Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

2018 05 Soviet War Propaganda

 

В защита на тогавашните кинотворци

А в полза на кинотворците от онова време следва да кажем, че кинопропагандата е толкова груба и недодялана, а напъните за възвеличаване на „вождовете“ са толкова видими и с невъоръжено око предимно във филмите, в които персонаж е самият Сталин и близките му съратници. Но в друга група филми за войната – в тези, разказващи за обикновените хора, за войниците, офицерите и за техните близки, диапазонът, в който варират качествата на филмите, е много по-широк. Има например филми като „Четиридесет и първият“ (1956), по едноименния роман на Борис Лавреньов. В него полуграмотната, но непоколебима в комунистическите си убеждения рибарска щерка Марютка, в качеството си на червеноармейка, след корабокрушение попада на самотен остров заедно с пленения от червените белогвардейски офицер Говоруха-Отрок, когото тя се чувства задължена да охранява и тук, на острова. Между тях неочаквано пламва някаква странна и романтична любов, но тя продължава само до мига, когато се появява моторница с „бели“ военни, а ликуващият офицер се втурва бегом през вълните да посрещне своите спасители. Тогава доблестната червеноармейка грабва винтовката си, за да го повали още с първия изстрел и да го добави като „четиридесет и първият“ в равносметката на убитите от нея врагове. И въпреки че след това тя го прегръща с ридания, това не превръща примитивната мелодрама в човешка трагедия, защото няма и сянка от човешко, да не говорим за християнско, отношение към станалото. Червеноармейката просто е постъпила по единствено правилния начин – така, както повелява партийният ѝ дълг. Затова към подобна творба, макар и режисирана от Григорий Чухрай, всеки нормален човек може да изпита единствено погнуса.

А в същото време има немалко филми от същите десетилетия, в които искрената човечност и дълбокият драматизъм просто не оставят място за сталинистка пропаганда. Ето първите шест, за които се сещам, и които дори и сега човек не може да гледа, без да преглъща сълзите си. За да не възникне впечатление за някакво класиране, за каквото нямам нужната квалификация, подреждам ги чисто хронологично, от по-отдавнашните към по-новите:

  1. „Летят жерави“, реж. Михаил Калатозов, 1957;

  2. „Първият ден на мира“, реж. Яков Сегел, 1959;

  3. „Балада за войника“, реж. Григорий Чухрай, 1959;

  4. „Бащата на войника“, реж. Резо Чхеидзе, 1964;

  5. „Белоруската гара“, реж. Андрей Смирнов, 1970.

  6. „А утрините тук са тихи“, реж. Станислав Ростоцкий, 1972.

Изброявам тези филми, защото те по свой начин затварят страницата на доброто и на човечността в „класическата“ съветска кинопропаганда, а новата такава се връща към здравите идейни позиции на „Четиридесет и първият“ и „Падането на Берлин“.

Дълго след войната съветските власти пазиха гробовно мълчание и за пълното политическо невежество на Сталин в оценката на предвоенната ситуация, и за чудовищните му престъпления спрямо собствената армия и собствения народ. Но иконата постепенно започна да се пропуква. От сталинските лагери се завръщаха все повече като по чудо оцелели „зекове“, които пред изумените (и обикновено осъдителни) погледи на близки и познати разказваха и за „правосъдието“, раздавано от Криленко, Улрих и Вишински, и за преживелиците си в Гулага. Заизлизаха и книги, отначало единични, а после все по-многобройни, напълно невъзможни само преди десетина години. А когато излезе гигантската епопея на Солженицин (1) и когато партията, която роди Сталин и му даде възможност да развихри кървавата си диктатура, се опита да се разграничи от тях, по всичко изглеждаше, че всичко това е необратимо, че то може да еволюира само в една единствена посока. Оказа се, уви, че това изобщо не е така. Докато на най-високите партийно-държавни постове се редуваха смехотворните фигури на маразматични старци, децата и внуците на сталиновите палачи овладяваха националните богатства и банките на Русия и купуваха имоти за милиарди долари далеч извън нейните предели. И всичко това ставаше под зоркия надзор на Органите (задължително с главна буква), чиито труженици, независимо как се наричат – чекисти, енкаведешники, гепеушники, кагебисти или служители на ФСБ, в кабинетите си и до ден днешен се вдъхновяват от окачения над главите си диаболичен профил на Феликс Едмундович. А за да могат тези паралелни власти да се упражняват дотатъчно ефикасно, поданиците им трябва да бъдат сплотени от достатъчно здрава спойка. Най-ценните нейни инструменти се оказаха възраждането на митовете за Сталин и гордостта на Homo sovieticus от Победата. Затова киносериалите, типични за новата съветска кинопропаганда, предизвикват у нас такова изумление, че то нерядко граничи с някаква извратена възхита.

„Сталин. Live“

Това е първият такъв сериал (2006), чиито режисьори са Борис Казаков и Дмитрий Кузмин, а продуцент и общопризнат създател е Григорий Любомиров. Ролята на Сталин във филма се изпълнява от Давид Гиоргобиани. Интересни са затрудненията на създателите на този филм да определят жанра му – определенията варират от „Драма, детектив, история“, през „Исторически детектив“, до „Детективски-криминален-драма“. Е, от всичко има по малко в този многосериен бъркоч.

Много интересна е анотацията за сериала (26), която кратко, но съдържателно ни запознава със световната обстановка след края на последната световна война: „Това е история за това, как след победата на СССР във войната с фашистка Германия и фактическото преразпределение на света в негова полза, против СССР реално и неотвратимо се готвеше атомна война, а против Сталин беше разгърната специална психологическа война, насочена към физическото му отстраняване. Във всеки случай, така смяташе самият Сталин“. Класическа параноя, надминаваща дори и тази на самия Сталин, макар че накрая има опит да се хитрува – че така поне е смятал самият Сталин. Основното повествувание се води от първо лице. Сталин е главният герой на всички събития и същевременно – автор и разказвач на спомените и техен анализатор. И по-нататък в същата анотация: „Сталин.Live“ е първият опит да се покаже какъв е бил вътрешният свят на Сталин и каква би могла да бъде изповедта му, ако някога би решил да се изповяда“. Очевидна е злоупотребата с условното наклонение (би могла, би решил), да не говорим за това, че за да се изповяда някой, той би трябвало първо да осъзнае своята греховност, а Сталин не е осъзнавал като грях нито едно от неизброимите си престъпления.

Някои от зрителските отзиви за сериала имат „анализаторски“ претенции – напр. този на ТГ777ОС, разобличаващ постоянната враждебна линия на Запада към Русия, независимо кой стои начело на управлението ѝ: „Силните и властните управници на Русия преднамерено се очернят от Запада в очите на световната общественост, с цел за пореден път да се покаже на всички несъстоятелността на Русия като държава. И няма значение дали това ще бъде Руската Империя начело с Александър II, Съветският съюз под управлението на Сталин или Руската федерация под ръководството на В. В. Путин. За Запада ние сме врагове. Русия има право на съществуване само като силна държава с ясна вертикала на властта, с авторитарна форма на управление…“. Преобладават отзивите, които приемат и сериала, и цитирания по-горе анонс за него като чиста монета. Ето късче от отзива 476 на московчанка, която нежно се назовава с псевдонима си не „Вещица“, а „Вещичка“ (Ведьмочка): „Превъзходан сериал! Особено си струва да го гледат тези, чиито мозъци са промити от Хрушчовското митотворчество за култа към личността на Сталин“. Има, разбира се, и отзиви, еднозначно осъждащи хвалебствения дух на сериала – Черноморец (Ахтияр): „Пряка апология на тиранина и на неговата тирания! Значи, всичко това може да се повтори … и не като фарс!“. Сред гражданите, отхвърлящи апологията на „Вожда“, има и такива, които се отнасят към нея с чувство за хумор, а към нейния герой – с явен сарказъм. Товарищ 1432 (Москва): „Впечатлява ме, да кажем, образоваността на Сосо (момченцето Сталин) и на Коба (младия Сталин), който в интервалите между учението в духовното училище, сбиванията и срещите със закоравели убийци попрочита Дарвин и разсъждава за Христа“. Подобен е и отзивът 474: „Другарят Сталин е крадял пари от другарите си по семинария и от преподавателите от джобовете на връхните им дрехи, за което е бил изгонен от училището. Но тази привичка много му е помогнала малко по-късно, когато социалдемократите го прибраха от улицата и оформиха от него изпечен бандит, който заедно с Камо ограбва пощата за нуждите на светлото бъдеще на човечеството. Ето за такъв човек е този филм.“ От вниманието на зрителите не убягват и дребни наглед детайли – например в отзив 455 зрителят е2е4sd се дразни от липсата на елементарна оръжейна грамотност у създателите на филма: „В течение на целия филм ме дразнеше звукът от падащите гилзи при стрелбата с револвери. Те звънтяха даже падайки върху снега“. Режисьорите очевидно не са знаели, че за разлика от пистолета, който при всеки изстрел изхвърля празната гилза, при револвера гилзите не звънтят по паважа, просто защото си остават в барабана. Има много такива спорове по въпроси, които нямат никакво отношение към идеите и внушенията на сериала. Немалко зрители изобщо не стигат до тези идеи и внушения, а спорят за неща, които обикновено са в центъра на вниманието на жълтите медии – дали Яков Сталин наистина е попаднал в немски плен, или е загинал геройски, а на снимките е показван с пропагандна цел негов двойник, станал ли е Яков предател и т.н. Татьян@ например пише: „Порази ме също (не зная дали това отговаря на документите), че Берия е разработил план за спасяване на Яков от концлагера, а Сталин е заповядал да се хвърлят диверсанти в тила на врага, за да намерят и убият предателя Яков. Даже Берия бил стъписан“. По въпроса за плена и евентуалната обмяна на Яков, точката по спора се слага от Ольга Лесникова (Лобня) с помощта на един широко известен мит, за чиито автори и пропагандатори не е много трудно да се досетим. Откъс от отзива на тази дама привеждам в оригиналния му вид на руски, защото е типичен пример за нивото на историческата, езиковата и правописната грамотност на зрителите, възхитени от сериала: „Сталин по сути своей правильный был, родного сына не пажилел, когда сын его в плен попал, немцы хатели обменять его на камандующего армией Пауриса. На что Сталин сказал: офицеров на высший чин не меняю“.

