1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2021 09 Plato Aristotle

 

Преди осемдесет години, през есента на 1941 г., мюзикълът Best Foot Forward е поставен на Бродуей. Написан от Хю Мартин и Ралф Блейн, които няколко години по-късно ще напишат песните за класическия филм „Запознай се с мен в Сейнт Луис“, „Best Foot Forward“ не е класика – това е пухкава история за момче от подготвителен клас, което кани холивудска актриса за абитуриентската си вечер, за да подразни истинската си приятелка. Но пък мюзикълът се играе на Бродуей в продължение на почти една година, а след това е превърнат във филм, който все още си струва да се гледа (с Люсил Бол в ролята на звездата).

Изключително парче от програмата е „Трите Б“, в който три гимназистки казват на биг бенда на Хари Джеймс какво да не свири: „Никога не искам да слушам Йохан Себастиан Бах/ И не искам да слушам Лудвиг Бетовен/ И не ми пука за стария Йоханес Брамс.“ Вместо това, трите „Б“, които те искат, са „barrelhouse, boogie-woogie и blues“ – популярни стилове по онова време, които са семплирани в песента.

Освен че е забавна, песента отразява и интересен преходен момент в американската култура. През 1941 г. поп музиката вече е изместила класическата като музикална лингва франка, тоест онова, което всички искат да слушат. Никой истински тийнейджър от онова време не би имал нужда да казва на групата да свири на бала популярна музика, а не, да речем, Унгарските танци на Брамс. Но за Мартин и Блейн, както и за публиката на Бродуей, която те се стремят да забавляват, великите немски композитори все още представляват един вид културно суперего. Те са това, за което се предполага, че трябва да бъде харесвано, дори ако нещата, които всъщност харесвате, са биг бенд музика, на която може да се танцува. Така че, когато тийнейджърите от Военната академия „Уинсоки“ бърчат носове срещу трите „Б“, жестът им е поне условно непослушен.

От 20-те до 50-те години на ХХ век, от джаза и блуса до рокендрола, променянето на канона е част от привлекателността на поп музиката – и любимо средство на текстописците. Ела Фицджералд прави хит с песента на Сам Кослоу „(If You Can't Sing It) You'll Have to Swing It (Mr. Paganini)“. Бети Комдън и Адолф Грийн написват текста на „It's a Simple Little System“ от мюзикъла „Камбаните звънят“, в който букмейкър използва имената на композиторите като код, за да се позове на състезателните писти: „Чайковски е Чърчил Даунс.“ (Beethoven is Belmont Park/ Tchaikovsky is Churchill Downs) Чък Бери преследва същата цел в „Roll Over Beethoven“: „Сърцето ми бие в ритъм/ И душата ми продължава да пее блус/ Roll over Beethoven/ Tell Tchaikovsky the news.“

През последните десетилетия обаче този вид непряка почит към авторитета на класическата музика напълно изчезна от популярната музика. Последният пример може да бъде „Rock Me, Amadeus“, немски поп хит от 1985 г., който е вдъхновен не толкова от самия Моцарт, колкото от филма „Амадеус“ от 1984 г., в който композиторът е представен като, по думите на песента, „ein Punker“ и „ein Rockidol“. Днешните поп текстописци не се подиграват с Бетовен и Чайковски, защото младите слушатели вече не разпознават тези имена като притежаващи някакъв културен авторитет или престиж, ако изобщо ги разпознават. Също толкова логично би било да се напише поп песен, наречена „Roll Over Palestrina“ или „Rock Me, Hildegard von Bingen“, тъй като всички композитори са еднакво непознати за масовата публика.

Подобно на изчезването на определен вид жаби или насекоми, това е малка промяна, която сигнализира дълбока трансформация на климата – в този случай на културния климат. Труизъм е, че високата култура, както е била известна, непрекъснато губи своя авторитет след възхода на масовата култура в началото на ХХ век. През 1939 г. художественият критик Клемент Грийнбърг отбелязва в есето си „Авангард и кич“, че аудиторията на строгите модернистични творби на Джойс или Пикасо е намаляла в сравнение с апетита към „ерзац културата, кича, предназначен за онези, които, без да усещат ценностите на истинската култура, все пак са жадни за развлечение, което само някаква култура може да осигури“. Кичът, пише Грийнбърг, „е тръгнал на триумфална обиколка по света, изтласквайки и опошлявайки местните култури в една колониална страна след друга, така че сега е на път да се превърне в универсална култура, първата универсална култура, която е виждана някога“.

