Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

„Страната на Съветите. Забравените вождове“

Документално-исторически филм на кинокомпанията Star Media и на студията Babich Design. Режисьор Павел Сергацков, сценаристи Владимир Медински, Александр Колпакиди и др., продуценти Валерий Бабич и Влад Ряшин; премиера на Първи канал – 14.05.2017.

Отново поредното не просто грабващо, а буквално „сграбчващо“ заглавие, двете части от което носят различен емоционален заряд – „Страната на Съветите“ носи едновременно горчива носталгия за тези, които са били граждани на „страната на Съветите“ и патриотична гордост за онези техни потомци, които и до днес са останали на тяхното мирогледно и политическо ниво. А „Забравените вождове“ носи угризения, носи самоупрек, че достойните тези водачи са позабравени в днешна Русия.

Ето избрани редове от няколко анонси за сериала:

„Те достигнаха до върховете на властта във времена на грандиозни промени. Определяха съдбите на страната и народа. Станаха символи на епохата“.

„Това е проект, разказващ за ключовите фигури в ръководствотно на Съветския съюз от 1917 до 1953 г.: Феликс Дзержински, Климент Ворошилов, Семьон Будьони, Вячеслав Молотов, Андрей Жданов, Виктор Абакумов, Лаврентий Берия. Техните имена и днес са известни по цялата страна, но малцина помнят като какви те влязоха в историята и какво са направили за своята държава. Те се намираха във водовъртежа на гражданското противопоставяне и социалните сътресения, променяйки хода на историята. В тяхна чест наричаха градове, улици и планински върхове, издигаха им паметници, за техните победи разказваха в училищата, но те не можеха да знаят, че след години техните биографии ще бъдат подложени на щателно редактиране, а всички постижения ще бъдат предадени на забрава“(39).

И един твърде многозначителен фотомонтаж, с който започва трейлърът на сериала. Показани са и седемте „вождове“, като в центъра на преден план е Берия, а встрани и в дълбочина от него са останалите шестима – от едната страна Молотов, Жданов и Ворошилов, а от другата – Будьони, Абакумов и Дзержински.

„Седем човека. Седем живота. Една епоха. Какво стои зад техните решения и каква цена те заплатиха за своите постъпки?“

Следват по няколко изречения, които представят всеки от включените „вождове“. Като чете тези „анонси“, човек се изумява от техния примитивизъм – и не защото са кратки, а защото са крайно повърхностни и угоднически, като че ли са били писани в сталинското време. Не можем също да не се запитаме какво всъщност обединява тези седем души, и преди всичко, какъв е бил критерият на създателите на сериала да се спрат именно на тях, въздигайки ги над няколко десетки тям подобни. Ако Дзержински, Берия и Абакумов са тук, къде са Менжински, Ягода и Ежов? Ако маршалите Будьони и Ворошилов са тук, къде са маршалите Блюхер, Тухачевски и Егоров? Ако Молотов е сред „вождовете“, къде са Троцки, Зиновиев, Каменев и Бухарин, къде е Киров? Не е нужен особено продължителен размисъл, за да си отговорим на въпроса за критерия, отделящ тези седем души от няколкото десетки останали „съратници“. Очевидно е, че всички прославени в сериала „забравени вождове“ са тази част от сталинската камарила, която е имала шанса да не бъде унищожена от Вожда – в този смисъл тези седем дейци могат да бъдат смятани за най-преданите „сталинци“. Някои от тях ще останат в историята като сталински палачи, а други – като сталински мишоци, макар че разликата между тези категории не е много добре очертана, тя е по-скоро количествена; повечето „вождове“ са и едното, и другото. Например несменяемият нарком на външните работи Вячеслав Скрябин, по-известен с псевдонима си Молотов, считан за втория след Сталин човек в Совнаркома, винаги е преподписвал добре известните „разстрелни списъци“, с което безспорно е влизал в ролята на палач. Ще бъде запомнен главно с позорния пакт „Молотов-Рибентроп“. Съвременните поклонници на Сталин и на сталинизма, чрез дикторския текст на посветения на Молотов епизод от сериала твърдят, че този пакт „отмести съветската граница със стотици километри на запад, с което отложи началото на войната, а след като тя започна, затрудни германското настъпление и провали плановете на Хитлер за „блицкриг“. Дори и за новата съветска кинопропаганда е учудващо как може да вмести в едно изречение толкова нагли издевателства над историческата истина. „Отместването“ на съветската граница на запад е неделимо от отместването на германската граница на изток, което е евфемизъм за разбойническата подялба на Полща въз основа на този договор и на Секретния протокол към него, а развитието на военните действия през лятото и есента на 1941 г. нагледно показва дали това „отместване“ поне малко е затруднило германското настъпление. Никак не е случайно, че Германия напада Полша буквално на другия ден след ратификацията на договора. За жалост, като мрачно доказателство, че „победителите не ги съдят“, двамата съавтори на пакта, които имат еднакъв личен принос за началото на войната, след нея имат много различни житейски съдби: Рибентроп е осъден и обесен в Нюрнберг, а Молотов доживява до дълбоки старини: „Дори и през пролетта на 1986 г. в Жуковка, в подмосковието, можеше да се срещне старец с високо чело и винаги с пенсне, бавно разхождащ се по пътечката на вилното селище. Почуквайки с бастуна си, той внимателно се вглеждаше в редките минувачи с избелелите си кафяви очи. Износеното кадифено палто, старческите износени обувки, угасналият поглед издаваха в разхождащия се много преживял и изпитал човек. Но едва ли някой би казал, че старецът караше деветдесет и седмата си година и че той не беше никой друг, а бившият председател на Совнаркома, бившият член на Политбюро, бившият народен комисар по външните работи и един от най-близките съратници на Сталин – Вячеслав Михайлович Молотов…Трябва да се каже, че десетилетията, изминали от смъртта на Сталин, не са го променили. Малко преди смъртта си той казва на поета Чуев: „Ако не беше той, не зная какво щеше да стане с нас“. До последните си дни е смятал Сталин за гениален, бил е убеден, че Тухачевски е бил военното „острие“ на „десните“ и че 1937 г. е била година на ликвидация на „петата колона“ в СССР“(22).

Този „достолепен“ старец, разхождащ се из вилното селище на висшата сталинската наменклатура в подмосковието, е същият, който много години по-рано заявява: „Никога не съм съжалявал и никога няма да съжаля, че съм действал много твърдо“ – изказване типично за мишок, който се прави на мъжествен. Той действа „твърдо“ спрямо хората, за които „Вождът“ е решил, че вече не са му нужни или че представляват някаква опасност за диктатурата му. За да му се хареса, Молотов не само преподписва „разстрелните“ списъци, но са запазени много такива разпореждания, подписани само от него, като не пропуща да впише и някоя ядовита забележка по адрес на този, когото обрича с подписа си. През юни 1937 г. някакъв доносник пише на Сталин, че един стар болшевик, а в тогавашния момент – отговорен правителствен служител, Г.И.Ломов, е бил близък с Бухарин и Риков. Сталин пише по диагонала на това писмо: „За др. Молотов. Какво да правим?“. Отговорът идва бързо и е пределно лаконичен: „За незабавен арест на този мръсник Ломов. В.Молотов“. Изпращаните до Сталин разстрелни списъци обикновено завършват по един и същ начин: „Моля за санкция всички да бъдат осъдени на разстрел“. Резолюциите под тях също са еднотипни: „За. И.Ст. В.Молотов“. Отбелязани са и чудовищни „рекорди“. На 12 декември 1938 г. Сталин и Молотов санкционират разстрела на 3167 души!

Най-ярко този възторжено прославян в сериала „сталински нарком“ се проявява като истински мишок, когато сталинската скотобойна поглъща някои от най-близките му хора. Най-близкият му приятел, дипломатът Александър Аросев (бивш съветски посланик в Литва, Чехословакия и Франция), в началото на 1938 г., в разгара на Големия терор, усетил по нещо, че облаците над главата му се сгъстяват. Дъщерята на Аросев, актрисата Олга Аросева, си спомня: „Тогава баща ми позвъни на Молотов: „Вячик, какво да правя сега?“. Отговорът беше лаконичен: „Погрижи се за децата си“. И нищо повече. Тогава баща ѝ извикал колата си и сам тръгнал за Лубянка, откъдето никога не се завърнал. А може би вече е имал „призовка“ за там и затова е позвънил на Молотов, с надеждата да получи помощ от един от хората, най-близки до Вожда? Надежда съвсем неоснователна, разбира се. Аросев е разстрелян на 10 февруари 1938 г. на разстрелния полигон „Комунарка“ (много симптоматично име за такъв полигон), Краснопахорски район, Московска област.

Още по-красноречиво доказателство за „мъжеството“ на този нарком е поведението му, когато жена му, Полина Семьоновна Жемчужина, през ноември 1939 г. е снета от дотогавашния си пост на нарком на рибната промишленост, през 1941 г. е извадена от състава на кандидат-членовете на ЦК на ВКП(б), а на 29 януари 1949 г. е арестувана за връзки с ционистките среди. Осъдена е на 5 години лагери, а след смъртта на Сталин, на 10 март 1953 г., е реабилитирана и освободена. Докрай си останала фанатична комунистка, точно от ония, които в Гулага наричали „ортодокси“. По времето на затворничеството ѝ Молотов никога не споменал за нея на Сталин. Когато по-късно внучката ѝ я попитала защо дядо ѝ не се е застъпил за нея, тя обяснила, че ако се бил застъпил, са щели да я унищожат. И добавила: „Тези правителствени мъже всички бяха заложници“. „И мишоци“ – е трябвало да каже в допълнение.. Този случай говори твърде много и за двамата съпрузи и той далеч не е единствен. Жената на генерал Поскрьобишев (в продължение на повече от 20 години най-близък и най-доверен личен сътрудник на Сталин), Бронислава Металикова, лекарка-ендокринолог, майка на две деца, не само е арестувана, но след тримесечен престой в затвора, е разстреляна по скалъпени обвинения. Има дори хипотеза, че това е бил един от методите на Сталин да подлага на изпитание верността на своите съратници (22). Звучи доста извратено, но безукорно се вписва в цялостния облик на Великия кормчия.