Разбира се, не всички споделени в мрежата хвалебствени оценки за сериала са толкова елементарни. Но тези, които не са, обикновено представляват резоньорски опити за възвеличаване на главния герой. Например отзив 429 на Посторонный (Санкт Петербург) е псевдофилософска, резоньорска апология на самотата, на свободата и на начина, по който Сталин е постигнал тези неща: „У Сталин привлича именно това, че той е най-големият индивидуалист в историята. Той стана най-свободният човек в Русия, този човек, обичащ самотата и обрекъл себе си на нея. За да станеш свободен, е необходимо да се отграничиш от обкръжаващия свят и да го държиш на разстояние от себе си, А за това трябва да станеш отшелник. Пътищата са два – или да отстраниш сам себе си, или да отстраниш тези елементи от света, които не се явяват твое собствено продължение и да погълнеш в себе си всичко останало. Това е самотността и свободата“. Кой от двата алтернативни подхода е бил избран от Сталин е пределно ясно.

Достоен отговор на хвалебствените словоблудства дава една емигрантка – отзив 436 от Алла Заливинская, (Бруклин, Ню Йорк): „Гледам сериала за Сталин, за да достигна до границите на абсурда на опитите на създателите му да реабилитират чудовищния злодей и престъпник, заел поста на вожд на държавата, срещу когото крещи пепелта на безчислените му жертви. Мнозина, между които и аз, помнят сталинското време, този безмълвен ужас, в който живееха милиони семейства, които се страхуваха да говорят на глас пред децата си, да не би те да повторят думите на родителите си пред други хора… Колко страшно беше това! Спомняйки си цялото онова време, всичко в душата ми възстава срещу опитите за реабилитиране и възвеличаване на образа на вожда за онези поколения, които не са в състояние да си представят сталинското време!… Монолозите на вожда със силен акцент, с претенции за лиричност, за родителска нежност, абсолютно не се връзват със спомените за него на собствените му близки – деца и внуци! Единствено закономерен е краят на тази личност, непредизвикващ у никого и капка съчувствие. Това са моите впечатления и усещания и мисля, че не съм сама сред онези съвременници, които не са забравили много от онова време“.

Под номер 425 и под заглавие „Не ми дава покой“, Камила Долотина привежда своя статия, отпечатана в чешко списание (27), в която между другото се казва: „И въпреки че може да ни се стори, че епохата кардинално се е изменила, един бегъл поглед върху руските СМИ е достатъчен, за да стане очевидно, че проклетият тиранин се е превърнал в национален герой. Руските информационни средства са залени от вълна от патриотизъм, с която е тясно свързана спорната преоценка на съветското минало. Затова колкото повече време минава, толкова по-често по руската телевизия се появяват програми, подчертаващи успехите на социалистическото „народно стопанство“, които просто бодат очите в сравнение с упадъчността на днешната пазарна ориентация… Все по-често звучат реплики от рода на „Ако не беше Сталин, нямаше да има нито Пастернак, нито Булгаков“, възвръща се обичаната идея за добрия вожд, намиращ се в обкръжението на врагове. Обаче един от най-опасните аргументи е убеждението, че Сталин е правел само онова, което е било необходимо за въвеждането на ред. Тази гледна точка тайно се поддържа от сегашната власт, която пренебрегна 70-годишнината на Големия терор, започнал на 30 юли 1937 год., а обратното, пропагандира хвалебствени псевдоисторически телевизионни и литературни опуси. В тях съветският диктатор се появява във вид на строг, но справедлив баща, грижовен родител, сексуален мъж, приятен събеседник…И, както показват рейтингите, подобен образ се харесва на публиката, тя охотно го приема…Най-нагледен пример за това е сериалът „Сталин. Live“ на Григорий Любомиров, показан миналата година по един от комерсиалните канали. 40-серийната смесица от примитивна телевизионна сага от латиноамерикански тип с упадъчно риалити-шоу рисува последните месеци от живота на Вожда, мъчейки се, с явни усилия, да покаже сложността на епохата и, съответно, на характера на Сталин. Целта е проста – да се изчисти името на Йосиф Висарионович и да се даде на безпризорния зрител ориентация в нужното направление. При строителството на виртуалния паметник се залага на рафинирани идеи, върху които след това се въздига мерзкият паметник на „защитника на народа“. Оглупялата публика е по-склонна към потенциална преоценка на наследството на „най-големия политик на ХХ в.“ (думи на създателя на сериала), когато ѝ се предлага портрет на мъдър, добър вожд, притежаващ чувство за хумор, и, преди всичко, изпитващ влечение към Библията, от която цитира дълги пасажи. Отнякъде изведнъж се появяват „сведения“, че Сталин е бил против разстрела на царското семейство. Любомиров коментира: „Дай, боже, след „Сталин. Live“ да има и „Берия. Live“! „. А на трезвомислещите зрители им остава единствено да се надяват, че Божията воля ще бъде съвсем друга!“.

Един от възмутените зрители, по всяка вероятност богослов, коментира под псевдонима „Историк Церкви“. Той пише, между другото, по повод обясненията на създателите, че те просто са си фантазирали как Сталин би се върнал към десетки епизоди от своя живот, как би ги анализирал, как би поискал от Бога прошка за тях и т.н.: „Авторът си мисли, че ако представи грубата фалшификация за невинна фантастика, тя ще стане по-приемлива. В палата за душевно-болни можеш да си фантазираш колкото искаш, но защо тези налудничави антиисторически фантазии трябва да се стоварват върху главите на нещастните зрители?…Примитивността на сериала е в самия замисъл – да се покаже Сталин „зад стъклото“, както се казваше, ако си спомняте, шоуто, което авторът на сегашния сериал Григорий Любомиров забърка преди няколко години по един от телеканалите. Но ако „Зад стъклото“ беше откровено порношоу, то „Сталин.Live“ е откровена порноистория. И лъжата далеч не е така безобидна, че просто да се посмеем над нея. Сталин-Богочовекът сега е нужен на тези, които нищо не са забравили и нищо ново не са научили“.

Макар и много рядко, срещат се коментари, в които отношението към Сталин е изцяло негативно, а оценката за филма е благоприятна. Като че ли техните автори успяват да „наложат“ това, което знаят и мислят за Сталин върху образа му, изграден в сериала. Например в отзив номер 405, зрителят „На бис“ пише: „Сталин във филма е действително жив, не е манекен и е действително отблъскващ – недоучен, полузнаещ с тежко датство, престъпна младост, огромни амбиции, жесток, коварен, патологично-подозрителен, твърде хитър и в същото време не особено умен. Общо взето – бандит, изкачил се на Олимпа на властта, обкръжил се към края на живота си с полуграмотни „посерковци“ (по собствените му думи), които обаче в крайна сметка успяват да го изиграят в последната битка в „близката дача“ в Кунцево…Обаятелният юноша-революционер (по-точно бандитът) Йосиф Джугашвили вече не предизвиква и капка съчувствие, а неговите измислени терзания и съмнения относно методите на революционната борба могат да трогнат единствено някоя невротична девственица“.

Особено впечатляваща между многото изцяло фалшиви тези на сериала е късната „религиозност“ на Сталин – човека, който унищожи не само храма на Христа Спасителя, но и още стотици по-малко известни, който изби хиляди свещеници и просто обикновени вярващи, по чиито разпореждания всяка религиозна проповед се тълкуваше от органите на следствието, прокуратурата и съда като „КРП“ (контрареволюционна пропаганда). Този същият човек почти във всяка серия цитира обширни пасажи от Светото писание с убедителния глас на Давид Гиоргобиани. Целенасочено се създава впечатлението, че Сталин намира паралели между тези текстове и собствения си живот. Няколко от коментаторите в мрежата намират именно в тези реминисценции поредното доказателство за неговата сатанинска горделивост и същевременно – за духовното му нищожество и морална тъпота. Един от коментаторите на сериала припомня, че понякога наричат Сатаната „маймуната на Бога“: „Именно като такава маймуна, помислила се за самия Бог, виждаме в този сериал – недоучения семинарист другаря Сталин, когато цитира, визирайки самия себе си, библейските редове на Стария и Новия Завет“.

