Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 80% (2 гласувания)

 

2019 10 Futurism

 

Бележка на издателя

Преди да прочетете този текст,
моля запознайте се първо с „
Кара ли ни Гугъл да оглупяваме?“.
Настоящото есе е по същество отговор на предишното.

Преди седемдесет и четири хиляди години човечеството се е намирало на границата на изчезването. Свръхмощно вулканично изригване на мястото на сегашното езеро Тоба, в Суматра, избухва със сила над хиляда пъти по-голяма от онази при изригването на вулкана Сейнт Хелънс през 1980 г. Около 800 кубически километра пепел изпълват небето на северното полукълбо, което води до понижаване на глобалните температури и допълнително смразяване на климата, който и без това вече се намира на прага на ледников период. Някои учени предполагат, че докато Земята е преминавала през краткотраен етап на дълбоко замръзване, популацията на Homo sapiens може би е спаднала до няколко хиляди семейства[1].

Инцидентът с вулкана Тоба, макар и безпрецедентен по мащаб, е част от далеч по-широк модел. За период от 2 милиона години, завършил с последната ледникова епоха около 10 000 г. пр. н. е., Земята преминава през поредица от конвулсивни ледникови развития на климата. Тези бързи промени означават, че хората не са могли да разчитат на последователни модели [на поведение], например да знаят [със сигурност] кои животни да ловуват, кои растения да събират или дори кои хищници може би ги очакват зад ъгъла.

Но как тогава сме се справили? Като сме ставали все по-умни. Неврофизиологът Уилям Калвин показва убедително, че съвременното човешко познание – включително усъвършенстваният език и способността за планиране напред – се е развило в отговор на изискванията на тази продължителна епоха. Според Калвин причината да оцелеем е, че мозъците ни са се променяли, за да могат да посрещат предизвикателствата: способността да се прицелваме в бягащо животно с парче от скала, например, постепенно се е развила и превърнала в способност за предсказване и дългосрочно планиране. В хода на този процес ние може би сме развили синтаксис и формални структури от първоначалните, най-прости форми на езика.

Сегашният век може и да не е толкова опасен за човешката раса, колкото е била една ледена епоха след изригването на супер вулкан, но следващите няколко десетилетия ще ни изправят пред огромни препятствия, които отиват отвъд климатичната криза. Краят на ерата на изкопаемите горива, нестабилността на световната хранителна мрежа, нарастващата гъстота на населението и разпространението на големи епидемии, както и появата на радикално преобразуващи се био- и нанотехнологии – всяко от тези неща ни заплашва с мащабни разрушения или дори пълно опустошение. И, колкото и добри да са станали в планирането мозъците ни, ние все още сме склонни да гледаме най-вече към краткосрочните, прости заплахи. По-прикритите, дългосрочни рискове, особено онези, включващи сложни, глобални процеси, си остават дяволски трудни за управление.

Но ето ви един оптимистичен сценарий: ако следващите няколко десетилетия наистина се окажат толкова лоши, колкото някои от нас се страхуват, то ние все пак можем да реагираме и да оцелеем по начина, по който го е правил видът ни непрекъснато, в хода на цялата ни еволюция: като ставаме по-умни. Само че днес вече не е нужно да разчитаме единствено на естествени еволюционни процеси, за да повишим интелигентността си. Този път можем да го направим сами.

Повечето хора не осъзнават, че този процес вече е в ход. Всъщност това се случва навсякъде около нас, по протежение на целия спектър от разбирането ни за интелигентността. То се вижда в „кошерния ум“  [hive mind] в Интернет, в мощните инструменти за симулация и визуализация, които стартират цели нови научни дисциплини, в разработването на лекарства, чрез които някои хора (включително и аз) успяват да учат далеч по-усилено, да се фокусират по-добре, и да остават будни по-дълго, при пълна яснота на съзнанието. До този момент този вид подсилвания са оставали до голяма степен извън телата ни, но в наши дни те са много важна част от онова, което вече сме: ако и физически отделени от нас, те стават все повече познавателно-неразделни. А напредъкът, който без съмнение ни очаква през следващите няколко десетилетия, воден от пробивите в генното инженерство и изкуствения интелект, ще направи днешните технологии да изглеждат примитивни. Най-новият жаргон в това поле описва процеса като „увеличаване на интелигентността“. Аз предпочитам да го наричам „Ти+“.

