Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (4 гласувания)

 

2017 09 Umberto Eco
Снимка: © CC BY-SA 1.0 Aubrey.

 

Да се представя Умберто Еко е, разбира се, напълно ненужно. Философ, романист, есеист, ироничен коментатор на модерността – големият интелектуалец обединяваше всички тези роли в амплоато си на един от водещите публични интелектуалци на света чак до смъртта си, през 2013 г. В настоящото интервю, дадено за германското списание „Philosophie“, той за пореден път показва, че мисленето може да бъде и (сладо)страстно занимание.

Романист, историк-медиевист, критик на масовата култура, семиотик, колумнист… Вие сте многостранен интелектуалец. Но в началото все пак е била философията. Това ли беше първото ви призвание?

На човек все му се ще да върши много неща през живота си. На тригодишна възраст исках да стана машинист. Призванието ми възникна в гимназията, където имах прекрасен учител. Имах и двама по-възрастни приятели, които следваха философия. Те се опитваха да ми покажат колко съм глупав и това пробуди гордостта ми! Въпреки това трябваше да се боря, за да мога да следвам философия. Баща ми идва от семейство с 13 деца и искаше да стана адвокат. За него следването на философия означаваше безхлебен занаят. Във въображението си вече ме виждаше как в 5 часа сутринта вземам влака, за да преподавам в някое далечно пиемонтско селце. Но в края на краищата все пак успях да го опровергая..

Кои философи бяха важни за вас?

Светият Тома [от Аквино], като модел за аргументация. От неговите тези може би не е останало нищо, но начинът, по който той придава система на мислите си, е фантастичен. В университета ме оформиха две книги: „Опит върху човешкия разум“ на [Джон] Лок и „Етика“ на Спиноза.

Две противоположни направления на модерния разум, емпиризъм и рационализъм…

Никога ли не ви се е случвало да се влюбите в две напълно различни жени? Не може ли човек да се наслаждава на майсторството на някой боксьор, но заедно с това и на някоя танцьорка?

Не се притеснявате да навлизате и в извънфилософски области: спорт, комикси, телевизията…

Декарт е бил математик, Паскал – физик, Лайбниц – библиотекар. Преди изобретяването на университетите философите са били хора, на които се е налагало да упражняват някаква друга професия, вместо да преподават история на философията. Аз се опитах да запазя нещичко от тази традиция.

Специалист сте по семиотика – тоест теория на знаците. Как бихте дефинирали един знак?

За това е достатъчен Августин  [Блажени]. Знак е онова, което поставя в главите на други хора нещо, което преди това се е намирало в моята глава. Тази великолепна дефиниция не се нуждае от реалността, тя е вярна дори и ако светът не би съществувал.

И в какво се състои особената важност на семиотиката за днешното мислене?

Тя е модерната форма на философията. Семиотиката е най-добрият начин за справяне с един поврат, който се намира в центъра на философията на 20 век и обикновено се нарича „лингвистичен [поврат]“. За да го обясня с прости думи: как да причисля значението „стъкло“ към думата „стъкло“? Аналитичните философи, които властват в англоезичния свят, се опитват да отговорят на този въпрос чрез прочистване на езика: той трябва да обхваща само понятия, които съответстват точно на външните предмети или състояния, които обозначават. Сякаш думите са етикети. Семиотиката подхожда другояче към този проблем. Тя се интересува по-малко от отношението към външния свят, отколкото от процеса, който води до значението; говорейки семиотично, от процеса на обозначаване. Да вземем за пример [нещото, наречено] еднорог. Един аналитичен философ не би имал никакъв интерес да размишлява върху еднорозите: те не съществуват. За семиотика, напротив, еднорозите имат фундаментално значение, защото принадлежат към оформлението на умствения ни свят. Фактът, че съм в състояние да мисля за еднорози, също като факта, че мога да мисля за Бог или за Хари Потър, е принципен аспект на духовния ни живот, култура, морал и етика, който не бива да бъде елиминиран.

Дали тогава наистина сме пленници на езика, без да сме в състояние някога да постигнем директен достъп до действителността, както смяташе Ролан Барт, до чието мислене сте близък?

Ценях високо Барт като приятел и автор. Но в речта си в Колеж дьо Франс, където твърди, че езикът е нещо фашистко, той извърши голяма глупост. Освен в случаите, когато действително става дума за фашистки режими, при които е много лесно да се правят революции или да се отива в съпротивата. Езикът не е клетка, а перманентна революция.