Има известни различия между проследилите сериала по отношение на изпълнителя на главната роля. Защото той, така или иначе, се нарежда в редиците на „сталинските“ актьори, оглавявани от „класиците“ в жанра като Алексей Дикий и Михаил Геловани. Заслужава ли сегашният изпълнител същите морални упреци и същия сарказъм, каквито са отправени към главния създател на сериала Григорий Любомиров, или трябва да гледаме на Давид Гиоргобиани само като на професионалист – възложили са му главната роля в голям сериал, и той, естествено, я играе колкото може по-професионално. Никак не е изненадващо, че разделението на публиката по отношение на диктатора намира почти пряко отражение и в отношението ѝ към изпълнителя на главната роля. Ето например писмата до Гиоргобиани на двама руски граждани, диаметрално противоположни по своя патос. Андрей Калинин (Москва): „Вашата роля на Сталин е като глътка чист и свеж въздух след многото години оплюване на светлия образ на Вожда“. Василий Васкин: „Удивен и обезкуражен съм от преобразяването на художника от „Покаяние“ в мустакатия кръвопиец. Давид! Ти беше толкова забележителен, но защо стана сталинист? Как ти, християнино, можеш да се кланяш на мустакатия убиец?“. При толкова противоположни мнения може би е редно да дадем думата на самия Гиоргобиани. Уви, неговите изявления никак не говорят в негова полза. Защото актьорът, без да му мигне окото, заявява в едно интервю, че за него ролята на Сталин била продължение на ролята му в „Покаяние“ (?!). Както и: „Сталин е живял и грешил, както всички хора, а в края на живота си е осъзнал всичко и се е покаял“ (?!). И другаде: „Трябва да минат много години, преди да можем да съдим справедливо за този велик човек. След сто години вече никой няма да спира вниманието ни върху факта, че са загинали толкова хора, че се е наложило да се заплати толкова висока цена. Но всички ще помнят, че е била спасена такава велика страна“. По повод на оптимистичната прогноза, че след сто години вниманието няма вече да се фокусира върху безчислените жертви на сталиновата диктатура, особено рязко реагира цитираният по-горе Историк на църквата: „Грузинският клоун-маразматик би трябвало да познава историята по-добре. От престъпленията и жертвите на Иван Грозни минаха 400 години, но хората ги помнят, помнят дори и за жертвите на Нерон“.

В сериала са лансирани абсурдни тези по отношение на произхода на съветската атомна бомба. В тази афера централно място заемат две човешки отрепки, съпрузите Етел и Юлиус Розенберг, съветски шпиони, предали основните принципи на бомбата на СССР. Но сериалът се опитва да измести предателството на много по-високо ниво – това на самите създатели на бомбата, централните фигури в проекта „Манхатън“. По този повод един от зрителите пише (отзив 380, Генацвале): „Работата не е толкова в това, че Роберт Опенхаймер се превръща в съветски шпионин, а в това, че превръщат Сталин в герой със шекспировски размах. Главният художествен похват на филма е вътрешният монолог. Речта в първо лице, дори и когато е написана с езика на уводните статии на „Правда“, винаги представлява някакво самооправдание. Представяйки само една единствена гледна точка, лишавайки Сталин от опоненти, авторът волно или неволно го реабилитира по всички алинеи, включително душевните отклонения. Оказва се, че той не е никакъв параноик – та нали неговият страх от заговори, плетящи се около него от всички – от ЦРУ до Берия, се оказва абсолютно основателен и мотивиран! Оказва се, че наистина именно той е спечелил войната и ето колко ловко е изпреварил всички с атомната бомба! Оказва се, че до последните си дни е бил вярващ човек и се е изповядвал пред самия Исус. Любомировският Сталин има само един единствен проблем – пълната амнезия: изцяло е забравил как е залял цялата страна с кръв и колко хора е унищожил, включително и колко свещеници!“.

По адрес на Любомиров, който на младини бил завършил философия, най-остро се изказва Виктор (Санкт Петербург, отзив 377): „Нима такива идиоти подготвят във философския факултет? Беда! Някой се занимава с мозъчен онанизъм, а в същото време разсъждава за дълбочината на идеите си! Такива не бива да се допускат до СМИ. Ами че това е макак с граната! Понякога ти е жал, че отмениха цензурата. Господи! Моля те! Направи така, че Любомиров вече нищо да не прави за телевизията. Нека да стане леяр или санитарен техник, да има и от него някаква полза! И прости него, грешния, защото не знае какво върши. Амин!“.

„Синът на бащата на народите“

Това е следващият жалон в новата съветска кинопропаганда (сериал, 12 епизода по 56 минути), официална премиера на 19 август 2013 г. Копродукция на Русия, Украйна и Беларус, режисьори са Сергей Гинсбург и Сергей Щербин, а сценарият е на Едуард Володарски. В ролята на сина – Василий Сталин, е Гела Месхи, а на самия Сталин – Анатолий Гаврилович Дзиваев (1946-2016).

Възлагането на толкова отговорната роля на Дзиваев отчетливо следва отколешната съветска традиция тя да се поверява на актьори, които вече са се „специализирали“ в нея, подобно на Дикий и Геловани. И наистина, „Синът на бащата на народите“ е седмият сериал, в който Дзиваев изпълнява ролята на Сталин. Интересно е, че предходните шест са толкова трагично-примитивни, че на техния фон „Синът…“ е буквално произведение на високото киноизкуство. Техните идейни корени са в откровения сталинизъм, а фабулите им са смесица от конспиративни теории и исторически фалшификации. Един от тях, „Обетованата земя от Йосиф Сталин“ проповядва, че Сталин, за да спечели подкрепата на еврейските лобита в западния свят и особено в САЩ, великодушно създава Израел като тяхна държава – оттам „обетованата“, т.е., обещаната от него земя. Всъщност отношението на Сталин по еврейския въпрос е противоречиво и, както поведението му по повечето други въпроси, крайно конюнктурно. Но, във връзка с параноичния му страх от заговори и покушения, към края на живота му неговият антисемитизъм прогресивно се задълбочава; негов израз е планираното, но неосъществено поради смъртта на Вожда „лекарско дело“. В съзвучие със страха на Сталин за скъпоценния му живот (адекватен на перманентното му незачитане на правото на живот на милиони други хора), е създаден сериалът „Да се убие Сталин“ (2013), чиято анотация гласи: „Есента на 1941 г., немските пълчища са се довлекли до Москва. Ръководството на Райха решава да нанесе решителен и коварен удар – да убие Сталин. Осъществяването на операцията е възложено на специална група офицери от Абвера – „Брандербург 800“, на която помага дълбоко внедрен в нашата армия фашистки агент. На пътя на врага застават УМНИТЕ И СМЕЛИ (к.м. – Г.К.) сътрудници на МГБ/СССР“. Ами че тази толкова драматична фабула от километри намирисва на творческия гений на Юлиан Семьонов и на партенките на неговия Щирлиц, увековечен в десетки съветски вицове.

Нещото, което ме стъписа при първия ми контакт с този сериал по една руска телевизия, беше неговото заглавие – толкова нелепо, толкова абсурдно, че за части от секундата помислих, че създателите на сериала иронизират отколешното съветско клише за Сталин като баща на народите. Нищо подобно, оказа се, че заглавието е съвсем сериозно, никъде в него няма и сянка от кавички, нито печатни, нито виртуални – а това показва както пренебрежението на създателите на сериала към историческата истина, така и пълната им липса на чувство за хумор. На кои народи, за Бога, Сталин е бил баща? Дали на руския, който той лиши от неговия елит – научен, художествено-творчески и военен; дали на народите на съюзните републики, на които съветската Конституция щедро предоставяше правото на самоопределение „включително да пълно отделяне“, но при най-малкия опит за някакво автономно решение те бяха обявявани за сепаратисти, бандеровци, власовци, изменници, предатели и т.н., след което биваха удавяни в кръв от частите на НКВД? Или пък за народите на Източна Европа, където скоро след края на войната Сталинската клика установи марионетни „правителства“, които незабавно предприеха тотален кървав терор по стъпките на съветските си покровители, под благосклонния взор на Съюзническите контролни комисии? Като заговорихме за заглавието, изкушавам се да приведа един зрителски отзив за него, диаметрално противоположен на моята позиция – на A. Sarah: „Първото, което искам да отбележа, е заглавието на сериала – величествено и отечествено!“. Преклонението пред „Бащата на народите“ е съвсем очевидно, за автора/авторката на този отзив заглавието може да звучи величествено, а всъщност то е само помпозно; а що се отнася до „отечествено“, може и така да е, но за демократично-мислещите хора тази употреба на въпросната дума е само в крайно отрицателна конотация – като знак на това колко тежък и дълготраен отпечатък е оставила Сталинската диктатура върху руския народ и за колко голяма част от неговите представители и до днес важи видовото определение Homo sovieticus.

