Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

 

2017 07 Jotov 01

 

2. Един разказ в картинки

Проблемите в предната история се заплетоха за мен през януари 2016 г. На 19 януари в Конферентната зала на СУ „Св. Климент Охридски“ бяха представени преводите на две шведски книги – Битката: красота и печал от Петер Енглунд и Ако светът не беше лудница от Астрид Линдгрен[1]. По това време, на 8 януари в Германия излезе след многогодишна забрана за преиздаване коментираната версия на Моята борба, и първите 4000 екземпляра се разпродадоха моментално на фона на 15000 предварителни заявки[2]. Може би двете събития случайно да са се пресекли и да са предизвикали смесената ми реакция.

Затова пък на 15 септември, след като откриха новата учебна година в училището на дъщеря ми, разхождайки се със сладоледи в ръката, внезапно видях край Художествената академия, пред входа на галерията „Академия“ и откъм страната на градинката с паметника на Св. Климент Охридски, на алеята свързваща парламента с Народната (пардон Националната, на която пише Народна) библиотека и Ректората на Софийски университет, нов паметник. Веднага ми стана ясно, че това е реализацията на един проект от 2013 г., когато на 24.01. Съюзът на българските художници [СБХ] – по инициатива на Администрацията на Министерски съвет на Република България [МС] – обяви конкурс „за изготвяне на проект за изработване на паметник – символ на българския принос за спасяването на евреите от холокоста“. Самата инициатива беше определена като „свързана с честване на 70-годишнината от спасяването на българските евреи от холокоста и културни дейности за отбелязване заслугата на Република България при спасяването на евреите“. На 28.02. комисия-жури, назначена със заповед № 29 от 26.02.2013 г. определи наградите от конкурса и избра за победител ето този проект:

2017 07 Jotov 02

Нали си спомняме какво стана по онова време. На 20.02. правителството на Бойко Борисов I подаде оставка. Мястото, предвидено за паметника беше терен за палатки на протестиращи, някои от които бяха влезли в сблъсък с полицията и ранени от нея ден по-рано. Което стана повод за оставката. Така до паметника явно не се е стигнало. Затова пък в рамките на мандата на правителството на Бойко Борисов II нещата са си дошли на мястото.

Ето го и новият паметник:

 

2017 07 Jotov 03

 

Разликите са незначителни. Онова, което бие на очи, е обяснителната плоча край паметника. Ето я и нея:

 

2017 07 Jotov 04

 

Само по себе си фактът ми напомни, че съвсем наблизо има още една паметна плоча – на самия ъгъл на оградата на Художествената академия, по диагонал срещу Парламента. Потърсих я и ето какво открих:

 

2017 07 Jotov 05

 

Нямаше я. Някой я беше измел и оставил свидетелство за това. Което ме прати обратно към 2013 г.

Тогава, на 8 март 41-ото Народно събрание прие „Декларация по повод 70-годишнината от спасяването на българските евреи и почитане паметта на жертвите на Холокоста“[3].

А това са снимки от 8 и 10 март:

2017 07 Jotov 06[4] 

 

 

2017 07 Jotov 07[5]

 

Кой е в състояние да обясни какво се е случило. От една страна, е проведен конкурс за паметник, който дълго време не се поставя. От друга страна, паралелно на конкурса се поставя друг паметник, при това в абсолютен синхрон с израженията на волята на законодателното тяло, който внезапно изчезва щом се появява онзи другият.

И това не е всичко. Защото там някога имаше друг паметник, който също изчезна или беше сменен. Ето спомен и от него:

 

2017 07 Jotov 08

 

Аз самият през 2013 г. реагирах на смяната на първия с втория, тъй като бяха настъпили чувствителни промени в текста[6]. Тук няма да се връщам към това. Ще сравня текстовете на последните два, от 2013 и от 2016 г. Но няма ли следи, които да обяснят самата смяна?

