1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It


2021 06 portal1
Снимковият колаж на сериала „Порталът“ по БНТ, 2021 г.

 

„– Гледаш ли „Порталът“? – Абе, какво говориш, живея от неделя до неделя – за „Порталът. – Ами защо не го гледаш на екс в сайта на БНТ? – Щото в неделя ми се отваря Порталът. Това е. Голям филм е!“

Ако искайте вярвайте, такъв разговор проведох в последните дни с моя студентка по повод на новия български сериал „Порталът“ (на режисьора Илиян Джевелеков по сценарий на Матей Константинов, Нели Димитрова и Илиян Джевелеков и оператор Мартин Балкански), който все още върви в екранните неделни вечери по БНТ, една телевизия, която за съжаление младите хора рядко гледат. В днешните времена на диви политически страсти и непрестанно разлайване на баскервилските призраци на миналото май вече имаме шанса да си стиснем ръцете около един успешен български културен продукт. Използвам този дразнещ евфемизъм „продукт“ заради псевдоестетите, които ще изригнат: „ама сериалите не са кино“, „ама какви естетически стойности има една жанрова бърканица – нито трилър, нито мелодрама, приключенски пък разказва за социализма“. Мяркат се документални кадри, веят се чарлстони, скърцат старите трамваи. За проекта „Порталът“ вече се изказват суперлативни оценки като за: „първият наш сериал, който следва успешно западните стандарти“[1]. Съвсем вярно, само дето не е първият. Смея да твърдя, в качеството си на фанатична фенка на „Откраднат живот“, че именно той се превърна в мярка за качество на т.нар. „професионален“ сериал, който определено спечели от аналогиите с „Анатомията на Грей“ и цялата галактика от съпътстващи продукти на Шонда Раймс. Гледаме ги вече двайсет години. „Откраднат живот“ – само шест, но това е свръхдостойна възраст на български телевизионен продукт.

Спорно е дали се прави по-лесно или по-трудно „професионален сериал“ (какъвто е „Откраднат живот“ – лекарски), а случаят с „Порталът“ съвсем не е такъв. Той успешно балансира между „фентъзи и съспенс“, „съвременно хистъри“, „политико-криминален трилър“ и „луксозна драма“ (до колкото разказва за света на шоу бизнеса, преди той да се наричаше така). Притежава динамично действие, жив балансиран диалог, свежа фантазия, дозиран мелодраматизъм, вкус и блестящо чувство за ирония. С една дума – „Порталът“ е филм със стил. Стилно премерено е връщането в миналото. То буди цял диапазон от емоции, при това в нюанси – от идилична носталгия до отвращение. Всички цветове на спектъра. Умението да се вглеждаме в отсенките и нюансите на поизбледнялата, но цветна картина на миналото си е вече безспорен успех. Ще надмогнем комплексите на миналото си незабравимо едва когато, възкресявайки го със смесени чувства, усетим, че сме го осмислили и отрекли или пък приели безвъзвратно. Отношенията ни с миналото и мисленето ни за социализма много напомня на непоносимото чувство на загуба на любим човек, описано като петте етапа на скръбта от Елизабет Кюблер-Рос: отричане, гняв, пазарене, депресия, приемане. Първо не можем да повярваме, че сме загубили любимия, отричаме фактите. После сме гневни и яростни. Преминаваме към пазарене и сделки с божеството – може и да ни го върне. Следва депресията и отчаянието. И накрая просветлението – приемането и продължаваме напред. Мисля си, че този филм „Порталът“ ни кара да прогледнем, да приемем и продължим напред. Критично и носталгично. Критично – заради разума и спомена, заради прочетеното и разказаното, заради изстраданото. Носталгично – заради младостта отминала, заради детството ни.

В социалните мрежи избухнаха негодувания за това как си позволяват тези творци да оплюват миналото, как картината на седемдесетте била черно-бяла, а не цветна, което съвсем не е така. Няма да сме българска публика ако не следваме автентичните си хейтърски стандарти. И все пак…

„Порталът“ вече е културен факт. Български сериал със своя визитна картичка в енциклопедията, където пише следното:

След като дълго е пътувал назад във времето физикът и пътешественик доцентът от Софийския университет Димо Троянов – Джингиби, който единствен носи знанието за „Порталът“, за първи път се озовава в своята София 40 години напред. Това от своя страна дава възможност на племенника му – криминалният психолог Крум Бонев, да се пренесе в социалистическа България през 1979 година, за да осуети убийството на певицата Жана Янева, което все още не се е случило (буквално в седмицата преди да се случи). Част от сюжета свързан със смъртта на Жана Янева е по действителен случай. Вдъхновен е отчасти от мистериозната смърт на говорителката Татяна Титянова. Съдбата на съвременния мъж, който пътува във времето чрез тайнствен портал, изправя миналото срещу бъдещето.[2]