За моя изненада, „Синът на бащата на народите“, въпреки извратеното си заглавие, се оказа един донякъде успешен сериал. Немалко допринасят за това изборът на толкова талантлив и харизматичен актьор като Гела Месхи за главната роля, отличното изпълнение на повечето от другите артисти и великолепната музика на сериала, която дължим на съпрузите Морозови. А сценаристът и режисьорите, увлечени в превъзнасяне на качествата на Василий Сталин, поне не са стигнали до безсрамно премълчаване на негативните му черти – грубост и безцеремонност още от ученическите години, чувство за всепозволеност, безпардонност при налагане на волята си на и без това наплашените служители (зер, знаете ли вие на кого съм син?), женкарство, гуляйджийство, преминаващо накрая в безпросветен алкохолизъм…Разбира се, балансът между двете страни на този образ не само не е постигнат, а със сигурност и не е особено търсен. „Василий направи блестяща военна кариера като летец, на 26 години ставайки генерал-лейтенант. Той беше всеобщ любимец и галеник на съдбата, покорител на женските сърца и храбър пилот, свалил два фашистки изтребителя по време на Втората световна война…“ (28). „Генерал-лейтенант на 26 години, женкар и гуляйджия, Василий е невероятно обаятелен човек. Той е отличен приятел, прекрасен ръководител и талантлив спортист. Целият свят е в джоба му, но в деня, когато Великият Сталин умира, животът на сина му се промена веднъж и завинаги…“ (29). Това са цитати от официални анотации за сериала; в никоя от тях не се казва и дума дали в това да бъде галеник на съдбата и покорител на женските сърца или в блестящата му военна кариера има някаква роля баща му, за когото, ако рецензентите поставят прилагателно пред името му, то също е изписвано с главна буква, както обикновено се прави с Божието име – както по-горе е казано „Великият Сталин“. Още по-фрапантен пример за такова обожествяване, изразено чрез злоупотреба с главните букви, намираме в отзива на Burin Evgen: „Филмът ни разказва за любимия син на Другаря Й.В.Сталин и как е живял при Великия си баща и колко му е било тежко след смъртта му…“(29). Човек недоумява единствено защо в израза „Великия си баща“ думата „баща“ започва с малка буква, при положение, че „Отец“ се пише с главна и защо завършекът на изречението не е „…след смъртта Му“. А и по повод на „блестящата военна кариера“ не можем да не се запитаме дали други военни летци, поне толкова талантливи колкото него и с много по-големи бойни заслуги, също са ставали генерал-лейтенанти на 26 години. Едно находчиво обяснение за толкова светкавичната воинна кариера на Василий се дава в един от зрителските отзиви (Rovego, 29): „Родител той (Сталин, б.а.) е бил изключително строг и дори безпощаден…Василий той е пазил, но в същото време не му е давал никакви привилегии. Макар че кариерата на Василий и била твърде стремителна. Както е известно, винаги ще се намерят мириади подлизурковци, готови да услужат на началството – даже и ако началството не моли за това“. А такива подлизурковци в сериала виждаме доволно много – от чиновничката по гражданското състояние, която, в нарушение на нормативните разпоредби, трябва да регистрира един от четирите брака на Василий, до офицери и генерали с много ордени по гърдите и с големи звезди по пагоните. А с такова обкръжение Василий свиква още от детските си години. Известно е, че реалният Василий Сталин писмено е изповядал, че е започнал да пуши и да пие на 12 години, растейки между въоръжените охранители на баща си и попивайки техните навици и поведение.

След като буйничкият Вася се качва с мотоциклета си чак на втория етаж на училището, в което учи, Бащата на народите, с присъщата си скромност, решава че не бива да привиква директора на училището в Кремъл, а е редно да отиде в училището лично, за да изглади конфликта. А в училището, разбира се, го посрещат не като баща на ученик с хулиганско поведение, а като истински Месия. Особено противно е поведението на директора Лазар Соломонович. След като предварително е инстуктирал и строил „за почест“ на стълбището пред входната врата целия учителски колектив, с приближаването на Сталин той командва „Мирно!“ и, ако не физически, то най-малкото символично, пълзи в нозете и целува ръцете на Вожда.

И от двете страни има много резки отзиви – и от носталгиците по сталинското време, и от тези, за които това време е последното нещо на света, за което може да се съжалява. Либералната преса осъди сериала като опит да се възроди призракът на „Бащата на народите“, показвайки какъв прекрасен баща е бил той за децата си, а пък за народите това се разбира от самосебе си. Много упреци отнесе и дикторката-ветеранка Ангелина Вовк, която бе упрекната, че „всичките ѝ коментари са изпълнени с детинско възхищение от делата и постъпките на светеца – толкова интересен, толкова различен: жесток и добър, усмихнат и суров“. Интересно е обаче, че докато при другите сериали от тази поредица отзивите се разделят главно на възхваляващи и осъждащи, този сериал се отличава с доста различно разпределение на отзивите и рецензиите – и това разпределение безспорно говори в негова полза. Тук авторите, одобряващи сериала (като цитираните по-горе Rovego и Burin Evgen) са сравнително малко, а огромното мнозинство от зрителите яростно го критикуват, но от две диаметрално противоположни позиции. За противниците на диктатурата и на нейното подмолно възвеличаване няма да се спираме – техните упреци са подобни на тези, отправени и към другите неосталинистки сериали – упреци в опит да се възвеличи Вождът и прекалено да се облагороди и героизира неговият син. По-интересни са атаките от страна на поклонниците на сталинската диктатура. Измежду тях най-невинните са тези, които се възмущават от това, че Сталин в сериала изглеждал стар, изглеждал уморен, тътрел си краката и не се показвал като вулкан от кипяща енергия, какъвто бил живият Сталин. В един комсомолски сайт (30) ще намерим възторжени похвали за сериала, че възстановявал „истината за довоенното съветско време“: „чисти московски улици, изтупани минувачи, весели ученици, студенти, тълпящи се край зданието на своя ВУЗ, младеж, развличаща се на ледените пързалки…Във филма се възражда образът на СССР като страна на мечтатели, страна на герои“. Как да не си спомниш „Широка страна моя родная“, как да не си спомниш за младите жени, които са я пеели, пътувайки към местоназначението си в Гулаг: „Я другой такой страны не знаю, где так вольно дышит человек“(1). Е, имал си и някои недостатъци сериалът – не били показани заслугите на Генерала след войната, когато той подготвял и ръководел въздушните паради по тържествените поводи, огромните му заслуги за развитието на армейския спорт и т.н., а, най-важното, интернационалните му заслуги: „Ветераните от ВВС свидетелстват, че през 1950 г. от Московския военен окръг е била изпратена в Корея 324-та изтребителна авиодивизия, която унищожила 203 самолета на противника, а 6 нейни летци били удостоени със званието Герой на Съветския съюз. За изпълнението на тази задача дивизията била подготвена лично от Василий Сталин.“ Разбира се, нито дума не се отронва за това дали е морално толкова много герои на Съветския съюз да са произведени далеч от неговите граници – в Испания, в Корея, (която можеше сега цялата да е с управлението и авторитета на Северна), и къде ли още не. Че и Хайме Рамон Меркадер стана Герой на Съветския съюз за подлото убийство на Троцки в далечното Мексико, след като СССР две десетилетия яростно отричаше каквото и да било участие в престъплението.

Много по-интересни са авторите, които атакуват сериала идеологически – това са носталгиците, за които сталинизмът и патриотизмът са неделими, ако не са и едно и също нещо. Благоговеещият пред Сталин негов биограф, историкът Юрий Емелянов стига дотам почти да обвини създателите на сериала в антисталинска и антисъветска пропаганда. Той нарича сериала „поръчково произведение“, което целяло „да удари по бащата на народите чрез сина му“, както и да засили „антисталинските стереотипи“. Според този автор идеализацията на Василий била нужна на създателите, за да произнесат безпощадна присъда „не само над Сталин, но и над цялата съветска система“ (31). Още по-яростно се нахвърля върху сериала друг автор, също прославил се с горещите си симпатии към Сталин и сталинизма – Юрий Мухин (32). Той пък е особено възмутен от епизода с летеца Сергей Лунков, който стреля по снимка на германска свастика във вестник, но куршумът пробива портрета на Калинин на обратната страна на страницата, след което политкомисарите уведомяват органите на НКВД, а те, от своя страна, най-брутално арестуват летеца и го изпращат в наказателна ескадрила (естествено, почти без шансове за оцеляване). „Делото с простреляния портрет на Калинин даже в тила яйчева черупка не би струвало, а според сериала на фронта с него се занимава СМЕРШ, чиято задача е било залавянето на шпиони. За хващането на шпиони контраразузнавачите ги награждаваха, а за занимания с подобни щуротии биха ги цапардосали по ушите“. Ако беше се запознал с малко повече мемоарна литература и документалистика от онова време, др. Мухин можеще да узнае до каква степен зловещият СМЕРШ, (под вещото ръководство на Виктор Абакумов, за когото още ще стане реч), е разширявал дейността си извън „залавянето на шпиони“, и то именно „с подобни щуротии“. Ерудитът Юрий Мухин нарича епизода с летеца Сергей Лунков, прострелял портрета на Калинин, „непробудно бълнуване“, като подчертава, че сред приятелите на Василий Сталин изобщо не е имало летец с такова име и с такава съдба. Дори и за автор като г-н Мухин, този довод звучи прекалено глупаво. Той очевидно не е чел нито „Колимските разкази“ на Шаламов, нито „Гулаг“-а на Солженицин и с това се поставя в положението на онзи съветски „писател“, който на упрека, че очевидно почти нищо не е чел, щом почти нищо не знае, отговаря с достойнство: „Чукча не читатель, чукча – писатель!“. Дали сред приятелите на Василий е имало или не летец с такова име и с такава съдба няма абсолютно никакво значение. За сериал, който не е анонсиран като документален, от значение е единствено дали по това време подобен епизод е бил възможен. А той не само е бил възможен, но много като него са описани в достоверни спомени на съвременниците – за ловец, който при подготовката на оръжието си за лов произвел неволен изстрел, който – за зла чест – попаднал в портрета на Сталин, а съседите, разбира се, веднага донесли за това „където трябва“; за работник от завод, който в навечерието на някакво тържество трябвало да пренесе бюст на Сталин от едно помещение в друго, но бюстът се оказал не само голям и тежък, но и прекалено обемист и неудобен да носене. Тогава работникът го пренесъл, като го вързал с колана си през шията (какъв ужас!). Всички автори на подобни престъпления са получили дълги срокове в лагерите на знаменития Гулаг по алинеята от чл.58, определяща наказанията за … „осъществяване на терор“! Описан е и случаят с един майстор-печкар, който, като всички полуграмотни хорица, много обичал да се подписва и да се наслаждава на красотата на „министерския“ си подпис. А нужната за това хартия той, естествено, нямал. Използвал за целта вестници, но – за зла участ – покрил с подписите си и портрета на Вожда в „Правда“. Бдителни съседи намерили вестника в кошчето на тоалетната (естествено, обща за цялата „комуналка“), попригладили го и също го отнесли „където трябва“. Печкарят получил „10 години лагери“, този път по алинеята за АСА – Анти-Съветска Агитация (1). А др. Мухин седнал да обвинява сценаристите в клевета, защото сред приятелите на Василий нямало летец с такова име!