В архивите на Столичния общински съвет [СОС] се пази Доклад от 29.01.201Х г. (в копието годината не се вижда), в който общинските съветници са информирани относно договора между СБХ и МС, визата, издадена от Главния архитект на Столична община, финансирането – „за сметка на инициаторите и МС“. От тях се иска съгласие на СОС. Някъде в текста се казва също: „Подкрепя се и предложението паметната плоча, поставена във връзка с Решение № 181 от 08.03.2007 г. на СОС… да бъде занапред съхранявана в ОКИ ‘Музей за история на София’“. В самото решение е упоменат и номерът на протокола от това решение – № 102. Освен това Докладът съдържа седем (7) приложения; едно от тях носи дата 14.04.2015 г. Ето че имаме отговор на една от загадките. Докладът е от 2016 г.!

Да минем напред. Проектът за решение и визата не казват нищо ново. Инициативният комитет е от 21 човека, сред тях – епископ Борис. Ако е същият, за когото през декември 2013 г. разпространиха порнофилм, а на 19.02.2014 г. Светият синод на БПЦ му издаде забрана да служи заради „непристойни за сана на епископ действия“, комитетът е от 2013 г. Ще рече по времето на Бойко Борисов I. Има и протокол от заседание на ръководството на Националния дарителски фонд „13 века България“ [НДФ] от 29.10.2014 г. В т. 3 от този Протокол е одобрено „създаване на целева дарителска партида“ за изграждането на Паметника и захранването ѝ със 7000 лв. Едва ли и световният дух на Хегел би могъл да предвиди, че това пето заседание на УС на НДФ ще се проведе точно два дни след първото заседание на 43-тото Народно събрание, и една седмица преди завръщането в изпълнителната власт на Бойко Борисов II. От една страна, прави чест последователността на подобна политика и може да е само знак на позор, че междинното управление не е положило каквато и да е грижа да се реализира инициативата. От друга страна, това е сякаш поредно преживяване в стила на Кеворк Кеворкян да залепи насилствено скъсаната „Всяка неделя“. Неясен остава обаче един друг въпрос – финансирането. В документацията на СБХ от януари 2013 г. става дума за 74 000 лв., без да е ясно откъде ще дойдат. В края на октомври 2014 г. се инициира събиране на средства. Малко сметка без кръчмар. В полза на това говори и писмо на зам. кмета на Столична община до НДФ от 14.04.2015 г.: „Конкурсът… е изцяло реализиран от СБХ…В тази връзка считам, че възлагането на процедурата по изграждане на паметника трябва да стене от името на инициативния комитет“. Трудно ми е да преценя дали някаква нормативна или пък финансова пречка кара Столична община да не поема отговорност. Но така или иначе всичко се нататрузва на инициативния комитет, в който един от участниците е и в ръководството на НДФ. И все пак, слава на този комитет! И колко жалко, че изграждането на паметника на цар Самуил забави реализацията на инициативата му.[7]

Последният документ е от 14.01.2016 г. – Становище от заседание на Експертно-художествения съвет [ЕХС] към Столична община. От точка 9 научаваме, че ЕХС е обсъждал Доклад СО-6600-4296/10/ от 27.05.2015 г. и е изразил своето положително изразено становище относно поставянето на Паметника. Освен това „Препоръчва поставянето на указателна табела. Подкрепя предложението, паметната плоча, поставена по същия повод, с решение на СОС от 08.03.2007 г., в югозападния ъгъл на оградата на НХА, да бъде демонтирана и предадена в Музея за история на София“.

От формална гледна точка перипетиите със заместването на „паметната плоча“ с „указателна табела“ са ясни. Или не съвсем. Защото все още не е ясно, защо при последното разместване е махната плочата, поставена на 8.03.2013, а не актуалната през 2007 г. Ако някой успее да види въпросната плоча в Музея за история на София, това няма да е първата, а втората. Къде е първата? Доколкото знам, тя се съхранява в мазето на сградата, където се помещава организация „Шалом“ и до нея през 2013 г. ми бе отказан какъвто и да било достъп.

