1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2021 07 Sugar

 

 

Представете си наркотик, който може да ни опиянява, да ни зарежда с енергия и може да се приема през устата. Не е необходимо да се инжектира, пуши или смърка, за да изпитаме възвишеното му и успокояващо действие. Представете си, че се смесва добре с почти всяка храна и особено с течности, и че когато се дава на бебета, предизвиква толкова дълбоко и силно чувство на удоволствие, че търсенето му се превръща в движеща сила през целия им живот.

Възможно ли е вкусът на захарта върху езика да е вид опиянение? А какво да кажем за възможността самата захар да е опияняващо вещество, наркотик? Прекомерната консумация на този наркотик може да има дългосрочни странични ефекти, но в краткосрочен план няма такива – няма замайване или световъртеж, няма заваляне на речта, няма припадък или отпадане, няма сърцебиене или дихателни смущения. Когато се дава на деца, ефектът от него може да бъде само по-екстремна вариация на очевидно естествената емоционална въртележка на детството – от първоначалното опиянение до истериите и хленченето, които може да са или да не са абстиненция, няколко часа по-късно. Повече от всичко друго той прави децата щастливи, поне за периода, през който го консумират. То успокоява дистреса им, облекчава болката им, фокусира вниманието им и ги оставя развълнувани и изпълнени с радост, докато дозата отмине. Единственият недостатък е, че децата ще започнат да очакват още една доза, може би ще я изискват редовно.

Колко време ще мине, преди родителите да започнат да използват нашия въображаем наркотик, за да успокояват децата си, когато е необходимо, да облекчават дискомфорта, да предотвратяват изблици на нещастие или да отвличат вниманието? А след като наркотикът се отъждестви с удоволствието, колко време преди да се използва за празнуване на рождени дни, футболен мач, добри оценки в училище? Колко време преди нито едно събиране на семейството и приятелите да не е завършено без него, преди големите празници и тържества да се определят отчасти от употребата на този наркотик за осигуряване на удоволствие? Колко време ще мине, преди хората в неравностойно положение по света с удоволствие започнат да харчат малкото пари, които имат, за този наркотик, вместо за питателна храна за семействата си?

Има нещо в опита с консумацията на захар и сладкиши, особено в детството, което лесно предизвиква сравнение с наркотик. Имам деца, все още сравнително малки, и вярвам, че отглеждането им щеше да бъде много по-лесна работа, ако захарта и сладкишите не бяха опция, ако управлението на консумацията на захар не изглеждаше като постоянна тема в нашите родителски задължения. Дори тези, които енергично защитават мястото на захарта и сладкишите в съвременната диета – „невинен момент на удоволствие, балсам сред стреса на живота“, както пише журналистът Тим Ричардсън – признават, че това не означава да се позволи на децата „да ядат колкото си искат сладкиши по всяко време“ и че „повечето родители ще искат да ограничат сладките неща при децата си“.

Но защо е необходимо това нормиране? Децата желаят много неща – картички с покемони, дреболии от „Междузвездни войни“, раници с Дора Изследователката – и много храни са им вкусни. Кое е нещото, което прави сладкишите толкова уникални, че се нуждаят от нормиране?

Този въпрос представлява повече от академичен интерес, тъй като реакцията на цели популации към захарта на практика е идентична с тази на децата: веднъж изложени на въздействието ѝ, хората консумират толкова захар, колкото могат да си набавят лесно. Основната пречка пред по-голямата консумация – до момента, в който населението започва да страда от затлъстяване и диабет – обикновено са наличието и цената. Докато цената на килограм захар е падала през вековете, количеството консумирана захар постоянно и неумолимо се е покачвало.

През 1934 г., докато продажбите на сладкиши продължават да се увеличават по време на Голямата депресия, New York Times коментира: „Депресията доказа, че хората искат бонбони и че докато имат пари, ще ги купуват.“ През кратките периоди от време, в които производството на захар е надвишавало способността ни да я консумираме, захарната индустрия и доставчиците на богати на захар продукти са работили усърдно, за да увеличат търсенето, и поне доскоро са успявали.