Когато Василий се оплаква на баща си, че не го изпращат на фронта, Сталин изтъква като причина опасността собственият му син да бъде пленен от немците: „Какъв позор ще бъде това за мене! За цялата ни страна!“. Следва един коментар на Мухин, направо чудовищен от гледна точка на това, което знаем за мотивацията на Сталиновото поведение: „Тук прекрасно се разкрива една от основните черти на Сталин – острото чувство за дълг: личното е нищо в сравнение с интересите на делото, на страната“. Особен гняв предизвиква у този тънък анализатор показването в сериала на „карикатурни, звероподобни енкаведешники“, а последните, както е известно, са се отличавали със стриктно съблюдаване на законността и човешките права, със своята коректност и хуманизъм.

Още по-страшен е гневът на Ю.Мухин по повод епизода, в който Василий Сталин, заедно с хора на НКВД, е на инспекция в авиационен завод заради провалите в неговото производство. Василий е неприятно изненадан, че на поточните линии работят главно деца и има угризения, че поради неговата инспекция сега ще разстрелят невинни хора. Да чуем гласа на самия Мухин: „Нека да си представим, че на територията на този завод е проникнал немски диверсант, какво би направил той? Правилно, би убил директора, главния инженер и главния технолог. А какво прави във филма НКВД? Правилно, арестува тези специалисти, за да ги разстреля. Но тогава каква е разликата между диверсантите и НКВД? Ако съдим по сериала – никаква!“. Анджак де, точно никаква! Делата на НКВД и на военното правосъдие, понякога от тъпотия, а по-често от престараване пред началството, обикновено се припокриват с това, което биха направили евентуалните вражески диверсанти. Ето един красноречив пример. В 1933 г. в СССР е създаден Реактивният научно-изследователски институт (РНИИ), чийто зам.-директор по научната част става Сергей Корольов. А в началото на 1938 г. директорът на института Иван Клейменов и другият му заместник, Григорий Лангемак, са арестувани и разстреляни. Няколко месеца по-късно е арестуван и съден и Корольов, който прекарва много години в Гулаг-а и чак след кончината на Бащата на народите застава начело на съветските космически програми. Като се знае, че това е само един пример измежду хилядите подобни, кому и за какъв дявол са потрябвали немски диверсанти?

Яростта, която сериалът предизвиква у хора като Емелянов и Мухин, е на път да потвърди мнението ми, че въпросният сериал, безусловно принадлежащ към новата съветска кинопропаганда, като че ли е донякъде успешен. Само че, за да го считаме за успех, трябва категорично да игнорираме горчивата истина за отношението между действителния Василий Сталин и неговия екранен образ – на благороден рицар, малко буен и с известна слабост към алкохола и към жените, но затова пък твърд, смел, честен, и най-важното – изключителен летец и спортсмен и прекрасен командир. А истината е съвършено друга:

„Не можа бащата да го направи силен, твърд, умен човек. След смъртта на майката възпитател на момчето фактически стана Власик – началникът на охраната на Сталин. Обстановката на подмазвачество и всепозволеност формира един безволев, капризен, слабохарактерен човек…Личното дело на генерал-лейтенант Сталин В.И. е много красноречиво и свидетелства за кадровия произвол, сътворен от обкръжението на „вожда“, макар че всичко се правеше с неговото съгласие.

–Бидейки съвсем „зелен“ и посредствен летец, в 1941 г. е назначен за началник на Инспектората на ВВС на СССР;

– На двадесет години е произведен полковник (19 февр.1942 г.);

–На двадесет и четири години е генерал-майор от авиацията (2 март 1946 г.);

– Една година по-късно е вече генерал-лейтенант.

По време на войната е извършил 27 бойни полета и е свалил един противников самолет от типа ФВ-190 (на създателите на сериала това се е видяло прекалено малко за един генерал, при положение, че капитаните и майорите имат „на сметките си“ по 9 – 10 – 12 свалени самолета. Затова навсякъде в сериала говорят за два вражески самолета. – б.а.). В замяна на това пък наградите му са много – удостоен е с два ордена „Червено знаме“, орден „Александър Невски“, орден „Суворов“-втора степен и с много медали“ (22).

А ето какво пишат в атестацията на Василий Сталин двама висши офицери от авиацията – ген.-лейт. Е.М.Белецкий и ген.-полк. Н. Ф. Папивин:

По характер е буен и избухлив, допуска невъздържаност, имало е случаи на побои върху подчинени… В личния си живот допуска постъпки, несъвместими със заеманата длъжност на командир на дивизия, имал е случаи на нетактично поведение на вечеринки на летателния състав, грубост по отношение на отделни офицери, имаше случай на лекомислено поведение – излизане с трактор от летището в гр. Шауляй с конфликт и сбиване с контролния пост на НКВД. Състоянието на здравето му е слабо, особено на нервната му система, крайно е раздразнителен, което оказа влияние върху това, че в последно време малко се е занимавал с личната си летателна подготовка, което довежда до слабо отработване на отделни въпроси… Всички тези изброени недостатъци в значителна степен снижават авторитета му като командир и са несъвместими със заеманата длъжност на командир на дивизия.

След смъртта на Сталин, сериалът очертава две коренно противоположни групи от бившето му обкръжение – група от подли кариеристи и интриганти, начело с Маленков и Хрушчов, и група от достойни мъже, верни на паметта на Вожда (Берия, Будьони и Ворошилов), които стават закрилници на „Вася“ срещу подлостите на първата група. Самият Василий неотклонно си остава предишният благороден и безумно смел рицар – напр. в сцената, в която Маленков му съобщава, че по решение на Политбюро е рязко понижен в длъжност, а той в отговор на тази несправедливост плисва в лицето му чаша с вода. Само че съвременниците и участниците в тези събития ни рисуват картина, много различна от тази, която сталинският сериал се опитва да ни внуши. Например видният партиен функционер А.Н.Шелепин разказва, че по нареждане на Хрушчов той посетил затвора в Лефортово, за да види как живее Василий Сталин. Когато го довели при него, Василий се хвърлил в краката му, плакал, молил и се кълнял, че ще се поправи и никога повече няма да върши безобразия. След като Шелепин докладвал всичко това на Хрушчов, последният наредил да доведат Василий Сталин при него; при срещата им буквално се повторило разказаното от Шелепин – с пълзенето в краката, сълзите, молбите и клетвите за бъдещото поведение. Хрушчов го изправил, прегърнал го и също се просълзил, дълго говорили за Сталин. Управляващите решили да го освободят, оформили някак решението си, че го заточават в Казан. Василий заминал за там с поредната си жена. Алкохолът и „приятелите“ скоро го върнали към предишния му начин на живот. Само месец след освобождаването си, шофирайки пиян, причинил сериозна катастрофа. Когато докладвали на Хрушчов, той дълго ругал, псувал и питал сътрудниците си: „Кажете какво да го правим? Ако го затворим – ще загине, ако го оставим на свобода – също!“. Така и се случило – Василий Сталин починал на 19 март 1962 г. „Животът на сина на „вожда“ демонстрира в умален вид моралното безплодие на сталинизма“(22). Нека само си припомним заглавието на сериала – „Синът на бащата на народите“!

Власик. Сянката на Сталин

Сериал, 14 епизода по 50 минути. Режисьор-постановчик Алексей Мурадов, сценаристи Валерия Байкеева и Алексей Пиманов. В главните роли – Константин Милованов (Николай Сидорович Власик, началник на охраната на Сталин от 1927 до 1952 г.) и Леван Мсхиладзе (Йосиф Висарионович Сталин).

„За какво е филмът?

Простото селско момче Николай Власик става един от най-влиятелните и в същото време най-незабележими хора на ХХ в. Над 20 години той оглавява личната охрана на Йосиф Сталин, ползвайки се с абсолютното доверие на вожда. Многосерийният филм ще разкаже за периода от края на 20-те до началото на 50-те години – от привеждането на Власик в Москва до неговия арест. Той ценеше дружбата и помагаше на близките си, независимо от тежките обстоятелства, и, разбира се, в живота му имаше и голяма и трагична любов“ (35).

Една от първите трогателно-наивни манипулации в сериала виждаме още в списъка на актьорите и на героите, чиито роли те изпълняват. Срещу името на Дмитрий Аксьонов, изпълняващ ролята на Киров, е записано „черно на бяло“: „Сергей Миронович Киров, държавен и политически деятел, приятел на Сталин“ (36). Дори и за сегашната руска кинемотография е малко прекалено да наречеш жертвата на един убиец негов приятел. Че то още малко ако се продължи по този път, скоро ще прочетем някъде: „Лев Давидович Троцки, приятел на Сталин“.