Така че сериал като „Забравените вождове“ очевидно не може да изчисти облика на Вячеслав Молотов и да възстанови доброто му име пред грядущите поколения. Но за съвременните граждани на Русия, които не знаят истината за доблестния съветски нарком, сериалът не само действа като „благ мехлем“, но, като се съди по отзивите им, те и политическото възпитание на децата си са готови да поверят на сериала за забравените вождове.

Едва ли е нужно да представяме тук всичките седем „забравени вождове“, още повече, че на двама от тях, Будьони и Ворошилов, се спряхме достатъчно обстойно по-горе в настоящото есе – в точката „За болшевишко-фашистката дружба. Погромът върху армията“. Но не можем да не проследим накратко представянето в сериала на двамата най-кървави сталинови палачи – Берия и Абакумов, на всеки от които е посветен отделен епизод от разглеждания сериал. Докато самият Сталин може с увереност да бъде смятан за Антихриста в историята на човечеството, тези двама негови помагачи само с много големи усилия могат за бъдат считани за представители на човешкия вид – толкова невъобразими са престъпленията им. А опитите за тяхната реабилитация като „забравени вождове“ доказват единствено невероятната наглост и цинизъм на новата съветска пропаганда.

Като илюстрация, ето представянето на Лаврентий Берия:

„През последните десетилетия в официалната историография Лаврентий Берия е представен като една от най-мрачните фигури в цялата история на Русия (Не думай! – б.а.). В съзнанието на поколенията се рисува отмъстителен тиранин, удавящ в кърви своите врагове. Него го познават само като глава на НКВД и организатор на репресиите, макар че размахът на репресиите при него значително се понижи. Като стопански деец, икономист и даже строител Берия е практически неизвестен, макар че това бяха основните сфери на неговата дейност. В годините на Великата Отечествена война Берия координираше работата на съветското разузнаване и контраразузнаване, отговаряше за производството на въоръжение и военна техника, пое отбраната на Кавказ и успя да спре немците на подстъпите към стратегическите запаси от нефт. В 1944 г., в условията на война, Лаврентий Берия беше назначен за ръководител на съветския „атомен проект“. В работата над прпоекта той прояви уникални организаторски способности, благодарение на които атомната бомба на СССР се появи много по-рано, отколкото очакваха противниците в започващата по онова време студена война. На 23 декември 1953 г. Лаврентий Берия е осъден на смърт и разстрелян в бункера на щаба на МВО, но обстоятелствата около неговия арест и смърт и досега остават предмет на спорове“(40).

От това кратко представяне научаваме няколко удивителни неща – че Берия не е такъв, какъвто се рисува „в съзнанието на поколенията“, че в работата по „атомния проект“ той показал „уникални организаторски способности“, че стопанската дейност, икономиката и строителството всъщност са били основните сфери на неговата дейност. Като чета колко съзидателни и хуманни са били „основните сфери на неговата дейност“, неволно се замислям колко лесно хората вярват на всякакви небивалици, особено ако им се иска да повярват в тях. Сещам се за една моя колега от БАН, чийто син от години служеше в Чуждестранния легион някъде из Африка. Учудвах се на олимпийското спокойствие, с което тя разказваше как отвреме-навреме им провеждали контролни изпити по физическа подготовка – зверските нормативи, които им поставяли, за да останат в Легиона, звучаха сюрреалистично за човек като мене. Веднъж внимателно я попитах никак ли не се тревожи за сина си. „Е, ами те сега нали главно кондензирани млека за децата разпределят из по-бедните страни“ – беше отговорът.

Но да се върнем от анонса за Берия към дикторското му представяне в епизода, който му е посветен. Кратки биографични данни, че е роден през 1899 г. в с. Мерхеули, Сухумски окръг, в Грузия. Учил в Сухумското начално училище, според някои данни го завършил с отличие, а според други бил твърде посредствен ученик и повтарял четвърти клас. През 1919 г. завършил техническо училище с диплом на техник-архитект-строител. Много истал да стане инженер или архитект, но животът го тласнал по други пътища. Младежките му години минават между Азербайжан и Грузия. По онова време се създава т.н. Азербайжанска демократична република, в чието правителство доминирали хората от партията Мусават, бореща се за независимост на Азербайжан от Съветския съюз. Берия работи в контраразузнаването на тази република и, тъй като това по-късно може да му струва скъпо, винаги твърди, че е постъпил там със съгласието на компартията, а по-късно дори заявява,, че именно тя му е възложила тази задача. Но на 27 април 1920 г. части от Съветската армия „влизат“ в Баку и споменатата република прекратява съществуването си. Не по-малко тъмен е и периодът, който Берия прекарва в Грузия, където създавал структури, които при „влизането“ на съветски войски да им окажат подкрепа. Но бил разкрит и изгонен от Грузия. По повод на неуспешния му опит да постъпи в политехнически ВУЗ, чуваме: „вероятно такава е била съдбата му – колкото по-близо е бил до осъществяването на мечтите си, толкова по-тясно събитията го свързват с управляващите органи и със силовите структури“. Така всичко ни става ясно – събитията са виновни за всичко, те са тези, които го правят отначало агент-провокатор в Закавказието, а после го издигат в йерархията на „силовите структури“. Така Берия минава през поста на зам.-шеф на ЧК на Азербайжан, после на зам.-шеф на ЧК на Грузия, за да стане нарком (министър) на вътрешните работи на Грузия. Когато избухва антиправителствено въстание, т.н. августовски мегеж, който продължава около две седмици, за успешното му потушаване Берия е награден с първия си ордан „Червено знаме“. През март 1929 г. избухва ново въстание, този път срещу затварянето на медресетата (религиозните училища) и срещу забраната на жените да носят т.н.“чедри“. Берия води преговори с въстаниците, но те не дават резултат и се наложило поредното „влизане“ на съветски войскови части. Дикторът твърде уместно подчертава, че Берия винаги се е борил с извращенията в антирелигиозната работа. През 1931 г. Берия оглавява ЦК на грузинската компартия като негов първи секретар. Старите местни болшевики го възприемали като кариерист и „парашутист“, но, както ни уверява коментарът, „това ни най-малко не го смущава“ (а, има си хас! б.а.). Живеел скромно, сутрин правел физзарядка със съседските деца, а после се отправял на работа, където, както с леко притеснение отбелязва дикторът, все по-често му се налагало да се бори със собствената си съвест. Кого да ликвидира? Ако винаги чака разпореждания отгоре, ще излезе, че му липсва инициатива; ако пък ликвидира някого без такива разпореждания, рискувал да налети на някой стар приятел на Сталин и да заплати за проявената инициатива с главата си. Така или иначе, очевидно се е справил добре, защото през август 1938 г. го извикали по телефона в Москва за среща със Сталин. Вождът му предложил да стане първи заместник на наркома на вътрешните работи Ежов (извратен садист и алкохолик, наричан от Сталин „моето таралежче“, а от народа – „кървавото джудже на Сталин“). Лаврентий Павлович, разбира се, приел и поел новата си длъжност на 22 август. Както разказва един от помощниците му, „…скоро се появи разпореждане заповедите на Ежов без подписа на Берия да се считат за недействителни“. Така че, при разобличаването на Ежов като агент на чуждите разузнавания, Берия вече повече от година е бил фактическият шеф на вътрешното ведомство. След това става негов титулярен „нарком“, а Ежов е разстрелян на 3 февруари 1940 г. Берия става основен фактор по време на Големия терор, ликвидира, в пълен унисон със сталинската политика, хиляди хора, между които и множество стари и заслужили болшевики. Почти шепнешком дикторът ни умедомява, че по негово време са унищожени много изтъкнати интелектуалци – режисьорът Всеволод Майерхолд, публицистът Колцов, писателят Исаак Бабел и др. Но, както ни предупреждава говорителят, „…предположенията, че Берия е използвал властта си за разчистване на лични сметки, нямат никакво основание“. За Папулия, набързо осъдения и разстрелян брат на Серго Орджоникидзе, Берия изповядва: „Уговарях го дълго, но Папулия не се съгласяваше“. Няма достоверни данни какво точно го е уговарял – най-вероятно да му стане доносник, а защо не и да доносничи за брат си. Защото самият Серго Орджоникидзе се застрелва само няколко месеца по-късно.

Като ни уверяват, че Берия бил изключителен организатор на редица мащабни строежи в СССР, авторите на сериала пропущат да отбележат, че за него, като един от създателите на Гулаг-а, не е било никакъв проблем да хвърли в даден строеж десетки хиляди „зекове“ от лагерния контингент, повечето от които завинаги са оставали на този строеж. Нещо повече, към репресивните органи по места са били спускани и своеобразни „квоти“ – с колко осъдени и в какви срокове да попълнят най-близкия до даден строеж ИТЛ („Изправително-Трудов Лагер“), тъй като броят на новопостъпващите често бил недостатъчен да компенсира броя на загиналите на строежа. Една от най-гнусните лъжи, лансирани в сериала е, че лагерниците („зековете“) с криминални престъпления са били преобладаващи спрямо политическите; съотношението е било многократно, но в обратната посока. Лагерната управа и охраната са чувствали (и са наричали) криминалните лагеристи „социално-близки“, насъсквали са ги срещу политическите и са им поверявали всички по-предпочитани длъжности в лагерите. На много места криминалните, бидейки „социално-близки“, са се чувствали по-скоро като част от охраната, отколкото като част от лагеристите. А при всяка амнистия „блатните“ („урки“-те) са се ползвали с огромни предимства спрямо политическите; не случайно в самите укази и постановления за тези (твърде редки впрочем) амнистии изрично се е посочвало „…с изключение на злостните врагове на народа и на съветската власт“ (1).