„Порталът“ разбира се е великолепен сериал, не само във форматите на жанра „минисериал“ и „приключенска драма“. Той е добре направено кино. С умен и последователен сценарий, вълнуваща интрига, която не противоречи на логиката на поведение на героите, в която съспенсът и метафизиката не воюват с реализма – дори напротив. С великолепна актьорска игра на млади, вече утвърдени и известни имена като Велислав Павлов, Свежен Младенов, Александър Кънев, Стефка Янорова, Деси Моралес, Мария Илиева, Христо Мутафчиев, Даниел Цочев, Герасим Георгиев и млади, но запомнящи се лица като Джулия Бочева, Стефания Кочева, които пълноценно стоят до класическите митове на българското кино и театър Борис Луканов, Мария Стефанова, Меглена Каралмбова, непрежалимата божествена Татяна Лолова (в последната ѝ филмова роля). Филмът вдъхва надежди, че старата генерация не си отива безвъзвратно, че има прекрасна млада и зряла актьорска школа, че българското кино е по-живо от всякога. Не съм сигурна за съзнателното търсене на подобен ефект, но мисля, че в този филм изведнъж откриваме утвърденият талант на Велислав Павлов („Вездесъщият“, „Дзифт“, „Източни пиеси“,“Откраднат живот“) не в сянката, а в светлината на прожектора на една митична носталгия на българското кино и театър – Апостол Карамитев. И най-хубавото е, че загатването на някаква външна прилика между двамата, вероятно работи по аналогия заради филма, именно и само в този филм, но без да имитира, а допълва мъжкия чар на този актьор.

„Порталът“ активизира сетивата ни спрямо миналото. Което не е лошо. На първо място зрителните сетива: поизбелял, но цветен е светът на седемдесетте, елегантен, изискан и като мода, и като саунд, носталгичен, малко смешен, костюмарски и стегнат в примката на вратовръзките и бакенбардите. Активизират се и вкусовите ни рецептори – особено към алкохола. Социализмът беше време, в което много, ама много се пиеше. Отбелязвам го не аз, а самият Цветан Тодоров в интервютата си пред Катрин Портвен („Дълг и наслада“, Изток-Запад: 2019 – поредно преиздаване). Точно поради нуждата от наркоза, забрава, утеха млади и стари пият, при това концентриран алкохол. Но по-интересното е тук да надникнем в модния тренд на пиенето, а именно – в искрящата саркастична реплика на бармана от „Яйцето“ (именно в този митичен ресторант на университета се разгръща криминалната ядка на филмовата драма), че „уискито залежава, защото художниците пият ракия, учените джин, артистите коняк“. Все декадентски питиета. И нашият човек Крум Бонев (Велислав Павлов), дошъл от бъдещето, ще раздвижи артикулите с „Куба либре“ (напитка от Острова на свободата) и промоцията „безплатно уиски – две към едно“. Но само алкохолът ли навява носталгия? Далеч не само той. А разкошните мекици със сладко на разкошната леля Зори (Татяна Лолова)? Слуховите ни сетива (първоначално бомбардирани от „урата“ на Деветосептемврийската манифестация още в първа серия) буквално тържествуват в наслада от естрадните балади с автентични аранжименти, с вокална плътност и сантиментални намигвания към миналото на българската попмузика. Неслучайно на екрана възкръстват големите ѝ бардове: младият Орлин Горанов, младият Жоро Минчев, младата Йорданка Христова. Великолепно и плътно е присъствието на Мария Илиева – тя едновременно е и Йорданка (знойната „кубинска“ естрадна прима, която пее „Щастлива бях…“, благородната дива на попмузиката, която подкрепя колежките и не завижда на таланта – просто е най-добрата), но и Мария. Да играеш някого друг, но и да бъдеш себе си – не е ли най-трудната задача на света?