Както и при другите произведения на новата съветска кинопропаганда, и тук ще приведем цитати от зрителските оценки за сериала, защото част от тях показват жестоките страдания на авторите им от развенчаването на Сталин и сталинизма, (много от тях – не без възпитателното въздействие на новата съветска кинопропаганда), други пък показват, че по-младите и по-интелигентните граждани на Русия не само прозират истинската роля на тирана в съдбата на страната си, но стигат и до забележителни прозрения относно целите и задачите на подобни „исторически“ сериали.

Първите различия в зрителските оценки започват с изпълнителя на ролята на Сталин. „Marina W“ окачествява Мсхиладзе като „най-добрият Сталин в историята на отечественото кино“, а неин опонент дава аналогична оценка на друг изпълнител, Максим Суханов (също роден през 1963 г.), когото нарича „най-добрият Сталин от постсъветския период“. Суханов играе Сталин в „Децата на Арбат“ и в „Изморени от слънцето 2“; последният, обаче, и според рецензиите на специалистите, и според зрителските отзиви, се окачествява като един от най-големите провали в историята на руското кино (разбира се, не по вина на Суханов, а по-скоро на режисьора си Никита Михалков). Интересно е, че Суханов е единственият от изпълнителите на ролята на Сталин, който ни най-малко не може да бъде упрекнат нито в просъветска, нито в просталинска пропаганда. Напротив, обществените му позиции го поставят в редиците на демократичните движения в днешна Русия. През септември 2014 г. той участва в „Марша на мира“ против войната в Украйна; нарича руската намеса в Източна Украйна „ситуация на абсурда“; публично се отказва от званията си на Заслужил и на Народен артист на Руската федерация, наричайки ги „подаяния на властта“. А и за самия Вожд, по повод на няколко нови паметника, които са му издигнати в дълбоката руска провинция, се изказва доста категорично: „Като се знае това, което този човек е направил, просто трябва да се забрани издигането на негови паметници, а самия него да го запишем между най-големите престъпници. Но голата забрана до нищо няма да доведе – паралелно трябва да върви и просветата. Нужно е непрестанно да говорим за милионите невинно изтребени хора“ (33).

В своя отзив, „rassvet1“ бърза да благодари на създателите на сериала: „Веднага искам да благодаря на създателите на сериала за това, че при създаването на образа на Сталин не са паднали до натрапвания на обществото образ на суров деспот“. Сходно е и мнението на „zarlev88“: „Въобще нормалните филми с Йосиф Висарионович не са толкова много. Навсякъде той е показан като жесток владетел и тиранин, който е решавал съдбата на народа и понякога е правел това много жестоко“. „Алиса Мостовая“ пише в своя отзив: „Оставайки на цялото протежение на филма верен приятел и защитник на Сталин, Власик преживява и своите душевни загуби, без да забравя какво за него стои на първо място…С годините си служба на Сталин той става все по-твърд, всеки път вси по-самоотвержино служи на Сталин и Родината. Въпреки цялото усърдие и старание на Власик, на Берия се удава да настрои Вожда против своята „сянка“(34). Тук виждаме едно наистина детинско възхищение от верността и самоотвержеността на генерал Власик и, както винаги, „кривите дърва“ се стоварват върху гърба на Берия – точно както хиляди жертви на „Гулаг“-а са били убедени, че Вождът е невинен и че това, което се случва с тях, е дело на неговите високопоставени съратници. Анна Соколова пише в същия дух: „Аз например за този човек не знаех почти нищо. В училище не сме засягали тази тема, а се оказва, че той е изиграл голяма роля в съдбата на нашата страна“(35). Тази дама съвсем искрено съжалява, че за Власик не се учи в училище и затова учениците не знаят почти нищо „за този човек“. Но тя остава безкрайно далеч от това да си зададе въпроса дали е редно и нормално един обикновен „гавазин“ на Вожда, с образование от три учебни години, да е изиграл „голяма роля“ в съдбата на собствената им страна. „Галина Гаджиева“ споделя: „С помощта на Власик, Сталин се разкрива пред зрителите от друга, нова страна, страната на човек с главно „Ч“. Той е не само диспут (вероятно т.н. речево намерение е било „деспот“, но авторката очевидно не е намерила най-точната дума) и тиранин, но и баща на страната си, който мисли за децата си.“(34). Не по-малко интересен е отзивът на „tcvetic22“: „Само като си помислиш, филмът ни показва вожда и събитията от онова време през очите на легендарния охранител на самия Сталин“(34). Наистина, страшно е дори да си го помислиш: САМИЯТ Сталин през очите на САМИЯ си легендарен охранител!!! Ето мнението на още една зрителка, „Маргарита Василь“, отдавна копнееща за знания, различни от тези, които са им „втълпявали“ досега: „Що се отнася до личностите на Сталин и Берия, на нас ни се предлага да ги погледнем от необикновена страна. Че то какво ни втълпяваха много години? Че това са страшни хора, едва ли не закусващи с новородени бебета и с котета. Как е било всъщност, ние няма да научим, но явно е по-дълбоко, отколкото ни го поднасят учебниците по история“. Очевидно е, че Маргарита не е чела достатъчно, иначе щеше да знае, че извършеното от тези двама благодетели на съветските народи е достатъчно значимо, за да няма нужда да бъдат обвинявани нито в канибализъм, нито в закусване с домашни любимци – достатъчни са милионите невинно погубени хора, достатъчно е и това, че са довели до канибализъм много украински майки по време на Голодомора. Не липсват и прозрения колко добре би било сериалът да се използва за педагогически цели. „Вадим Терещенко“: „Мисля, че е добре това да го видят децата. В интерпретирана форма да изучават историята, не по учебниците, мисля, че така ще запомнят повече за тази епоха, отколкото от книжките“ (34). Две неща правят впечатление тук – обърнете внимание на израза „интерпретирана форма“, т.е. някой трябва да е интерпретирал, да е разтълкувал за децата това, което става на екрана – разбира се, от правилни комунистически позиции; и второ, от цитирания абзац ясно личи негативната конотация, в която г-н Терещенко поставя „учебниците“ и „книжките“ – очевидно четенето не е между най-любимите му занимания.

Но дори и сред очевидните сталинисти има недоволни – те пък са обидени от начина, по който е показан Сталин, намират този начин за недостатъчно сериозен. Например „Michael-Mars“ е убеден, че „…десъветизацията не се получи – каквито и рога да залепяха на другаря Сталин, все падаха. Замислиха се и решиха да му залепят ушите на Мики Маус. Не се получи да го демонизират, дайте тогава да го направим клоун, трагическа фигура, сополив трагически герой на сериали, каквото и да е – важното е зад това да не се вижда титаничната работа на ВЕЛИКИЯ ДЪРЖАВЕН ДЕЯТЕЛ, КОМУНИСТА И БОЛШЕВИКА“ (34). Съвсем закономерно, оценката на възмутения сталинист е 1 от възможни 10. Също така възмутен, но доста по-конкретен в недоволството си е „Gwendolin“: „Къде е личността на Сталин? Някакъв болен старик. А нали той е бил последният теоретик на марксизма, мислител, политик. Къде е всичко това? За какво е филмът? За кого е? Сигурно парите са били недостатъчно за създателите, за да свършат качествена работа. Жалко!“. В същия дух пише и „Gregory2009“ в отзива си, озаглавен „Най-страшната лъжа е полуистината“: „Първото, което се набива в очи, е как е изобразен Сталин. В 30-те години той е бил малко по-възрастен от 50 години, бил е активен, здрав и бодър. (Тъй де, само човек в отлична физическа форма може да осъществи Големия терор, чиято кулминация е именно през 30-те години, б.а.) Достатъчно е да се прегледат кадрите от кинохрониките от онзи период. В сериала той е показан едва движещ се, по старчески бавен и неловък. Очевидно е, че авторите са се ориентирали по кадри от последните години от живота му“(34). Зрителката „KristobellS“ също държи на учебно-възпитателната роля на сериала, но малко пресилено, очевидно изхождайки от собствените си ученически спомени, обобщава, че съветската младеж не обичала да изучава историята: „Този сериал аз бих показала на нашата младеж, която така не обича да изучава историята…Пък и не е така скучно като да учиш по учебник. Аз например много факти запомних именно от сериала, сигурно защото всичко е нагледно показано“. Очевидно антипатията към учебниците и книжките, за която споменах по повод на други отзиви, не е изключение, а по-скоро правило сред младата руска публика. Съвсем друго е, ако ти го покажат нагледно!

Разбира се, наред с тази смесица от възхитени и частично-недоволни сталински поклонници, отзиви пишат и съвсем различни от тях хора, които имат по-друга представа за онези времена и за централната фигура в тях. Така „lobzel“ озаглавява отзива си „Сталин Кирова убил в коридорчике“ (стихче от твърде популярна, но и твърде опасна на времето си съветска частушка. Всъщност в оригиналния ѝ текст вместо „убил“ е използвана думата „пришил“ – б.а.): „Съсредоточавайки вниманието на зрителя мърху личния живот на Власик, сериалът внимателно заобикаля много събития, свързани с репресиите. Ягода се сменя от Ежов, после на негово място идва Берия, започва войната…Сталин във всички ситуации е показан не като злодей, а по-скоро като човек, когото обстоятелствата и хората принуждават да постъпва жестоко. Ако не му придиряш за историческа вярност, сериалът може и да се погледа. Но ако се замислиш или искаш да изучиш историята, по-добре е да четеш спомените на ония, които са живели тогава“(34). Дори не е нужно да си чак толкова досетлив, за да се усъмниш в истинските намерения на създателите на сериала. „Gregory2009“ пише: „Хареса ми играта на Милованов (изпълнителят на ролята на Власик – б.а.). Въпреки, че се създава впечатление, че Власик в сериала не е главният герой, а е само повод за поредните фантазии за Сталин и неговото обкръжение“.