Днес ми е страшно трудно да върна лентата назад, за да си спомня откриването на първата плоча. Съгласно публикация от 2004 г., в която е цитиран, макар и не съвсем точно надписът от първия паметник, пише, че бил издигнат през ноември 1999 г., т.е. когато президент е Петър Стоянов, премиер Иван Костов, председател на НС Йордан Соколов, а Бойко Борисов е само бизнесмен.[8] Добре че има интернет. Съгласно стенограма от пленарно заседание на НС от 27 юли 2000 г. Гиньо Ганев говори за плочата до Народното събрание: „Тя е поставена по времето на Стефан Савов и Александър Йорданов“; значи става дума за времето 1992-1994 г. и че Гиньо Ганев не само говори, но и помни. Ето как стигаме до заседанието от 24 февруари 1993 г., когато е взето решение за поставяне на паметна плоча и паметта на „трагично загиналите депортирани“ е почетена с минутно мълчание. В присъствието на Президента Жельо Желев, на спикера на Кнесета и на други гости от Израел. От изказванията става ясно – първата плоча е поставена на същия ден, на 24 февруари 1993 г.!

Ясно като ден е също така, че това е паметна плоча, узаконена с акт на Народното събрание на Република България. Днес я няма. Няма я от 8 март 2013 г. Чия е силата, която може да смени волеизява на Парламента в една парламентарна република? Кой е онзи КОЙ? За утеха отварям Бенямин за да прочета отново пасажа за историческия материализъм – онази кукла върху шахматния апарат, чиито действия се управляват от скрито гърбаво джудже или от „малка и грозна“ теология, която „и без друго не бива да се показва“.

Как на този фон следва да се разбира преминаващото като метеор в казуса около новия паметник Решение на СОС № 181 от 08.03.2007 г.? По онова време имаме плочата на НС от 24.02.1993 г., но не и тази от 08.03.2013 г. Как се взема решение за нещо, което тепърва ще се изгражда и ще му предстои да бъде поставяно, а после премествано в музеен депозиториум? Разумът блокира. Гърбавото джудже печели.

Налага се да търся решение №181. Намирам го. То е кратко: „1. Дава разрешение да бъде поставена паметна плоча за спасяването на българските евреи през Втората световна война в източната посока в градинската алея пред входа на галерия на Художествената академия, след съгласуване с Дирекция „Архитектура и благоустройство“. 2. Разходите по изработването и монтажа на плочата да бъдат за сметка на инициаторите.“ Толкова.

Очевидно е, че през 2007 г., когато Бойко Борисов е кмет, е избрано мястото пред входа на галерията, както и че става дума за инициатива на комитет. Разминаването е между плоча и паметник, но и то има обяснение поради факта на договор между МС и СБХ. Дотук добре. Но къде става дума за дублирането между тази плоча на инициаторите и онази на депутатите? И може ли волята на СОС – малкият Парламент да надцака волята на НС – големия Парламент? Да не би пък да е било предвидено някакво съжителство? Пак ли да питаме джуджето, дърпащо конците на куклата, къде да търсим майстора на зрителната измама?