Решаващият въпрос, както елегантно се изразява журналистът и историк Чарлз К. Ман, е „дали [захарта] действително е пристрастяващо вещество, или хората просто се държат така“. На този въпрос не е лесно да се отговори. Със сигурност хората и популациите са се държали така, сякаш захарта е пристрастяваща, но науката не предоставя категорични доказателства. До неотдавна диетолозите, които изучаваха захарта, го правеха от естествената гледна точка на разглеждането ѝ като хранително вещество – въглехидрат – и нищо повече. От време на време те спореха дали тя може да играе роля в развитието на диабета или сърдечните заболявания, но не и за това дали предизвиква реакция в мозъка или тялото, която ни кара да я консумираме в излишък. Това не беше в сферата на техния интерес.

Малцината невролози и психолози, които се интересуваха от изследването на феномена на сладкото или защо може да се наложи да ограничаваме консумацията на захар, за да не ядем прекалено много, обикновено го правеха от гледна точка на сравнението на тези захари с други наркотици, които са обект на злоупотреба и при които механизмът на пристрастяване вече е сравнително добре проучен. Напоследък на това сравнение се обръща по-голямо внимание, тъй като общественото здравеопазване се стреми да ограничи консумацията на захар и по този начин разглежда възможността един от начините за регулиране на тези захари – както при цигарите – е да се установи, че те наистина са пристрастяващи. Вероятно тези захари са уникални, тъй като са едновременно хранително и психоактивно вещество с някои характеристики на пристрастяване.

Историците често смятат, че метафората за захарта като наркотик е подходяща. „Добре известно е, че захарите, особено силно рафинираната захароза, предизвикват особени физиологични ефекти“, пише изследователят Сидни Минц, чиято книга „Сладост и власт“ от 1985 г. е една от двете основополагащи англоезични истории на захарта. Но тези ефекти не са нито толкова видими, нито толкова дълготрайни, колкото онези на алкохола или кофеиновите напитки, „чиято първа употреба може да предизвика бързи промени в дишането, сърдечния ритъм, цвета на кожата и т.н.“.

Минц твърди, че основната причина, поради която захарта е избегнала социалното неодобрение, е, че каквито и забележими промени в поведението да настъпват при консумацията на захар от бебета, тя не предизвиквала „зачервяване, замайване, замаяност, еуфория, промени във височината на гласа, нечленоразделна реч, видимо засилена физическа активност или други сигнали, свързани с приема“, характерни за други наркотици. Изглежда, че захарта предизвиква удоволствие на цена, която е трудно да се забележи веднага и се заплаща напълно едва след години или десетилетия. Без видими, пряко забележими последици, както казва Минц, въпросите за „дългосрочните хранителни или медицински последици остават незададени и без отговор“. Повечето от нас днес никога няма да разберат дали страдат дори от едва доловими симптоми на абстиненция от захарта, защото никога няма да изкарат достатъчно дълго време без нея, за да разберат.

Историците на захарта смятат, че сравнението с наркотиците е уместно, отчасти защото захарта е една от шепата „наркотични храни“, ако използваме термина на Минц, които идват от тропиците и върху които се изграждат европейските империи от XVI в. нататък – другите са чай, кафе, шоколад, ром и тютюн.

Историята на захарта е тясно свързана с историите на тези други наркотици. Ромът се дестилира, разбира се, от захарна тръстика. През XVII в., след като захарта започва да се добавя като подсладител към чая, кафето и шоколада, а цените го позволяват, консумацията на тези вещества в Европа експлодира. Захарта е използвана за подслаждане на спиртни напитки и вино в Европа още през XIV в.; дори препаратите от канабис в Индия и вината и сиропите на основата на опиум съдържат захар.

Що се отнася до тютюна, захарта е била и все още е важна съставка в американските цигари със смесен тютюн, първата от които е Camel. Именно този „брак между тютюн и захар“, както го описва доклад на захарната индустрия през 1950 г., обуславя „лекото“ усещане при пушенето на цигари в сравнение с пурите и, което е може би по-важно, прави възможно за повечето от нас да вдишваме цигарения дим и да го вкарваме дълбоко в белите си дробове.