Революциите ви интересуват и в изкуството. В книгата си „Отвореното произведение на изкуството“ вие противопоставяте класически произведения на изкуството – тоест такива, които са обединявани от представата за съвършенство и придържане към определени правила – на модерни произведения, като онези на Малармé, Джойс или Кафка, които са определени от стремеж към многосмисловост и са отворени за безброй много интерпретации, но все пак не могат да бъдат интерпретирани по какъвто и да е начин.

В никакъв случай не преразглеждам позицията си. Ако има многообразни интерпретации, то това е само защото има и [многообразни] факти, събития или произведения. Фактическото винаги е онова, което наричам „твърдото подножие на битието“. Това не е метафизическа, а научно-теоретична теза. Това е отколешният принцип на фалсифицируемостта [опровержимостта] в смисъла на Карл Попър. Тезите, за които се твърди, че са смислени, трябва да бъдат опровержими в опита. Може и да се вярва, че животът ни е просто верига от интерпретации, но понякога се срещаме и с интерпретации, които не функционират. В тази връзка мога да ви разкажа един анекдот. Дерида, водачът на деконструктивистите, ми предлага да ме закара до хотела след вечеря с приятели в Париж. Аз го моля да ме остави на Карфур дьо ла кроа руж. И той ме оставя на Карфур дьо ла кроа руж. А това означава, че все пак има „трансцендентален сигнификант“ и че самият той го признава.[1] Дерида никога не е отричал, че съществуват „перила“ [рамки] за разнообразието на интерпретациите. Всъщност американските му последователи са онези, които превърнаха мисленето му в мит и се кълнат в неопределимостта на значението.

В „Търсенето на съвършения език“ защитавате многоезичността, представена в притчата за Вавилонската кула, против мита за някакъв първичен език на човечеството. Можете ли да ни обясните това малко по-подробно?

Езикът е човешко постижение, акт на адаптация към дадена ситуация. Оттук и хипотезата на Епикур, че той е възникнал на много места и все още се намира в различни ситуации, поради което има и различни езици. Това е най-доброто антропологическо решение на проблема за възникването на езика. Според Чомски съществуват мозъчни структури, които са еднакви при всички езици. Интуитивно бих се съгласил с това, инак не би могло да се обясни как детето започва да учи даден език още от момента на раждането си. Единствената грешка на Чомски е, че той обобщава това, изхождайки от един определен език, неговия собствен. Той например се придържа към гледището, че понятието за рисуване винаги е свързано с понятието за дадено рисуване отвън. „I paint my house“ означава, че боядисвам къщата си отвън. Това може и да важи за Америка, където повечето хора живеят в къщи, но не и в Европа. Там човек боядисва жилището си:

отвътре…

Тоест не съществуват универсалии, които биха били общи за всички езици?

Правили са се опити за откриването им. В много езици, за да се образува множествено число, се прикача „с“ [към края на думата]. Но това не е така на италиански. Едно съществително, което в единствено число завършва на „о“, получава вместо това „и“ в множествено число. Между другото, в тази връзка имах странно преживяване със сина си. Когато беше малък и искаше бонбони, ние винаги му казвахме: „Solamente uno“ (само един). Но тъй като искаше много, той отговаряше „Дайте ми unos“. Прикачаше „с“, за да направи множествено число. Откъде си го е измислил, все още ми е загадка… Всеки език дава на света една допълнителна форма, но има и някои гранули на вселената, които се откриват навсякъде. Според професора-лингвист Жак Лерò съществуват неутрални [езикови] феномени като „вали“ или „боли“ – както в руския, така и в английския. А освен това съществуват и екзистенциалните универсалии: ям, спя, обличам се, падам, горе, долу. Определени култури помещават вечния живот горе, други долу, но „горе“ и „долу“ си остават едно и също. Към това се пригажда всеки език. Това отново е нещото, което наричам „твърдото подножие на битието“. Има една красива картина от Джон Уилкинс, изобретател на изкуствен език от 17 век. Тя представлява кръг, в него човек, а наоколо са изписани около 40 понятия: „горе“, долу“, вън“, „вътре“… Дори и ако не говорите английски, вие разбирате какво представляват съответствията на тези понятия: това са 40-те позиции на човешкото тяло във вселената. Те конституират универсалния език на тялото.