Не съм в състояние да дам юридическа преценка на казуса с правомощията. Мога да предположа, че съществува дълбока или алтернативна политика, която не винаги излиза наяве. Само ще подскажа, че Кметството на София в лицето на Стефан Софиянски подпомогна изграждането на мемориал-реплика на онзи, който съществуваше в Израел, но беше премахнат. И това е тема, взривила пленарното заседание на НС от 27 юли 2000. Христо Иванов (независим): „Ако независимо от всичко се стигне до демонтирането на паметната плоча на Борис III от гората край Йерусалим, то фондация „Достойни българи“, чиято цел е изграждането на паметници на всички онези българи, които имат принос за историческото израстване на България, ще поеме ангажимента да пренесе тази плоча в България и да я монтира на подходящо място тук?“ В светлината на дебата от 2000 г., предизвикан от промяната в политиката на паметта в Израел, може би е настъпила преоценка и на българската нагласа, да е надигнало глас желанието за реваншизъм – монументен, не монументален, разклатен, не разбъркан – жертва на което да е станала плочата от 1993 г. и появата на втората през 2013 г. Трудно ми е да гадая, но решенията на СОС създават усета за поразителна последователност, макар и непрозрачна.

В резултат обаче се получава следното. Някой КОЙ заменя през 2013 г. плочата на НС с друга. Затова и реагирах тогава, защото и сега не мога да допусна, че може по такъв начин да се девалвира волята на народните избраници. Дори ако допусна, че самото НС е сменило плоча 1 (от 1993) с плоча 2 (от 2013), премахването на която и да е през 2016 г. с решение на СОС продължава да ми изглежда нелегитимно. А като гледам пакета документи от края на януари 2016 г., може да се окаже, че през 1993 г. Парламентът е реализирал нещо в разрез с правилата, ентусиазирано и през куп за грош. Тогава най-старият паметник ще е поне частично незаконен, а следващите са санирали легитимността му. Възможно е, все пак, да съществува правен режим, съгласно който никой освен един ОС не може да сади паметници по обществени градинки, затова НС, МС, МТС и т.н. да си гледат работата. Своята имам предвид.

Моята е да питам. В каква степен ЕХС е бил информиран на заседанието си от 14.01.2016 г., обсъждайки доклад от 27.05.2015 г., относно дотогавашната трансформация на паметните плочи? Знаел ли е, че подкрепяйки предложение (неизвестно чие) за демонтаж, става дума за посегателство срещу воля на законодателя? Вярно, плочата на някогашните депутати от 1993 г. вече е била демонтирана, а те самите или заелите местата им навярно са се залъгвали, че другата от 2013 г. е само неин ъпгрейд. Пък и за някои от тях късата памет е достойнство. От своя страна членовете на ЕХС са имали пред себе си само втората плоча, поставена не от депутати, и не изключвам да са си помислили, че самите депутати междувременно са се отказали от своята и добре че са били общинските съветници за да запълнят вакуума. А сега вече иде реч само за метаморфозата на плоча в паметник. Убеден съм, че са действали с добри намерения. Но не са ли проспали нещо още по-съществено?

Да сравним текста преди и сега в табличен вид, като си позволявам да разместя фразите от по-новия надпис, тъй като той (все още) може да се види.

 

Паметна плоча 2013

Указателна табела 2016 към

 

Паметник на спасението

На 10.03. 1943 г.

през пролетта на 1943 г.

протестът на българската демократична общественост

Благодарение на усилията на [депутати], водещи фигури в Българската православна църква, общественици, интелектуалци и др.

подкрепен от група народни представители

депутати

принуди правителството

 

да отложи депортирането на 8500 български евреи към фашистките лагери на смъртта

бе предотвратена депортацията… в нацистките лагери на смъртта

Този протест, както и ходът на Втората световна война,

 

спасиха от гибел 49 000 български евреи.

на повече от 48000 български евреи и те бяха спасени от физическо унищожение

За съжаление,

 

евреи от Северна Гърция и Югославия, администрирани по това време от българските власти, 11343

онези повече от 11000 евреи от Северна Гърция и части от бивша Югославия, намиращи се под българска администрация

бяха откарани в нацистките концентрационни лагери и само 12 от тях оцеляха.

които бяха депортирани и убити в лагера на смъртта Треблинка

Българският народ прекланя глава пред паметта на невинните жертви.