За разлика от алкохола, който е единственото широко разпространено психоактивно вещество в стария свят до появата им, захарта, никотинът и кофеинът имат поне някои стимулиращи свойства и така предлагат съвсем различно преживяване, което е по-благоприятно за труда в ежедневието. Те са „еквивалентът на дрогата през XVIII век“, пише шотландският историк Найл Фъргюсън. „Може да се каже, че империята е била изградена върху огромна доза захар, кофеин и никотин – доза, която почти всеки е можел да изпита.“

Захарта, повече от всичко друго, изглежда, е направила живота достоен за живеене (както все още го прави) за толкова много хора, особено за тези, чийто живот е бил лишен от удоволствията, които относителното богатство и ежедневните часове на отдих биха могли да осигурят. Захарта е била „идеалното вещество“, казва Минц. „С нея натовареният живот не е изглеждал толкова натоварен; тя е облекчавала или е изглеждало, че облекчава, прехода от работа към почивка; тя е осигурявала по-бързо усещане за ситост или удовлетворение, отколкото сложните въглехидрати; тя се е комбинирала с много други храни… Не е чудно, че богатите и влиятелните са я харесвали толкова много, и не е чудно, че бедните са се научили да я обичат.“

Това, което Оскар Уайлд пише за цигарата през 1891 г., може да се каже и за захарта: тя е „съвършеното удоволствие. То е изтънчено и оставя човек неудовлетворен. Какво повече може да се желае?“

Децата със сигурност реагират на захарта мигновено. Преди 300 години британският лекар Фредерик Сларе пише, че ако даде на бебетата да избират между захарна и обикновена вода, „те жадно ще смучат едната и ще правят физиономии при другата: Няма да им хареса и кравето мляко, освен ако не бъде благословено с малко захар, за да се доближи до сладостта на майчиното мляко“.

Едно от твърденията, които често се изтъкват, за да се обясни защо англичаните стават най-големите консуматори на захар в света и остават такива до началото на ХХ век – наред с факта, че те разполагат с най-продуктивната мрежа от колонии за производство на захар в света – е, че не разполагат със сочни местни плодове и затова не са имали възможност да свикнат със сладкото, както е било при средиземноморското население. Сладкият вкус е бил по-скоро новост за англичаните и първият им досег със захарта е предизвикал учудване сред цялото население.

Това обаче е спекулация – също както и схващането, че вкусът на захарта ще успокои страданието и ще спре плача на бебетата, или че консумацията на захар ще позволи на възрастните да работят през болката и изтощението, и да успокоят болките от глада. Ако обаче захарта само отвлича вниманието на кърмачето, а не е активно болкоуспокояващо средство или психоактивен стимулатор на удоволствието, който преодолява всяка болка, то трябва да обясним защо при клиничните изпитвания тя е по-ефективна за успокояване на дистрес при кърмачетата, отколкото майчината гърда и самото майчино мляко.

Изследователската литература по въпроса дали захарта предизвиква пристрастяване и по този начин е хранителен вариант на наркотик, с който се злоупотребява, е изненадващо оскъдна. До 1970-те години, а и в по-голямата си част оттогава, основните авторитети не са смятали този въпрос за особено важен за човешкото здраве. Много ограничените изследвания ни позволяват да опишем какво се случва, когато плъхове и маймуни консумират захар, но ние не сме те и те не са ние. Решаващите експерименти рядко, ако изобщо някога, се правят върху хора и със сигурност не върху деца, поради очевидни етични причини: не можем да сравним как те реагират на захар, кокаин и хероин например, за да определим кое е по-пристрастяващо.

Захарта предизвиква същите реакции в областта на мозъка, известна като „център за възнаграждение“, както никотинът, кокаинът, хероинът и алкохолът. Изследователите на пристрастяването са стигнали до убеждението, че поведенията, необходими за оцеляването на даден вид – по-конкретно храненето и сексът – се преживяват като приятни в тази част на мозъка и затова ги вършим отново и отново. Захарта стимулира отделянето на същите невротрансмитери – по-специално допамин – чрез които се предава силното въздействие на тези други наркотици. Тъй като наркотиците действат по този начин, хората са се научили как да усъвършенстват същността им в концентрирани форми, които засилват въздействието. Листата на коката например са леко стимулиращи, когато се дъвчат, но силно пристрастяващи, когато се преработят в кокаин; още повече, когато се приемат директно в белите дробове, ако се пушат като крек кокаин. Захарта също е била рафинирана от първоначалната си форма, за да се концентрира ефектът ѝ.

