Работници премахват статуя на генерала от Конфедерацията Робърт Ли от бившия парк „Робърт Ли“ (днес „Паркът на костенурките“), Далас, Тексас, септември 2017 г.
Малкият баварски град Ландсхут лежи на брега на река Исар, на около час североизточно от Мюнхен. Това е абсурдно красиво място, със сини и розови сгради на главната улица, толкова непокътнати, че приличат на следвоенна реконструкция. Но те не са: Ландсхут не е бил достатъчно голям, за да бъде цел на стратегическите бомбардировки на съюзниците, а и не се е намирал на пътя на някоя от настъпващите армии. Това не означава, че войната не е оставила следи. Една нощ преди двайсет години аз пристигнах там след дълго шофиране, а на сутринта, когато тръгнах към центъра на града, забелязах знак, който ме насочи към пътека покрай реката. Mahnmal, пишеше на него – мемориал – но онова, което открих, когато го последвах, изобщо не приличаше на нещата, които бяха ме накарали да очаквам по-ранните ми посещения на паметните места в Хамбург и Берлин.
Намерих малка тристранна сграда от бели тухли, скрита сред дърветата; вътре имаше бронзова карта на Европа, на която се виждаха границите на Германия от 1914 г., включително и голяма част от днешна Полша. Над нея, на малка гравирана табелка, се четеше надпис, който започваше така: „1939 lebten 18,7 Millionen Deutsche in den Vertreibungsgebieten – През 1939 г. 18,7 милиона германци са живеели в области, от които са били прогонени – а след това продължаваше да разказва, че между 1944 и 1946 те са били изхвърлени, разселени, убивани или изчезнали [от родните си места]. Дванадесет милиона, добавяше табелката, са успели да пристигнат в Германия. Други табелки изброяваха около тридесет провинции, региони и държави, като места на произход [на тези прогонени германци]. Някои от тях бяха близки, като Силезия, а други – далечни колкото Волга, но картата със старите ѝ граници подсказваше, че много от тези места по право все още би трябвало да са германски. Имаше и железен венец, направен от няколко бримки преплетена тел, фиксиран към земята, пред всичко това. Или не, не точно венец, защото той беше украсен с метални бодли, които го превръщаха в мъченическа корона от тръни.
Никога не бях виждал нещо подобно, макар и да знаех какво се възпоменава тук. Милиони етнически германци – Volksdeutsche – са били прогонени от Източна Европа и преселени на Запад след Втората световна война. По новите места те са формирали братски общности и са настоявали да имат претенции към старите си места; чувството им за скръбна носталгия играе основна роля в консервативната политика на Бавария в частност. Ние също сме страдали, твърди мемориалът в Ландсхут, ние също сме жертви. Извадих бележника си, за да запиша надписа и един мъж, който се разхождаше с кучето си, ме изгледа странно, сякаш се чудеше кой съм. Всичко това ме накара да потръпна – картата, начинът, по който числата бяха представени така, че да се вижда, че са повече от шест милиона[1]. И онези тръни. Ако хората, възпоменавани тук, са били мъченици, то кой тогава е забивал гвоздеите?
„Нищо, което някога съм научавала в Берлин, не ме е изненадвало повече от осъзнаването на факта, че навремето повечето германци са поставяли собственото си страдание най-отпред.“ Така пише Сюзън Нейман в „Как да се учим от германците: расата и паметта на злото“. Но в историята, която тя разказва, става дума не за самосъжалението, което се крие зад онзи мемориал в Ландсхут. По образование философ, Нейман първо заминава за Берлин като аспирант през 1980-те години, а по-късно пише хладнокръвно-интелектуален мемоар за живота в разделения град; днес вече, след като е преподавала в Йейл и Тел Авив, тя е директорка на Форума Айнщайн, един мозъчен тръст от Потсдам. Как да се учим от германците иска да покаже как училищата и интелектуалците в тази страната, нейните обикновени хора, но също и политиците, са работили „за признаването на злините, които тяхната нация е извършила“.
Тази работа е била тежка и бавна, извършвана на пресекулки, но въпреки това в много отношения успешна; и ако точно германците, от всички хора, са успели да го направят, то защо да не можем и ние? Именно в това се състои живецът на нейния аргумент. Как може примерът на Германия да помогне на САЩ в непрестанно продължаващите опити за изправяне срещу наследството на робството и опитите за увековечаване на паметта на онези, които са се борили за него? Тя знае, че заглавието ѝ може да изглежда като жестока шега и пише, че почти всеки германец, на когото го е споменавала, е избухвал в смях. Една моя приятелка просто се взираше неразбиращо, чак докато ѝ показах корицата на книгата със снимката на паметника на Конфедерацията. След което се засмя, горчиво.