Следвайки последователно обещаното още в анонса на епизода за Берия, авторите на сериала дебело подчертават някои негови дела, за които не можем да кажем дали са истина или са поредната пропагандна измама, но които го представят в максимално добра светлина.

Постарали са се създателите на сериала да ни покажат Берия дори и физически приемлив. Между другото, на снимките от младостта му Берия изглежда почти симпатичен. В епизода младият Берия той е представен от Зураб Миминошвили, един твърде харизматичен актьор. И наистина, в неговото изпълнение младият Берия прилича на хайделбергски студент, хайде, да не е хайделбергски, но поне романтичен младеж от чеховски тип, направо да не повярваш, че му предстои да извърши това, което извършва впоследствие. Така не е трудно младата публика, която не знае нищо за Берия, чрез сериала да бъде спечелена на негова страна. Виж, по-сложно е със „зрелия“ Берия, палача в разцвета на силите му, изпълнен от актьора Адам Булгучев. Истински сталински нарком – твърд, решителен и безпощаден към враговете. Актьорското изпълнение е чудесно, една от зрителките (Adriadna, New York) го нарича „най-добрия Берия на руското кино“. Но тази зрителка вероятно неволно го славнява с младежкия му образ, защото казва за Булгучев, че „…от неговия Берия вее ужас, страх и кошмар“. Ако наистина нещо такова „вее“, то никак не е достатъчно, защото на снимките си от този период истинският

 

Karev 03
Сн. 3. Лаврентий Павлович като вътрешен министър и зам.-председател на Совнаркома (правителството) на СССР

 

Берия изглежда много повече като американски гангстер от времето на „сухия режим“, нежели като министър на вътрешните работи (Сн. 3). Иначе и тук, а може би повече, отколкото при другите епизоди от сериала, зрителските мнения са поляризирани. Тарас Шмелин: „Берия не беше по-лош от тези, които го свалиха и убиха. Само дето беше по-умен и по-талантлив. Обвиненията срещу него са изопачени и в повечето случаи измислени“. Андрей Мартьянов е още по-категоричен: „Великий был человек!“. Дори има зрител, копнеещ Берия отново да се развихри: „Иска ми се Берия да се събуди. Много работа има за него!“. За да не стигнем до прекалено песимистични изводи досежно руската публика, има и немалко зрители като Инна А., която в три отделни поста (6, 9 и 43) изразява погнусата си от всеки подобен убиец. No 6: „Позор за създателите! Оказва се, че на това нищожество сме задължени за всичко: и немеца на подстъпите към Москва е спрял, и промишлеността е вдигнал на крака, и с корупцията се е справил, макар че това на Самия не се удаде, и, най-главното – половината от политическите пусна, условията в Гулаг подобри. Изобщо – Герой и Светец!“. No 9: „Войната я спечели не Сталин, а народът. Жалко е, че и в съвременния цивилизован свят това все още никой не го е разбрал. И ако не беше Сталин със своите репресии, война би могло и изобщо да няма – едва ли Хитлер би се осмелил да нападне такава могъща държава, ако не знаеше, че половината страна, по-добрата половина (учени, инженери, генералитет) лежи в Гулага“. No 43: „Вече пета седмица върви сериалът, а отзивите – едно голямо нищо. Пък и самите отзиви, както вече писах на един почитател на Берия, са или от хора, съпричастни към създаването на филма, или са потомци на доносниците и на бериевските службаши“(41). Разбира се, такива отзиви не остават без реакция от бериевските почитатели. Иван П. от Урюпинск (42): „Е, какво, потомко на крадци или шпиони, разобличени от Берия? Продължавайте да сипете кал, чуждестранни агенти! Нищо добро не ви чака за това!“

Ако обобщим похвалите, които сериалът щедро излива върху Берия, той се оказва истински благодетел и филантроп. Осъществява огромна амнистия (макар че именно на този амнистия се дължи освбождаването на няколкостотин хиляди „социално-близки“, които още в близките седмици буквално заливат с тежки престъпления Съветския съюз). Твърди се в сериала, че е бил голям поборник за обединението на Германия, макар че за това няма никакви писмени доказателства и така и не става ясно защо, ако е желаел това обединение, не го е осъществил когато е бил вторият човек в съветската държава. Забранил използването на „физически средства за въздействие“ (разширен евфемизъм за изтезанията) по време на дознанието. Разпоредил премахване на паспортните ограничения върху репресираните след освобождаването им от затвора или лагера. Възстановил нормалния порядък в съдебната процедура – дознание, следствие, прокуратура и съд. Интересно дали от невежество, или пък сред снимащите епизода е имало някой, желаещ да каже на зрителите нещо, невлизащо в намеренията на режисьорите и продуцентите, но тук се натъкваме на един истински куриоз – през цялото време, през което дикторите изброяват заслугите на Берия за възстановяването на законните съдебни процедури, на екрана гледаме не друг, а Андрей Януариевич Вишински, авторът на най-големите съдебни произволи в СССР, създателят на абсурдната теза да признанието като „царица на доказателствата“.

Дори и да приемем за чиста монета засугите, които сериалът приписва на сталинския нарком, не можем да не си зададем някои резонни въпроси относно началото и стръмния възход на неговата кариера – как един млад чекист, неколкократно уличаван в провокаторска дейност в Азербайжан и Грузия, бързо преминава през зам.-шеф на ЧК на всяка от тези републики, през нарком на вътрешните работи на Грузия, през 1931 г. оглавява Компартията на Грузия, от 22 август 1938 г. е „изтеглен“ в Москва като първи заместник на наркома на вътрешните работи Ежов, от 25 ноември същата година е вече титуляр – нарком на вътрешните работи на СССР, а от 1941 г. е зам.-председател на Совнаркома, т.е., вицепремиер, за да остане до смъртта на Сталин вторият човек в огромната държава. Четеният от диктора коментар ни уведомява сдържано, че „отношенията му със Сталин бяха далеч от фамилиарност, а срещите им носеха строго служебен характер“. Дали това наистина е било така, може да се разбере дори и само по една снимка, на една от сталинските „дачи“, където Светланка е на коленете на „дядя Лара“ (чичко Лаврентий), а на заден план е Сталин, работещ нещо на плетена ратанова масичка. За срещите им, носещи „строго служебен характер“ може да се съди и по факта, че Берия и Поскрьобишев са били единствените хора, можещи да влезат безпрепятствено при Сталин, без да са повикани от него. Но, докато за Поскрьобишев този достъп се е отнасял само до кабинета на вожда, достъпът на Берия да него е бил денонощен, където и да се намира той. Именно затова, в началото на последното денонощие от живота на Сталин, когато той е намерен да лежи на пода в безпомощно състояние, той е оставен без медицинска помощ повече от 10 часа – никой не смее да повика лекари, а цялото Политбюро покорно чака в предверието идването на Берия, който да разпореди какво да се прави. Във връзка с този паметен ден, съществува и версията за прякото участие на Берия в кончината на вожда: „Сега подавляващото болшинство историци са убедени, че Сталин е умрял от насилсквена смърт. Заговорът е създаден от Берия и именно той е организирал убийството на вожда. Детайлите са неизвестни. Знаели ли са партийните ръководители за готвещото се убийство? Кой друг, освен генерал Хрустальов, заповядал на охранниците „Да не се буди другалят Сталин!“, е участвал в убийството на вожда? С какво убиха генералисимуса – с цианкалий, както Степан Бандера, с отровата кураре, като епископ Теодор (Ромжа), или с варфарина, разреждащ кръвта? В секретната лаборатория на МГБ, ръководена от „съветския доктор Менгеле“ – Григорий Майрановски, им се намираха отрови за всякакви случаи“ (43). Но до тези събития има още много време. Може би по-интересно е да се намери „ключът“ как Берия е спечелил доверието на Сталин, известен с невероятната си мнителност и подозрителност.

Обяснението, че близостта между двамата се дължи на грузинския им произход, е твърде наивно. Истината е, че бидейки много проницателен, Берия още в началото на 20-те години успява да намери най-удачните подходи към сърцето на вожда – чрез дребни наглед жестове, точно прицелени в най-слабите му места. Установявайки огромната суетност на Сталин, съчетана с подчертан стремеж да изглежда пределно скромен, Берия по време на властването си в Грузия създава в родния град на Сталин, Гори, първия в Съветския съюз „Музей на Сталин“. Знаейки за тежките комплекси на Сталин, свързани със собствената му незначителност и незабележимост сред съратниците на Ленин, Берия написва книгата „Към изучаването на историята на болшевишките организации в Закавказието“, показваща централната роля на вожда в този ранен период. Тиражите, в които тази книга е преиздавана и анонсирането ѝ, наред със Сталиновия „Кратък курс по история на ВКП(б)“, като фундаментален източник по тези въпроси, ясно показва, че и този ход на Берия е напълно успешен. Не по-малко успешен (а може би – решаващ) ход на Берия е основан на маниакалния страх на Сталин за собствения му живот. Не случайно през 1929 г. самият акад. Владимир Бехтерев поставя на Сталин диагнозата „параноя“, което струва живота му, а през 1937 г. са разстреляни и жена му и синът му (44). През 1933 г., по време на разходка с катер по езерото Рица, поради някакво недоразумение бреговата охрана открила огън по катера. Тогава Лаврентий Павлович се хвърля към Сталин и го прикрива с тялото си. Подозренията, че всичко това е инсцениравка, предварително режисирана от наглия грузински управленец, никога няма да бъдат нито потвърдени, нито отхвърлени, защото всички участници в инцидента веднага са избити от хората на Власик. Но за кариерата на Берия този епизод е от огромно значение.