Колкото повече употребяваме тези вещества, толкова по-малко допамин произвеждаме по естествен път в мозъка. Резултатът е, че се нуждаем от повече наркотици, за да получим същата приятна реакция, докато естествените удоволствия, като секс и хранене, ни доставят все по-малко удоволствие.

„Няма съмнение, че захарта може да облекчи физическото желание за алкохол“, отбелязва неврологът Джеймс Леонард Корнинг преди повече от век. Библията на 12-те стъпки на Анонимните алкохолици препоръчва да се консумират сладкиши и шоколад вместо алкохол, когато се появи желание за пиене. Всъщност консумацията на сладкиши на глава от населението в САЩ се удвоява с началото на забраната през 1919 г., тъй като американците очевидно масово се обръщат от алкохола към сладкишите.

Захарта и сладкишите неумолимо навлизат в диетата ни, докато годишното производство на захар в световен мащаб нараства експоненциално. В началото на 20-ти век захарта се е наложила във всички аспекти на храненето и се консумира по време на закуска, обяд, вечеря и всичко помежду. Специалистите в областта на храненето вече са предполагали онова, което изглежда очевидно: че тази увеличена консумация е резултат най-малкото от един вид пристрастяване – „развитието на захарния апетит, който, както всеки друг апетит – например апетитът за алкохол – нараства чрез задоволяване“.

Сто години по-късно захарта се е превърнала в съставка на готови и пакетирани храни, която е толкова разпространена, че може да бъде избегната само с големи и решителни усилия. Захарта се съдържа не само в очевидните сладки храни – бисквити, сладоледи, шоколади, газирани напитки, спортни и енергийни напитки, подсладен студен чай, конфитюри, желета и зърнени закуски, но и във фъстъченото масло, салатения дресинг, кетчупа, сосовете за барбекю, консервираните супи, преработените меса, бекона, хот-дога, чипсовете, печените фъстъци, сосовете за паста, консервираните домати и хляба.

От 1980-те години производителите на продукти, рекламирани като изключително здравословни поради ниското им съдържание на мазнини или по-конкретно на наситени мазнини, започнаха да заместват калориите от мазнини със захар, за да ги направят също толкова, ако не и по-вкусни, като често прикриваха захарта под едно или повече от 50-те имена, под които може да се открие комбинацията от захар и високофруктозен царевичен сироп. Мазнините бяха премахнати от бонбоните, така че те се превърнаха в „здравословни пасти“, въпреки добавената захар. Мазнините бяха премахнати от киселите млека и бяха добавени захари, така че те се превърнаха в „здравословни за сърцето закуски“. Сякаш хранителната индустрия масово беше решила, че ако даден продукт не е подсладен поне малко, нашето съвременно небце ще го отхвърли и вместо него ще купим конкурентна версия, която е подсладена.

За тези от нас, които не възнаграждават съществуването си с напитка (и за много от нас, които го правят), денят ни се подобрява от шоколадово блокче, десерт, сладолед и кола (или пепси). За родителите сред нас, захарта и сладкишите са се превърнали в инструменти, които използваме, за да възнаграждаваме постиженията на децата си, да демонстрираме любовта и гордостта си от тях, да ги мотивираме, да ги привличаме.

Общата тенденция отново е да мислим, че тази трансформация се дължи на самия факт, че захарта и сладкото са вкусни. Алтернативният начин да мислим за това е, че захарта е завладяла диетата ни, защото първият вкус, независимо дали за едно бебе днес, или за един възрастен преди векове, е вид опиянение; това е разпалване на жажда за цял живот, не идентична, но аналогична на ефекта от други наркотици, с които се злоупотребява.

Тъй като е хранително вещество и видимите вредни ефекти, свързани с консумацията ѝ, са благотворни в сравнение с тези на никотина, кофеина и алкохола – поне в краткосрочен план и в малки дози – захарта остава почти неуязвима за морални, етични или религиозни нападки. Тя остава неуязвима и за нападки, свързани с увреждане на здравето.