По улиците на Германия няма статуи на онова, което Нейман нарича „Ханс Вермахт“ – [тоест американския] Джони Бунтовника[2] – да не говорим пък за нацистки генерали. В Онези Volksdeutsche[3] може и да искат да бъдат запомнени, но жертвите, които се възпоменават чрез днешните официални паметници на нацията, са най-вече хората, убити по време на Холокоста, и по-специално германските евреи. Близо до входа на една от църквите в стария ми квартал в Хамбург има табела, на която [от името на германската църква] се моли за прошка заради мълчанието и бездействието по време на Третия райх; друга табела, близо до универсалния магазин KaDeWe в Берлин, изброява списък на една дузина концлагери. Такива места се ангажират активно с онова, което Нейман нарича Vergangenheitsaufarbeitung: преработване на миналото; една близка до нея и по-често използвана дума е Vergangenheitsbewältigung[4], в която миналото се овладява или преодолява. Това е и думата, която аз винаги съм използвал, но в значението на онази, която използва Нейман, има допълнителен нюанс. Той предпоставя, че това е процес, който не може да бъде завършен, а не задача, в която човек може да успее.
И въпреки това са били необходими много и много години, за да може тази работа да бъде започната сериозно. Благоденствието е помогнало, а също и студентските движения от 1960-те години, с настояването им да знаят какво точно се е случило. [В онези години] подновените съдебни процеси за военни престъпления достигат най-високите нива на нацисткото командване, а надзирател(к)ите от концентрационните лагери застават на подсъдимата скамейка; дори когато тези съдебни процеси довеждат до оправдателни присъди, те разкриват огромните мащаби на извършеното зло. Има и популярни телевизионни сериали по темата, включително и американският Холокост, който се излъчва в Германия през 1979 г., а по-късно, започвайки през 1995 г. – също и важна изложба за жестокостите от военното време, извършени не от СС, а именно от Вермахта, редовната германска армия. Изложбата е показвана в тридесет и три германски и австрийски градове. Помага също и това, че има държавна забрана срещу публичното показване на нацистки символи, и че дори в една разделена страна проблемите с паметта не са ограничени до един-единствен регион. Нито пък е имало германски еквивалент на многото някога уважавани американски историци, които са писали от името на каузата на Конфедерацията.
И въпреки това настроението в Западна Германия през първите десетилетия след войната е било доста по-близко до онова на мемориала в Ландсхут, отколкото хората обичат да си спомнят. Денацификацията е прибързан и често снизходителен процес. За членовете на партията се оказва почти също толкова лесно да бъдат освободени от отговорност, колкото е било и за офицерите от Конфедерацията да си върнат правото на глас. Бунтовническите генерали стават губернатори, а в Германия бивши нацисти заемат горните места във водещите професии, включително и в съдебната система. Много хора твърдят, че войниците, загинали в защита на своята Heimat [родина], заслужават да бъдат запомнени като патриоти и герои; а що се отнася до лагерите, казват те, то как биха могли обикновените германци да знаят нещо за тях?
И все пак не германският материал е нещото, което прави книгата на Нейман толкова мощна. Тя разказва с ясна, майсторска краткост, но нещото, което има истински важно значение, е съпоставянето, което се съдържа още в първото изречение: „Започнах живота си като бяло момиче в сегрегирания Юг, и най-вероятно ще го завърша като еврейка в Берлин.“ Нейман разбира се иска да използваме всяка възможност за размисъл върху съдбата на другите, но в края на краищата тя се интересува повече от Америка, защото именно ние сме онези, които все още трябва да научават много неща за работата по изправяне пред лицето на миналото.
Тя, разбира се, не е първата, която е направила тази връзка. У.Е.Б. дю Боа[5] вижда паралели между [расовото] разделение по цветовата линия и Варшавското гето, а Та-Нехаси Коотс[6] предположи наскоро, че репарациите, изплатени от Германия на Израел в началото на 1950-те години, могат да послужат като модел за собствената ни страна. Брайън Стивънсън от Инициативата за една и съща справедливост от Монтгомъри, Алабама, изрично апелира към примера на Германия като начин да разберем собствената си история на системен расизъм, а посещението на Нейман в мемориала на линчуваните чернокожи американци, който той е установил там, е кулминационният момент на книгата ѝ. Но никой от американците, които са виждали тази връзка, не притежава изчерпателните познания на Нейман за това как германците са работили, за да преодолеят миналото си; никой не е преследвал тази идея толкова упорито, по толкова оригинален начин.