Наред с прославянето на Берия като стопански ръководител и организатор на най-крупните строителства в СССР, създателите на сериала се задъхват от възторг, изброявайки сферите, в които той е играл първата рола по време на Отечествената война. Ръководил въгледобивната и стаманодобивната промишленост, транспорта и съобщенията, производството на оръжие и боеприпаси и, разбира се, разузнаването, контраразузнаването и свръхсекретния проект по създаването на съветската атомна бомба, към който ще се върнем малко по-долу. След като представихме, на места с критичен коментар, огромните, според епизода, заслуги на Лаврентий Берия към съветските народи, включително за Победата, отдавна превърнала се в спасителна фикс-идея за масовия руснак и настойчиво втълпявана от сегашната путинска пропаганда, редно е да представим и алтернативната картина – образа, с който Берия пребивава в резюмето на Wikipedia, отразяващо световното обществено мнение за него, както и главните – по наша преценка – негови престъпления. Ето части от въпросното резюме:

„Берия лично отговаря за съветската ядрена програма, под негово ръководство е извършван и шпионажът в САЩ и кражбата на документи за нея…

След встъпването на поста на Хрушчов, той е свален от власт, обвинен в шпионаж, държавна измяна и разправа с невинни граждани. Престъпленията му включват отговорността за екзекуциите на милиони хора или разпращането им в трудовите лагери Гулаг. Известен е като сексуален хищник, тъй като във вечерните часове е обикалял и нареждал на милицията да отвлича за него жените, които е харесал, за сексуални цели. Извратен изверг и садист, лично е изтезавал или разстрелял много известни личности, отговорен е за извършване на масиран терор върху населението за поддържане на страхопочитанието към властта“ (45).

Въпреки, че това резюме е по-критично към поредния „забравен вожд“ от хвалебственото, доминиращо в сериала, то си остава доста схематично и пестеливо. Нека да въведем малко „конкретика“, посочвайки деянията на втория след Сталин „вожд“, които нито историята, нито потомците ще му простят.

По негово настояване са разширени правата на Особеното съвещание при наркома на вътрешните работи на СССР за произнасяне на т.н. „извънсъдебни“ смъртни присъди. Като добре познаваме справедливостта и законосъобразността на произнасяните от съветските съдилища смъртни присъди, лесно можем да се досетим как ли пък е процедирало „Особеното съвещание“ след като Берия е разширил правата му.

В годините на войната той е един от петте членове на ГКО (Държавния комитет по отбраната) е като такъв инициира и ръководи масовите изселвания на народите от Северен Кавказ в Сибир и Средна Азия. Сталин и Берия са единствените управници в световната история, които подозират и санкционират не отделни лица, а цели народи, които по някаква причина са им се сторили неблагонадеждни. Депортирани са изцяло чеченците, ингушите, балкарците, калмиците, кримските татари и немците от Поволжието; а също така кримски арменци, гърци и българи. Общо депортациите засягат над един милион съветски граждани. Като се има предвид тоталната мизерия, в която живеят съветските народи по това време, не е трудно да си представим каква е била смъртността сред тези народи, откъснати от жилищата си и оскъдните си средства за съществуване. Не случайно през февруари 2004 г. Европарламентът обяви Сталинско/ Бериевските депортации на чеченците и ингушите за акт на геноцид.

През 1939 г., точно в годината, която се смята за последната от Големия терор, Берия издава чудовищната Заповед на НКВД/СССР No 001223 от 11 окт. 1939 г. „За завеждане на учет на всички антисъветски елементи, разкрити чрез агентурни разработки“. От нейните 18 точки, тук ще цитирам дословно само 6, които са достатъчни да се уверим каква незначителна част от съветското население е останала извън обхвата на този учет и до каква степен той е бил полезен на „чекистите“, когато е трябвало да набавят нужната квота за разстрели или за Гулаг.

„1. Всички бивши членове на антисъветски партии, организации и групи: троцкисти, десни, есери, меншевики, анархисти и т.н.

  1. Всички бивши членове на национал-шовинистични антисъветски партии, организации и групи (украински, грузински, белоруски, арменски, тюрко-татарски, фино-карелски и др.).

……………………………………………………………………………………………………

  1. Бившите офицери (царски, бели, петлюровски и др.)

……………………………………………………………………………………………………

  1. Лица, имащи лични или кореспондентни връзки с чужбина, с чужди посолства и консулства, есперантисти, филателисти и др.

(интересно как са пропуснати тенисисти и шахматисти – б.а.)

……………………………………………………………………………………………………

  1. Всички бивши кулаци.
  2. „Бившите хора“ – бившата царска и белогвардейска администрация, бившите дворяни, помещици, търговци, използвалите наемен труд, собственици на предприятия и др.“

Известно е, че Сталин не е можел да си прости, че е екстрадирал от страната Лейба Бронщайн (Лев Троцки), вместо да го унищожи – както милиони други съветски граждани. Където и да се е намирал по време на изгнанието си, Троцки не преставал да разобличава съветския диктатор. През 30-те години, когато обвинението в троцкизъм е означавало почти сигурен разстрел, а само при изключителен късмет – погребване за няколко десетилетия в Гулага, Сталин държал да получава в кабинета си всичко, което излиза изпод перото на именития му съперник и изпадал в ярост, когато се натъквал на някое негово особено добро попадение. А като се знае колко много Троцки е превъзхождал Сталин в интелектуално отношение, такива попадения са били многобройни – привидно простички, безукорни в своята логика и достъпни за разбиране от хора без никаква специална подготовка. Като например следното (цитирам го по памет): „Известно е, че диктатурата се осъществява от апарата. Като се знае колко хора от апарата са разстреляни или изпратени в лагерите от Сталин като „троцкисти“, очевидно е, че съветският апарат се състои почти изцяло от мои привърженици. Но ако това е така, защо тогава Сталин живее в Кремъл, а пък аз съм в емиграция?“. Затова никак не трябва да ни учудва, че физическото унищожаване на Троцки е възложено именно на Берия и че Сталин неколкократно го е „мъмрил“, че не работи достатъчно активно по въпроса. Първото покушение срещу Троцки е извършено през май 1940 г., ръководено е от агента на НКВД Григулевич. Група въоръжени до зъби терористи, начело с мексиканския художник-комунист Давид Сикейрос нахлуват в жилището на Троцки и буквално го унищожават с автоматите си, без да успеят нито да убият, нито дори да ранят човека, комуто е посветено нападението. А на 20 август 1940 г. друг агент на НКВД, Рамон Меркадер, докато Троцки чете донесената за мнение негова статия, със страшен замах забива дълбоко в главата му алпийска кирка. На другия ден, 21 август, Троцки умира. На 24 август „Правда“ публикува статията на Сталин „Безславната смърт на Троцки“. Между другото, биват безмилостно унищожени четирите деца на Троцки (от двата му брака), първата му жена, сестрата на втората му жена, сестра му Олга, двамата ѝ синове (племенници на Троцки), и двама негови зетьове (мъжът на дъщеря му и мъжът на сестра му). Съветският съюз отхвърля най-категорично обвиненията на западната преса за убийството на Троцки. От друга страна, Меркадер и съветската власт като че ли правят всичко възможно да потвърдят целенасочено тези обвинения. След като излежава в Мексико 20-годишната си присъда до последния ѝ ден, Меркадер се приютява при началниците си в СССР, които му дават званието „Герой на Съветския съюз“ с връчване на ордена „Ленин“. При все това, ако се съди по позицията на сегашните български управници по аферата „Скрипал“, те не биха признали тези доказателства за достатъчни, ако в тях не са включени потвърдени от експертна комисия автентични кино-записи на убийството и нотариално заверени собственоръчни показания на Берия за възложената му от Сталин задача и за организирането на самото убийство.

През есента на 1941 г., по време на настъплението на германските войски към Москва, по заповед на Берия са избити без съд и присъда стотици арестувани по политически обвинения от килиите на НКВД, между които видни военни и изтъкнати учени.

Берия е инициаторът и организаторът на едно от най-големите престъпления по време на Втората световна война и несъмнено най-масовото убийство на военнопленници в историята (46, 47). Около селцето Катин, на 18 км западно от Смоленск, през април и май 1940 г. са избити (с вързани отзад ръце, с изстрел в тила) 21 768 полски граждани – запасни офицери и интелектуалци, между които 16 генерали, 1 адмирал, 24 полковници, 79 подполковници, 258 майори, 654 капитани, 3420 подофицери, 20 университетски професори, 300 физици, както и хиляди адвокати, лекари, инженери и учители. След разкриването на това чудовищно престъпление, СССР защитава тезата, че убийствата са извършени не през 1940 г., когато мястото влиза в територията на Съветския съюз, а година и половина по-късно, през есента на 1941 г., когато тези земи са окупирани от Вермахта. Скромно се държи в секрет фактът, че на 26 октомври 1940 г. 125 убийци от НКВД са наградени за изпълнението на „специалната задача“. Едва през 1990 г. Михаил Горбачов признава съветското авторство на позорното престъпление, а на 14 април 2010 г. тогавашният президент на Русия, Дмитрий Медведев, заявява официално, че убийствата са извършени по личната заповед на Сталин. Но вдъхновеният изпълнител на тази заповед е вездесъщият Берия.

Никак не е случайно, че на Ялтенската конференция на „Тримата големи“ (1945 г.) Рузвелт, уж между другото, пита Сталин: „Кой е този Берия?“. „Това е нашият Химлер“ – гордо отговаря съветският лидер (43, 48). Това е по спомените на Андрей Громико, който по онова време е млад съветски дипломат и в това си качество участва в съветската делегация на конференцията.

Най-голямата заслуга на Берия в следвоенните години е осъществяването на съветския атомен проект. Още на 3 декември 1944 му е възложено наблюдението и контролът върху лабораторията на Игор Курчатов, работеща върху бъдещата съветска атомна бомба. А на 20 август 1945 г. със заповед на Сталин е създаден Специалният комитет към ГКО (Държавния комитет по отбраната), начело на който е поставен Берия; задачата на Комитета е една единствена – в максимално кратки срокове да се стигне до бомбата.

