1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2020 10 Asperger Front

 

Златко Енев. „Възхвала на Ханс Аспергер“, С., Колибри, 2020 г.

Подзаглавието на книгата е: „Животът с аутизма: една лична история.“

 

Сартр има следната фраза: „Адът – това са другите“. И ако за повечето хора това е метафора, за конкретни хора, това е ежедневно надмогване на различията. Въпросът за различния винаги е стоял в един по-тесен кръг – семейството и в по-широк – обществото. Както и в темпорално-гносеологичен план. Готови ли сме да приемем различния от нас? Различен с физиката си, с умствените си възможности, но най-вече различен с чувствата си. Узрели ли сме като индивиди и общество да приобщим различния, но и ние да се приобщим към него, защото погледнато огледално – ние сме различните за него. Затова не пиша като заглавие: Живот с различния.

Ще бъда откровена – трудно пиша този текст. Самата аз повече от тридесет години живях с човек, който в известна степен се различаваше от другите. Това бе съпругът ми – Вихрен. Мнозина го познаваха. Почина преди 2 години – 2018 г. едва на 68 години.. Неговият проблем бе Детска церебрална парализа, по рождение. Движеше се трудно – с две помощни канадки. Но природата бе така компенсирала физическото страдание, че сублимацията и умствената му надареност бяха неоспорим факт. Той беше изключителен човек – като душевност, като учен и писател. Аз и синът ни никога не го възприемахме като различен. Той ми даде толкова обич, топлота, приятелство, радост и духовна свързаност, колкото никой друг мъж не ми е давал и нямаше да може да ми даде. Природата е велико нещо – тя си знае работата – нещо недостатъчно, тя ще компенсира с друга дарба.

Затова мога да свидетелствам от първо лице. Затова ме грабна и информацията в медиите за книгата на Златко Енев „Възхвала на Ханс Аспергер“. Съжалявам, че не съм знаела за премиерата. Сега книгата е в ръцете ми. Нямах търпение да я разгърна. Първо, нетърпеливо разгледах снимките. Ще си призная – разплаках се. Леа е красива! Нестандартно красива, защото то идва отвътре! Не плача от съжаление или самосъжалителни преноси към собствения си живот. Плача от възторг за това, което ми предстои да изживея, докато ще чета книгата – възторг от цялото това семейство, което има, както пише бащата Златко Енев, „изпитанието и привилегията“ да е такова, каквото е.

За незапознатите, веднага ще кажа. Леа е дъщеричката на Златко Енев, основател на сайта „Либерален преглед“, който живее от години в Германия. Леа е с аутизъм. Семейството има и момче, две години по-голямо от Леа – Паул. Самите родители са разделени от 15 години. Майката има втори съпруг – Клаус. Сега Леа е на 24 години. Тогава за кого е възхвалата от заглавието на книгата? (Ханс Аспергер е виенски педиатър, който в 1938 година за първи път заговаря за аутистичните деца.)

Спомням си думите на наш интелектуалец, баща на малко дете, родено с проблем. Той казваше: „Ние отглеждаме едно ангелче!“ Идва ми на ум и твърдението, че Бог изпраща изпитания на тези, които обича и им изпраща толкова, колкото могат да понесат. А диапазонът на издръжливост на родителите, за проблемите на децата им, както се знае, е много голям. По това се измерва и величието на една личност. Иначе ежедневието на това семейство, както и на много други с такъв или подобен проблем, е съвсем обикновено, тривиално и пълно с куп житейски трудности. Но то е и ежедневие, много нестандартно и изискващо много обич, сила и топлота.

Това не е лесна книга, която да легнеш и четеш за интелектуално удоволствие. Това е книга, събрала съдбите на едно семейство, техните страхове и надежди, техните ужасни мигове и възторзи. Това е книга, в която един баща на аутистично дете разказва за болестта като път. Път в борба с ежедневието и път на личностно израстване на всеки от семейството. По този път има много грешки – като това в началото да оставяш бебето да пищи с часове, за да го „възпитаваш“, има и малки победи, когато то е спокойно.