Ние се прекланяме пред това уникално спасение и скърбим за

 

От пръв поглед се вижда, че времето на спасението е станало по-неопределено. Жалко ако това е напредъкът на историческото познание. Но явно акцентът е друг, не става дума за събитие, а за процес. Което може и следва да се приеме. Но защо е бил изпуснат друг времеви контекст? В първите два надписа Втората световна война присъства, сега я няма. Защо е било нужно да отпадне? Така не се ли митологизират събития? Имало едно време…, в една далечна галактика. Обяснението може и да е просто. Ами ако се окаже, че спасението зависи от хода и най-вече от обрата на войната? Затова е по-добре да пише така, сякаш каквото и да се случи, в хода на която и да било война, на спасението му е било писано да се случи. Защото е кодирано не във външни обстоятелства, а изцяло в генната карта на спасителите. За пространството не искам да кажа нищо, защото там решителната редакция беше сътворена през 2013 г. Вярно, отбелязването на Югославия като бивша ме кара да се замисля дали няма да дойда време навсякъде, където може, да пренапишем „бившата Османска империя“, „бившата Руска империя“, „бившият СССР“ – паметници бол.

Ако минем към математиката отново всичко е станало по-размито. Къде е честта на историята? С употребата на „повече от 48000“ имаме шанс да се окаже, че спасените са дори повече от 49000, както съгласно стария надпис. Някои се чудят, други не. Ето какво казва Бойко Борисов I по въпроса: „България е страната, която е спасила най-много евреи по време на Втората световна войнаАко сме могли, да сме спасили всички евреи в света, но сме могли и сме спасили тези 50 000. Другите държави и това не са направили – далече, далече по-малко – една, две държави, са спасили по 300 – 400 души.“[9] Или: „Аз мисля, че България е държава, спасила всичките си евреи по времето на Хитлер, и то благодарение на целия български народ… Сега е лесно да тълкуваме историята, но ако от друга страна имаш Хитлер с неговата машина е много трудно да се опълчиш и да спасиш своите най-близки. Вчера с представители на българските еврейски общности, когато разговарях, те казаха – вие не сте спасили 50 000 български евреи. Слагаме по два процента ръст на година, следователно те вече са над 100 000 души. Ако не бяхте ги спасили тогава, днес нямаше да са сред нас техните деца и внуци“[10]. Проблемът е, че повече стои и пред жертвите. Тяхното число не расте ли? Или расте, колкото нулата расте.

Стигаме до спасителите. Сега вместо „демократична общественост“ и подкрепа на депутати имаме диференциация за сметка на обществеността и за сметка на демокрацията. Що дири обаче онова „и др.“, увековечено върху камъка. Какво ли значи? Навярно „и други“. Кои други? Царят Борис III, Богдан Филов, Дянко Марков… Необятност от най-чиста проба. Спасители много, важното е поп Кръстьо да е един. Ами ако не е „и други“. Звънвам на един познат гробар. Научавам, че издълбаването на буква в мрамор струва 3 лева на място или 1,50 ако е в работилницата; за гранит – „по 2“. Значи, били са нужни максимум 12 лева за да нямаме двусмислица. Погледнете и снимката на указателната табела, на реда с „др.“ има достатъчно място. Което ще рече, че може би зад абревиатурата се крие нещо друго – „другаря“. КОЙ? Той – др. Тодор Живков. За толкова дълга дума като „другаря“ място няма, затова са я съкратили. Е, сега разбрах, защо са били всичките напъни около редакцията. Камъни 1-2-3, фокус-бокус-живковфокус.

Смея се на откритието си, ама хич не ми е до смях. Защото съзирам ужаса. Тук не става дума за вмъкване на многоточия. В новия текст е била унищожена сърцевината на двата стари: Протестът… принуди правителството. Че де се е чуло видяло протест да принуди правителство? Това, че на мястото на паметника имаше палатки на хора, настроени срещу Бойко Борисов I, не значи че го принудиха да подаде оставка. Той сам я даде в полза на бъдещия Бойко Борисов II. Някой би си помислил, че по-късно е имало протести, принудили правителството на Орешарски да слезе от власт. Грешка. Сега, след като четем Грешната стенограма с големите бомби, виждаме, че не протестиращи, а самият Бойко Борисов e принудил Орешарски да се откаже, защото е бил готов да управлява като Бойко Борисов II. Протести – тинтри-минтири.