Учените обозначават изминалите 12 000 или повече години от последната ледникова епоха насам като Холоцен. Той обхваща възхода на човешката цивилизация и еволюцията ни, съвместно с инструменти и технологии, които ни позволяват да се справяме с предизвикателствата на физическата ни среда. Но ако увеличаването на интелигентността ни получи онова въздействие, което очаквам аз, то скоро може да се наложи да започнем да мислим за една изцяло нова ера. Фокусът на нашата технологична еволюция би бил по-малко върху това как да управляваме и да се адаптираме към физическия си свят, и все повече върху това как да управляваме и да се адаптираме към огромния обем от знания, който сме създали. Можем да го наречем епохата на Нооцена, по аналог на концепцията на Пиер Теяр дьо Шарден за ноосферата, колективното съзнание, създадено от задълбочаващото се взаимодействие на човешките умове. С наближаването на тази епоха светът постепенно се превръща в много различно място.

Разбира се, ние сме увеличавали способността си да мислим в течение на хилядолетия. Когато сме разработили писмения език, ние значително сме повишили функционалната си памет и способността си да споделяме във времето и пространството най-различни прозрения и знания. Същото се е случило с изобретяването на печатната преса, телеграфа и радиото. Възходът на урбанизацията е позволил на част от населението да се съсредоточи върху по-интелектуални задачи – и тази част нараства неумолимо, тъй като по-сложните икономически и социални практики изискват повече знания, а индустриалните технологии намаляват търсенето на ръчен труд. А кофеинът и никотинът, разбира се, са класически средства за засилване на когнитивното действие, колкото и примитивни да си остават [в сравнение с онова, което се появява днес].

Но с всяка технологична крачка напред възникват и безпокойства относно вероятността технологиите да навредят на естествената ни способност да мислим. Тези тревоги са формулирани красноречиво на същите тези страници от Никълъс Кар (2008 г., сп. Атлантик), в чието есе „Кара ли ни Гугъл да оглупяваме?“ се твърди, че информационно-плътната, богата на хипервръзки, спастично променяща се Интернет-среда, по същество формира по нов начин мозъците ни, с което прави по трудно дълбокото, спокойно размишляване, [което в досегашните форми на култура винаги се е считало за върховно състояние и постижение на човешкия интелект].

Опасенията на Кар от евентуалното негативно въздействието на постоянната свързаност върху човешкия интелект се повтаря и от теоретичката на кибер-пространството Линда Стоун, която описва т. нар. „непрекъснато частично внимание“, модерният феномен, който следва по неизбежност от извършването на множество дейности и връзки едновременно. Ние сме до такава степен свикнали с постоянните прекъсвания, че започваме да се фокусираме трудно, дори и когато сме постигнали малко спокойствие. По същество това е придобита форма на СДВ(Х) – „Синдром на дефицит на вниманието (и хиперактивност)“.

Около нас просто има несравнимо повече информация [в сравнение с което и да било историческо време] – защото, за разлика от предишните информационни медии, в Интернет създаването на материали е почти толкова лесно, колкото и консумирането им. И е много лесно човек да възприема наличието на повече сигнали като повече шум. В действителност обаче увеличаването на разнообразните сигнали всъщност може да доведе до подобряване на цялостната ни способност за мислене. В книгата си Всичко лошо е добро за вас: Как днешната популярна култура ни прави по-умни, [известният американски автор на научно-популярни книги] Стивън Джонсън твърди, че нарастващата сложност и обхват на медиите, с които се занимаваме, са ни направили през изминалия век по-интелигентни, а не по-глупави, тъй като са ни предоставили своеобразна форма на познавателна гимнастика. Дори развлекателните телевизионни предавания и видеоигрите са станали изключително богати на детайли, изпълнени с фини препратки към по-широки теми и по-отворени за интерактивни действия. Те възнаграждават способността да осъществяваме връзки и да откриваме мотиви – тоест именно онзи вид умения, от които се нуждаем, за бъдем в състояние да управляваме информационното пренасищане.