Диетолозите намериха сили да обвинят за хроничните ни болести почти всеки елемент от диетата или околната среда – мазнините и холестерола, протеините и месото, глутена и гликопротеините, хормоните на растежа, естрогените и антибиотиците, липсата на фибри, витамини и минерали, а със сигурност и на наличието на сол, на преработените храни като цяло, на свръхконсумацията и заседналото поведение – преди да признаят, че е възможно захарта да е изиграла уникална роля по някакъв друг начин, освен че ни е накарала да ядем твърде много. И така, когато няколко информирани авторитети през годините наистина рискуваха реномето си, като предположиха, че захарта е причинител на подобно поведение, думите им нямаха голям ефект върху убежденията на колегите им или върху хранителните навици на населението, което беше свикнало да разчита на захарта и сладкишите като награда за неудобствата на ежедневието.

И така, как да определим безопасното ниво на консумация на захар? През 1986 г. Американската администрация по храните и лекарствата (FDA) стига до заключението, че повечето експерти смятат захарта за безопасна. И когато съответните изследователски общности се обединиха около тезата, че причината за затлъстяването е калорийният дисбаланс, а причината за сърдечните заболявания – наситените мазнини, никога не бяха проведени необходимите клинични изпитвания, за да се даде отговор на този въпрос.

Традиционният отговор на въпроса „колко малко е твърде много“ е, че трябва да ядем захар в умерени количества. Но ние разбираме, че консумираме твърде много, едва когато напълнеем или проявим други симптоми на инсулинова резистентност и метаболитен синдром.

Инсулиновата резистентност е основният дефект, който присъства при диабет тип 2, а може би и при затлъстяването. Хората със затлъстяване и диабет обикновено са и хипертоници; при тях има по-висок риск от сърдечни заболявания, рак и инсулти, а вероятно и от деменция и дори Алцхаймер. Ако захарта и високофруктозният царевичен сироп са причина за затлъстяването, диабета и инсулиновата резистентност, то те са и най-вероятният диетичен спусък на тези други заболявания. Казано по-просто: без тези захари в диетата ни, съвкупността от свързаните с тях заболявания щеше да е много по-рядко срещана, отколкото е днес.

Метаболитният синдром свързва в едно множество заболявания, които медицинската общност обикновено смяташе за несвързани или поне с отделни и различни причини – включително затлъстяването, високото кръвно налягане, високата кръвна захар и възпаления – като продукти на инсулиновата резистентност и високите нива на циркулиращия инсулин. Регулаторните системи в целия организъм започват да се държат неправилно, което води до бавни, хронични и патологични последици навсякъде.

След като веднъж сме наблюдавали симптомите на консумацията на твърде много захар, се предполага, че можем да я намалим малко и всичко да е наред – да пием една или две сладки напитки на ден вместо три; или, ако сме родители, да разрешаваме на децата си сладолед само през уикендите, да речем, а не като ежедневно лакомство. Но ако ни отнеме години, десетилетия или дори поколения, за да стигнем до момента, в който проявяваме симптоми на метаболитен синдром, е напълно възможно дори тези очевидно умерени количества захар да се окажат твърде много, за да можем да обърнем ситуацията и да се върнем към здравето си. А ако симптомът, който се прояви пръв, е нещо различно от напълняване – например рак, – то наистина нямаме късмет.

Авторитетите, които се застъпват за умереност в хранителните ни навици, обикновено са хора, които са сравнително слаби и здрави; те определят умереността като това, което работи за тях. Това предполага, че един и същ подход и количество ще имат еднакво благотворно въздействие върху всички нас. Ако това не се случи, разбира се, ако ние не успеем да останем слаби и здрави или нашите деца не успеят да го направят, предположението е, че сме се провалили – ние или нашите деца сме консумирали прекалено много захар.

Ако са необходими 20 години консумация на захар, за да се появят последствията, как можем да разберем дали сме консумирали твърде много, преди да е станало твърде късно? Не е ли по-разумно да решим още в началото на живота си (или в началото на възпитанието), че „не прекалено много“, означава „възможно най-малко“?

