Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2019 10 Peter Handke 2

 

Напоследък около Петер Хандке е доста тихо и спокойно[1]. С избледняването на паметта за жестокостите на клането в Сребреница, което в тези дни отброява петнадесетата си годишнина, и консолидирането на сръбската държава, която в момента се приближава към ЕС при президента Тадич, започва да изглежда така, сякаш и застъпването на австрийски писател за „справедлива оценка“ на Сърбия и на бившия сръбски президент Милошевич, вече е изгубило голяма част от скандалността си.

Понякога обаче старите конфликти се разпукват отново, като участието на Хандке в погребението на Слободан Милошевич през 2006 г. или онази пролет на 2008 г., когато инак убеденият не-избирател Хандке започна да говори в полза на избора на ултранационалистичния политик Николич, малко преди сръбските президентски избори. Но междувременно изглежда е настъпило някакво състояние на изтощение: политическото отношение на Хандке към Сърбия е толкова познато, колкото и обвиненията на критиците му, че в негово лице за пореден път един поет се е изгубил някъде из лабиринтите на политиката.

Спорно политическо отношение в допълнение към поезията

Спадът на обществения интерес към политическите възгледи на Хандке върви ръка за ръка с една тенденция, която започна през 1996 г., в разгара на споровете около позициите му относно Сърбия. Ако човек би проследил тази тенденция, то изглежда така, сякаш литературното творчество и политическата нагласа би трябвало да се разглеждат отделно едни от други. От известно време насам този възглед определя не само журналистическия подход, но и литературните изследвания върху Хандке. След като преобладаващото мнозинство журналисти вече е отбелязало абсурдността на политическите му възгледи, голяма част от изследователите предпочитат да правят голям завой около тях и вместо това да подчертават трайната стойност на литературното му творчество.

С това в никакъв случай не се има предвид някакво разделение на творчеството му  на две части – политическа и поетична. По-скоро, по мнението на мнозина, разделителната линия между политиката и поезията минава точно през текстовете му за Югославия. Освен глупавите политически твърдения, които далеч надхвърлят целта на една възможна критиката на журналистическото представяне на войната, в тези текстове има множество подчертано поетични пасажи. В този контекст често се говори за „поетичния поглед“ и „поетичното мислене“ на Хандке.

Но дали съмнителната политическа позиция и поезията наистина биха могли да съжителстват в едно и също произведение, без да си взаимовъздействат? Или всъщност политическата позиция накърнява и омаловажава поетичните постижения на автора? А може би трябва да зададем този въпрос по друг начин, в точно обратната посока: Дали поетичните постижения на Хандке не придават на съмнителното му политическо поведение някаква по-голяма санкция? Може ли всъщност да се открие идеология в текстовете му за Югославия, има ли в тях национализъм, който оперира със специфични литературни средства?


Small Ad GF 1

По-малко наивен и невинен, отколкото изглежда

Една от литературните характеристики на съчиненията на Хандке, посветени на разпадането на Югославия, беше свързана още от самото начало с обръщането му към незабележими „подробности“, към „дреболии“, които според него били пренебрегвани от чуждата журналистика, фиксирана преди всичко върху политическите изявления. Тези подробности, много от които предизвикаха само насмешки от страна на коментаторите, (като например [прословутия] „другояче жълт кадаиф“, който той е открил на един неделен пазар в Белград), Хандке продължава да изтъква отново, дори и в последната си литературна публикация по темата. И те са много по-малко наивни или невинни, отколкото изглеждат.

В миналогодишната си публикация „Кукувиците на Велика Ходжа“ (виж: Петер Хандке описва пътуването си до Косово [2009]), Хандке описва пътуването си до село Велика Ходжа, което е сръбски анклав на територията на обявената през 2008 г. Република Косово. Пристигайки в Косово, пътникът си купува карта на „етническа Албания“ от 2001 г. На тази карта, която е отпечатана „три години преди мартенския погром от 2004 г.“, Хандке напразно търси сръбския православен архангелски манастир близо до Призрен: „Ако може да се съди по това, то Архангелският манастир вече не е бил на картата, много преди да бъде действително разрушен.“

Внушението на разказвача е ясно: той приписва на косовските албанци един отдавна планиран план за унищожаване. С това Хандке представя една вариация на старата легенда за „геноцида“ срещу сръбския народ, извършен от косовските албанци. (С което в никакъв случай не се опитвам да отричам факта, че през 2004 г., освен сръбските нападения, действително е имало и насилствени атаки от страна на косовските албанци). Тази легенда може да бъде открита в основополагащия манифест на сръбския национализъм, меморандума на Сръбската академия на науките и изкуствата от 1986 г. От 1987 г. нататък този меморандум е използван от сръбския експанзионист Милошевич като претекст за „уеднаквяването“[2] на автономната провинция Косово – [тоест] началото на края на югославската държава. В текста си „Зимно пътешествие“, написан в края на 1995 г., няколко месеца след клането от Сребреница, Хандке цитира с негласно одобрение изявлението на бивш югославски партизанин, който говори за „изтреблението на сръбския народ“. С тази фраза, ефективно поставена в края на текста си, Хандке възприема духа и буквата на сръбския меморандум.