Но как би изглеждало едно американско Vergangenheitsaufarbeitung [преработване не миналото]? Как би се отразило то на нашите училища и градове, „кои улици ще трябва да бъдат преименувани, кои статуи демонтирани“, кои учебници да бъдат пренаписани, кои понятия за [историческо] наследство или дом, или смелост на предците, ще трябва да бъдат изхвърлени? Американците харесват „разкази за прогреса. Нека ги наричаме хепиенди.“ Ние не обичаме да гледаме към провалите си, не ги разбираме, не искаме да мислим за тях; нашата идеология на радикален индивидуализъм работи срещу всяка мисъл за колективна отговорност. А германците не са получили избор – и то не само от страна на международната общност. Този вид критично отношение [към собствената история] се налага и от националната култура на „безмилостна самокритичност“, с нейните дълбоки корени както в немската философия, така и в поезията. Може би през 1930-те години тя е отишла в изгнание, заедно с Теодор Адорно и други, но пък се е завърнала след войната, след като е надживяла опитите на Третия райх да я разруши.
След десетилетия в Берлин, Нейман е развила една собствена неотстъпчивост, но може би нейната американскост се открива най-вече в твърдението ѝ, че Как да се учим от германците „е [книга] за сравнение на изкупленията, а не за сравнения на злото.“ Така че целта ѝ е колкото скромна, толкова и внушителна: „Да се насърчава една дискусия за вината и отговорността, която е толкова сериозна, колкото и германската.“
Нейман задава въпроси, но вместо да им отговаря, тя образова читателите си, като обмисля последиците от тях. Понякога тя изказва възражения срещу собствената си позиция, повдигайки ги в курсив – „Репарациите гледат назад. По-важно и по-здравословно е да гледаме към бъдещето“ – а след това изследва какво са казали по въпроса други мислители. Една от по-ранните ѝ книги е доста техническо изследване на Кант, но тя не гледа на философията като на чисто библиотечно разследване. Етиката има място на улицата, тя може да изясни какво чувстваме – и в тази книга авторката често подхожда към темите си като репортер, тя може да посети сайт, да проведе интервю.
В Берлин това е означавало телефонно обаждане или разходка, а понякога и нещо толкова просто, колкото среща с приятел, при която и двамата размислят на глас, при включен магнетофон. Работата ѝ в американския юг обаче е изисквала продължително посещение в Института за расово помирение „Уилям Уинтър“ в Мисисипи. „Всички знаят за Мисисипи“ – думите са от песен на Нина Симоне и Нейман ги взема като заглавие на една от главите в книгата си. Но институтът иска да промени онова, което хората знаят, и офисите му в държавния университет в Оксфорд са предоставили подкрепа за пътуванията ѝ. Тя е отишла до паметника на Конфедерацията в Стоун Маунтийн, Джорджия, който е част от държавен парк, където е играела като дете; посещава [градчето] Натчес, за да посети музейния парк „Поклонничество“, където се представя прастарото минало на щата, а след това пътува надолу до [музейната] плантация „Уитни“ близо до Ню Орлийнс, където обиколката представя не толкова обичайното за такива паркове имение, а се фокусира върху условията на живота на робите.
Някои от срещите ѝ са напрегнати. В Холи Спрингс, Мисисипи, един ездач, представящ войник на Конфедерацията, се взира в нея от коня, за да попита дали е „на наша страна“ – и в този момент той не си играе на театър. Холи Спрингс обаче е и отправна точка на проект, наречен „Зад голямата къща“: една двурасова коалиция, посветена на възстановяването на домовете и историите на поробените, на почти забравената история, която се крие в задните дворове на къщите от предвоенния град. Това е именно онзи вид помирителна работа, на която Нейман се възхищава, а в центъра на книгата е поставена поредица от разговори с историци, куратори на музеи, местни активисти и дори с Джеймс Мередит, активистът за граждански права, който в 1962 г. става първият афроамериканец, приет в университета в Мисисипи. Тези разговори изглеждат по-малко важни заради заключенията си, отколкото заради процеса, който драматизират. При тях често липсват заключения, няма крайна точка, която да се обобщава лесно; онова, което те предлагат вместо това е работа.