„Цялата етика би могла да бъде написана отново, изхождайки от респекта към човешкото тяло“, гласи една от тезите ви…

В кореспонденцията с кардинал Мартини (1927-2012) той ме запита дали би било възможно да се обоснове етиката без Бог. Отговорих му, че е възможно, като се основе етиката на тялото. Тялото има потребността да стои изправено, да спи, да яде, да пие и така нататък. До степента, до която се уважават тези потребности, са налице и етически условия. Когато човек бъде окачен с главата надолу или е принуден да лежи на пода, без да му се позволява да се изправи; когато се отреже нечий език и [по този начин] не му се позволява да говори – тогава имаме ситуация, която не е етична. Основополагащата етика се базира следователно върху потребностите на тялото. Ако следвате тази логика, вие сте перфектен християнин.

Посочвали сте парадокса, че красотата изчезва от областта на изкуството точно във времето, когато се превръща в обсебеност на ежедневието…

Модерността започва първоначално с това, че се приравняват красотата и изкуството. За гърците красотата е слънцето, светът; изкуството е да се правят неща. Гърците не правят разлика между онова, което ние наричаме изящни изкуства и занаятчийството, но в модерната култура ние сме приравнили изкуството с красотата. А след това в хода на различни авангардистки направления можем да наблюдаваме разделяне на двете. По-рано е било възможно човек да се влюби в жена, нарисувана от Енгр, защото тя е красива. Напротив, в жена, нарисувана от Пикасо, не се влюбва никой. След това разделение изкуството е тръгнало по свой собствен път, а възприятието за красота се е превърнало в свободен газ, който е убягнал на философите и е иззет от масовите медии. Въпреки това трябва постоянно да се мисли за красотата, също и независимо от изкуството. Защото на въпроса „Що е красота“, могат да се дадат универсални отговори. Мисля, че най-добрият отговор е даден от Кант с неговата идея за липса на материален интерес към нещо, което се наблюдава с благоразположение. Красотата на Никол Кидман например няма нищо общо с естетиката, защото я желаем по начин, по който не желаем Мона Лиза. Красотата се състои в това да се изпитва благоразположение при разглеждането или слушането на нещо, без човек да изпитва желание да го притежава.

В днешната култура, както изглежда, представата за Апокалипсиса става все по-мощна – не е ли това признак за завръщане на Средновековието?

Средновековието никога не е имало подобна представа за историята. Апокалипсисът не е бил краят на света, а само момент от трагедията, Армагедонът преди Второто пришествие и Рая. И тъй като днес ние трябва да се откажем от подкрепата на идеята за Спасението, то имаме основателни поводи да бъдем по-скептични от хората през Средновековието. Но онова, което днес ни държи в напрежение, е не толкова представата за някаква катастрофа, колкото едно все по-силно съмнение в смисъла на историята. Историята е изгубила равновесие. Ние непрекъснато се олюляваме между множество напред- и назад-стъпки. В края на 19 век Маркони изобретява безжичната телеграфия. Но когато за пръв път се появи интернетският кабел, това е завръщане към свързаната с жици телеграфия. А при Wi-Fi и мобилната телефония човек в края на краищата се движи вътре в една детериториализирана мрежа. Телевизията замести радиото, но тогава пък идва Айподът и отново оповестява завръщането към радиото. Никога не знаем дали крачката, която правим, наистина е крачка напред или крачка назад.

Тоест вече мечтаем не за революция, а за перманентна дестабилизация…

Погледнете към Пиратската партия[2], към Анонимъс[3], Уикилийкс. Дори терористите днес вече не са революционери, а дестабилизатори.

Изключително успешните ви романи „Името на розата“ и „Махалото на Фуко“ се занимават с неща като херменевтика, бъдещето на книгата, вярата в истината и така нататък. По какъв начин се осъществява в тях връзката между понятийното мислене и фикцията?

Никога не съм искал да доказвам нещо в романите си, пиша ги от чисто удоволствие. Винаги съм вярвал, че това са две напълно различни неща; едното от тях е кошче за боклук на другото. Но тъй като не съм шизофреничен, понякога се случва от само себе си, че докато пиша някоя история, изразявам и идеите си. Като философ ми беше почти невъзможно да разказвам истории без те да се превърнат в притчи. Но това се случва без собственото ми участие, без да го забелязвам. Читателят, който е по-интелигентен от автора, осъществява връзките. Когато завърших „махалото на Фуко“ започнах да си мисля, пренасяйки се в ролята на читателя: в романа на този слабоумник има някои интересни философски мисли – по  същия начин, по който ирационалното продължава да съществува в един свят, основаващ се на принципа на рационалността. За мен романите са поле за експерименти. Мога да си измисля някой герой, а след това ми идва идеята да напиша психологическа студия, но не изхождам от някоя психологическа студия, за да си измисля някой герой.