Учените описват тези умения като „течна интелигентност“ – способността да намираме смисъл в бъркотията и да решаваме нови проблеми, независимо от [нивото на] придобити знания. Течната интелигентност не прилича много на способността да се запомнят и възпроизвеждат факти, тоест уменията, които хората традиционно свързват с умствената сила. Но изграждането ѝ може всъщност да подобри способността за дълбоко мислене, за която Кар и други се страхуват, че губим завинаги. Не трябва да позволяваме стресовете, свързани с прехода към една нова ера, да ни заслепяват за удивителния ѝ потенциал. Ние плуваме в океан от данни, достъпни почти навсякъде, генерирани от милиарди устройства. И в момента едва започваме да изследваме какво всъщност можем да направим с това знание-на-мига.

Нещо повече, предизвиканият от технологиите Синдром на дефицита на вниманието, свързан с този нов свят, може и да се окаже краткосрочен проблем. Трудността е не в това, че имаме под ръка твърде много информация, а че инструментите ни да я управляваме се намират все още в детска възраст. Притесненията от „информационно претоварване“ предхождат с години разрастването на мрежата (Алвин Тофлър е измислил тази фраза през 1970 г.), и много от технологиите, за които Кар се тревожи, са били разработени именно с цел да ни помогнат да получим някакъв контрол над потопа от данни и идеи. Гугъл не е проблемът; всъщност той е началото на решението.

Във всеки случай връщане назад няма. Информационното море няма да пресъхне и да се разчита на когнитивни навици, еволюирали и усъвършенствани в епохи на ограничени информационни потоци – и ограничен достъп до информация – е нещо безполезно. Укрепването на нашата течна интелигентност е единственият жизнеспособен подход за ориентиране в епохата на постоянна свързаност.

Ако съвременниците ни чуят фразата увеличаване на интелигентността, те обикновено са склонни да си представят хора с компютърни чипове, включени в мозъка им, или генетично разработена раса от свръхчовешки супергении. Нито една от тези визии няма да бъде реализирана – и това по причини, познати на всеки купувач на съвременна техника. В един свят на непрекъснато технологично ускорение, днешният авангарден мозъчен имплантат ще бъде утре остарял боклук – пък и въпрос на късмет, ако протоколите се променят и човек се окаже от погрешната страна на някоя бъдеща „форматна война“ (някой случайно да си желае имплантат с формат Betamax?). А освен това възниква и въпросът за стабилността: Дали ще поискате в главата си чип, направен от същите хора, които са направили мобилния ви телефон или компютъра ви?

В същия модус на мислене, надеждната модификация на човешката генетика все още е на години разстояние от нас. И дори след като генетичната модификация на невробиологията при възрастни стане възможна, науката ще си остане в процес на непрестанна промяна; нашето разбиране за това как работи увеличаването на интелигентността и какви видове генетични модификации са възможни, ще продължава да се променя бързо и в бъдеще. Както и самите имплантати, модификацията на мозъка, която евентуално сте претърпели в дадена седмица, може да се окаже остаряла през следващата. Кой би искал мозък с остарелия модел 2025, когато човек се състезава с перковци, които междувременно са си инсталирали модел 2026?

И все пак в един определен смисъл епохата на киборга и супергения вече е настъпила. Просто в момента тя включва използването на външни информационни и комуникационни устройства вместо имплантати и генетична модификация. Биоетикът Джеймс Хюз от Тринити Колидж нарича всичко това „екзо-кортикална [външна за мозъка] технология“, но вие можете да мислите за него просто като „неща, които вече имам.“ Все по-често ние подкрепяме когнитивните си функции с компютърните си устройства, ако и връзките все още да се осъществяват чрез писане по клавиатури и посочване [с пръст или мишка]. Тези инструменти позволяват на мозъците ни да вършат неща, които някога са били почти немислими, като например:

– мощни симулации и огромни масиви от данни позволяват на физиците да визуализират, разбират и дебатират модели на 11-измерна вселена;

– данни, постъпващи в реално време от спътници, глобални бази данни за околната среда и модели с висока разделителна способност, позволяват на геофизиците да разпознават фините признаци на дългосрочните промени на планетата;

– взаимно-свързани системи за планиране позволяват на всеки от нас да направи, с няколко щраквания на мишката, сложен, многомодален маршрут за пътуване[2], който би отнел на някой туристически агент няколко дни работа.