Всяка дискусия за това колко захар е „твърде много“ трябва да отчита и възможността захарта да е наркотик и може би да предизвиква пристрастяване. Опитите за умерена консумация на захар, независимо от това как се определя тя, в свят, в който значителната консумация на захар е норма и практически неизбежна, при някои от нас вероятно няма да бъдат по-успешни, отколкото опитите за умерено пушене на цигари – само няколко на ден, а не цяла кутия. Дори и да успеем да избегнем значими хронични последици, като намалим количеството, може да не сме способни да управляваме навиците си или управлението на навиците да се превърне в доминираща тема в живота ни. Някои от нас със сигурност смятат, че е по-лесно да не консумират никаква захар, отколкото да консумират малко – никакъв десерт, а не една-две лъжички, преди да бутнат чинията настрани.

Ако консумацията на захар е хлъзгав склон, то тогава пропагандирането на умереност не е смислено понятие.

В съзнанието си постоянно се връщам към няколко наблюдения – колкото и ненаучни да са те – които ме карат да поставям под съмнение валидността на всяко определение за умереност в контекста на консумацията на захар.

Корените на съвременната дискусия за захарта и болестите могат да бъдат проследени до началото на 70-те години на ХѴІІІ век. Томас Уилис, медицински съветник на херцога на Йорк и на крал Чарлз II, забелязва увеличаване на случаите на диабет сред заможните пациенти в неговата практика. Той го нарича „злото на пикаенето“ и става първият европейски лекар, който диагностицира сладкия вкус на диабетната урина – „чудесно сладка като захар или мед“. Установяването на диабета и сладостта на урината от Уилис съвпада както с първия приток на захар в Англия от нейните карибски колонии, така и с първата употреба на захар за подслаждане на чай.

Други наблюдения, които намират отклик в мен, когато се боря с концепцията за умереност, включват един от коментарите на Фредерик Сларе през 1715 г. в статията му „Защита на захарта срещу обвиненията на д-р Уилис“. По времето, когато захарта едва започва да се консумира по-широко в Англия, Сларе отбелязва, че жените, които се грижат за фигурата си, но са „склонни да пълнеят“, може би трябва да избягват захарта, защото тя „може да ги накара да бъдат по-дебели, отколкото желаят“. По времето, когато Сларе прави това наблюдение, англичаните консумират средно около 5 фунта захар годишно. Изследванията на Американската агенция по храните и лекарствата сочат, че сега консумираме 42 фунта годишно.

Трябва да признаем, че доказателствата срещу захарта не са категорични, въпреки че аз лично ги намирам убедителни. Да кажем, че на случаен принцип сме разпределили хората от нашето население да се хранят със съвременна диета със или без захар. Тъй като почти всички преработени храни имат добавена захар или, като повечето хлябове, са направени със захар, населението, което е помолено да избягва захарта, едновременно ще избягва и почти всички преработени храни. Те биха намалили драстично консумацията на това, което журналистът Майкъл Полан, автор на книги за храната, селското стопанство и наркотиците, незабравимо нарича „вещества, подобни на храна“, и ако са по-здрави, сега ще има множество възможни причини за това. Може би са яли по-малко рафинирани зърнени храни от всякакъв вид, по-малко глутен, по-малко трансмазнини, консерванти или изкуствени ароматизатори? На практика няма как да знаем със сигурност.

Бихме могли да се опитаме да променим състава на всички тези храни, така че да не съдържат захар, но тогава вкусът им няма да е същият – освен ако, разбира се, не заменим захарта с изкуствени подсладители. Населението, на което е предложено да консумира възможно най-малко захар, вероятно ще отслабне, но няма да знаем дали това се е случило, защото са яли по-малко захар или по-малко калории от всякакъв вид. Всъщност почти всички съвети за хранене страдат от едно и също усложнение: независимо дали се опитвате да избягвате глутен, трансмазнини, наситени мазнини или рафинирани въглехидрати от всякакъв вид, или просто се опитвате да намалите калориите – да ядете по-малко и да се храните здравословно – крайният резултат от тези съвети е, че често избягвате преработени храни, съдържащи захар и множество други съставки.