Първият проблем, който Комитетът трябва да преодолее, е снабдяването с достатъчно суровини, на първо място уран и плутоний, с каквито СССР не разполага, освен с няколко неразработени находища. С финансовото обезпечаване Берия няма никакви проблеми, тъй като целият ресурс на страната е на негово разположение. С работната ръка също – нали на него е подчинен целият Гулаг. Запазени са сведения за находището „Бутугичак“ в далечния Сибир, близо до гр.Колима в Магаданска област, Населението забелязало, че сърните, които минавали през този район, губели козината си и скоро умирали, поради което нарекло местността „Долината на смъртта“. В тази именно долина от 1945 до 1955 г. работи Изправително-трудовият лагер от подразделението Тенлаг на Гулага. Работело се е без никакви защитни средства, средната продължителност на живота на лагерниците след пристигането им на този обект е била няколко месеца. За десетте години от функционирането на този лагер, в него са загубили живота си над 380 000 души (49). Така Лаврентий Павлович за пореден път е проявил своя хуманизъм, в който упорито ни убеждава този епизод от сериала за забравените вождове. Известно е също, че суперсекретният Комбинат No 6 на НКВД в Таджикистан е работел с „трофейни“ суровини и с продукцията от урановите находища от страните на Източна Европа, „с които СССР е сключил съответните споразумения“. Много интересно е, дали има поне едно ураново находище в поне една източноевропейска страна, което да не е станало обект на „съответно споразумение“. Интересно е също кога са успели да сключат „съответното споразумение“ с България, тъй като се знае, че веднага след 9 септември 1944 г. районът в подножието на старопланинския връх Гиген е зает от съветски специални части, на 28 октомври същата година там започва работа съветска геологическа експедиция (с изцяло униформен персонал), начело с ген.-майор Кравченко, а от 1947 г. край близкото с. Бухово започва да работи инсталация за обогатяване на уранова руда, също охранявана от съветски специални части. Това находище осигурява за съветския атомен проект около тон и половина уранова руда седмично. Разбира се, добивът на рудата е „поверен“ на политзатворници, неблагонадеждни срочнослужещи войници, а по-късно – на осъдени на смърт, докарвани от различни затвори в страната (50). Така че с този проблем Берия се справя без големи затруднения – финансовите средства, с които разполага, са напълно неограничени, човешките жертви за него са без значение, а и – в сравнение с унищожителния капацитет на Гулаг-а – тези, принесени в жертва на атомния му проект, не са толкова мащабни.

Доста по-сложен се оказва един друг проблем – този, който сега наричаме „know-how“. Въпреки, че СССР разполага с няколко изключително способни ядрени физици, сумата от техните усилия е несъизмерима с огромния интелектуален капацитет, концентриран в проекта „Манхатън“. Затова Берия влага колосални финансови и човешки ресурси в шпионажа на американска територия. В крайна сметка проектът е успешен – Съветският съюз успява да открадне тайните на американската атомна бомба. Оттук нататък основните трудности са пред съветската пропагандна машина, която трябва да обясни пред света успеха на ядрения си проект. Тук се влагат неимоверни усилия, а провалът им се дължи главно на липсата на съгласуваност – много ясно се очертават две несъвместими тези. Според едната, от САЩ постъпвала информация „от специалисти, разбиращи опасността от ядрения монопол и съчувстващи на СССР“. Като такива се посочват Клаус Фукс, Теодор Хол, Жорж Ковал и Дейвид Грийнглас. Но това са второ- и третостепенни фигури от американския атомен проект. Затова поклонниците на „резузнаваческия“ гений на Берия търсят агентите му много по-високо, стигайки почти дотам да свързват самия Опенхаймер със съветския шпионаж. Между изброените по-горе четирима „полезни идиоти“, поставили се в услуга на Берия, по-специално място заема четвъртият, Грийнглас. ЦРУ дълго не предприема решителни мерки срещу шпионската мрежа, за да не узнаят съветските ѝ шефове, че шифърът им отдавна е разбит и цялата им кореспонденция с „Центъра“ обстойно се анализира. А когато мрежата започва да се разплита, настъпва „ефектът на доминото“ – арестуваните шпиони издават тези, които още са извън подозрението. Така Грийнглас насочва Управлението към американските си началници – съпрузите Юлиус и Етел Розенберг (последната е негова сестра). Дознанието е бързо, доказателствата се безспорни. На 5 април 1951 г. Върховният съд осъжда двамата съпрузи на смърт на електрическия стол. Осъдените използват всички възможни процедури да обжалват присъдата си, накрая отправят молба за помилване до президента Айзенхауер. Той разбира прекрасно, че през следващите десетилетия неговото решение ще бъде обект на спорове и упреци, а в същото време не е забравил реките от кръв, пролети през не толкова отдавнашната война. Дава си сметка и за това, какво означава ядреният паритет, ако една от страните в паритета е СССР (последвалата не след дълго Корейска война потвърждава най-лошите му опасения). Затова той отхвърля молбата за помилване с едно писмо, образец на държавническа отговорност и лично мъжество: „…Аз не пренебрегвам факта, че този случай предизвика голяма тревога и тук, и в чужбина. В тази връзка мога да кажа само, че чрез неизмеримото нарастване на вероятността за ядрена война, Розенбергови може би са осъдили на смърт десетки милиони хора навсякъде по света. Екзекуцията на две човешки същества е тежко решение, но още по-тежка е мисълта за милионите убити, чиято смърт може да бъде директно причинена от това, което тези шпиони са направили…Когато законният демократичен процес беше проведен в цялата си пълнота, за да запази живота на осъдените шпиони, когато в най-тържествено присъждане съдилищата на Съединените щати ги признаха за виновни и присъдата – за справедлива, аз няма да се намеся в този въпрос“ (51).

 

Karev 04
Сн. 4. Етел и Юлиус Розенберг

 

В 20.05 и в 20.15 ч. на 19 юни 1953 г. Юбиус и Етел Розенберг (Сн. 4) са последователно екзекутирани в затвора с особено строг режим „Синг-Синг“. В този ден до ареста на Берия остава една седмица, а до разстрела му – шест месеца. Той, разбира се, не знае това и все още крои планове как да заеме мястото на Сталин на самия връх на държавата. Със сигурност са му докладвали за тази екзекуция и с още по-голяма сигурност не е изпитал никакви угризения за последното семейство, чиято смърт е причинил.

Другата теза на съветската пропаганда е диаметрално противоположна. Сега е добре известно, че първата съветска атомна бомба РДС-1 е била до най-малките си детайли абсолютно копие на американската плутониева бомба, използвана в Нагасаки, наричана от създателите си с псевдонима „Дебелака“. Въпреки това пропагандаторите на съветския атомен гений правят и невъзможното, за да омаловажат ролята на американския „принос“ в създаването ѝ: „Такива съкратени срокове и организацията на паралелните работи станаха възможни благодарение на постъпването в СССР на НЯКОИ РАЗУЗНАВАТЕЛНИ ДАННИ (к.м.-Г.К.) за американските атомни бомби“ (52). А дикторският текст в епизода за Берия на сериала за забравените вождове ни осведомява, че последният е ръководел дейността на външното разузнаване по получаване на тайните на американската атомна бомба, което е УСКОРИЛО работата на съветските ядрени физици. А другаде, доста по-откровено, на Берия се признава заслугата, че „лично отговаря за съветската ядрена програма – под негово ръководство е извършван щпионажът в САЩ и кражбата на документи за нея“ (52). Другаде, говорейки за първата съветска атомна бомба, се казва ни повече, ни по-малко „…която беше създадена от И. М. Курчатов под ръководството на Л. П. Берия“ (53). И тъй като палачът Берия едва ли е бил научен ръководител на ядрения физик Курчатов, очевидно е, че неговото „ръководство“ се е изразявало в непрекъснато „пришпорване“ на целия колектив и в снабдяването му с откраднатите от съветските шпиони принципи и чертежи на бомбата.

Така или иначе, на 29 август 1949 г. на полигона в Семипалатинска област в Казахстан е извършено успешното изпитание на съветската атомна бомба, а Берия жъне последния си крупен успех. Разбира се, в епизода няма и дума за това, че той, заедно с няколко други сталински маршали, между които и толкова популярния Георгий Константинович Жуков, предварително съсредоточават в района на подготвяната експлозия огромни контингенти от нищо неподозиращи съветски срочнослужещи, за да могат да оценят поразяващото действие на бомбата върху живата сила на противника (50). Естествено, при липса на противник, за експеримента се налага да се използват собствени войници, чиито майки и възлюбени дълго след това ще очакват писма от тях. Така и този успех на Берия, както и всички предишни, закономерно е свързан с крупно, нечовешко, трудно достигащо до съзнанието ни престъпление.

Едно от престъпленията на Берия, далеч не между най-тежките, но продължило през целия му живот в условията на престъпен рецидив, е сексуалното му хищничество като сериен изнасилвач. В Москва шепнешком се е говорело за 750 девойки и момичета, включително 14-15-годишни ученички, които той си набелязвал от бавно движещата се кола, а охранителите му отвличали, за да му ги доставят в звукоизолираните кабинети за разпити на „Лубянка“ или в подземията на вилата му. Дълго се смяташе, че числата от градските легенди са силно завишени, но през 2003 г. в Руската федерация беше официално оповестено, че т.н. „сексуални списъци“, намерени в сейфа му, наистина съществуват и че числата на сексуалните му жертви не са далеч от тези, за които се е говорело. Между другото, тези факти са между малкото, които Берия охотно признава на следствието и за които твърди, че дълбоко съжалява, защото не са достойни за един комунист. Естествено, и сега не е по-почтен, отколкото през целия си живот – елегантно прехвърля част от вината върху офицери от охраната си. В протокола за разпит от 8 юли 1953 г. фигурират думите му: „Девойките ми ги докарваха Саркисов и Нерадая“. Не уточнява дали двамата негодници са „ловували“ по собствена инициатива. А кошмарните човешки останки в подземните владения на Берия обясняват защо повечето от отвлечените момичета са били обявявани за „безследно изчезнали“.