Няколко години по-късно, в книгата си „Диалектика на просвещението“ от 1947 г., марксистките културни критици Теодор Адорно и Макс Хоркхаймер предлагат влиятелен анализ на „културната индустрия“, като твърдят, че докато истинското изкуство позволява свободен, индивидуален отговор, холивудските филми и поп-песните превръщат публиката в пасивни и послушни консуматори. През 1960 г. Дуайт Макдоналд популяризира тази идея в есето си „Маскулт и мидкулт“, като пише, че масовата култура е „антиизкуство“, „еднообразен продукт, чиято скромна цел не е дори развлечение, тъй като и то предполага живот (а следователно и усилие), а просто разсейване“.

Не е случайно, че тези знаменити нападки срещу кича и масовото се появяват точно в същия момент в средата на века като „Трите Б“ и „Roll Over Beethoven“. Високата култура от онова време си остава суперегото на едно общество, което все още номинално вярва в художествени ценности като гениалност, оригиналност, красота и сложност. По подобен начин за Грийнбърг, Адорно и Макдоналд, високата култура си остава стандартът, по който могат да бъдат оценявани и намирани за недостатъчни по-ниските продукти на културната индустрия. Въпреки че пишат като анализатори, те всъщност отправят призив: четете Джойс, а не Джеймс Гулд Козен; гледайте Пикасо, а не Норман Рокуел; слушайте Бетховен, а не Чък Бери.

Не би имало смисъл да отправят такъв призив, ако тези критици не биха вярвали, че широката публика е способна да предпочете по-доброто пред по-лошото, стига да ѝ се даде възможност. „Критикувам Маскулт именно защото вярвам в потенциала на обикновените хора“, пише Макдоналд. В есето си от 1963 г. „Културната индустрия преразгледана“ Адорно настоява, че потребителите на масовата култура всъщност я презират и негодуват срещу нея: „Те си затварят очите и изразяват одобрение, в един вид самоомраза, към това, което им се предлага, знаейки напълно целта, за която то е произведено.“

Подобно предположение е необходимо за всеки мислител, който иска да съчетае ангажимента към художественото съвършенство с ангажимента към демокрацията. То е паралелно на марксистката концепция за фалшивото съзнание, която прави същото в политическата сфера. Ако работническата класа трябва да бъде революционна, то защо се придържа към реакционните си привързаности към нацията и религията? Защото е измамена от идеологията на управляващите класи. Защо обществото предпочита масовия култ пред високата култура? Защото е жертва на индоктринация от страна на културната индустрия. За Адорно тази индустрия е клон на капитализма, но Макдоналд отбелязва, че съветската културна индустрия действа по същия начин: „подобно на нашата, тя е наложена отгоре и по-скоро експлоатира, отколкото задоволява нуждите на масите“.

Идеята за културното лъжесъзнание полага модерен облик върху една типично викторианска идея: че болестите на съвременното общество могат да бъдат поправени с помощта на подходящ вид култура. В книгата си „За конституцията на църквата и държавата“ от 1829 г. Самюъл Тейлър Колридж предлага тази задача да бъде възложена на интелектуална класа, наречена от него „клерици“, която да бъде заплащана от държавата чрез национална субсидия като светски аналог на духовенството на Англиканската църква. Клериците трябва да бъдат „разпръснати из цялото кралство, всеки на определеното му място, като непосредствени проводници и инструменти в голямото и необходимо дело за увековечаване, насърчаване и увеличаване на цивилизацията на нацията“.

Както показва Реймънд Уилямс в своята класическа книга от 1958 г. „Култура и общество“, идеята за културата като социална панацея е била привлекателна за викторианските мислители, които са били притеснени от подхода на демокрацията. Социални критици като Томас Карлайл и Джон Стюарт Мил са вярвали, че разпространението на културата ще извиси ума на народа, превръщайки го в мъдър, а не в насилствен и отмъстителен суверен. В заглавието на книгата си от 1869 г. „Култура и анархия“ Матю Арнолд назовава две възможни бъдещи форми на демократичното общество, като не оставя съмнение коя от тях трябва да бъде предпочетена.