Изкуствените подсладители, които заместват захарта, още повече размътиха тези води. Голяма част от безпокойството относно тези подсладители е породено през 1960-те и 70-те години от изследванията, частично финансирани от захарната индустрия, които доведоха до забраната на изкуствения подсладител цикламат като възможен канцероген, както и до предположението, че захаринът може да причини рак (поне при плъхове, при изключително високи дози). Макар че тази конкретна тревога отшумя с времето, тя беше заменена от предположението, че може би тези изкуствени подсладители могат да причинят метаболитен синдром, а оттам и затлъстяване, и диабет.

Това предположение идва най-вече от епидемиологични проучвания, които показват връзка между употребата на изкуствени подсладители и затлъстяването и диабета. Но е вероятно хората, които са предразположени към напълняване и диабет, да са и тези, които използват изкуствени подсладители вместо захар.

Както Филип Хендлър, тогавашен ръководител на Националната академия на науките на САЩ, предложи през 1975 г., това, което искаме да знаем, е дали употребата на изкуствени подсладители през целия живот – или дори през няколко години или десетилетия – е по-добра или по-лоша за нас от захарта. Трудно ми е да си представя, че захарта би била по-здравословният избор. Ако целта е да се откажем от захарта, то заместването ѝ с изкуствени подсладители е един от начините да го направим.

Изследователската общност със сигурност може да свърши много по-добра работа, отколкото в миналото, за да провери всички тези въпроси. Но може да се окаже, че ще трябва да чакаме много дълго, преди здравните власти да финансират такива проучвания и да ни дадат окончателните отговори, които търсим. Какво ще правим дотогава?

В крайна сметка въпросът за това колко е твърде много се превръща в лично решение, точно както всички решаваме какво количество алкохол, кофеин или цигари ще поемаме. Съществуват достатъчно доказателства, за да смятаме, че е много вероятно захарта да е токсично вещество, и да вземем информирано решение за това как най-добре да балансираме вероятните рискове и ползи. За да разберем какви са тези ползи обаче, добре е да видим какъв е животът без захар. Бившите пушачи на цигари (сред които съм и аз) ще ви кажат, че за тях е било невъзможно да разберат интелектуално или емоционално какъв би бил животът без цигари, докато не ги откажат; че в продължение на седмици, месеци или дори години това е било постоянна борба. А след това, един ден, са стигнали до момент, в който не са си представяли да пушат цигара и не са си представяли защо някога са пушили, камо ли да го намират за желано.

Подобен опит вероятно ще се случи и със захарта – но докато не се опитаме да живеем без нея, докато не се опитаме да поддържаме това усилие повече от дни или само няколко седмици, никога няма да разберем.

 

Източник

 

Pin It
Гари Таубс
Гари Таубс (род. 1956 г.) е американски журналист, писател и привърженик на нисковъглехидратната диета. Автор е на книгите „Нобелови мечти“ (1987), „Лоша наука: Краткият живот и странните времена на студения синтез“ (1993) и „Добри калории, лоши калории“ (2007).

Посетители

80

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... преди 14 часа
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... преди 17 часа
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... преди 17 часа
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... преди 1 ден
  • grainis писа Още
    Значи хем имало... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Напълно е възможно да... преди 3 дни
  • Galia писа Още
    Много интересна... преди 3 дни
  • Декрипто писа Още
    Хората с високият... преди 2 седмици
  • Декрипто писа Още
    Оценяването дали си... преди 2 седмици
  • Гого писа Още
    Всеки читател в... преди 3 седмици
  • Гого писа Още
    Какъв научен отговор... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Минало, минало,... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Много интересна теза... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Всичко това е много... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    1150 000 е 50% от 2300 000, а не... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Г-н Колев,

    Съвсем не... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Пендо писа:
    Би било много по...
    преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Гого писа:
    Великият историк от...
    преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Великият историк от... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Пендо писа:
    Професор Стефанидис...
    преди 4 седмици
  • Angel писа Още
    Go to the hell with your vaccine. don't... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Професор Стефанидис... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Гого писа:
    Всичко, което...
    преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Всичко, което... Четвъртък, 19 Август 2021