Няма да е невярно да кажа, че книгата е и автобиографична за Златко Енев, защото, въпреки че разглежда периода от семейния си живот, в дългите часове на търсене на отговора на „Защо, защо на мен, защо на нас“, авторът разсъждава и върху много екзистенциални въпроси. Дори търси причините на това статукво и в неговите или на майката гени, назад във времето. Мисля, че не е имало начин Златко Енев да не напише тази книга, и то не само с терапевтичната цел на споделянето. Тя ще послужи на много хора с подобни проблеми, защото наистина, както я наричат, е „бяла лястовица“.

В тази неголяма книга от 135 страници Златко Енев проследява живота на семейството си през двадесет и четири години – от раждането на Леа досега – когато тя живее самостоятелно в жилище, специално пригодено към нейните и на хора с подобни невроспецифични особености. Година след година авторът проследява покрусата от установяването на проблема у бебето Леа, през ранните години на нейната трудна приспособимост към шумове, звуци, светлини и всякакви натрапливи сензорни дразнители, които за околните не представляват никаква пречка. Когато тя се плаши дори от играчката си – конче. Леа не се научава да чете и пише, но много добре борави и се забавлява с компютър. Без да изкарва себе си и майка ѝ мъченици и герои, Златко Енев много премерено и интелигентно поднася информацията за това как и двете страни – както родителите, така и детето със специфични потребности – се научават да живеят заедно. Ето какво например той споделя за детето: „Важно е да разберете, че то няма друг избор, поне в началото, преди да се е научило да живее с ужаса. Вие имате избор – то няма.“

За родителите е неимоверно трудно разбирането и приемането на такава драстична истина, както и да загърбят надеждата, че детето им няма да се излекува. Защото „аутизмът не е болест, а психично състояние със собствени динамики“. Златко Енев не спестява и невежеството, безхаберието, дори жестокостта на околните към едно такова дете. Особено в България. За усилията и социалната организация в Германия авторът разказва подробно – и за детската градина, и за училището, а сега и за живота на Леа в подходящ и комфортен за психиката ѝ дом. Не са спестени нито добрите, нито лошите преживявания.

За това семейство е важно също и какъв е бил животът на братчето Паул. Защото това е проблем за цялото семейство. Паул е минал през собствени трудности. Мъжествено се е справил с необходимостта да е доста неглижиран и да е в сянка и на второ място, при факта, че почти цялото време и внимание на родителите почти винаги е било отделяно за Леа.

Златко Енев не спестява нито един от катаклизмите на ежедневието, през които минава семейството. Установено е, че при подобни драстични сривове, много семейства не издържат напрежението и партньорите се разделят. Това се случва и със Златко и майката Дорейн. След месеци и години на агония в отношенията им, тя среща друг партньор – Клаус – стабилен и разбиращ ситуацията мъж, на когото днес Златко гледа с доброжелателство, приятелство и благодарност. През много сътресения минават и родителите, и децата в това семейство. Със завидна откровеност и отговорност Златко Енев разказва как семейството се обръща към помощта на специалисти по психодрама. Аз, като човек школуван в психодраматичните техники и със статус на психодрама-асистент, добре разбирам културния и отговорен акт, който е предприело семейството. Но това е въпрос на култура, интелигентност и отговорност пред себе си и близките ти хора. Както и на социалната среда, в която живееш, както и това, кои практики за разрешаване на личностни и семейни въпроси са вече възприети като обичайни и стандартни.