Друг коментатор, сполучливо избрал псевдонима си („никакнепойму“) отбелязва: „Власик толкова много време отделя за личните си работи и за похожденията си, че така и не успява да стане сянка на Сталин. Такава куртизанка се оказва Власик. А сериалът вече завършва. А за какво е бил снет – не е ясно. Да ни покаже Сталин като дядо Мраз. Актьорът, както влиза във филма с тътреща се старческа походка, така и се протътря през целия филм. Че още и такъв сърдечен се оказва, с добро се отнася към всички. Очевидно, на създателите на сериала много им се е искало да прехвърлят вината за репресиите върху обкръжението му“. Не само основателни съмнения към сериала проявява тази категория зрители, но нерядко и отлично чувство за хумор. В отговор на „поясненията“ в дикторския текст, че непосредствено след началото на войната Сталин е мълчал две седмици, но през тях е работил много активно, като при това се е намирал в шок, „Teymur“ възкликва: „Активно да работиш? Мълчейки две седмици и намирайки се в шок? За такова нещо голямо майсторство се иска! Затова никак не е за чудене, че през октомври 1942 г. фашистите разглеждаха през биноклите си майчицата Москва!“(34).

Има и един отзив, който си позволявам да цитирам почти изцяло по две причини – първо, той превъзхожда всички останали и по обхвата, и по дълбочината си и второ, за да потвърдя оптимистичното си мнение, че дори и хората като неговия автор да са малцинство, тяхното наличие показва, че новата съветско- сталинска пропаганда не е в състояние да превърне всички руски граждани в Homini sovietici. „Владимир Влад 2017“ пише: „Филмът, разбира се, не е за началника на охраната, а е за самия Сталин. Но кой знае защо, не са се решили да нарекат тази най-нова сталиниада по този начин…Затова гледаме сериали за жената на Сталин, за охранителя на Сталин. А скоро ще стигнат до епопеи за Манечка-сервитьорката, за Дунечка – камериерката, която застила кревата, за чичо Петя-портиера. За тяхната доблестна служба на вожда – на двора, в кухнята и в спалнята, за преданата им любов към него, която те „са пренесли през всичко“, че и на децата си са предали. Удивлявам се, защо още не е снет филм за Василий Сталин (а, снет е, снет е, но Владимир Влад вероятно още не е имал щастието да го гледа! – б.а.), напълно достоен алкохолик, който само се е преструвал на примерен офицер, а е безчинствал колкото е можел. И става всичко-навсичко само генерал-лейтенант на младини (а не още в детството си!), а главното, че той също е пострадал от тези вредни антисталинисти. Аз съм удивен, но и съм сигурен, че такъв досаден пропуск и невнимание към отличния човек скоро ще бъде поправено и бъдещият скъп и прескъп качествен сериал с прекрасни актьори и безупречни интериори – успешно снет. (Не е известно дали авторът на този отзив и друг път е проявявал пророчески възможности, но в конкретния случай, както казват руснаците – „как в воду глядел“!- б.а.). Впрочем, работата не е изцяло в Сталин. Филмът за Власик е много точен по отношение на насочеността си към една огромна, всъщност, аудитория. Нали филмът е за гавазина и въобще за гавазщината. А ние, както е известно, сме страна на гавазщината или, иначе казано, на охраната. Не на един „стар боец“ сърцето ще се свие от умиление и немалко сдържани гавазки сълзи ще се пролеят при гледането на героичните делници от безупречната служба. На зрителите като че ли казват „Филмът е за вас, скъпи руснаци!“ и „Народът и партията са едно!“…Но Сталин в торба не стои, той затова и е Сталин. На авторите все пак им се е налагало някакси да се обяснят. Какво да правим, накратко казано, с милионите жертви на Сталин? Поне да се измърмори нещо или пък да се измучи, или пък просто да се премълчи – това сега е особено модерно. Но авторите не мърморят, не мучат и не премълчават, очевидно решавайки, че сега времето е такова, че всичко може. И те направо и ясно говорят – и изтезават Истината-майчица. Че Сталин просто се е борил с враговете в партията и затова са тези жертви, че той просто е отстъпил пред волята на народа, комуто е бил нужен кумир (е, някъде пък се е поотпуснал, увлякъл се е, позабравил се е), че разнообразните врагове са били навсякъде – ето, даже и върху самия Сталин са извършвали покушения. Още филмът е и за това, колко страстно вождът е обичал и Киров, и цялата страна – с нейния народ, заводи и параходи. Да-да, той даже и народа е обичал – народа, който не е заслужавал любовта му и който е написал (не напразно това го подхвърля героят Власик) три милиона доноса и затова няма право да осъжда и изобщо няма право на нищо. А още Сталин е и победител над фашизма. Той още преди войната е спуснал директива до всички, до които трябва, за бойната готовност, а те, тези военни, тази директива изобщо не я изпълниха. И още в този дух, всичките серии на сериала…за Власик.

От всичко това направо ти се повръща. Струва ми се, че авторите на сериала излишно са се разкрили. Явно ръката на кино-майстора е треперела от умиление и екстазът неизбежно се е отразил на качеството. Такова нещо за Сталин не биха посмели да заснемат при Брежнев, още по-малко пък при Хрушчов. Т.е., при проклетите комунисти, криво-ляво развенчали култа към Сталин и към неговата сянка – до края на дните си, поне от стеснение. Никога в посочените времена такъв филм не можеше да се появи. А сега може! А по-нататък какво? От филм във филм се оформя прекрасен актьорски състав – качествен и релефен Сталин, органичен тънък нервен Берия, множество милички младички юноши – начинаещи гавази „от народа“. А пък и сталинските интериори – вили, къщички, горички, борчета, стобори, дъбови кабинети и тем подобни – с лопата да ги ринеш. А, и затвори много. Всички условия са налице“(34).

В мемоарите си, диктувани през последните години от живота си, самият Власик се възмущава от несправедливоста, проявена от Сталин по отношение на него, но от друга страна подчертава, че никога не е таил в душата си злоба срещу него. Да чуем самия Власик: „Аз бях жестоко обиден от Сталин. За 25 години безупречна работа, без нито едно мъмрене, а само с поощрения и награди, аз бях изключен от партията и хвърлен в затвора. За моята безпределна преданост той ме предаде в ръцете на враговете. Но никога, нито за минута, в каквото и състояние да съм се намирал, на каквито и издевателства да съм бил подлаган, намирайки се в затвора, не съм таил в душата си злоба срещу Сталин“(36). С това си откровение Власик очевидно цели да подчертае своята вярност към Вожда, но то по-скоро го причислява към една категория, която лагерниците в Гулаг презрително са наричали „ортодокси“ (правоверни) – тези измежду тях, които въпреки чудовищните неправди и страдания, на които са подложени, не дават и дума да се издума в тяхно присъствие против Сталин и против партията.

И тук, също както в края на есето за сина на „бащата на народите“, не можем да приключим прегледа на сериала, без да посочим (рискувайки да разочароваме многобройните екзалтирани почитателки на неговия герой), колосалната разлика между захаросаното екранно превъплъщение и истинския генерал Власик. Ето например впечатленията от него на Светлана Алилуева, която трудно може да бъда заподозряна в некомпетентност по въпроса: „Генерал Николай Сидорович Власик се задържа около баща ми твърде дълго, още от 1919 г. Тогава той беше червеноармеец, придаден за охрана, но зад кулисите стана твърде властно лице. Той оглавяваше цялата охрана на баща ми, смяташе себе си едва ли не за най-близкия до него човек и, бидейки невероятно малограмотен, груб и глупав, но високопоставен, през последните години стигна дотам, че диктуваше на някои дейци на изкуството „вкусовете на другаря Сталин“. А „дейците“ слушаха, кимаха и следваха тези съвети. Наглостта му нямаше граници“ (цит. по 37).

Самият Власик описва в спомените си в какъв безпорядък е заварил т.н.“близка“ вила, когато за първи път я посетил, заедно с дотогавашния „охранител No 1“, литовеца Юсис. Но как бързо се е разрастнало стопанството, подвластно на новия Първи охранител! Под умелото му ръководство са изградени и обзаведени „сталински дачи“ из целия СССР – „близката“ в Кунцево, „далечната“ в Зубалово, още и три вили в Сочи (близо до Мацеста, след Адлер и преди Гагра), а още и близо до Боржоми, на Валдая, на езерото Рица, в Мюсерите, в Нови Афон, в Семьоновское, в Кисловодск, Мухолатка в Крим и други, знайни и незнайни, общо над 20. И въпреки, че в много от тези обекти Сталин не се появявал с години, всички те е трябвало да се поддържат „в пълна бойна готовност“ за евентуално посещение на вожда, във всяка от тях се съхранявали внушителни количества хранителни продукти и напитки, които непрекъснато се подменяли с пресни. Във всяка от тях благоденствала многобройна охрана, готвачки, шофьори и всякакъв друг обслужващ персонал. В пълно съответствие с пословичната скромност на личния живот на Вожда, никой руски император не е ползвал подобна почивна база. Т.н. „Управление за охрана“, дотогава подчинено на МВД, през 1946 г. било изцяло поверено на генерал Власик. Последният с гордост изповядва: „…то се превърна в огромно предприятие със 170-милионен годишен бюджет. Всичко това предизвикваше завист и недоброжелателност у моите врагове.“