Арнолд смята, че не само работническата класа има нужда от култура. „Сладост и светлина“ липсват и сред аристокрацията, която Арнолд нарича варвари, и сред средната класа, която той нарича филистимци. Всяка класа страда от склонност към „анархия“, тъй като всички те вярват в „правото на англичанина да прави каквото си иска; правото му да марширува, където си иска, да се събира, където си иска, да влиза, където си иска, да хукне, както си иска, да заплашва, както си иска, да разбива, както си иска“.

За да се противопостави на този либертариански нихилизъм, Арнолд търси влиянието на културата, която той определя като „най-доброто, което е било мислено и казано в света“. Излагането на най-доброто би научило англичанина да възприеме „стремежа към нашето пълно съвършенство“, което според Арнолд е целта на културата и ключът към едно по-добро общество. Той служи на тази кауза в собствения си професионален живот като училищен инспектор, част от новата бюрокрация, създадена, за да разпространи образованието сред работническата класа.

В книгата си от 1988 г. Highbrow/Lowbrow: The Emergence of Cultural Hierarchy in America (Появата на културната йерархия в Америка) историкът Лорънс Ливайн показва, че Арнолд е имал „огромно влияние в Съединените щати“, където е вдъхновил едно поколение от интелигенцията да работи за по-високи културни стандарти. Както пише Хенри Джеймс през 1884 г., „няма да стигна дотам да кажа за г-н Арнолд, че е измислил“ понятието за култура, „но той го направи по-определено, отколкото е било преди – съживи го и го освети“.

Арнолд очаква бъдеще, в което демокрацията ще стане културна. По времето, когато Гринберг и Адорно пишат през 30-те и 40-те години на ХХ век, обаче е ясно, че се е случило обратното: под натиска на масовото общество и масовите медии културата се е демократизирала. В средата на ХХ в. вече не е възможно да се твърди, че повечето хора във Великобритания и Америка нямат достъп до „най-доброто, което е било мислено и казано“. Благодарение на общественото образование, обществените библиотеки и обществените музеи – и още повече на новите технологии като фонографа и ротогравюрата – съкровищата на миналото никога не са били достъпни за повече хора, независимо от произхода им. Човек като Клемент Грийнбърг, син на еврейски имигранти от Бронкс, никога преди ХХ век не би могъл да стане рицар на западната култура. Той просто не би имал достъп до съответните картини и текстове (да не говорим за религиозните и класовите предразсъдъци, които щяха да му попречат да заеме авторитетната си позиция).

И все пак се оказва, че проблемът с културата е свързан повече с търсенето, отколкото с предлагането. Същите сили, които направиха високата култура достъпна, създадоха и масова култура, която е хиляди пъти по-популярна, печеливша и влиятелна. Както отбелязва Грийнбърг: „Тъй като може да бъде произвеждан механично, кичът се е превърнал в неразделна част от нашата производствена система по начин, по който истинската култура никога не би могла да бъде, освен случайно.“ Този факт никога не е бил толкова неизбежен, колкото днес, в епохата на цифровата квантификация. Kindle и Spotify ни дават достъп до „най-доброто, което е било мислено и казано“, какъвто никакви Медичи или Рокфелер не биха могли да си купят, на каквато и да било цена, като същевременно ни напомнят, че почти никой не се интересува от това.

Например, ако потърсите Петата симфония на Бетовен в Spotify, най-популярният запис на най-популярното произведение в класическия репертоар е онзи, направен през 1984 г. от Херберт фон Караян с Берлинската филхармония. Първата част е била стриймвана около 1,5 милиона пъти, а третата – около половин милион (което само по себе си вече разказва цяла една история). За сравнение, хитът „Driver's License“ на тийн поп звездата Оливия Родриго е издаден през януари 2021 г. и до края на май е стриймван 800 милиона пъти. Трудно е да се съчетаят тези цифри с теорията на Адорно, че феновете на попмузиката „насилствено затварят очи и изразяват одобрение, в един вид самоомраза“.