На 26 юни 1953 г. Берия е арестуван на заседанието на президиума на ЦК на КПСС. Не го изтезаваха по време на следствието, както той нареждаше да бъдат изтезавани неговите жертви. На 23 декември същата година е осъден от Върховния съд на СССР „за държавно предателство (обявен е за английски шпионин!), антиреволюционна дейност и тероризъм“ на смърт чрез разстрел; при произнасяне на присъдата се влачил в краката на присъстващите военни, плачейки и молейки за милост. Същия ден, в бункера на Московския военен окръг, след изпълнение на нужните формалности, главният прокурор на СССР Руденко разпорежда: „Да се изпълни присъдата!“. Берия е екзекутиран с изстрел в челото от ген.-лейт. Павел Батицкий. За него никой, освен вдовицата и сина му, никога не е пожалил. А за поколенията, които идват по-късно, той ще остане не като строител и раформатор, а единствено и само като палач.

Така приключва сагата на един от най-зловещите престъпници в човешката история. Тази сага е неопровержимо доказателство за чудовищните му престъпления, а сериалът „Страната на Съветите. Забравените вождове“, който го причисли към тази категория, е не по-малко доказателство за наглостта на днешната руска (а по същество – съветска) пропаганда. Ако Сталин, който казваше за Берия „Това е нашият Химлер“ и който много обичаше киното, беше видял този сериал, можеше с гордост да каже за създателите му: „Това са нашите Гьобелсовци“.

Последният професионален убиец, когото сериалът със замах причислява към „забравените вождове“, се казва Виктор Семьонович Абакумов. Ролята му като юноша и младеж се изпълнява от Арсений Филатов, а като зрял енкаведист – от Алексей Устинов.

Окачествяват Абакумов като „Една от най-зловещите фигури на сталинската ера… обичал яденето и пиенето, танците, футбола и разврата. Любител на модните и скъпи дрехи, активно тренирал тенис и самбо, където достигнал до майстор на спорта“(54). Но анонсът към посветената му серия звучи наистина тържестено:

„Създател на легендарния СМЕРШ, герой на Великата Отечествена война, успял да победи най-могъщото разузнаване на онези години – немския Абвер, но не съумял да запази живота си в собствената си страна. Зад гърба му имаше само четири класа учение, но беше прекрасен анализатор. СМЕРШ защити фронта и тила от шпионите и диверсантите. За него се утвърди славата на женкар. Висок, представителен и красив. Безкрайно строг и взискателен, безкрайно отзивчив към личните въпроси на подчинените сътрудници. Признава, че понякога е вербувал жени не по държавни, а по лични съображения. Даже и на върха на могъществото си той остава в сянка. През 1951 г. беше арестуван. След три години му повдигнаха обвинение в измяна на Родината и го осъдиха на висшата мярка на наказание. През 1994 г. обвиненията срещу него бяха снети, но личното му дело остава засекретено и досега“.

Едва ли е нужно да се коментира току-що цитираното безобразие, защото по всяко от неговите изречения трябва да се направи коментар поне от четири-пет нови – от това като как например е победил Абвера (като се знае, че между 1919 и 1944 г. последният е имал за шефове адмирал Канарис и Валтер Шеленберг), през много съмнителното твърдение, че при неговото образование може да бъде „прекрасен аналитик“, до това, че от няколкото му обвинения, за които е осъден на смърт, е снето единствено обвинението в измяна на Родината. А също и това, че с изключение на създаването на „легендарния СМЕРШ“, дискретно се премълчава почти всичко, което е правил до 1951 г., когато е арестуван. Затова е по-добре да проследим последователно основните му заслуги.

Роден е в Москва на 11 април 1908 г. В анонса се твърди, че зад гърба си има само четири класа, но по-прецизните му биографи смятат последния от тези класове за чекистки „бонус“; според тях е завършил само трети клас, а четвъртия е добавил, когато е била издигната кандидатурата му за Върховния съвет. С други думи, дори и за генерал-полковник от „Органите“ и за сталински министър на държавната безопасност е бил твърде малограмотен. В юношеските си години служи като санитар във Втора московска бригада на силите със специално предназначение (т.н. „Спецназ“). Още тогава участва в потушаването на въстанието на селяните от Рязанска губерния. На 24 годишна възраст е насочен за работа в Обединеното държавно политическо управление (ОГПУ), което се нуждаело от голямо кадрово подсилване поради непрекъснатите „чистки“ в него. От септември 1930 г. – член на ВСП(б). Следва една стремителна кариера: „За това, как Абакумов, редови чекист, каквито имаше хиляди в НКВД, се издигна до ръководител на наказателното ведомство, се носят легенди. Необразован и глуповат, той не беше ощетен откъм физическа сила и осанката му беше на левент. Изглежда, именно такива качества се ценяха най-много в епохата на сталинския терор. И пътят към това издигане беше прост и ясен“ (55). В кариерата му настъпва рязък спад през 1934 г., когато са разкрити многобройни негови нарушения, между които и използването за разврат на конспиративни квартири на Управлението. От същата година датира и една кадрова справка за него, в която се казва „поривист, бързо прави изводи, понякога неоснователни“. Като се знае колко основателни са били повечето решения на ОГПУ, окачествяването в самото това управление на изводите на Абакумов като неоснователни е извънредно красноречиво. Към греховете му се добавя и увлечението му по „упадъчния танц фокстрот“. Прехвърлят го в Главно управление на Изправително-трудовите лагери (знаменития Гулаг), където стига до началник на Бухто-Печоринсккия лагер. „Заточението“ на Абакумов в Гулаг трае дълго, но се прекратява през 1937 г., когато, поради продължаващите чистки в силовите структури, отново възниква нужда от яки и жестоки момчета. През април същата година Абакумов става опер-пълномощник на ГУГБ (Главно управление на държавната безопасност) на НКВД. На този пост той е много високо оценен от новия началник на това управление Богдан Кобулов, знаменития „Кобулич“, всепризнат виртуоз на инквизициите при изтръгването на нужните признания. Работата на Абакумов под ръководството на Кобулов се отличава с особената си бруталност и жестокост. Той, както казва Солженицин, „не се гнуси от черната работа (Суворов на предната линия!); с дългите си ръце ловко и силно цапардосва арестанта по лицето, тогава започна неговата кариера“. Не случайно и много по-късно, вече като министър, Абакумов лично бие и изтезава арестуваните. След като НКВД е поет от Берия, който веднага оценява методите на Абакумов, той става началник на управлението на НКВД в Ростовска област. Малко по-късно Берия го повишава още повече, издигайки го за свой заместник. Така от 25 февруари 1941 г. Абакумов е зам.-нарком на вътрешните работи (до 1945 г.) и ръководител на Особените отдели (т.н. „особисти“), които се занимават с разузнаването и контраразузнаването вътре в Съветската армия, флота и органите за сигурност. На 19 април 1943 г. Особените отдели са извадени от състава на НКВД и превърнати в ГУКР (Главно управление на контраразузнаването) „СМЕРШ“ (поредното нелепо, типично съветско, съкращение – от „Смерть шпионам“). Това управление е подчинено директно на Сталин, а начело на управлението Вождът поставя именно Абакумов. Така Сталин става единственият човек, комуто Абакумов е подчинен и комуто се отчита. Според журнала за посещенията в кремълския кабинет на Сталин, до 1943 г. Абакумов няма посещения там, а от март 1943 г. да края на същата година посещенията му при Вожда са осем. Получава пълното доверие на Сталин в работата си сред военните. Известно е, че военното командване винаги много е тревожило диктатора – кои от висшите командири са му абсолютно предани и кои – не чак толкова, дали сред тях не зрее някакъв заговор и т.н. Затова СМЕРШ денонощно следи и подслушва повечето съветски маршали и генерали, особено внимателно – маршал Жуков и генералите Кулик и Гордов. И докато Жуков очевидно е бил достатъчно внимателен и интригите на Берия и Абакумов срещу него не успяват, то генералите Кулик и Гордов са арестувани и разстреляни по данни от СМЕРШ, че в разговори помежду си са критикували военните решения на Сталин (55).

Основните задачи на СМЕРШ са контраразузнаването, „филтрирането“ на всички съветски военнослужащи, минали през немски плен, както и унищожаването на всички „ненадеждни елементи“ в окупираните от Съветската армия територии (55). Именно Абакумов е главният ръководител на депортирането на народите на Северен Кавказ (засегнати са 61 националности и етнически групи), приблизително 1 милион души, в почти невъзможните за живеене райони на Сибир и на Средна Азия; именно за тази акция Абекумов получава ордена си „Суворов“ – II степен. Според вече разсекретените заповеди на Върховния главнокомандващ и инструкциите на Абакумов и неговите подчинени, важна задача на СМЕРШ е и поголовното унищожаване на „националистическите банди“. За гражданите на много републики, особено на кавказките, на Белорусия, Украйна и на трите балтийски, е било много лесно да попаднат в състава на въпросните банди – достатъчно е било да не харесват битието на своите страни в „союз нерушимый республик свободных“ и с мисъл, слово или дело да пожелаят възстановяване на държавната си самостоятелност. За „разчистването на тила“ в окупираните от СССР територии Абакумов получава ордена „Кутузов“ – I степен.

Според филма за Абакумов в „Забравените вождове“, основната задача на СМЕРШ е била да помага на заблудилите се и откъснали се от поделенията си бойци да намерят своите части. Как точно смершевците са им „помагали“ отдавна е добре известно, така че това твърдение в дикторския текст отново ми напомня за Чуждестранния легион, който вече се занимавал с доставяне на мляко на прах за децата от гладуващите африкански страни.

В състава на СМЕРШ влизат и т.н. „заградотряди“, които стрелят по отстъпващите офицери и войници, независимо колко пъти настъпващият неприятел ги превъзхожда – и числено, и като въоръжение, и като качество на командването. Първият „идеолог“ на тези отряди е още Троцки, който, с присъщата му красота на фразата, мотивира идеята си така: „За бойците от предната линия трябва да има само два избора: възможна, но достойна смърт напред и сигурна, при това позорна, смърт назад“. Но истинският реализатор на втората възможност е именно Абакумов. Ако вярваме на пропагандата във филма за Абакумов, „само като крайна мярка се е прилагал извънсъдебен разстрел“.

