Той обвинил Анна, че се е превърнала в най-лошия си собствен кошмар. „Белите хора поддържат белите привилегии по начини, които потискат“ – е писала тя по-рано. Дори когато искат да помогнат, те се държат „по начини, които са неуважителни и които подкопават самоовластяването на хората, в чието пространство нахлуват“. Дали Анна е постъпила по същия начин с Ди Джей и неговото семейство? Професорката по етика, който е пишела страстно за правата на хората с увреждания, е обвинена в сексуално посегателство над човека, когото е решила да защитава най-много – чернокож мъж с увреждания; дете на самотна майка; член на най-уязвимата сред уязвимите групи.

В средата на август семейството на Ди Джей се обръща към полицията, а когато П. разговаря с Анна за последен път на 22 август, телефонният им разговор е записан.

„Да, [Ди Джей] искаше да бъде физически обвързан с мен и аз исках да бъда физически обвързана с него“, казва Анна. Но, продължава тя, „връзката ни не е само или предимно свързана със секса. Обичаме се много, много, много и не бих правила секс с някого, когото не обичам“.

П. слушала внимателно от своя край на линията, както и двама детективи от отдела за специални жертви в окръг Есекс. Анна все още не го знаела, но връзката ѝ с Ди Джей и „най-малко опасното предположение“, от което тя изхожда – че той е психически здрав и следователно способен да даде съгласие – вече са я поставили в много опасна ситуация.

„Наистина ли говориш сериозно за това?“ пита П., подмамвайки я към повече подробности.

„Да, сериозно“, каза Анна, а гласът ѝ трепери. Изминали са два месеца, откакто тя за последен път е виждала Ди Джей, и тя е нещастна. „Искам да кажа, че трябва да разбереш, че буквално ми е невъзможно са изкарам 20 минути от някой ден, без да мисля за него. Толкова много ми липсва.“ Тя продължава: „Ако – ако – ако бих вършила неща като това да си хапя ръцете, сега също щях да си хапя ръцете“.

Как, чуди се тя, нещо „толкова специално и толкова невероятно и за двама ни“ може да се е превърнало „в някакво ужасно, неправилно нещо“?

„Нямаше да се влюбя в него, ако той не беше способен на съгласие“ – ще каже тя по-късно в съда. „Нямаше да се влюбя в него, ако той не беше човек, който се интересува от четене на книги и разговори за тях. Той беше най-добрият ми приятел.“

 

Миналия месец Анна Стъбълфийлд бе изправена пред съда по две обвинения в сексуално насилие при утежняващи обстоятелства от първа степен – същото обвинение, което би се отнасяло за човек, причинил тежки телесни повреди по време на изнасилване или участвал в групово изнасилване. Щатът искаше да докаже, че Ди Джей е бил неспособен да даде съгласие за секс или физически безпомощен да се съпротивлява, както и че Анна е знаела или е трябвало да знае същото.

Ди Джей е бил в съда само веднъж, представен от прокурора като „демонстративно доказателство“. Майка му го въвежда, като поддържа дребната му фигура под мишниците. Тя го води по пътеката към съдебните заседатели, при което главата му се отмята назад и очите му сякаш се фокусират върху лампите на тавана. „Уважаеми съдебни заседатели, това е моят син“, казва тя. След това обръща Ди Джей с лице към съдията. „Ваша чест, това е моят син.“ Дори и ако Ди Джей е забелязал Анна в съдебната зала – това е първият път от четири години насам – той не реагира по видим начин. По-късно адвокатите на Анна твърдят, че прокурорът се е опитал да я закрие от погледа му, за да не може Ди Джей да се обърне към нея както преди.

Всяка от страните призовава външни експерти, които да се срещнат с Ди Джей: Хауърд Шейн от Харвард за обвинението и Розмари Кросли за защитата. Но преди началото на процеса съдията постанови, че подпомаганата комуникация не отговаря на изискванията на Ню Джърси за научно доказателство. Това поставя екипа на защитата на Анна в юридическа задънена улица. Цялото дело на защитата се крепи на факта, че Ди Джей е можел да общува чрез клавиатурата си или че поне Анна основателно е вярвала, че може. Сега голяма част от доказателствата за това общуване са отхвърлени. Съдията постанови, че Анна, и само Анна, може да свидетелства за писането и защо смята, че то е функционирало. Ще трябва тя сама да спечели симпатиите на журито.

Сутринта на 2 октомври, след като журито бе заседавало по-малко от три часа, в съдебната зала светна червена лампичка, която сигнализираше за произнасянето на присъдата. Анна чакаше в тъмния си костюм и сребърната брошка с птица, която носеше почти всеки ден в съда. Майка ѝ седеше в галерията и се държеше за ръка с по-големия брат на Анна, Майкъл, компютърен специалист, който беше долетял от Уисконсин. По време на процеса на няколко пейки в съдебната зала се редуваха приятели и съмишленици на Анна: Ник Пентцел, аутист от Пенсилвания; Девва Касниц, антрополог и бивш председател на Дружеството за изучаване на уврежданията, която има затруднения с говора; Тони ДеМео, майката на Зак. От другата страна на съдебната зала П. седеше с Уесли, приятелката на Уесли и друг член на семейството.