Изборът на темите е изпълнен със символика

В същата посока е нацелен и един „детайл“ от текста на Хандке „Die Tablas von Daimiel“ от 2005 г., неговият „доклад на един заобиколен свидетел“ за процеса срещу Милошевич пред Трибунала за военни престъпления в Хага. Там Хандке разказва за едно пътуване до Косово от 1996 г., в което той и една косовско-сръбска двойка са „преброени“ и „изброени“ от албанската тълпа още в „момента на излизане на улицата“. Коментар на разказвача: „Но защо тогава виждам, впрочем не, разпознах още тогава и там, в едно такова хилядооко регистриране и обявяване-за-несъществуващи, при инак пълна пасивност, едно [точно определено] действие, едно символично извършване, предусещането на едно извършване?“

В текстовете си за Югославия Хандке е разказвач, който се интересува не само от символичните действия на другите, но преди всичко самият той е символично активен. Вече изборът на теми от споменатата най-нова публикация, посещението на един сръбски анклав, е пълен със символика. Това посещение и разказът за него са символичният контрапункт на докладите от и за Сребреница – онзи анклав, чието превземане от армията на босненските сърби при генерал Младич преди точно петнадесет години доведе до избиването на близо осем хиляди мюсюлмански младежи и мъже.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

От миналата година насам има един също толкова шокиращ, колкото и искрен доклад от вътрешността на Сребреница, който съществува единствено защото авторът му, Емир Сулягич, е оцелял в клането като преводач на Охранителните войски на ООН. Разказът на Хандке за сръбския анклав, умишлено или не, противоречи на дискурса за Сребреница, чието име той иска да отдели, като „въздействаща дума“, от мястото на сръбските военни престъпления. Според Хандке дискурсът за Сребреница е характеризиран от свръхпредставяне. Снимки на тамошните „предполагаеми места на кланета“, имало „не твърде малко“, беше писал той още през 1996 г. И още, през 2005 г., десет години след клането, Хандке подлага на съмнение организацията на жертвите и оцелелите „Сребренски майки“ (като част от история, в която се разказва за пътуване до „района на Сребреница“). Тя била извикана на живот [специално] за „световната общественост“, „да се надяваме, от самите майки“.

Престъпления пред очите на всички

Противно на общоприетото мнение, в текстовете си за Югославия Хандке в никакъв случай не е игнорирал военните престъпления, извършени от босненските сърби. Те се тематизират в повествователните пасажи от пътеписите му, в малки детайли и в хитроумни забележки. Най-показателният пример за това може да се намери в „Лятна добавка към зимно пътуване“ [1996], на мястото, където Хандке говори за кланетата от Вишеград, при които, според оценките на Центъра за изследвания и документация в Сараево и Хагския трибунал за военни престъпления, по време на войната в Босна са били убити около 1 500 до 3 000 цивилни мюсюлмани.

Разказвачът на Хандке, изправен пред прозореца на хотелската си стая някъде през нощта, гледа към напуснатия от хората мост над Дрина и се чувства обхванат от „тревоги от съобщенията за убийствата сред тукашната мюсюлманска общност“. По добре известния си начин той критикува съответната статия на Ню Йорк Таймс и обвинява „напристигалите, налетели отвъд морето, колекционери на изказвания“, че се позовавали на все едни и същи формули – „свидетели твърдят, оцелели твърдят“.  Критиката на журналистическото писане преминава в поставяне под въпрос на самата тема. Разказвачът не може да повярва, че престъплението, за което се твърди, че е извършено от бос „сръбски водач на четници“ и неговите поддръжници, действително се е случвало пред очите на всички: „Значи целият град е бил място на действие единствено за чета босоноги, които са си играели на котка и мишка със стотиците си жертви?“

Лидерът на босата милиция, споменат в текста на Хандке, е босненският сърбин Милан Лукич, който беше арестуван в Аржентина през 2005 г. и, на 20 юли 2009 г., осъден от Хагския трибунал на доживотен затвор, за геноцид и престъпления срещу човечеството. Делата на Лукич и неговия военизиран отряд стават известни не чак след разследванията на Хагския трибунал. [Много преди това] те вече са обект на представяне в критикуваната от Хандке статия, базираща се на свидетелства на очевидци. Това е репортаж на журналиста Крис Хеджис, публикуван на 25 март 1996 г. в Ню Йорк Таймс.