Една от основните заслуги на СМЕРШ и на неговия ръководител е залавянето и наказването на съветските граждани от териториите, които за месеци или години са били под германска окупация и са станали помагачи на окупаторите. Затова веднага след завземането на всяко селище, пребивавало няколко месеца (или години) под немска окупация, „смершевците“ бързали да обесят публично няколко десетки души; (запазени са, макар че са изключително рядко показвани на екран) съветски кинохроники, на които смершевците влачат към бесилките „колаборационистите“. Това са най-различни хора – от хлебари, обущари и шивачи до начални учителки (за селските кметове и полицаите изобщо да не говорим) – затова, че вместо веднага да станат партизани, по време на окупацията те са продължили да упражняват довоенните си професии. Като осигурявали на съгражданите си хляб, дрехи и обувки, като учели децата им и като преследвали изнасилвачите и мародерите, тези хора попречили на сънародниците си да осъзнаят колко лошо се живее под немска окупация и с това възпрепятствали масовизацията на партизанското двежение. Така те се изявили като усърдни помагачи (смершевското „подсобники“) на фашистите и можело спокойно да бъдат бесени без разни буржоазни отживелици като дознание, следствие и съдебен процес с адвокатска защита.

На 4 май 1946 г. Абакумов сменя Меркулов на поста министър на държавната безопасност. В края на същата година той надзирава следствнието срещу Трайчо Костов в България и ръководи фабрикуването на обвиненията срещу ниго. Междувременно, в България тайно са прехвърлени 4030 бойци 2-ри мотострелкови полк от „Спецназ“, за да потушат съпротивата на „трайчокостовистите“, ако такава възникне (55, 58). По лично разпореждане на Сталин, Абакумов организира убийството (на 12 януари 1948) в Минск, Белорусия, на Соломон Михоелс, Народен артист на СССР, лауреат на Сталинска награда, председател на Еврейския антифашистки комитет, окачествяван от театроведите като най-великия крал Лир на всички времена. Убийството е замаскирано като пътно-транспортно произшествие, а подчинените на Абакумов физически убийци са наградени със секретен Указ (от 26 октомври 1948 г.) на Върховния съвет на СССР „за успешно изпълнение на специална задача на Правителството“. Очевидно е, че Сталин, Абакумов и подобните им са били напълно убедени, че строго секретните им укази и разпореждания никога няма да видят бял свят, затова са се погрижили да ни оставят достатъчно доказателства за благородните си дела. Министърът на държавната безопасност на БССР, ген.лейт. Лаврентий Фомич Цанава, когото населението на Белорусия, поради щастливото съвпадение на малкото му име с това на Берия, наричало „Лаврентий Втори“, е награден с орден „Червено знаме“, а малко по-късно, по повод 50-тата му годишнина, и с орден „Ленин“. Естествено, споделя съдбата на Лаврентий Първи – след смъртта на Сталин е арестуван и интензивно разпитван, умира „по време на следствието“, а според други данни се е самоубил в килията си. Не са забравени и по-нисшите чинове – полковниците Шубников и Лебедев и ст. лейт. Круглов са наградени с бойни ордени „Отечествена война“ – I степен, а майорите Косирев и Повзун – с ордени „Червена звезда“ (57). Затова, когато гледаме по парадите на Победата генералите с гърди, изцяло покрити с високи „бойни“ отличия, сме длъжни да се запитаме каква част от тях са наистина бойни и колко са получените за тайни убийства и други подобни мерзости.

По времето на „министерстването“ на Абакумов цялата работа на Министерството на Държавната безопасност придобива буквално гангстерски характер. Стига се дотам, че сътрудници на министерството посред бял ден нападат на улицата министъра на морския флот А.А. Афанасиев и се опитват да го „вербуват“ да работи за американското разузнаване. На другия ден възмутеният министър описва инцидента в гневно писмо до Берия и Абакумов. В резултат след 10 дни той е арестуван, а след една година получава от Особеното съвещание при МГБ „двадесет години лагери“(55). Ами че може ли така да се петни името на Държавната безопасност?

През 1950/51 г. Абакумов организира фалшифицираното „ленинградско“ дело, по което са екзекутирани много и много невинни хора. Той обаче неочаквано се проваля в режисурата на т.н. „лекарско дело“. Това дело е по доноси на „лекарката“ Лидия Тимашук, а обвинените са кремълски лекари, почти всички евреи. Делото има откровено антисемитски характер, то е своеобразно продължение на убийството на Михоелс и е израз на превръщането на антисемитизма в държавна политика в резултат на личната юдофобия на Сталин. За неуспеха си по това дело на 4 юли 1951 г. Абакумов е свален от поста си, арестуван и обвинен в ционистки заговор, защото не обърнал достатъчно внимание на донесенията на Лидия Тимашук и така прикривал „лекарите-убийци“ (55).

Немалка роля в следствието срещу Абакумов, проведено с изключителна жестокост, има и фактът, че във всяка „опричнина“ взаимната завист и интриги между високопоставените опричници са безгранични. Главните доноси срещу него пред Сталин са направени от заместника му Рюмин (естествено, по-късно също разстрелян). С изключително високото си самомнение и с наглото незачитане и на правила, и на колеги, Абакумов вече си е спечелил тяхната ненавист. Цитираните от тях негови изказвания потвърждават неговата безскрупулност. На сътрудника си Питовранов той се хвалел, че към всички от ЦК се обръщал „по свойски“ и че „всички от ЦК са му на каишка“. Отнасял се презрително към Суслов, Вишински, Молотов и Громико. Веднъж Питовранов му представил докладна, свързана с работата на Външното министерство, но добавил, че е уведомил за това въпросното министерство. Абакумов избухнал и си разкрещял: „Ти не само не умееш да работиш и да пишеш, но и раздрънкваш на разни вишински и громико-та това, което не трябва. За това трябва да зная само аз. Моята фамилия е Абакумов!“. Вероятно третокласното му образование, последвано от кариера, стигнала до министър на държавната безапасност, са довели Абакумов, както би се изразил Сталин, до „головокружение от успехов“. Казвал още: „От мен всички трябва да се страхуват, в ЦК това ми го казаха директно. Че иначе какъв ръководител съм на ЧК?“. Известно е, че Сталин през целия си живот, каквито и инициали държавната безопасност да носела в момента, я е наричал „ЧК“ (55). Абакумов, очевидно, е следвал неговия пример. Независимо от това, след ареста на Абакумов, Сталин бил много настойчив по отношение на следствието. Бившият зам.министър на държавната безопасност Голидзе разказва: „Другарят Сталин непрекъснато се интересуваше от хода на следствието…Той по правило разговаряше с голямо раздразнение, постоянно изказваше недоволство от хода на следствието, ругаеше, заплашваше и непрекъснато настояваше арестуваните да бъдат бити: „Да се бият, да се бият, до смърт да се бият!“(55).

Съобразявайки се с тези указания, довчерашните подчинени на Абакумов са изключително усърдни, когато го разпитват. Подлагат го на цялата богата гама от изтезания, които той е създал и въвел в работата им. Три дълги години го измъчват, бият, замразяват, морят с глад и жажда, не му позволяват да спи, никога не свалят белезниците от ръцете му. Интересно е, че в молбите и оплакванията си до ЦК Абакумов упорито твърди, че не е знаел, че такива изтезания се прилагат в повереното му ведомство (напр. държането в хладилна камера). В една справка от Санитарната част на затвора в Лефортово (24 март 1952 г.) се документира, че той е инвалидизиран до такава степен, че вече не може да стои на краката си, нито да се придвижва без чужда помощ. Всъщност Абакумов е един от малцината (ако не и единственият) от сталинските палачи, който, за разлика от хилядите, набързо осъдени и разстреляни, изпива докрай горчивата чаша, която му се полага – може би като земно изкупление на малка част от престъпленията си. Нито смъртта на Сталин, нито разстрелът на Берия променят нещо в съдбата му. Еволюират само обвиненията срещу него – тези за ционистки заговор отпадат, но твърдо се поддържат обвиненията във фалшификация на съдебни следствия и дела, в организирането на терор и в измяна към Родината. В следващите десетилетия, с реставрацията на сталинизма, са правени няколко опита за реабилитацията му, но е снето единствено обвинението в измяна.

Делото му се гледа от 14 до 19 декември 1954 г. в Дома на офицера в Ленинград. Обвинението се поддържа от генералния прокурор на СССР Руденко. Присъдата е произнесена на 19 декември и е изпълнена същия ден, (по ирония на съдбата, в Деня на военното контраразузнаване на СССР), на 46 години, в Левашовската пустош край Ленинград. Там Абакумов е погребан редом с хилядите избити от сталинските палачи политзатворници.

Вместо заключение

От няколкото сериала, принадлежащи към новата съветска кинопропаганда, сериалът за забравените вождове безусловно заема първото място. Той „бие по точки“ дори и сериала, в чието заглавие най-безскрупулният убиец в човешката история е наречен, без сянка от ирония, „бащата на народите“. А ако имаше някаква ирония, тя щеше да бъде осъдена от немалкото съветски „войни“, издигнали се по сталинското време. Една вкаменелост от палеозоя, маршалът на СССР Дмитрий Язов, ръководител на провалилия се августовски „пуч“ срещу Горбачов, без да се замисли какво щеше да се случи с него и подобните му, ако бяха си позволили дори да помислят за нещо такова по сталиново време, неотдавна каза в едно свое интервю: „Днес с насмешка използват названието „баща на народите“, говорейки и пишейки за Сталин, но той действително беше нещо като баща за народа си“ (59). А ето какъв е отзивът (23 юни 2017) на Евгений Минченко за персонажите на сериала за забравените вождове: „Приживе от тях се страхуваха, уважаваха ги, ценяха ги, а после много неща бяха незаслужено забравени, а имената им предизвикваха само всеобща ненавист. С тези хора ние с право можем да се гордеем. За съжаление тях практически ги забравиха, успехите им са потъпкани, а споменът е изкривен от „либерали“ и други предатели на нашата Родина“. Както се вижда, налице е една забележителна приемственост между поколенията почитатели на Сталин.