Просто като тройка природни закони: Никой гражданин или гражданка, група от граждани или гражданите в тяхната целокупност не могат да принудят правителството. Само правителство може да принуди правителство. Едно правителство може да се самопринуди. Докато зад протестите се крие най-много закон, недостоен дори за диалектиката: Количествените натрупвания водят до количествени изменения или до нищо.

Ако някой знае за паметници на протеста, нека ме поправи. Аз знаех за два. Единият го няма. Моля се да ни простят онези, които някога са протестирали през 1943 г., които са си отишли от този свят с убеждението, че са попречили на правителството. Защото днес явно някои не им го признават. Понеже те самите не са протестирали и никога няма да протестират. Понеже в крайна сметка те печелят от протеста на други. Понеже смятат протеста само за имунностимулатор на властта. И все пак един паметник на протеста е останал – в Берлин на Розенщасе.

 

2017 07 Jotov 09

 

Този е от 2006 г. Но има и по-стар, от 1995 г., дело на Ингеборг Хунцингер (1915-2009), самата участник в протеста, създала композицията още през 80-те.

 

2017 07 Jotov 10

 

За събитията от тогава има сайт[11], има и филм; на Маргарете фон Трота, от 2003 г., не по-слаб от този за Хана Арент[12]. На всичко отгоре всяко докосване до темата прокарва паралел с България, защото става дума за два протеста, в Берлин и в София, по едно и също време, в немския случай за времето 27 февруари – 6 март 1943 г. В края на февруари в Берлин внезапно са събрани и евреите от смесени семейства и са затворени в сграда съвсем близо до Александерплатц, в началото на улица Розенщрасе. Ставало дума за около 2000 човека. Това не съответствало много на законите за чистота на расата, но най-вече никой не знаел какво можело да последва. Защото Германия си била заръчала половин милион работници-роби от Франция, което практически премахвало трудовата защита върху евреите, използвани все още във фабриките. Тогава съвсем спонтанно много от съпругите на задържаните се събрали пред зданието, броят постоянно нараствал и те устояли в студа дни наред, възпротивявайки се на опитите да бъдат разпръснати и отпратени. Казват, че изпратените есесовци никога не били виждали такова нещо, някой да не им се подчини. На 1 март се чествал официално денят на Луфтвафе. За празника англичаните спретнали бомбардировка над Берлин. На Розенщрасе есесовците се разбягали, жените останали. На следващия ден пропагандната машина се завъртяла и вестниците представили бомбардировката като изпитание за единството на народната общност (Volksgemeinde), ала хората видели на Розенщрасе друга форма на единство и солидарност. От едната страна се засилили заплахите, от другата последвали обиди и присмех, но най-вече упорството ставало все по-ярко, взело да привлича и случайни минувачи. На седмия ден като по чудо вратата се отворила и мъжете почнали да излизат. Както винаги историците не са единни за това, какво довело до тази развръзка – неотстъпчивостта на жените или нарушаването на строгия ред в прилагането на окончателното решение, наличието и акции на нелегална съпротива или защото това било само временно задържане с цел по-пълна регистрация на „привилегированите евреи“. Но в обществената памет се съхранил именно протестът на онези, които останали верни и на брака, и на хуманизма. В тяхна чест са и двата паметника.