Разказвачът на Хандке отрича клането от Вишеград

Противно на твърдението на Хандке, Хеджис посочва пълните имена, произход и местонахождение на повечето си събеседници, а също така споменава името на Милан Лукич. Сред интервюираните от Хеджис е травмирана жена, която е станала свидетелка на това как Лукич и хората му са застреляли майката и сестра ѝ, след което са ги хвърлили със смях в реката. Разказвачът на Хандке не иска да знае за всичко това и се присмива на „последния параграф на журналиста от Манхатън, запратен във Вишеград отвъд босненските планини, в който той, по-тенеси-уилямски, оставя една свидетелка – избягала от града, гледала през нощта, докато [труповете на] майка ѝ и сестра ѝ били избутвани от моста – да повтаря: Мостът. Мостът. Мостът“.

Разказвачът на Хандке, който отрича факта, че Вишеградските кланета са били извършени, атакува с присмеха си не само журналиста, който въз основа на своите изследвания е стигнал до различно от неговото заключение. Фразата „по-тенеси-уилямски“ атакува чрез журналиста и жертвата, на която са отнети не само майката и сестрата, но и – чрез Хандке – възможността да изкаже реално преживяното страдание.

Но това не е всичко. Историята на Хандке все още не е приключила. На следващата сутрин – денят е задушен – разказвачът се потапя във вълните на Дрина и коментира този процес по следния начин: „Моля само без да се допуска вода в устата – виж по-горе приказките за труповете [хвърлени в реката]!“ Хандке се подиграва на жертвите, той ги осмива. И това е може би най-лошото, което може да се каже за един автор, който [уж] е излязъл по широкия свят, за да сключва мир чрез средствата на литературния и поетичен език, и да допринася за помирението на народите.

Причини за безпокойство

Тривиално е да се критикува Хандке заради неговите уж наивни политически изявления. Истинското падение на този автор се извършва не в областта на политическото, а в онази на литературното. Текстово-стратегическите, изключително сръчни заемки от езика на сръбския национализъм, антимюсюлманските и антиалбански инсинуации на символично ниво, както и подигравките му с мюсюлманските жертви на войната в Босна, правят това много ясно.

Време е да осъзнаем, че автор от ранга на Хандке може да представлява реална опасност. Неговата идеология, която се основава на прибягвания към предполагаеми тривиалности и използване на [високо]литературни средства, е едно от най-проблематичните дерайлирания на немскоезичен автор след Втората световна война, именно защото въздейства по толкова фини начини. Фактът, че тази идеология съществува не само редом с едно – безспорно значимо – творчество, но и прониква дълбоко в него, би трябвало да бъде причина за реално безпокойство.

2010 г.

Източник

 

[1] Текстът е от 2010 г. Заглавието е игра на думи – перифраза на известна детска игра, при която някое от децата казва „Аз виждам нещо, което вие не виждате“, а останалите трябва да отгатнат какво е то. Бел. пр.

[2] Тук авторът използва една дума, която е болезнено-чувствителна за немския слух, Gleichschaltung. В буквален превод това означава „уеднаквяване“, „синхронизация“, и би трябвало да бъде напълно невинна дума, ако не би бил историческият факт, че именно тази дума е била избрана от нацистката пропагандна машина като евфемизъм, с който е било оправдавано и „правено приемливо“ присъединяването към Третия райх на териториите, завладени безкръвно преди началото на Втората световна война (чешките Судети, Австрия и др.) Бел. пр.

 

Юрген Брокоф е професор по съвременна немска литература в Свободния университет в Берлин и ръководител на проекта в Центъра за съвместни изследвания „Афективни общества“. След завършване на докторска степен и хабилитиране в Бон, той е асистент в Бон и сътрудник на фондация „Александър фон Хумболт“ в университетите в УК Дейвис, Йейл и Корнел (САЩ). Изследванията му се фокусират върху концепциите за съвременна литература, въпросите на литературата и общественото мнение, литературата и военните престъпления, както и историята на поезията от 18 век до наши дни.

Pin It

Прочетете още...