Ако последният пример ви звучи прозаично, той просто показва колко нормална част от ежедневието са станали тези видове увеличения на интелигентността. Само допреди едно десетилетие подобен инструмент би бил невероятно впечатляващ. Всъщност той до голяма степен вече е унищожил индустрията на туристическите агенти.

И тази индустрия няма да е последната. Всяко занимание, изискващо разпознаване на мотиви и способност за откриване на неясни връзки, ще премине бързо от областта на експертите в онази на обикновените хора, чийто интелект е бил увеличен с помощта на евтини дигитални инструменти. Хората няма да бъдат изключени от областта на високите постижения – всъщност много, много повече хора ще разполагат с капацитета да направят нещо, което някога е било ограничено до обхвата на херметично затворени групи от специалисти. Увеличаването на интелигентността намалява нуждата от специализация и увеличава сложността на участието.

И докато дигиталните системи, на които разчитаме, стават все по-бързи, по-сложни и (с обичайните фалове) по-способни, самите ние също ставаме по-сложни и по-способни. Това е форма на съвместна еволюция: ние се научаваме да адаптираме мисленето и очакванията си към тези дигитални системи, дори и когато параметрите на системата стават все по-сложни и по-мощни, за да посрещат повече от нуждите ни – и в крайна сметка започват да се адаптират към нас.

Помислете за Туитър, който се превърна от почти невидим в почти повсеместен феномен в началото на 2007 г. (поне за онлайн-хората[3]).  По време на натоварените периоди, потребителят може лесно да бъде затрупан от обема на входящите съобщения, повечето от които са от силно преходен интерес. Но налице е и една малка група от истински ценни постинги. (Понякога те имат изключителна стойност, както например се случи по време на гигантските пожари в Калифорния през октомври 2007 или терористичните атаки от ноември 2008 в Мумбай.) В момента обаче откриването на най-полезните постинги изисква преравяне на големи масиви от съобщения като „Котето ми киха!“ или „Мразя тази баничка!“

Но представете си какво би станало, ако социалните инструменти като Туитър биха били способни да научават кои съобщения ви интересуват и кои отхвърляте. С течение на времето съобщенията, които не ви интересуват, могат да започнат да избледняват на дисплея, докато онези, които искате да видите, могат да стават по-ярки. Такива филтри за внимание – или помощници за фокусирането му – вероятно ще станат важни части от начина, по който ще се справяме с ежедневието. Ще преминем от свят на „непрекъснато частично внимание“ към такъв, който можем да наречем „непрекъснато усилено осъзнаване“.

С увеличаването на мощността на процесорите, инструменти като Туитър може да започнат да ползват същите сложни симулации и гигантски масиви от данни, които отприщиха днешната революция в науката. Те биха могли да се превърнат в индивидуализирани системи, които увеличават способността ни за планиране и предвиждане, като ни позволяват да разиграваме сценарии от вида „какво-би-се-случило-ако“ с житейските си избори: къде да живеем, какво да учим, може би дори къде да отидем на вечеря. Първоначално груба и тромава, една такава система би се подобрила с натрупването на повече данни и повече опит; едно не по-малко важно следствие от нея би било, че ще бъдем по-добри в задаването на въпроси. Тези системи, може би свързани с камерите и микрофоните в мобилните ни устройства, биха могли евентуално да обръщат внимание на това, което правим, на навиците и говорните ни особености – и да се научат да тълкуват понякога нееднозначните ни желания. При достатъчно дълго време и постигане на определени нива на сложност, те биха могли да го правят и без да задават допълнителни въпроси.

И такива системи няма да работят единствено за нас. Интелигентността притежава силен социален компонент; например, ние вече си осигуряваме взаимно грубо сътрудничество за филтриране на информация. След време, чрез използване на нови, интимни технологии, взаимодействията ни биха могли да доведат до използването на съвместни системи на знания (като Уикипедия), които да ни помагат не само да изграждаме по-добри набори от данни, но и да ги филтрираме с по-голяма точност. И докато способността ни да прилагаме тези филтри става все по-бърза и по-разнообразна, те все повече ще се превръщат в нещо подобно на сегашната ни интуиция за сътрудничество – при което по същество всеки от нас ефективно увеличава интелигентността на всички останали.