„Тази мисъл се роди в недрата на република Коми – напират да върнат политинформациите, при това не само в училищата, но и в производството. Да се определят специални „информационни дни“ и да се изпращат агитатори и лектори на срещи с трудовите колективи. Усещате ли натрапчивата миризма на нафталин? Разбира се, трудно е да не се усети…По-възрастните другари от Кремъл не щадят пари за поддръжка на различни юношески организации, създадени „за да защитят Владимир Путин от агресията на съвместно действащите либерали и фашисти…Бившият вестник „Култура“ анализира: Носталгията по СМЕРШ е не само част от рефлексията по съветското наследство, но и на обществения стремеж към умен и действен патриотизъм. Маргарита Симонян, едно от ключовите лица на съвременната руска пропаганда, веднага след президентските избори се обърна към т.н. „западни партньори“ с проникновена реч: „По-рано той (Путин – б.а.) беше просто наш президент и можеше да бъде сменен. А сега той е наш вожд. И да бъде сменен ние няма да позволим.“ И не се сеща другарката Симонян, когато пише „А сега той е наш вожд“, че именно превръщането на един „генсек“ във „вожд“ сложи началото на продължилата десетилетия безгранична власт на най-масовия и най-подлия убиец в цялата история на човечеството.

В такъв подход има определени рискове, при това не само за обикновените руснаци, но и за които и да било приближени на вожда. „Поне в Русия би трябвало за това да се помни, но историята, въпреки разпространеното мнение, никога и никого на нищо не учи“ (60).

В една своя забележителна книга И.Гарин припомня истините за войната – онези истини, които някои не знаят, а от тези, които са съвсем наясно, мнозинството се преструват, че са ги забравили като маловажни: „Аз дори не говоря за отдавна забравеното нападение на СССР над малката Финландия (1939-1940), когато съотношението между жертвите на грандиозната милитаризирана страна и мъничката невъоръжена Финландия беше 7.5: 1, а СССР като агресор беше изключен от Лигата на Нациите“(61).

По-нататък авторът разобличава „отечествената военна литература“, която безпощадно погазва истината за войната, превръщайки се в разюздана пропаганда на героизма, на победите и на онази, Голямата Победа, чиято годишнина отново предстои тези дни: „Според историка Н.Соколов, „никъде в света победата в една война не е станала единствения „кламер“, който държи гражданското общество, както у нас сега…Впрочем, самата тази литература съвсем не започна да се появява веднага след 1945 г., пък и в сталинските времена войната по-скоро я премълчаваха, отколкото героизираха – прекалено свежа беше паметта, твърде горчива и страшна, твърде болезнена. А после, след две десетилетия, като че ли небесата се разтвориха и се стовари лавина, смерч, тайфун от величие и героизъм…Медведевските „Комисии по противодействието на фалшификацията на историята“ (а всъщност – по продължаването на тази фалшификация) и шизофренните закони на Яровая обикновено постигат точно обратния резултат – даже ония, които не са мислили да се занимават с търсене и разпространяване на историческата правда, ще се заемат. И такива ще има стотици и хиляди – и нави сайтове, и групи, и блогове ще има стотици и хиляди. Яровая и поръчителите ѝ напразно смятат всички за толкова страхливи колкото нея. Това е много голяма грешка“(61).

Но колкото по-смели стават опитите да се каже на хората истината за последната война, толкова по-яростни стават атаките срещу тях на онези, заради които тези истини са толкова горчиви: „Появиха се наколко десетки действително правдиви книги, веднага заклеймени от „патриотите“ от СМЕРШ-а и „заградотрядите“ като предателски, русофобски, платени от Запада. А впрочем, за какво му е на Запада да плаща, след като там, на Запад, в морето от литература за Втората световна война доминират историческата истина и честност. Но болшевишко-гебисткото зомбиране на населението на СССР свърши своята работа: именно онези сили, по чиято вина войната се оказа толкова бездарна, кървава, разрушителна и гибелна, сега обвиняват честните автори в предателство, русофобия и заплащане от чужбина.“(61).

Когато гледаме поредната многосерийна сталиниада и когато четем повечето от зрителските отзиви и дълбоките откровения на хора като Юрий Емелянов, Юрий Мухин, Дмитрий Язов, Евгений Минченко и Маргарита Симонян, нерядко се доближаваме до границата на отчаянието. За да не я преминем, почваме да търсим причините в народопсихологията на руския народ, във вкорененото му от много и много векове преклонение пред „батюшка-царь“, подсъзнателно пренасяно върху „вождове“ като Сталин и Путин, в уж православното, а всъщност еретично-мистично благоговение пред страданието и неговата неизбежност, достигащо до мазохизъм и наричано (не съвсем удачно) „достоевщина“.

Но не трябва да губим надежда за бъдещето на Русия, защото и другата приемственост е добре видима, и другата традиция е жива – тази на Гогол и Достоевски, на Пушкин и Лермонтов, на Бунин и Бердяев, на Булгаков и Новодворская. За техните истински потомци няма по-голямо зло от опитите за реставрация на комунизма, чиято най-ярка и концентрирана същност са безумните престъпления на Сталин и неговите „съратници“. Като четем статиите и книгите на хора като Давидов и Гарин, все повече се убеждаваме, че за отчаяние наистина няма място. И че има в Русия достатъчно интелигентни и смели хора, които не само не се поддават на новата съветска пропаганда, но и убедително я разобличават. Но те трябва – и ние заедно с тях – да говорим и да пишем, да пишем и да говорим, защото сблъсъкът между просъветската пропаганда и разпространяването на истината, смъртно ненавиждана и смъртно опасна за Homo sovieticus, e израз на конфликта между Лъжата и Истината, който пък е най-важната част от многовековната битка между Злото и Доброто – не само в Русия, но и навсякъде по света.

 

Източници

38. Страна советов. Забитые вожди. www.vokrug.tv/product/show/strana_sovetov_zabytye_vozhdi/

39. Страна советов. Забитые вожди (2017). www.kino-teatr.ru/doc/movie/ros/118245/annot/

40. Страна советов.Забитые вожди. Лаврентий Берия. www.kino-teatr.ru/doc/movie/ros/218245/annot/s28812/.

41. Страна советов. Забытые вожди. www.kino-teatr.ru/doc/movie/ros/118245/forum/f2/

42. www.kino-teatr.ru/doc/movie/ros/118245/forum/f3/

43. Наш Гиммлер. Лев Лурье о взлете и падении Лаврентия Берии. htpps://www.kommersant.ru/doc/2141065

44. Бехтерев – отровен по поръчение на Сталин. www.dw.com/bg/бехтерев-отровен-по-поръчение-на-сталин/а-37412697.

45. Лаврентий Берия. https://bg.wikipedia.org/wiki/Лаврентий_Берия.

46. Мучек, Елжбета. Убийството в Катин. https://liternet.bg/publish21/e-muchek/katyn/htm

47. Йорданов, Ал. Престъплението Катин и имената на убийците. www.alexanderyordanov.com/publiced/121-2013-08-25-12-26-20

48. Наш Гиммлер. www.mk.ru/editions/dayly/article/2004/02/04/119887-nash-gimmler.html.

49. Долината на Смъртта – уранов лагер от 1945 г. в далечния Сибир.www.ntotkov.blogspot.bg/2010/09/1945/html

50. Николов, Т. За добрия Берия и добрия Путин. 01.06.2017. kultura.bg/web/за-добрия-берия-и-добрия-путин/

51. Atom Spy Case/Rosenbergs. www.fbi.gov/history/famous-cases/atom-spy-caserosenbergs/

52. Создание советской атомной бомбы. https://ru.wikipedia.org/wiki/ Создание_советской_атомной_бомбы.

53. События во время правления Сталина. https://sovtime.ru/rulers/stalin/

54. Абакумов. www.omda.bg/public/arhiv/Realii/savsayuz/abakumov.htm

55. Петров, Н. Виктор Абакумов: Меня все должны бояться. Взлет всесильного министра сталинской госбезопасности начался вместе с Большим террором. Новая газета, 11 июля 2012.

56. Виктор Абакумов. https://bg.wikipedia.org/wiki/Виктор_Абакумов

57. Михоэлс, Соломон Михайлович. https://ru.wikipedia.org/wiki/Михоэлс_Соломон

58. Абакумов – неукият палач от КГБ. ntotkov.blogspot.bg/2010/09/blog-post_5513.html

59. Маршал Язов за чудовищните лъжи и истината за Сталин. https://bultimes.com/marshal-yazov-za-chudovishtnite- lazhi- i-istinata-za stalin/

60. Давидов, И. Личинки культа. „Сноб“, 27 април 2018. https://snob.ru/selected/entry/136931? utm_source=push&utm_medium=push_notification&utm

61. Гарин, И. Другая правда о Второй мировой. Ч.1. Документы. https:/www.proza.ru/2012/09/22/691/

 

Георги Карев
По професия Георги Карев е лекар. Роден през 1943 г. във Велики Преслав. Завършва с отличие хуманна медицина. Преподава биология и генетика във ВМИ-Варна, а през 1993 г. се хабилитира като ст. н. сътр. по антропология в БАН. Народен представител от (тогавашния!) СДС в 36-то и 37-мо Народно събрание, председател на Комисията по здравеопазване. Шест години (1998-2004) – извънреден и пълномощен посланик в Кралство Мароко. Научните му публикации са представени в Google – Scholar, на „KarevGB“. Доктор на медицинските науки. Автор на монографията „Парламентарните грешки по Фройд“ (Унив.изд. „Св.Кл.Охридски“, 1998) и на стихосбирката „Литография с воеводи“ (Изд. Емайви Консулт, София, 2015).
Посетители: 37

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... преди 2 седмици
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още

    “Днешната... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... преди 3 седмици
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... преди 4 седмици
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Стотици години... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018
  • гост писа Още
     За неуспешната... Вторник, 21 Август 2018