От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 01 Holy cow

 

Ще ми се да започна днешната си размисла с една история, малко в старата традиция „за поученье и поумнениье“, така че предварително поднасям извинения, за в случай, че ви се стори прекалено дидактична. Остарява човек и престава да се усеща, знаем всички.

Та така. Аз живея в центъра на Берлин, сам в просторен апартамент, който през по-голямата част от времето давам под наем, чрез един или друг от тия новите онлайн-способи: airbnb, booking, каквото дойде. Това има смисъл и важност в много отношения: примерно да позакърпи продрания ми бюджетец, но, което е далеч по-важно – и да ме държи във връзка с хора, безпрестанно и постоянно, като единствен начин да компенсирам пораженията от калцирането и оглупяването, неизбежни спътници на отминаващото време. И, да чукам на дърво, във времената преди ковида това се получаваше удивително сполучливо, което ще рече, че през последните десетина години съм имал контакти, ако и за кратко, с няколко стотици хора буквално от целия свят, накръст и по диагонал, от Австралия до Канада и от Япония до Чили. Свят голям, народ пъстър – понасъбират се значи истории, точно една от които искам да ви разкажа тук.

Дойдоха ми, в този конкретен случай, четири млади индийчета, две момчета и две момичета, тъкмо навлезли в двадесетте си години, всичките възпитаници на техните елитни университети, деца с високо образование и обширни за възрастта си познания, харесаха ми много, най-вече защото поразчупиха собствените ми вдървени представи за Индия, която инак съм виждал през крив макарон, то се знае. Говорихме много, бях поразен от техните разкази за това на какъв тормоз е подложено всяко индийско дете от що-годе прилично семейство, тъй като при тях подготовката за успешен старт в живота започва буквално от забавачницата, а надпреварата е безжалостна и безмилостна, не успееш ли да се класираш в различните тежки изпити, през които те биват пресявани, забрави добър живот и успехи, всичко отива по дяволите. И като им разправях колко леко и безметежно премина детството и юношеството примерно на моя син, когото през живота си не съм виждал да седне и да се подготвя за училище, не че му беше особено елитно и училището, но все пак добра берлинска гимназия, така че и до днес не мога да разбера как ги докарваше тия оценки, юнакът му! А след това даже се изхитри да влезе и във висше художествено училище, актьор ще става – безхлебен, но затова пък хайляшки занаят, каквото поиска, това ще прави цял живот, май-май като баща си и той, крив чвор, дето и за чеп за зелева каца не става.

А те въздишат и мигат така насреща, не знаят дали да ми вярват или не.

Упс, поувлякох се. А всъщност не това е, за което искам да ви говоря тук. Както казах, харесаха ми децата и запретнах една вечер ръкави да им наготвя нещо вкусничко, да подкрепим сладките приказки. Направих спагети по болонски, както съм свикнал при децата си, но преди това – поне толкова акъл имам в главата си – ги попитах дали искат соса с кайма (в която има част говеждо месо), или го предпочитат вегетариански. А те премигаха, премигаха и казаха, малко така смутено, „ами то у нас говеждо до се яде не е прието, по-добре да бъде вегетариански“. Аз, разбира се, тозчас рачѝх, че даже и без да се подсмихвам успях да го направя, но по едно време гледам, едното от тях, момченце, се поусмихна така накриво и вика „аз пък искам да опитам соса с месо“. А другите, все едно с гореща вода ги поляха, така го изгледаха, сякаш не от крава, ами от родната си майка сос беше пожелало да опита момчето. Не казаха нищо и дори вечерта мина топло и задушевно, но тия погледи и досега стоят пред очите ми. Образовани, умни и… сковани погледи.


Small Ad GF 1

Тъй. Не знам дали вече усещате накъде отива моята история, но всъщност онова, за което бих искал да говорим днес е отношението към националната класика и класици, тоест, как може и трябва да се отнасяме към тях – дали като към недосегаеми светини, които стоят над всякакви опити за осъвременяване, преосмисляне, пък ако щете дори и кодош (в англоезичния свят например хич не си поплюват в това отношение изключения кажи-речи няма – то не беше „Гордост и предразсъдъци и зомбита“, не беше „Абрахам Линкълн, ловец на вампири“). Човек направо да се хване за главата и да си рече „ам‘ те зарад туй толкова са я закъсали я, гледай народ безпътен как тръгнал да атакува Капитолия, като ги възпитават по такива начини“.

Или напротив, тоест като към същите тия свещени крави, дето индийците им се обръщат червата като ги видят смлени на кайма? У нас, то се знае, подобни номера не минават – ей го на, преди година-две некви идиотчета нъл се опитаха да модернизират пудигуту, пък и Манол Пейков, кодошлия над кодошлиите, се опита да го издава на шльокавица, ма нищо де, ние пък хубаво им намляхме сол на главите, да си знаят за следващия път.

Ето това е, за което ми се ще да поговорим днес: класиката и класиците, къде им е мястото в наше време – горе, долу, или просто тям някъде встрани, тоест да не ни се врат чак толкова много в очите, важното е просто, че ги има, че и ний сме дали нещо на света, останалото да го умуват професори и граматици всекви.

(А пропо – не обръщайте прекомерно внимание на подчертано майтапчийския тон, това е само за да избегна нажежаването на емоциите, ако е възможно, още от самото начало. Знам, че тая тема е една от болните у нас).

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...