Във фармакологията бъдещето вече е тук. Един от най-известните примери за това е лекарството, наречено модафинил. Разработен през 70-те години на миналия век, модафинилът – който се продава в САЩ под търговската марка Provigil – се появи на културния радар в края на 90-те години, когато американските военни започнаха да го тестват при пилоти на дълги разстояния. Разширената употреба на модафинил може да задържи човек буден и концентриран в продължение на повече от 32 часа, при което се изисква само една нощ на пълен сън, за да се възстанови нормалния график[4].

Въпреки че е одобрен от FDA[5] само при няколко вида разстройства на съня, като нарколепсия [смущения в сънния цикъл] и сънна апнея [липса на въздух по време на спане], лекарите все по-често го предписват на хора, страдащи от депресия, на „работници на смени“, борещи се с умората, както и на хора, пътуващи често по бизнес, които си имат работа с постоянна смяна на часовите зони. Аз съм част от последната група: подобно на една все по-увеличаваща се група от професионалисти, аз имам рецепта за модафинил, за да преодолявам сънните смущения когато пътувам на далечни разстояния. Когато започнах да приемам лекарството, очаквах просто да ме държи буден; никога не бях мислил, че ще ме накара да се чувствам по-умен, но се случи точно това. Промяната беше фина, но ясна, щом само веднъж я осъзнах: в рамките на един час след вземането на стандартна таблетка от 200 mg, аз вече бях много по-бдителен и мислех със значително по-голяма яснота и фокус от обикновено. Това не е само мое субективно заключение. Едно проучване на университета в Кеймбридж, публикувано през 2003 г., стига до заключението, че модафинилът води до измерим когнитивно-подобрителен ефект при различни умствени задачи, сред тях разпознаване на мотиви и пространствено планиране, а освен това изостря фокуса и бдителността.

Аз не съм единственият, който се е възползвал от този ефект. Технологичният уебсайт Tech Crunch съобщи през юли 2008, че някои предприемачи от Силициевата долина виждат в модафинила важно конкурентно средство. Тонът на статията беше осъдителен, но заключенията бяха ясни: правят го всички – и ако вие не, то вероятно изоставате.

Това е само един от начините, по които се появява новият свят за увеличаване на интелигентността. Малко по малко хората, които не знаят за лекарства като модафинил или не искат да ги използват, ще се сблъскват с все по-силна конкуренция от страна на хората, които го правят. От гледна точка на културата, фиксирана в атлетическите допингови войни, използването на такива лекарства може и да изглежда като измама. Но от гледна точка на онези, които установяват, че са много по-продуктивни, използвайки тази форма на подобрение, това е измама не повече от получаването на по-бърз компютър или по-добро образование.

Модафинилът не е единственият пример; в университетските среди използването на лекарства за усилване на концентрацията (като Ritalin и Adderall) е нещо почти повсеместно. Но тези подобрения са примитивни. С напредъка на науката ще видим със сигурност и други видове когнитивно-модифициращи лекарства, които засилват способността за запомняне, мозъчната гъвкавост, дори съпричастността и емоционалната интелигентност. Те сигурно ще започват като терапевтични лечения, но в крайна сметка ще се използват, за да ни правят „по-добри от нормалното“. В крайна сметка някои от тях може и да се превърнат в безрецептни, или просто хранителни добавки. Спамът в електронната ви поща сигурно ще бъде пълен с предложения за увеличаване на мозъка или способността за произвеждане на нови идеи.

Подобно бъдеще би приличало малко на Прекрасният нов свят или подобни наркоманични кошмари[6]; може да се страхуваме от идеята за население, изкуствено поддържано в дрогирано и умиротворено състояние, но за самия мен е по-вероятно да видим едно население, намиращо се в състояние на постоянна превъзбуда, в търсене на всякакви възможности за постигане на конкурентни предимства, бизнес-прозрения и радикални иновации. Немалка част от тези иновации ще бъде насочена към изобретяване на следващите, още по-мощни технологии за когнитивно увеличаване.