И тогава се случва непредвиденото. Психодраматичният сеанс показва, че двете деца – Паул и Леа, желаят да останат да живеят с баща си. И в живота на автора започва нов период. Налага му се да усвои толкова нови неща – от домакинството и готвенето, до организацията на цялото ежедневие. Разбира се, Дорейн и Клаус са с Леа, всеки уикенд. Има моменти, когато Златко Енев ще запита: „Случвало ли се е някога да се замислите над смисъла на думата „милост“…Само някое детенце би си позволило да я произнесе на висок глас – „Милост, милост, милост!“ Този пасаж е достатъчен, за да се доближим до изживяванията на това семейство, защото всеки от тях многократно е можел да се обърне към Бог с тези думи. Златко Енев съзнателно не белетризира и олитературява своята история – тя е автентична изповед за страданието, силата и обичта. В книгата няма нито сълзливо самосъжаление, нито позата на мъченик. Има откровеност и човечност, а това изисква кураж.

Още в първите години на установяване на невроспецифичния проблем на Леа, Златко Енев ще прочете много от наличната литература за това увреждане. Ще започне от писаното в началото, 1910 година от швейцарския психиатър Ойген Блойлер, пишещ за „аутисткото мислене“, следван през 1938 година от виенският педиатър Ханс Аспергер, който описва поведението на такива деца. Ще следва още много информация за хота като Бърнард Римланд, сам баща на син с аутизъм, известният Бруно Бетелхайм и неговия принос, както и много други автори, изучавали този специфичен феномен.

Книгата завършва с много оптимизъм. Днес 24-годишната Леа се обгрижва сама и е съвсем самостоятелна. Живее в дом с модерна, приятна, функционална атмосфера, изпълнена с човечност и грижа. Близките и обществото могат да бъдат от полза само ако искат да разберат света, в който живеят с чувствата си невроспецифичните хора, и не ги възприемат като различни.

Накрая искам да се спра на един друг аспект от живата на Златко Енев – неговото творчество за деца. Той е автор на трилогията „Гората на призраците“, (известна още като „българският Хари Потър“), „Паркът на призраците“, отличена като най-добра детска книга за 2003 г. и „Пустинята на Призраците“. Аз имам презумпцията и усещането, че детският свят в тези книги, населен с призраци, нямаше да се появи, ако не беше преживяното с дъщеря му Леа. Но, дали е така, само авторът знае…

 

Pin It
Росица Чернокожева

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, литература за деца, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000) и др.

Посетители

52

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Кунев писа Още
    Четох едни "писания"... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 5 дни
  • Български офицер писа Още
    " TIMEO DANAOS et  DONA  FERENTES ! " преди 5 дни
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много ценно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Първи впечатления от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Завиждам на страната... преди 2 седмици
  • хелена писа Още
    Коментарът Ви какво... преди 2 седмици
  • хелена писа Още
    Казвате, че западната... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Западът 5 века е... преди 2 седмици
  • АННА писа Още
    Върнах се в детството... преди 3 седмици
  • Гео Милев писа Още
    След всяка карикатура... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    "Казване на истината":... преди 3 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Да уточмним все пак -... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още

    През м.октомври т.г. в... преди 3 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Беше лятото на 1984... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още
    Благодарности към г-н... преди 4 седмици
  • Благо писа Още
    Освен "Адът - това са... Петък, 23 Октомври 2020
  • Златко писа Още
    Практиката в това... Петък, 23 Октомври 2020
  • Златко писа Още
    Просто щракнете върху... Петък, 23 Октомври 2020
  • Милена писа Още
    PS: Намерих я:... Петък, 23 Октомври 2020
  • Милена писа Още
    Бихте ли публикували... Петък, 23 Октомври 2020
  • mboru_uombe@abv.bg писа Още
    Особено ми липса... Сряда, 21 Октомври 2020
  • Кунев писа Още
    Бях в Германия 2... Вторник, 20 Октомври 2020
  • пантелей пътник писа Още
    за бедния и петмеза е... Понеделник, 19 Октомври 2020
  • Бате Любо писа Още
    Не сте информирана... Неделя, 18 Октомври 2020