Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 80% (3 гласувания)

 

2017 09 White p
История на фразата „бели хора“: Представление на шекспировите „Веселите уиндзорки“ в театър „Глобус“ от Дейвид Скот (1840)
Снимка: V&A Musuem

 

Якобинският[1] Драматург Томас Мидълтън изобретява понятието за „бели хора“ на 29 октомври 1613 – датата, на която за пръв път се изпълнява пиесата му Триумфът на истината. Фразата е произнесена за пръв път от герой, представящ африкански крал, който поглежда към публиката и обявява: „Виждам удивление изписано по лицата/на тези бели хора, смайване и странни погледи“. Доколкото самият аз, както и други, сме в състояние да кажем, пиесата на Мидълтън е най-ранният печатен пример за европейски автор, който нарича съжителите си европейци „бели хора“.

Година по-късно английският не-благородник [commoner] Джон Ролф от Джеймстаун във Вирджиния взема за жена индианска принцеса от племето Алгонкин на име Матоака, която той нарича Покахонтас. Литературният критик Кристофър Ходжкинс пише, че крал Джеймс I е „първоначално смутен, когато научава за женитбата“. Но това е не поради страх от смесване на расите: неохотата на Джеймс, както обяснява Ходжкинс, се дължи на това, че „Ролф, който е не-благородник, се е оженил за дъщерята на чуждестранен княз без негово разрешение“. Крал Джеймс се безпокои не от замърсяването на семейната линия на Ролф; той се безпокои от замърсяването на онази на Матоака.

И двата примера могат да изглеждат изненадващи за съвременните читатели, но те служат като доказателство за напомнянето на историка Нел Ървин Пейнтър (в неговата История на белите хора, 2010), че „расата е идея, а не факт“. Самият Мидълтън не е изобретил идеята за белота, но фактът, че на практика всеки човек може със сигурност да бъде автор на такава фраза (която изглежда толкова очевидна от съвременна гледна точка), подчертава твърдението на Пейнтър. Изследвайки въпроса как и кога расовите представи са се затвърдили, ние можем да видим колко исторически обусловени са те. В тях няма нищо първично. Както ни напомня литературоведката Роксан Уийлър в Характерът на расата (2000), имало е „един ранен момент, в който биологическият расизъм… не е [бил] неизбежен“. Тъй като европейците не винаги са мислели себе си като „бели“, има добри основания да се смята, че расата е нещо социално конструирано, всъщност дори произволно. Ако идеята за „бели хора“ (а значи и за всяка друга раса) притежава история – при това кратка – то самото понятие се основава не толкова на някакъв вид биологическа реалност, колкото е част от различните случайности на социалното конструиране.

Има множество начини, по които може да се категоризира човечеството – и използването на цвета е само един от по-новите сред тях. В миналото са използвани други критерии вместо външния вид на тялото – например религия, етикет, дори облекло. Американските индианци например често са били сравнявани от колонистите с древните британци, самите колонисти бидейки техни наследници. Сравнението е било не толкова физическо, колкото културно – различие, което допуска по-голяма расова гъвкавост. Но по времето, в което пише Мидълтън, „цветната“ линия [на мислене] вече започва да се втвърдява и нашият съвременен, ако и произволен, начин на категоризация, започва да се утвърждава.

Ученият Ким Хол обяснява в книгата си Нещата от тъмнината (1996), че белотата „съществува истински едва когато бъде поставена близо до чернотата“: ето защо понятието за „бели хора“ възниква едва след конструирането на „чернотата“. Като двоични противоположности, „белотата“ първоначално се нуждае от „чернотата“, за да придобие какъвто и да е смисъл. Двете думи се създават взаимно. Изследователката Вирджиния Мейсън Воън пише в Представянето на чернотата по английските сцени, 1500–1800 (2005), че: „Герои с черни лица често биват използвани в ранните драми от модерното време… за да направят белотата видима“. „Бяло“ и „черно“ никога не са се отнасяли към определени групи хора; те са били абстрактни формулировки, които все пак са имали много реално въздействие върху реалните хора.