Зад филмовите образи и персонажи дирим сенките на прототипите – така както зад фактите търсим причините, зад недомлъвките – доизказаното, зад сенките на събитията истината. Така филмът придобива освен естетическа и няма да прекаля ако кажа – философско-метафизична сила (доцентът-физик и неговият пораснал племенник-криминалист-психолог се опитват да променят съдбата и да пренапишат историята), но и солидна познавателна стойност. И до утре мога да разказвам на моите студенти за медийната картина на седемдесетте: за (не)свободата на словото, за безобразията на политическия режим, за криминалните случаи и тяхното огласяване и потулване, за авторитаризма и неразделението на властите. За случаите: „Янчо Таков“, „Татяна Титянова“, „Мими Николова“, „Паша Христова“, „Силви Вартан“… За една партизанка, партийна и държавна ръководителка, която стои плътно до Първия на колективните портрети, описващи социалистическото ни вдъхновение. За престъпленията, дремещи в сянката на митовете. Право в десятката е уцелена и блестящо изиграна семейната двойка: Агент Сава (само аз ли усещам едно опасно съвременно намигване към това име, чието никой не смее да изрече?) и ужасно неприятната му ревнива и грозновата съпруга, бившата партизанка Блага (жал да ти стане за Блага, която и да е тя). С една дума – аплодисменти за играта на Свежен Младенов и Радена Вълканова. Този филм реконструира картината от миналото, задава въпроси, подбужда теми за разговор и размисъл. Колко от нас си спомнят за (само)убийството в осемдесетте на красавицата Татяна Титянова от БНТ и личната замеса на синът на Първия, слабоумния Владко Живков. И колко от нас знаят цялата истина? Тя, апропо, никога няма да излезе на бял свят. Както впрочем и драмата на Силви Вартан, и трагедията със самолета на Паша Христова. Допускам, че е съзнателно търсена външната прилика между Джулия Бочева и Паша, но е явен и паралелът с печалната недоизгряла карирера на гениалната Мими Николова. Певицата с характер и позиция, изпяла безсмъртния шансон „Говори, говори“, отказала да се продаде на службите и запратена в „пета глуха“. Тази гранддама на българската музика, която винаги е била в сянката на прожекторите, само за последната половин година успя да ни възхити и разплаче два пъти – първо на телевизионната си изповед в „БНТ на 60“ (невероятна скромност и достойнство, аристократизъм на духа, нечовешки талант) и второ във вечерта на „Аскерите“, когато, с напредналите си години, тя излезе на сцената и пя на живо. Точно както се правеше в седемдесетте.

В сериала „Порталът“ пред очите ни възкръсва Пролетният радиоконкурс (тук е „есенен“) – стартовата площадка за изстрелване в кариерата, а също и „Златният Орфей“ с Вили Казасян и Миодраг Иванов. Дори музикалната шапка на свирещия на живо бигбенд е реплика на истината. Дразнителите на носталгичната ни памет се упражняват върху фотографската ноема „така беше…“, довършвайки я: „… и беше хубаво“. Но не мисля, че филмът злоупотребява с рецептивния статус на възкресеното минало точно в тази посока. Защото борави сложно с тематични контрапункти като: ДС (Държавна сигурност), КК (Комитет за култура, в който зорко бдят агенти и агентки, изживяващи се като донжуани, ментори и комерсиални мениджъри на естрадните звезди), със съмнителната световна слава и изтъргувана съдба на Тракийското златно съкровище (другарят-партиен функционер заменя оригиналите с дубликати), черноборсаджийството (блестяща е фигурата на Чичо – търговецът прекупвач, който осигурява луксозни стоки по второ направление); репресираният свещеник, аристократичната градска дама, която ще се превърне в най-възрастната членка на бъдещото СДС… Сред най-зловещите контрапункти на носталгията ни обаче са: изчезналите хора (бащата на Крум – следователят; чичото доцент-физик – беглецът Джингиби, станал свидетел на престъпление и мним убиец на партийното синче), безогледните тършувания и арести, певицата със съсипана кариера Ани, убийството на Жана (провинциалната красавица Ганка, дошла в столицата да стане звезда) заради злощастно узнатата страшна истина.

Племенникът Крум Бонев и неговият вуйчо – доцент Димо Троянов (не мисля, че двете фамилии са избрани случайно – помним един Бонев и познаваме един Троянов, които будеха духовете ни в „кучешките времена“) се срещат в 2019 година, след като Димо за пореден път прави експеримента да преодолее времето и минава през портала – зазидания балкон на ректорския кабинет на Софийския университет. Вуйчото е млад (за него е 1979 година), племенникът, когото той помни като малко момче, е вече по-възрастен от него (годината е 2019). Те ще разменят местата си, за да се опитат да узнаят цялата объркана истина около убийството на Жана и изчезването на бащата на Крум – следователят по това дело. Законите на жанра обаче изискват задължително сплитане на любовни интриги – и те не закъсняват. Димо ще срещне своята университетска тръпка – красивата студентка, която е вече именит професор, тя ще му разкаже за Церн и всички чудеса, до които се е докоснала любимата му наука. Крум пък, без да иска, ще се влюби до полуда в Ани и ще ѝ подари песен от бъдещето: „Не заспивай когато умират звезди…“ – това е нейният еднопосочен билет до Париж, спасението на кариерата ѝ, свободата ѝ. Крум ще спаси и своя баща. Могат ли обаче тези палиативни спасявания и корекции на съдбата да пренапишат голямата история? Ех, ще въздъхнем и ние, в гениалната реплика на Зори-Татяна Лолова:

„Кога ще свърши Това? Чак след десет години?! Много е – не може ли тъй някак, по-бързичко…“

Не, не може. Времето не е наше и трябва да бъде изстрадано. Мисля, че точно в този миг сантименталната ни носталгия във филма забуксува, но това е за добро. За да се породи критичната ни носталгия – и това е най-ценното, което постига този телевизионен спектакъл. Той е безспорно богат. Той оставя песенни шлагери („Щастлива бях“, „Остани тази нощ“, „Светът е за двама“ и др.). Оставя крилати фрази. И място за размисъл. Тъжен, през смях.

„– Какво е това? (Интелектуалецът от седемдесетте гледа ужасено в ютюб клип на Азис) – „Добре дошъл в 2019!“ (с уморена усмивка му отвръща племенникът)“. „– Какви са тия шпионски неща, ти морфинист ли си? – На теб ли да обяснявам, лельо Зори – това е писалка, диабетик съм, а това е телефон, това е екран, компютър се нарича – все неща от моето бъдеще.“ „– Това е площад „9 септември“ – а къде е Мавзолеят?!“ Е, така е по-хубаво.“ „– А това е дупката – бъдещият Дворец на културата.“ „– Харесва ми.“ И още – „Ще стане по-хубаво, нали? Бъдещето.“ „Да. Не си го представяхме точно така но… Да, по-хубаво е. Хората пътуват. Свободни са. Всеки казва каквото мисли.“

По-скоро да. Това е оценката ни за сегашното. И това, което ни помага да бъдем сигурни в критичната си, макар и носталгична оценка за сегашността, е категоричният успех в посланията и качествата на сериала „Порталът“. Успех, постигнат ненатрапчиво, елегантно, интелигентно. Минисериал, който постига ефекта на дългогодишните ни усилия да осмислим и оценим миналото си – наравно с всички проекти за Музей на социализма, за изучаване на литературата на НРБ, „Аз живях социализма“ и прочие.

Зрителят обикновено не си дава сметка, че телевизионният сериал е колективен продукт и зад успеха на актьорските лица от екрана стои много колективен труд, стотици имена, бързина и креативност, техническа, морална и физическа издръжливост да устоиш на пресата на времето и сроковете, които те преследват, финансите, които все не стигат, ангажиментите на състава, които са многобройни, изтощително и нервно сценарийно писане и четене, трескавите колизии на интерпретацията… И за капак на всичко – пандемични условия на работа, маски, болести, смърт. Така че, можем да кажем, и че успехът на този сериал е изстрадан.

 

[1] Недкова, Силвия. Дълго ще се връщаме през „Порталът“ на времето. https://www.ploshtadslaveikov.com/dalgo-shte-se-vrashtame-prez-portala-na-vremeto/ 07.06.2021

[2] https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%BE%D1%80%D1%82%D0%B0%D0%BB%D1%8A%D1%82

 

Pin It
Евдокия Борисова
Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).
Други статии от този автор

Посетители

61

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Продължавам откъм... преди 16 часа
  • Златко писа Още
    Да не говорим за това,... преди 17 часа
  • Златко писа Още
    Сега, специално по... преди 18 часа
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Anna...
    преди 18 часа
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Има два начина човек... преди 2 дни
  • Бисера Колева писа Още
    Много интересен и... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    „Всичко, което ме... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А тук следва кратичък... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И отново откъм... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Благодаря за хубавите... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Толкова добър превод... преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Този диалог между... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Аз съм същия тип... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Искам да се извиня... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Благодарности на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Фокнър трябва да бъде... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Дори за гигантска... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Културен... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    „...като част от... преди 2 седмици
  • Стайко Цонев писа Още
    1942 г. С указ на Негово... преди 2 седмици
  • Стайко Цонев писа Още
    PHYSICAL a физически,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Виж, бай Пендо,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 2 седмици