Разбира се, това може да се окаже просто някакъв вид по-различен вид кошмар, и да предизвика вълни от морална паника и законодателни ограничения. Със сигурност безопасността ще бъде голям въпрос. Но както вече сме установили при атлетичните допингови средства, ако е налице някаква техника за побеждаване на съперниците (без значение колко рискована), то изключването ѝ е почти невъзможно. Това ще бъде поредната фармакологична оръжейна надпревара – просто в този случай конкурентите от едната страна ще стават все по-умни.

Най-радикалната форма на свръхчовешка интелигентност, разбира се, би била не просто някакъв ум, увеличен с помощта на лекарства или екзо-кортикални технологии; тя ще бъде ум, който изобщо не е човешки. Тук преминаваме от сферата на екстраполациите към онази на спекулациите, тъй като солидните прогнози за изкуствения интелект са прословуто-трудни: нашето разбиране за това как мозъкът поражда ума, си остава далеч от достатъчно добро, за да може да ни каже как да изградим интелект в някаква машина.

Но макар концепцията да си остава спорна, аз не откривам нито един добър аргумент против това защо разумът, който работи въз основа на една машинна, вместо биологична платформа, трябва да бъде завинаги невъзможен; не е сигурно обаче дали той ще се появи след пет, петдесет или след петстотин години. Аз съм склонен да очаквам петдесет. Това е достатъчно време за разработване на изчислителен хардуер, способен да управлява високоскоростна невронна мрежа, толкова сложна, колкото и онази на човешкия мозък, а освен това е достатъчно време, за да се появят и доминират в света децата, които ще са израснали, заобиколени от софтуер за виртуални светове и битови роботи – т.е. хора, които да гледат на тези неща не като на „технологии“, а като на ежедневни инструменти.

Много привърженици на развитието на изкуствения интелект са сигурни, че подобен пробив ще бъде най-голямата промяна в човешката история. Те вярват, че машинният интелект скоро ще модифицира самия себе си, за да стане по-интелигентен – и с тази нова интелигентност, ще продължава да се модифицира и прави все по-умен. Те наричат ​​тази експлозия на интелигентността „сингулярност“ – термин, измислен и предложен от компютърния учен и автор на научна фантастика Върнър Виндж. „В рамките на тридесет години ще разполагаме с технологични средства за създаване на свръхчовешки разум“, пише Виндж през 1993 г. „А скоро след това човешката ера ще бъде приключена.“ Концепцията за сингулярност е светско ехо на идеята за „точката Омега“ на Теяр дьо Шарден, тоест кулминацията на ноосферата в края на историята. Много от хората, които вярват в сингулярността – наречена от някакъв шегобиец „Захлас за откачалки“ – смятат, че изграждането на първия истински ИИ ще бъде последното нещо, което хората ще направят. Някои си представят този момент с ужас, други – с малко ликуване.

Моето собствено предусещане е, че самостоятелният изкуствен ум ще бъде повече инструмент с тясна полезност, отколкото нещо особено апокалиптично. Не мисля, че теорията за някакъв експлозивно самоусъвършенстващ се ИИ е убедителна – тя се основава на твърде много предположения относно неща като поведението и природата на ума. Нещо повече, след като за тази перспектива се говори години наред, изследователите на ИИ вече са свръхсъзнателни по отношение на риска от неконтролируеми системи.

По-важното обаче е, че същите постижения в областта на процесорите и процесите, които биха създали машинен интелект, биха увеличили и силата на технологиите ни за повишаване на когнитивните функции. Така както увеличаването на интелигентността ни позволява да направим себе си по-умни, а след това още по-умни, ИИ може да се окаже просто атракция: може би в края на краищата ние винаги ще бъдем с една крачка напред.

И така, какъв би бил животът в един свят на мозъчен допинг, интуитивни мрежи и евентуален изкуствен интелект?

Банален.

Не от сегашната ни гледна точка, разбира се. За сегашните нас, поглеждането с едно поколение напред може и да изглежда като нещо сюрреалистично и главозамайващо. Но не забравяйте: хората, живеещи в, да речем, 2030 г., ще са изживели всеки момент от сега дотогава – тя няма да скачат в бъдещето. За някой, който е изминал времето от 2009 до 2030 ден по ден, повечето от тези промени не биха изглеждали шокиращи. Вместо това те ще бъдат постепенни, почти предопределени, а случайните изненади бързо ще се размият в потока на неизбежността.