Първото сътресение в непоклатимия дотогава статут на Власик настъпва през 1952 г., когато комисия на ЦК на ВКП(б), начело в Маленков, е натоварена да разследва злоупотребите и безчинствата на Федосеев, комендант на „близката“ дача. Попаднал в ръцете на палачите от Лубянка, последният дава показания, че Власик е планирал…да отрови Сталин. Тогава вождът не повярвал на тези „признания“, прекрасно знаейки как те са получени. По-късно срещу Власик се повдигат други обвинения, не така убийствени, но затова пък напълно доказуеми. Оказало се, че оглавяваната от Власик огромна армия (а може би е по-точно да я наречем „банда“?) от охранители е превърнала значителна част от пустеещите „сталински дачи“ в бардаци, където охранителите си устройвали оргии с консумация на стотици килограми скъпи вина, ракии, хайвери и други деликатеси, абсолютно непредназначени за охраната и другата прислуга. А компаньонките, участващи в тези „почерпки“, бивали възмездявани със служебни повишения, коли и жилища. Пред инспектиращите Власик се оправдавал, че поради малограмотност и некомпетентност не успял да навлезе във финансовите тънкости на Управлението за охрана (37). Този път, обаче, с разрешението на Сталин, той бил разжалван и изпратен в Асбест, на работа в Гулаг, като зам.-началник на Баженовския ИТЛ (Изправително-трудов лагер). А през декември 1952 г. той бил арестуван, този път за измяна към Родината, защото не обърнал достатъчно внимание на доносите на „лекарката“ Лидия Тимашук, че лекарите (предимно евреи) от Кремълската болница организирали заговор за унищожаване на политическия елит на СССР, започвайки с убийството на Андрей Жданов. След смъртта на Сталин се установява, че целият този „заговор на убийците в бели престилки“ е бил изцяло изфабрикуван в бърлогите на Лубянка, за да се задоволи катастрофално нарастналата комбинация от параноя и антисемитизъм през последните години от живота на Сталин. Но срещу Власик се появяват и се натрупват нови обвинения, все по-неопровержими – за плячкосване и мародерство в окупираната от СССР Германия по време на Постдамската конференция на „тримата големи“, проведена в двореца Цецилиенхоф в Потсдам от 17 юли до 2 август 1945 г. При обиска у бившия генерал Власик били открити цели складове с „трофеи“ – луксозна покъщнина, уникални сервизи, скъпи средновековни вази, над 30 фотоапарати и обективи (генералът бил запален фотолюбител) и какво ли още не. Освен това Власик признава, че след края на конференцията е пренесъл от Германия в Съветския съюз шест породисти животни: три крави, един бик и два коня, които разпределил между брат си, сестра си и племенницата си. А до местоживеенето на скъпите близки (Слонимски район, Барановичска област) „трофейните“ животни били транспортирани с влак на НКВД, напълно в стила и традициите на тази родолюбива институция (37).

Ако някой все още се чуди какво общо имат Постдамската конференция и „трофейните“ крави на генерал Власик, ако такава кражба му изглежда прекалено кокошкарска за такъв прославен генерал, нека да се запознае с неотдавна разсекретената докладна записка на Лаврентий Павлович Берия до Сталин и Молотов, предадена от Потсдам до Москва на 2 юли 1945 г.:

„НКВД на СССР докладва за завършване на мероприятията по подготовката и настаняването на предстоящата конференция. Приготвени са 62 вили (10 000 кв.м.) и една двуетажна сграда за др. Сталин: 15 стаи, веранда, мансарда, 400 кв.м. Сградата е напълно обзаведена. Има център за свръзка. Създадени са запаси от дивеч, живи животни, гастрономически, бакалски и др. продукти и напитки. Създадени са три помощни стопанства на 7 км. от Потсдам, със животни, птицеферми, зеленчукови и плодови бази, работят две фурни за хляб. Готови са две специални летища. За охрана са докарани 7 полка от НКВД и 1500 души оперативен състав. Организирана е охрана в три пръстена. Началник на охраната – генерал Николай Власик“ (цит.по 37). Трябва ли да се учудваме, че получавайки под свой пълен контрол такова богато „стопанство“, генерал Власик, свикнал да отнася от господарската маса мезета и бутилки вино, не се е поколебал при отпътуването си за Москва да задигне със себе си всичко, което е можел, в това число и няколко породисти немски крави? Цитираната докладна на Берия до Сталин и Молотов е ценна с това, че не само показва контекста на мародерското поведение на генерала, но и свидетелства особено нагледно за прословутата лична скромност на Вожда, както и за това колко отговорно неговите приближени са се отнасяли към съветската държавна хазна. Защото всичко, докладвано от Берия, е било предназначено за един… 17-дневен (!) престой на Вожда в окупираната Германия.

В края на март 1953 г., десетгодишният срок за лишаване от свобода на Власик е заменен с петгодишен; през 1956 г. той е помилван, но без възстановяване на званията и наградите, а през 2000 г., посмъртно, е помилван с отмяна на присъдата. През 2001 г. наградите му, конфискувани при разжалването и осъждането, са върнати на дъщеря му. И все пак, възбудените (от него и от посветения му сериал) почитатели (и почитателки) би трябвало да научат, че между въпросните награди фигурира и орденът „Кутузов“ – I степен. Според неговия статут, с него се награждават „…командващите фронтове и армии, техните заместници и началник-щабове, за добре разработена и проведена фронтова или армейска операция, в резултат на която е постигнато поражение на врага“. Въпросът каква армейска или фронтова операция е организирал и провел „гавазин No1“ на Сталин и какъв враг е бил поразен в резултат на тази операция, вероятно завинаги ще остане без отговор.

Източници

26. https://www.kinopoisk.ru/film/427883

27. Долотина, К. Възраждане на сталинския мит. Literarni Novini, 8 април 2008.

28. Сын-отца-народов www.ru.wikipedia.org/wiki/

29. Сын отца народов (сериал). www.kinopoisk.ru/film/syn-otsa-narodov-2013-710853

30. Судьба Сталинского сокола на экране и в жизни. www.rksm.ru/node/1401. (rksm = Российский Коммунистический Союз Молодежи, б.а.).

31. Емельянов, Ю. Василий, сын Сталина. http://nnm.me/blogs/Globov/vasiliy-syn-stalina/.

32. Мухин, Ю. Сын отца народов как сын понтореза. ymuhin.ru/node/982/syn-ottsa-naroda-kak-syn-pontoreza; www.great-country.ru/rubrika-articles/ros_smi/00020.html

33. Ежов, Сергей. Возвращение генералиссимуса. Сталин снова с нами? https://sobesednik.ru/politika/20170108-vozvrashchenie-generalissimusa-stalin-snova-s-nami.

34. Власик. Тень Сталина. https://www.kinopoisk.ru/film/vlasik-ten-stalina-2015-880751/

35. Власик. Тень Сtалина. Почему нельзя пропустить сериал. https://www.1tv.ru/movies/statyl/vlasik-ten-stalina-pochemu-nelzya-propustit-serial/

36. Власик. Тень Сталина. https://ru.wilipedia.org/wiki/Власик_Тень_Сталина.

37. Корнилов, Ю. Трофейни крави за генерал Власик. www.sb.by/articles/trofeynye -korovy-dlya-generala-vlasika.html.

 

Следва продължение

 

Георги Карев
По професия Георги Карев е лекар. Роден през 1943 г. във Велики Преслав. Завършва с отличие хуманна медицина. Преподава биология и генетика във ВМИ-Варна, а през 1993 г. се хабилитира като ст. н. сътр. по антропология в БАН. Народен представител от (тогавашния!) СДС в 36-то и 37-мо Народно събрание, председател на Комисията по здравеопазване. Шест години (1998-2004) – извънреден и пълномощен посланик в Кралство Мароко. Научните му публикации са представени в Google – Scholar, на „KarevGB“. Доктор на медицинските науки. Автор на монографията „Парламентарните грешки по Фройд“ (Унив.изд. „Св.Кл.Охридски“, 1998) и на стихосбирката „Литография с воеводи“ (Изд. Емайви Консулт, София, 2015).
Други статии от този автор
Посетители: 174

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Росица писа Още
    В последните години... преди 10 часа
  • борислав гърдев писа Още
    Много навременна... преди 11 часа
  • Златко писа Още
    Между другото,... преди 4 дни
  • Броди писа Още
                          При... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Викаш, да пуснем една... преди 1 седмица
  • Българин писа Още

    Авторът евреин... преди 1 седмица
  • борислав гърдев писа Още
    Темата е прекалено... преди 2 седмици
  • Др. Драгов писа Още
    Нищо не са направили,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Абе безсилни,... преди 2 седмици
  • Др. Драгов писа Още
    Драго ми е, г-н Енев, да... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    - репект, поклон и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Е що бе, Драго, ясно си... преди 2 седмици
  • Драго Драгов, царибр... писа Още
    "Ако", "може би",... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                       ... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Уважаеми колеги,... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ще се опитам и аз да... преди 3 седмици
  • Александър Димитров писа Още
    Г-н Дечев, понеже... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Две млади рибки си...
    преди 3 седмици
  • Мирослав Славов, сто... писа Още
    Автор с нерви на... преди 3 седмици
  • Д-р георги КАРЕВ, д.... писа Още
    Уважаеми господин... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Та така. Прочетох... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Получих на личната си... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Интерсена идея е... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Хубаво е да... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Много интересен... преди 3 седмици