Що се отнася до книгите, едно скорошно посещение в раздела „Художествена литература“ на Amazon показва, че най-продаваните заглавия са романтичен роман на Никълъс Спаркс и научнофантастичен роман на Анди Уиър. За сравнение, „Улис“, който служи на Грийнбърг като пример за най-доброто от авангарда на ХХ век, е на загуба от около 81 000 екземпляра в отдавна стандартното издание на Габлер (макар че, тъй като върху него вече няма авторски права, има няколко издания, между които може да се избира).

Разбира се, Spotify и Kindle са несъвършени измерители на истинската валута на всяко произведение. Но те потвърждават впечатлението, което хората, посветени на високата култура, вече трябва да имат: че са членове на много малко малцинство. Колко точно е това малцинство, не може да се каже със сигурност. Колко американци обръщат внимание на сериозната съвременна литература, изкуство или музика? Оценката на половин процент от населението – 1,6 милиона души – със сигурност е висока.

Фактът, че повечето хора не се интересуват от „най-доброто, което е било мислено и казано“, не е нещо ново. Същото е било вярно и през 1869 г. – затова Арнолд е написал книгата си. Ново е отхвърлянето на високата култура както на теория, така и на практика. От 60-те години на миналия век традиционно „високите“ форми и ценности са загубили способността си да предизвикват дори условно уважение от страна на широката публика – дори чрез обърнатата почит на сатирата, както в „Roll Over Beethoven“.

През същия период високата култура губи авторитет и сред традиционните си пазители. Това развитие е възвестено в сборника с есета на Сюзън Зонтаг от 1966 г. „Против интерпретацията“, който завършва с възхвала на онова, което тя нарича „нова чувствителност“, за която „разграничението между „висока“ и „ниска“ култура изглежда все по-малко значимо“. Тя приветства „новото отношение към удоволствието“, „един нов, по-отворен начин да се гледа на света и на нещата в света“ – по-специално на продуктите на попкултурата, като „личностите и музиката на Бийтълс“.

Призовавайки да се сложи край на снобското отхвърляне на попкултурата, Зонтаг смята, че е дръзко прогресивна. Но в унищожителния и разкриващ послеслов, който пише за преиздаването на книгата през 1996 г., тя осъзнава, че е ритнала врата, която вече е висяла на пантите си. „Пишейки за това, което бях открила, аз приех превъзходството на каноничните съкровища на миналото“, признава Зонтаг. „Тогава няма йерархия? Със сигурност има йерархия. Ако трябваше да избирам между [поп групата] Дорс и Достоевски, тогава – разбира се – щях да избера Достоевски. Но трябва ли да избирам?“

След 60-те години на миналия век вече никой не е принуден да избира. Джон Бериман цитира Т. С. Елиът в „Песен за сънища № 53“ – „Рядко гледам филми. Те са твърде вълнуващи,/ каза достопочтеният опосум“ – но този вид пуризъм е умрял много преди самия Елиът и днес не липсва на никого. Зонтаг е била права, че популярната култура предлага свои собствени легитимни удоволствия, без които бихме били по-зле. „Това, което не разбирах – признава тя през 1996 г., – беше, че сериозността сама по себе си беше в начален стадий на загуба на доверие в културата като цяло и че някои от по-трансгресивните изкуства, на които се наслаждавах, щяха да подсилят несериозните, чисто консуматорски прегрешения.“

Но тогава вече е било твърде късно. Хора като професори по хуманитарни науки, администратори на изкуства и музейни куратори, чиято идентичност и препитание зависят от престижа на „сериозността“, бързо прозират, че вече е възможно да се откажат от неблагодарната мисия да казват на публиката да харесва неща, които тя не харесва. Вместо това те могат да ѝ кажат защо е правилно да не ги харесва.

Добър пример за това е „Highbrow/Lowbrow“ на Левин. Историкът твърди, че когато през XIX в. някои американци започнали да искат да гледат опери на Вагнер в пълен обем и в атмосфера на съсредоточеност, а не потпури от арии на Верди, преплетени с патриотични песни и пантомими, това е било, защото са затвърждавали класовите си привилегии. Арнолдианската идея за култура, пише Ливайн, се харесва на „сегменти от новата професионална и средна класа, на които им липсва каквато и да е опора на сигурност и които имат нужда да се дистанцират, поне в културно отношение, от тези, които са под тях в социално-икономическата скала. Плащът на културата – одобрената, осветена, видима култура – обещава да се превърне в шапка, непроницаема за нападения отгоре или отдолу“.