До 2030 г. най-вероятно ще сме свикнали с (и може би дори ще се оплакваме) от един свят, в който сложните прогнози, подробните анализи и прозрения, както и разширеното съзнание, ще бъдат нещо обичайно. Ще сме разработили по-добри възможности за управление както на частичното внимание, така и на лазерно-фокусираното внимание, и ще можем да се пренасяме между двете с лекота – може би чрез вземане на правилното хапче или изяждане на подходящата закуска. Понякога нашите помощници по увеличаване ще се справят с основните взаимодействия от наше име; това е добре, защото все повече ще виждаме в тези помощници някакъв вид разширения на самите себе си.

Количеството данни, което ще имаме под ръка, ще бъде потресаващо, но в края на краищата ще преминем отвъд схващането, че натрупаната информация сама по себе си е отличителен белег на интелигентността. Силата на всички тези знания ще идва от способността им да подпомагат трудни решения и да подкрепят сложен анализ. В повечето професии – от политически решения до опции за фризури – сложните симулации и моделирания вероятно ще бъдат част от ежедневната работа. В един свят на увеличена интелигентност ще имаме далеч по-добро разбиране за последствията от собствените ни действия.

Това не означава, че всички ще стигаме до едни и същи изводи. Все още ще се сблъскваме с взаимните си емоции, желания и вярвания. Ако не друго, нашите аргументи ще бъдат по-интензивни, но не само чрез силно поддържани мнения, а и чрез сложни разсъждения. Гледайки назад, хората от 2030 ще се чувстват удивени от това колко нелепи и груби са били политическите и културните спорове на нашето настояще, точно както самите ние днес може да се присмиваме на опростените реклами отпреди едно поколение.

Обратно, дебатите от 2030-те биха изглеждали забележителни за нас. Нюанси и множество слоеве ще характеризират дори случайните спорове; дигиталните ни асистенти ще бъдат с нас, за да улавят всякакви референции, които може да сме пропуснали. И всичко това ще бъде ежедневна, банална реалност. Днес то звучи умопомрачително; дотогава то дори няма да заслужава коментар.

Но какво се случва, ако една толкава сложна система се срине? Бедствие, разбира се. Впрочем, не забравяйте, че дори и сега ние зависим от изключително сложни системи, които вече дори не смятаме за технологични. Урбанизацията, селското стопанство и търговията са били огромни иновации в определени исторически периоди. Техният срив (а всички те са изложени на риск и сега, както видяхме през последните месеци[7]) би бил още по-голяма катастрофа от разпадането на нарастващите ни мрежи за взаимосвързана интелигентност.

По-малко апокалиптична, но по-вероятна опасност произтича от едно наблюдение, направено от автора на научна фантастика Уилям Гибсън: „Бъдещето е вече тук, то просто е неравномерно разпределено.“ Богатите, независимо дали става дума за нации или индивиди, неизбежно ще получават достъп до много разширения преди всички останали. От историята знаем обаче, че един свят с ограничен достъп [до важни блага] не може да трае вечно, колкото и да се подобряват технологиите: онези, които се стремят да налагат ограничения, в крайна сметка ще се сблъскат с гневни противници, снабдени с по-нови, по-добри системи.

И макар че конкуренцията осигурява достъп [за всички] до този вид технологии, пътищата на развитие няма да бъдат идентични. Някои общества ще бъдат особено открити към стимулирането на биотехнологиите; други може да предпочетат да използват дигитални инструменти. Някои могат лесно да възприемат подходи за сътрудничество; други могат да се съсредоточат върху индивидуалното подобрение. А по целия свят много общества ще отхвърлят изцяло използването на технологиите за повишаване на интелигентността, или ще възприемат предпазлива поза на изчакване.

Лошата новина е, че тези разнопосочни пътеки могат да изострят културните различия, създадени от вече различните езици и вярвания. Националните съперничества често подчертават културните различия, но засега всички сме все още стандартни човешки същества. Но какво ще се случи, когато различните групи започнат буквално да мислят по много, много различни начини?