Датирането на паметниците в Берлин не е свързано с кръгли годишнини, но е донякъде паралелно с поставянето на паметните плочи в София през 1993 и 2013 г., които пък са изцяло „юбилейни“. Защо обаче там не става смяна на един с друг, а тук те се изместват взаимно за да изчезнат заменени днес от информационна табела. Когато посетих мемориала на Хунцингер открих и разчетох надпитите върху него:

1943 – Силата на гражданското неподчинение – Силата на любовта – надвиват насилието на диктатурата (bezwingen die Gewalt der Diktatur)

и

Върнете ни мъжете – жени стояха тук – побеждавайки смъртта – еврейските мъже бяха освободени.

Срещнах погледа на възрастен германец и възкликнах, кимвайки към паметника: май не е много популярен. Каза ми: че как да е популярен; ние немците гледаме да забравим протестите, защото… комай-комай… протестиращите постигат исканията си… Мисля си, и у нас има един виц, в края на който се казва по смисъл: ами ако стане.

Умишлено или не смяната на надписите край Парламента в София уби спомена за протеста от 1943-та, за този от 2013-та и за последния от 2014-та г. Някой иска да останат само телеразкази: отдалечаващи се разкази, разкази от дистанция, разкази от далечното минало, разкази по телевизията, едно теле разказва. Пророчеството на Вазов се оказа парадоксално вярно и в бъдеще време: „Този луд беше единственият, който се осмели да протестира“.

И все пак Мунчо може да няма паметник, но все още има постамент. Днес е 14 юни 2017 г. – точно 4 години от началото на последния протест срещу властта, нека му поставим цветя.

 

2017 07 Jotov 11

 

 

[1] Впрочем втората е дневник, воден през Втората световна война, а авторката му все още не е написала книгата си за Пипи Дългото чорапче.

[2] До края на годината изданията станаха пет, а тиражът стигна почти 100000. В средата на периода пуснаха и италианско коментирано издание.

[3] Вж. Държавен вестник, бр. 27, 15 март 2013 , 17-18.

[4] Българският парламент осъди депортирането на евреи от Македония и Тракия, https://www.vesti.bg/bulgaria/obshtestvo/ns-osydi-deportiraneto-na-evrei-ot-makedoniia-i-trakiia-5587771

[5] Димитър Михайлов, „Паметник на благодарността откриха в София”, http://sofia.dir.bg/news.php?id=13320918

[6] Стилиян Йотов, „70 години война на интерпретациите”, http://www.kultura.bg/bg/article/view/20953

[7] На заседание от 10 или 11 юни 2015 г. решението за Паметника на спасението е отложено заради скандала, разразил се около царския паметник с огнения поглед.

[8] Dina Ofer, “Tormented Memories: The Individual and the Collective”, Israel Studies, vol. 9 (3) 2004, 137-156, 148.

[9] Лалов, Н., „Атина и София заедно срещу Скопие: Бойко Борисов се скара на Македония от Гърция”, в: http://www.mediapool.bg, 11.09.2012.

[10] „Кръгове по света искат да преиначат историята, но сме спасили всичките си евреи”, в: http://www.mediapool.bg, 17.12.2012.

[11] http://www.rosenstrasse-protest.de/index.html

[12] http://www.imdb.com/title/tt0298131/

 

 

Стилиян Йотов
Стилиян Йотов е завършил философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където преподава от 1990 година. През 2002 г. и 2003 г. е гост-професор във Франкфурт на Одер, а от 2006 г. – професор по съвременна философия и философия на правото. Автор е на „Справедливост и респект“, „Етика и мултикултурализъм“, „Равенство и егалитаризъм“, „Хабермас и претенциите на автономията“ и съставител на „Оправданата война днес“, „Конституционализъм“ и „Турция и ЕС – пределното изпитание“.
Посетители: 145

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 11 часа
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 2 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 4 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 5 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 1 седмица
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Това е интервю, а не... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    "Обрана" е като да обереш... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Към критиката на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Трябва коректор. На... преди 2 седмици
  • Леа Коен писа Още
    Хубав текст преди 2 седмици