Често идвате в Лувъра, когато сте в Париж. Какво в това място ви интересува?

Произведенията! Но също и поведението на посетителите. Най-решаващият феномен е фотографията, която днес се поставя между окото и произведенията. Окото ни е изгубило функцията си на средство за възприемане на реалността. И не само в изкуството. Човек се уверява на някой екран в реалността на онова, което вижда. Ето затова и не фотографирам вече. Един ден се върнах от пътуване, по време на което бях направил множество снимки. Когато се върнах имах само цял куп лоши снимки и вече не знаех какво всъщност съм видял. Захвърлих апарата и реших никога повече да не правя снимки – това е единственият начин да видя нещата, а след това да си ги припомням. Ако искам да запазя материална следа, си купувам пощенска картичка. Сега, онова, което намирам малко обезпокоително в Лувъра са туристите, които искат да видят всичко. Аз съм на мнение, че в музей трябва да се ходи, за да се разгледа само едно произведение. Музеят трябва да се преструктурира на всеки шест месеца и да поставя в центъра едно-единствено произведение. Останалата му част трябва да служи единствено за подготовка и информация към окончателното разглеждане на този шедьовър. Това е трудно, но преди десет години то беше направено в Брюксел с тицановата Венера от Урбино, в Кралския музей на изящните изкуства.

Като европейски интелектуалец, който е взел присърце проекта за обединена Европа, как си обяснявате това, че в процеса на глобализация тя е заплашена от изоставане?

Европа е заплашена от многообразието на езиците. Но няма да има никаква полза от възприемането на само един език. Английският, който европейците говорят, не им помага да се разбират по-добре. Напротив, той създава ужасни недоразумения. Европа разполага с потенциала да бъде полиглотна както в езиково, така и в духовно отношение. Духовното многоезичие се състои в опита да се мисли като други култури. По този начин Европа може да допринесе за глобализацията.

Казвате, че една от главните функции на литературата е да ни накара да свикнем с мисълта за необратимостта. Но не важи ли това и за философията?

Вярвам, че философията е добрият начин човек да се изправи пред смъртта. Човек философства, защото би искал да се изправи пред смъртта.

Достатъчно ли сте се занимавали със смъртта?

Повече или по-малко. Имам определени хора-идеали. Например Алфред Жари: когато лежал на смъртно легло и го запитали дали има нужда от нещо, той отговорил: „клечка за зъби“. Носят му я и той умира. Така бих искал да умра. Хобс наредил да се напише на надгробния му камък: „Това е философският камък“. Аз разпоредих, че на надгробния ми паметник трябва да се изпише последното изречение от „Градът на слънцето“ на Кампанела (1602): „Почакай, почакай само още миг! Невъзможно, невъзможно!

Разговора водиха Шарлот Пино Мартин Легро.


Източник

 

[1] „Анекдотът“, както изглежда, е предназначен за специалисти. Според Дерида няма такова нещо като „трансцендентален сигнификант“ (тоест общовалидно обозначение, което се намира извън рамките на човешкия опит, в смисъл, подобен на кантовия). Еко се шегува тук, че щом Дерида го е докарал на желания адрес, то значи той все пак вярва в някакъв вид общовалидно обозначение и „опровергава“ собствената си теория. Бел. пр.

[2] Представена в множество западноевропейски страни партия, която настоява за пълна свобода при използването на комуникациите, включително отмяна (или поне силно ограничаване на авторските права). Бел. пр.

[3] Свободна хакерска общност, която действа по цял свят в името на противопоставянето срещу и ограничаването на властта на отделните държави, корпорации и други традиционни носители на авторитет. Бел. пр.

Умберто Еко
Умберто Еко (род. 1932) е италиански медиевист, семиотик, философ, литературен критик и романист, най-добре познат с романа си „Името на розата (1980).
Други статии от този автор
Посетители: 146

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • suhi писа Още
    БПЦ получава държавна... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Вярно е, че в Западна... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Златко, не знам колко... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    За „жестокост“ не става... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Последно това не... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Какво е било това... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Вярно, вярно. От едната... преди 2 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Браво на Valet! Излизам с... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    “Щото то не е само да се... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Абе бай Златьо, аз не съм... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    ...това изглежда пример... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Преди месец канадския... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Какво се случва със... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Внимавай с използването... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Златьо, я обясни как... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Social and economic success

    On the other...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Орбан, Качински и...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    „Май че някои...
    преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Впрочем, добра статия (за... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 3 дни
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 3 дни