Добрата новина е, че това многообразие на мисълта също може да бъде сила. Справянето с различните световно-исторически опасности, пред които сме изправени, ще изисква възможно най-голямо прозрение, креативност и иновации. Способността ни да изградим бъдещето, което искаме – а не просто бъдеще, в което можем да оцелеем – зависи от способността ни да разбираме сложните взаимоотношения на световните системи, да се възползваме от разнообразието от знания и опит, които цивилизацията ни въплъщава, и да оценяваме напълно последиците от изборите си. Една такава способност се намира все повече в обхвата на възможностите ни. Нооценът ни очаква.

Източник

 

[1] Теорията за т. нар. „Тоба-катастрофа“ е предложена през 1998 от американския антрополог Стенли Амброуз. Основната статия, в която тя е развита, може да бъде намерена на адрес: https://pdfs.semanticscholar.org/b783/b6fe453a9879fc3193d22efdde5d7629337e.pdf (посетен на 23.10.2019). Бел. пр.

[2] Мултимодалният маршрут за пътуване представлява информационна система, която може да предложи набор от една или повече транспортни услуги, отговарящи (като минимум) на въпроса „Как мога да отида от местоположение A до местоположение B в дадена дата и час на отпътуване/пристигане, и при какви условия“. Най-обичайният начин за достъп до такъв вид планиране е чрез конкретна уеб услуга. Например www.destineo.fr, www.trafiken.nu, www.anachb.at са сайтове за планиране на мултимодално пътуване. Бел. пр.

[3] Туитър си остава феномен, прекалено специфичен и зависим от големината на участващите човешки маси. При малки езици и култури, каквато е българската, влиянието и видимостта му са практически нулеви, в сравнение с онези на други големи социални платформи. Бел. пр.

[4] Разбира се, ние в никакъв случай не насърчаваме когото и да било към експерименти от подобен род. Какви са евентуалните странични ефекти от ползването на подобен род супер-възбудители е нещо, с което човек трябва да се запознае подробно, преди да ги опитва. Бел. пр.

[5] Американската служба за одобряване на нови лекарства и хранителни съставки. Бел. пр.

[6] Авторът намеква за експериментите с опиати, на които Олдъс Хъксли се е подлагал редовно. Бел. пр.

[7] В лицето на гигантската финансова криза от 2008. Бел. пр.

 

Жамè Касио
Избран от списание Foreign Policy като един от стоте най-важни глобални мислители, Жамè Касио пише за преплитането на нововъзникващите технологии, екологичните дилеми и културната трансформация. Специализира се в проектирането и създаването на правдоподобни сценарии за бъдещето. Работата му се фокусира върху значението на дългосрочното, системно мислене, с особен акцент върху силата на откритостта, прозрачността и гъвкавостта като катализатори за изграждане на по-устойчиво общество.

Посетители

4
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Сложна... преди 2 часа
  • Серкан писа Още
    Аз никога не съм си... преди 2 часа
  • Лора писа Още
    Благодаря. Страхотен... преди 2 часа
  • Златко писа Още
    Благодаря и на двама... преди 3 часа
  • Серкан писа Още
    Радвам се за теб,... преди 4 часа
  • Гост писа Още
    Кой, аз ли? Ще го... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    И пак в същия дух:... преди 6 часа
  • Златко писа Още
    Вярно. На Запад пък... преди 6 часа
  • Гост писа Още
    Само заглавието на... преди 8 часа
  • Златко писа Още
    Изля се долу-горе по... преди 10 часа
  • Лин писа Още
    Страхотен завършек на... преди 10 часа
  • Росица Гичева писа Още
    Ани писа:
    От известно време ...
    преди 22 часа
  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 2 дни
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    И аз съм боледувал... преди 2 дни
  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 4 дни
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 4 дни
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 5 дни
  • Peterpup писа Още
    Златко,
    Защо не... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Ще повторя тук... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Chavdar...
    преди 1 седмица
  • Б. Илиева писа Още
    Всяка емоция, описана... преди 2 седмици
  • Мими писа Още
    Благодаря Ви, открих... преди 2 седмици
  • Liliana Deyanova писа Още
    Blagodaria ti za texta, Zlatko, nai -... преди 2 седмици