Подобна популистка интерпретация на културата, станала неустоима в края на ХХ век, по същество съвпада с описанието на американската общественост от XIX век, направено от Арнолд в „Култура и анархия“: „Това превръща по-голямата част от [американската] нация във филистимци; – един по-жизнен вид от нашите филистимци, без натиска и фалшивия идеал на нашите варвари, но оставени още повече на себе си и способни на пълен размах!“ Тук просто се обръщат знаците плюс и минус: филистимците са възхвалявани за грубото им културно здраве, докато апостолите на сладостта и светлината са осъждани като хулигански сноби.

По ирония на съдбата днешните пазители на културата все още вярват в арнолдианската мисия на културата да подобрява цивилизацията. Разликата е, че за повечето от тях определението на културата като „най-доброто, което е било мислено и казано“ сега вече изглежда пречи на тази мисия, вместо да я подпомага. Вместо това водещата дума е включване. Както Музеят на изкуствата в Денвър заяви миналото лято в декларацията си „Ангажимент за действие“, „музеят ще се стреми да бъде приобщаващо пространство, където всички са признати и чути“.

Много културни институции направиха подобни изявления миналата година в отговор на протестите „Животът на чернокожите има значение“. Но макар че политическият контекст е нов, императивите за приобщаване и борба с елитаризма не са. Те вече бяха в действие в напълно аполитичната изложба „Изкуството на мотоциклета“ в Гугенхайм през 1998 г., която директорът на музея Томас Кренс защити с мотива, че „не можем да се фокусираме твърде много върху Моне и минимализма“. Тогава Моне (от всички художници!) беше твърде елитарен, сега може би е твърде евроцентричен, но същността на проблема е същата: културните институции, които зависят от подкрепата на публиката, не желаят да ѝ казват какво трябва да харесва.

Идеята, че високата култура може да оспори ценностите на демократичното общество и да излезе победител, е била пожелателна още от самото си начало. Шели косвено признава това преди двеста години в „Защита на поезията“, когато нарича поетите „непризнатите законодатели на човечеството“. Викторианските мъдреци са се надявали да превърнат поетите – както и романистите, философите, художниците и композиторите – в признати законодатели, и за известно време част от обществото е отдавало дължимото на тази идея. Но реалността на преобладаващото обществено безразличие към високата култура винаги е била очевидна и с времето партизаните на културата са загубили апетит да се борят с нея.

Днес мечтата на Арнолд се преобръща с главата надолу: онези, които той е смятал за културни, все по-често трябва да се оправдават пред некултурните, а не обратното. Друг начин да се изразим е, че високата култура сега функционира като контракултура, която предполага съзнателен акт на несъгласие с мейнстрийма. Популярната култура – телевизионни предавания, поп песни, меми – е първият език на всеки американец, който усвояваме, независимо дали искаме или не. Да се научиш да разбираш и оценяваш високата култура е като да учиш втори език, което изисква съзнателни усилия (и което американците правят с голяма неохота).

Когато високата култура е била официално ценена, присъединяването към контракултурата е означавало отхвърляне на нейните ценности. През 50-те и 60-те години на ХХ век бийтс и хипитата отхвърлят модернистични идеали като ирония, сложност и осъзнаване на традицията в полза на искреността и непосредствеността – девизът на Алън Гинсбърг е „първа мисъл, най-добра мисъл“. Днес ситуацията е обратна и неща като естетизъм, песимизъм и приемане на трудностите са силно контракултурни. Всъщност те са по-подривни, отколкото е била контракултурата на 60-те години, тъй като последната – както Зонтаг със закъснение осъзнава – насърчава хедонизъм, който е много характерен за американците и който се оказва лесно асимилируем с обикновения стар консумизъм. Докато за упоритите и ексцентричните хора никога не е имало много почитатели – само вижте светската кариера на Херман Мелвил и Емили Дикинсън.

Накрая, културата е контракултурна в смисъл, че носи повече социален риск, отколкото печалба. Предпочитането на старите, далечни и трудни неща пред непосредствените и повсеместно разпространените означава отчуждаване от общността, а в някои случаи и от собственото семейство. В най-добрия случай това е необяснима странност, а в най-лошия – форма на антисоциална арогантност. Злодеите в американските филми са известни с това, че обичат класическа музика – като сержант Килгор от „Апокалипсис сега“, който избива виетнамски цивилни под звуците на „Ride of the Valkyries“, или Ханибал Лектър от „Мълчанието на агнетата“, който слуша вариациите на Голдберг, докато яде месото на затворнически пазач.