Има само малко правдоподобност в описването на когото и да било чрез някое от двете понятия, което обяснява променливостта им в хода на вековете. Колко произволно е да се категоризират сицилианците и шведите като „бели“, или народите Игбо и Масаи като (и двата) „черни? Този вид расово мислене се развива като директен резултат от търговията с роби. Хол обяснява: „Белотата е не само нещо конструирано, тя е зависима и от един вид занимание с африканците, което е неизбежен продукт от продължаващата колониална експанзия на Англия“. Сами по себе си, когато ранните модерни европейци започват да мислят себе си като „бели хора“, те не правят никакви твърдения относно това дали са англичани или християни, а правят по-скоро коментар върху онова, което възприемат като собствено превъзходство – и по този начин правят по-лесно оправдаването на очевидно неморалната търговия и собственост върху човешки същества.

Хол обяснява, че „значимостта на чернотата като изразяване на расата далеч надхвърля реалното присъствие“ на африканци в Англия от онова време. Преди пиесата на Мидълтън е налице нещо като група от въображаеми „черни“ герои, като например в Маската на чернотата от Бен Джонсън (1605), в която кралица Ана се изпълнява с почернено лице, както и шекспировия „благороден мавър“ в Отело, поставен на сцената няколко години преди пиесата на Мидълтън. Разбиранията за раса са били пластични: в ранното модерно писане екзотизираните герои могат да бъдат описвани като „мургави“, „сиво-кафяви“ [dun], „тъмни“, „самурови“ или „черни“. Описанията на екзотизирания Друг включват не само африканци, но също така и италианци, испанци, араби, индианци и дори ирландци. Пиесата на Мидълтън маркира обобщаването на една друга расова роля в противоположност на чернотата, и това е белотата – но кои групи принадлежат към кой полюс често е нещо, което се намира в движение.

Нека разгледаме Смуглата дама от сонетите на Шекспир. В сонет 130 той казва за тайнствената си любовница, че тя има „смугла гръд“ [her breasts are dun]; в сонет 12 споменава „самуровите ѝ къдрици“ [sable curls], а [отново] в сонет 130 пише, че „на главата ѝ растат черни плитки“ [black wires grow on her head]. Както е общоприето да се разбира и преподава, Шекспир преобръща традицията, олицетворявана от поети като Петрарка, в която женската красота се концептуализира в понятия, свързани със светла кожа. Част от това преобръщане се открива в изказвания като онова, в което се твърди, че черното е „последният наследник на красотата“ [beauty’s successive heir] – едно шекспирово твърдение, което изглежда още по-прогресивно когато се вземе предвид съвременното расово натоварване на думата. И колко по-радикални са аргументите му в сонет 132, че „самата красота е черна/и всички са грозни, които не притежават твоя цвят на кожата“ [beauty herself is black/And all they foul that thy complexion lack]. Изпълненият с расови конотации език на Шекспир обозначава определен обхват от възможности относно това какъв би могъл да бъде произходът на Смуглата дама, а предположението, че тя се основава на жени ту от европейски, ту от африкански произход, обозначава расовата променливост на онзи период.

Или да вземем за пример Калибан, туземецът-дивак от омагьосания остров, колонизиран от Просперо в Бурята. Той често е представян в модерни продукции на пиесата като поробен африканец или американски индианец, но има убедителни причини да се смята, че сред публиката на онова време мнозина биха го схващали по-скоро като сроден с първите мишени на английския колониализъм, ирландците. Според този критерий Калибан е част от предисторията на това „как ирландците са станали бели“, както пише историкът Ноел Игнатиеф през 1995. Нищо от горното не означава, че Калибан действително е някоя от тези специфични идентичности, нито пък че Смуглата дама трябва да се идентифицира буквално като принадлежаща към която и да е специфична група. И двата примера са просто нещо като прозорец към най-ранния период, в който днешните ни расови категоризации са започнали да придобиват форма, но все пак са били доста по-различни от формата, към която собствената ни расиализирана система в края на краищата се е развила.