Съдебните заседатели признаха Анна за виновна и по двете обвинения. Ди Джей е бил неспособен да даде съгласието си, а вярата на Анна в писането на Ди Джей – получена от майка ѝ, поддържана на научни конференции, потвърдена от приятели и колеги – не може да я оправдае. Казано на езика на моралната философия, тя в най-добрия случай е била „виновно невежа“, изгубена в мъглата на добрите намерения.

Анна седеше в мълчание, докато адвокатите ѝ настояваха за продължаване на освобождаването ѝ под гаранция от 100 000 долара. Когато съдията обясни, че Анна е осъдена за две престъпления от първа степен и че по-нататъшно освобождаване под гаранция е невъзможно, тя се срина на масата на защитата в силни, конвулсивни ридания. „Моля ви“ – молеше тя, – „какво ще стане с дъщеря ми?“

„Искрено ви съчувствам в тази много трудна ситуация“, каза тихо съдията. Но Анна щеше да бъде изправена пред присъда от 10 до 20 години за всеки от двата случая, когато тя и Ди Джей са правили секс. Прокурорът е поискал наказанията да се изпълняват последователно. Анна, чието произнасяне на присъдата е насрочено за 9 ноември, може да се окаже в поправителния дом за жени „Edna Mahan“ за срок до 40 години.

Въпреки че бащата на Анна казва, че тя е тренирала джу джицу, за да може да се защитава в затвора, тя изглежда оптимистично настроена, планирайки живота, който ще води с Ди Джей, след като бъде призната за невинна, след като той бъде освободен от П. и Уесли и след като най-накрая могат да се оженят. „Щяхме да го приемем с отворени обятия в семейството си“, казва братът на Анна.

Малко преди 11 ч. съдебният изпълнител вдигна Анна от мястото ѝ и закопча ръцете ѝ с белезници зад гърба. Докато стоеше, тя се опита да говори, но тялото ѝ се тресеше, а гърлото ѝ се задушаваше от риданията. Чуваше се думата „правосъдие“, но нищо повече.

 

Източник

 

[1] Американски професионален бейзболист, който става първият афроамериканец, играл в Мейджър лийг бейзбол, в началото на 20 в. Бел. Пр.

[2] Уиджа, известна още като спиритическа дъска или говореща дъска, е плоска дъска, на която са изписани буквите от азбуката, числата от 0 до 9, думите „да“, „не“, понякога „здравей“ и „довиждане“, както и различни символи и графики. Използва се планшет (малко сърцевидно парче дърво или пластмаса) като подвижен индикатор за изписване на съобщения по време на сеанс. Участниците поставят пръстите си върху планшета и той се движи по дъската, за да изписва думи. „Ouija“ е търговска марка на Hasbro, но често се използва общо като название за всяка „говореща дъска“. Бел. пр.

Pin It
Даниел Енгбер

Даниел Енгберт е американски журналист и автор, сътрудник на водещи американски издания като „The Atlantic“ и „The New York Times“.

Посетители

63

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    А защо Зиновиев ли?... преди 2 дни
  • Pendo писа Още
    В същност всички тези... преди 4 дни
  • Пендо писа Още
    Преди век и половина... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    И така, Георги... преди 6 дни
  • баба Катя писа Още
    Какво да кажем за... преди 1 седмица
  • илиан цаков писа Още
    Харесва ми написаното... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и окончателният... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още
    Според Евангелието -... преди 4 седмици
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много важен  текст.... преди 4 седмици
  • Pendo писа Още
    Трудно е да си... преди 4 седмици
  • Пако писа Още
    Защо няма коментари... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Най-вероятният... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Защо ако Османската... преди 4 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Това е много красив... преди 4 седмици
  • Pendo писа Още
    Геният на Христо... Сряда, 22 Септември 2021
  • Златко писа Още
    Казват, че... Сряда, 22 Септември 2021
  • Васил Колев писа Още
    За да опаковаш... Вторник, 21 Септември 2021
  • Васил Колев писа Още
    Чернокожите бяха... Вторник, 21 Септември 2021
  • Златко писа Още
    Обожавам начина, по... Вторник, 21 Септември 2021
  • Янко Сливодеров писа Още
    Еврото може да се... Понеделник, 20 Септември 2021
  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... Неделя, 19 Септември 2021
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... Неделя, 19 Септември 2021
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... Неделя, 19 Септември 2021
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... Събота, 18 Септември 2021
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... Събота, 18 Септември 2021