[…]
И накрая, Нейман споделя мисли за Холокоста, като разбира много добре, че не може да го проумее по начина, по който би могъл един оцелял, и тук тя разглежда много критикуваната през 2016 г. картина на Дана Шуц, която представя Емет Тил[7] в ковчега му. Лоша картина, според нея – лоша заради неясната си абстракция, а не защото изглежда като акт на „присвояване на култура“, в който бяла художничка изобразява чернокожата болка. Защото, не е ли необходима някаква форма на присвояване, някакъв опит да намерим път към разбирането на нечий коренно различен опит, ако бихме искали „да започнем да разбираме световете си“, да осъзнаваме и признаваме задълженията, които имаме едни към други?
Актът на историческо освидетелстване от страна на Нейман се свързва с редица други, на нейни предшественици – нека си припомним книгите на Джеймс Болдуин и Хана Аренд, или нейната любима, На границите на ума от Жан Амери, описваща преживяванията му в Аушвиц. Но докато четях, аз се сетих и за една друга: Черно агне, сив сокол на Ребека Уест, нейният дълъг разказ за едно пътуване из земите и историята на Балканите. Нейман не е така иронично настроена, както е Уест, но тя също вярва, че историята преподава уроци и че, ако мислим достатъчно усилено, достатъчно внимателно, то можем да ги научим. Можем да се провалим по-добре[8], поне при безкрайната работа за справяне с миналото си. Расата и паметта на злото – няма нито едно кътче от тази страна, недокоснато от това зло, и то продължава да вирее точно заради начините, по които ние (не) го помним.
Тази амнезия засяга всички ни, до голяма степен защото белият Юг избира да си припомня погрешната история. Щатите от бившата Конфедерация са осеяли публичните си пространства с паметници на провалената им кауза и статуи на онези, които тази кауза е наричала герои. Извършителите на злото са усвоили реториката на жертвеността и сами са си изплели корона от тръни. По този въпрос Нейман е изключително ясна: Германия се е отказала от мисълта да почита хора, които са се борили за правото да унищожават други човешки същества. Като въпрос на ценности ние също трябва да се откажем от паметниците, които отдават почит на мъже, които са се борили за правото да притежават човешки същества. Толкова за [генерал] Робърт Е. Лий.
Възможно е да има практически и политически въпроси около премахването на паметниците на Конфедерацията. Морални такива няма.
[…]
Дебатът е здравословен – и колкото по-дълго той продължава, и колкото повече хора участват в него, толкова по-добре. Аз не съм вирджинец, но ако живеех във Фредериксбург, също бих искал паметта за битката да остане[9], като признание за това колко вездесъщи и обичайни са били някога злините на робството и колко много ни преследва паметта за тях. Съмнявам се, че много афро-американци се нуждаят от напомняне на всичко това. Но повечето бели хора – все още да.
[1] Тоест, че броят на „немските жертви“ е по-голям от онзи на жертвите от Холокоста, бел. пр.
[2] Джони Бунтовникът [Johnny Reb] е събирателното наименование, с което се обозначават падналите в Американската гражданска война бойци на Южните щати, тоест онези, които са се борили за запазване на робството. Техни статуи все още се издигат на много места в САЩ. Бел. пр.
[3] [В случая] – хората от германски произход, прогонени от Източна Европа. Бел. пр.
[4] Информацията на автора не е актуална: всъщност понятието Vergangenheitsbewältigung (буквално: побеждаване, надмогване на миналото), днес вече изобщо не се употребява в официалния немски език, поради силните конотации за нещо, което означава победа, тоест приключване. Именно невъзможността за приключване на процеса на преработване на миналото, чието единствено изражение може да се състои в непрестанна бдителност, за да не се повтарят грешките и престъпленията от миналото, е основната идея на германския начин. Бел. пр.
[5] Уилям Едуард Бургхард дю Боа (1868–1963): Един от първите афро-американски борци за граждански права. Бел. пр.
[6] Млад американски интелектуалец от афро-американски произход, известен с радикално-новите си идеи по въпросите на американската сегрегация и борбата за граждански права в днешна Америка. Бел. пр.
[7] Емет Тил е американско чернокожо момче, убито от бели расисти в Мисисипи през 1955 г. В наши дни името и историята му са се превърнали в символи на страданието и неравенството на афро-американците в САЩ. Бел. пр.
[8] Игра на думи с известната фраза на Самуел Бекет, „Провали се по-добре [при следващия опит“]. Бел. пр.
[9] В битката близо до град Фредериксбург (1862) южняшките армии нанасят на Севера чувствително поражение. Бел. пр.