През XXI век културата не е предимство дори в тесните участъци, където може да изглежда, че е най-уютна. Академията е най-близкото нещо, което имаме до културен резерват, подобно на природните резервати, където застрашените видове се разхождат свободно. Но броят на студентите по хуманитарни науки спада дори в елитните колежи, а студентите, които все пак се насочват към дисциплини като английски език или история на изкуството, обикновено се отличават с ограничени, идиосинкратични познания и развит антагонизъм към идеята за висока култура. Поетът Рандал Джарел веднъж се пошегува, че факултетите по английска филология произвеждат литературна критика само в смисъла, в който затворът произвежда фалшиви пари – защото някои от затворниците преследват частна професия. Същото важи и за културата. Смисълът на академичното обучение, особено на ниво магистърска степен, е да се развият умения за професионално развитие в академията. Превръщането в културен човек става в свободното време, ако изобщо се случи.

Всичко това може да звучи като оплакване. Но ако признанието, че културата е контракултура, означава да се откажем от една стара хуманистична мечта, то също така слага край на уклончивите и компромисни решения, които са неизбежни, когато културата се възприема като градивна сила. Идеята, че заниманието с класически произведения на изкуството и мисълта носи сладост и светлина, винаги е била в най-добрия случай полуистина. Има поне също толкова добри основания да се твърди, че високата култура е антисоциална сила, насърчаваща затвореността и отдръпването, недоумението и безпокойството. Собствената поезия на Арнолд е всичко друго, но не и сладка или лека; в нея отеква онова, което той нарича в „Плажът на Дувър“ „вечната нотка на тъгата“.

В Америка през XXI век високата култура изглежда дълбоко подривна. Платоновата „Република“ учи на презрение към демокрацията така сигурно, както „Крал Лир“ учи на презрение към човечеството. Вариациите „Голдберг“ са безполезни в тесния смисъл на думата – те не могат да бъдат използвани; те не правят нищо, за да направят слушателя по-ефективен или по-добър гражданин. Всъщност най-тревожното във високата култура е, че тя не е средство за постигане на цел, а цел сама по себе си – което я прави точно обратното на парите, нашия обичаен стандарт за измерване на стойността.

Това е една от причините, поради които хората, които се превръщат в културни герои след смъртта си, често са възприемани като безполезни или по-лоши, докато са живи. Както пише историкът Ернест Ренан, „Опозицията винаги създава славата на една страна“. Ако високата култура трябва да премине в опозиция в Америка от XXI век, тя поне трябва да се възползва от една привилегия, която е недостъпна за духовенството, но винаги е принадлежала на контракултурите – да се наслаждава на известно стилно предизвикателство.

Източник

 

Pin It
Адам Кирш
Адам Кирш е американски поет и литературен критик, един от старшите сътрудници на The New Republic и колумнист за Nextbook.org.
Други статии от този автор

Посетители

158

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Янко Сливодеров писа Още
    Еврото може да се... преди 16 часа
  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... преди 2 дни
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... преди 2 дни
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... преди 2 дни
  • grainis писа Още
    Значи хем имало... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Напълно е възможно да... преди 4 дни
  • Galia писа Още
    Много интересна... преди 4 дни
  • Декрипто писа Още
    Хората с високият... преди 2 седмици
  • Декрипто писа Още
    Оценяването дали си... преди 2 седмици
  • Гого писа Още
    Всеки читател в... преди 3 седмици
  • Гого писа Още
    Какъв научен отговор... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Минало, минало,... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Много интересна теза... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Всичко това е много... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    1150 000 е 50% от 2300 000, а не... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Г-н Колев,

    Съвсем не... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Пендо писа:
    Би било много по...
    преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Гого писа:
    Великият историк от...
    преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Великият историк от... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Пендо писа:
    Професор Стефанидис...
    преди 4 седмици
  • Angel писа Още
    Go to the hell with your vaccine. don't... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Професор Стефанидис... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Гого писа:
    Всичко, което...
    Петък, 20 Август 2021