И все пак специфичните критерии, касаещи начините, по които ние мислим за расата, са се развили исторически, и са го направили в служба на колониализма и капитализма (както и техния прислужник: робството). Насърчавана от позитивистки език, идеята за расата е станала нещо толкова нормално, че в края на краищата твърдението, че някой може да е измислил една толкова очевидна фраза като „бели хора“, би започнало да звучи странно. Но тя си остава нещо изобретено. Поради подновеното в наши дни използване на расистка политическа реторика, често чрез използване на нечестно-изхитрена терминология, става изключително важно да си припомняме какво точно означава да се каже, че расата не е нещо реално и защо твърденията на расистите са не само неморални, но и неточни. Мидълтън показва доколко всъщност расата е нещо летливо; до неотдавна е имало време, в което белите хора не са били „бели“, а черните хора не са били „черни“. Публиката му едва е започнала да разделя света на бяло и не-бяло – но за нещастие ние си оставаме членове на тази публика.

Расата може и да не е нещо реално, но расизмът със сигурност е. Идолите разполагат с начини да влияят върху животите ни, дори и ако боговете, които те представляват, са нещо илюзорно. Разглеждайки пиесата на Мидълтън ние можем да посочваме към свят, в който отново една фраза като „бели хора“ няма да има никакъв смисъл. Осъзнавайки, че хората не винаги са били категоризирани според цвета на кожата си, ние сме в състояние да си представим бъдеще, в което ние вече не сме категоризирани по такъв начин, нито пък подразделяни на групи в резултат от него.

Източник

 

[1] Тоест принадлежащ към епохата на английския крал Джеймс I (1603–1625 г.).

Ед Саймън
Ед Саймън е американски писател и изследовател на ранната модерна религия и литература, както и сътрудник на The Marginalia Review of Books, канал на списанието The Los Angeles Review of Books. Публикувал е статии в множество популярни издания като The Paris Review, Jacobin, Berfrois, Queen Mob’s Teahouse, The Millions, Literary Hub, The Fortnightly Review, Tablet Magazine, Mental Floss, Jewish Renaissance, The Dublin Review of Books, Marginalia at the Los Angeles Review of Books, Harriet the Blog of the Poetry Foundation, Salon, Quartz, Tikkun, the Public Domain Review, the Revealer, Killing the Buddha и Belt Magazine.
Посетители: 123

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 15 часа
  • Златко писа Още
    А тук – един по-стар... преди 17 часа
  • Златко писа Още
    Ето и текста на... преди 17 часа
  • Златко писа Още
    А ето тук и най-точният... преди 18 часа
  • Златко писа Още
    След около две седмици... преди 18 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Чрез личните си... преди 6 дни
  • сухи писа Още
    Може би е по-добре да не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Текстът е брилянтен,... преди 1 седмица
  • Антон Миленков писа Още
    означава ли, че ако... преди 1 седмица
  • Аллахкерим писа Още
    Тра-ла-ла. Щом ти харесва,... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Риби в аквариум;... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е чак безсмислица, но... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Иван Димитров е задал... преди 2 седмици
  • Татяна Ангелова писа Още
    Присъединявам се към... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    На проведената 20 юни 2017... преди 2 седмици
  • Р. Казаков писа Още
    Текстът е великолепен,... преди 2 седмици
  • Бойко Стефанов писа Още
    Не е необходимо да се... преди 2 седмици
  • Нина Стоянова писа Още
    Г-жо Кралева, след... преди 2 седмици
  • abdu писа Още
    Много ми харесва този текст! преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ok, нека да разгледаме... преди 3 седмици
  • Огнян Паскалев писа Още
    Всъщност и двете части... преди 3 седмици
  • Наталия Радева писа Още
    Четивото е от най-... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Прекрасен текст от умния... преди 3 седмици
  • 007 писа Още
    Достоевски - догматик?... преди 3 седмици
  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 3 седмици