Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (4 гласувания)

 

2017 02 turkish wisdom

 

2. Още сложни взаимоотношения

Май че трябва да се върнем към съчетанието от робство и съжителство, едно съчетание почти невъзможно, докато не го забележим при българите и турците в дългото им и трудно пребиваване заедно по нашите земи и в дълго и трагично преплетените им съдби, за които споменахме в първото изречение на настоящото есе. По време на петвековното турско владичество, но и доста време след него, двата етноса (като цяло) не са изпитвали особени симпатии един към друг. За да се убедим, че „езикът на омразата“, за който в последно време доста се говори и пише, вероятно се е появил за пръв път по нашите земи, достатъчно е да посочим няколко неласкави думички, с които хората от двата етноса са се назовавали взаимно. От тяхна страна – „кефири“ (неверници) и „гяхвури“ (опростено – гяури, приблизително със същия смисъл като „кефири“). Според някои източници, тази обидна турска дума произлиза от две арабски и в превод означава „поклоници на глави“ – подигравателно напомняне за запазения в някои български села езически обичай да се забучват по плетовете говежди черепи за предпазване от магии. Българите не остават длъжници в недоброжелателната терминология: „кучета“, „фесове“, „чалми“, „гъжви“, „гаджали“, „рязани“, „манафи“, „агаряни“, „поганци“. Каква политическа коректност, какви пет лева?

От друга страна, добре известно е, че и преди Освобождението, и след него, е имало хиляди случаи на добросъседски отношения между хора от двата етноса. Българки и туркини, които са живеели в съседство, често са се събирали, за да си бъбрят „по женски“ и да се черпят с кафета, баници и баклави. На „Курбан Байрям“, когато мюсюлманите раздават част от закланото за празника жертвено животно на хора, които не могат да си позволят това, част от раздаденото овнешко винаги отивало у съседи-българи; и обратно, по Великден децата от турските семейства винаги опитвали яйцата и козунаците, приготвени от българските „комшийки“. За чест на участниците в освободителните борби и в българските въстания трябва да подчертаем, че и в устните указания, и в писаните устави винаги изрично се постановява, че мирните турски селяни не са врагове на въстаниците, и че към техните семейства отношението трябва да бъде като към своите собствени: „Всеки от вас, и които остаяте в къщите си, и които зимате оръжието в ръка, не трябва да бива ни най-малко ожесточен против мирните турци, наши съжители и състрадалци…Честта, имотът и животът на мирните турци трябва и за вас да бъдат толкова мили и свети, колкото са и за тях“. (Из „Прокламация, съчинена от Ботев и Стамболов и датирана 8 септ. 1875“). „Ако някой са осмели да закачи на честта жена или момиче, биле тие от коя и да е народност и вяра, ще бъде застрелян с шест куршума“. (Из „Протокол на заседанието от 17 априлий, станало в Панагюрище под председателството на Георги Бенковски“) (7). Въпреки тези указания, най-голямото антиосманско въстание, Априлското от 1876 г., бива потушено безмилостно и брутално.

Следи от задълбочилата се антипатия между двата етноса се запазват и десетилетия след Освобождението. Намираме ги дори и в късната следосвобожденска литература, макар че българските писатели, бидейки по самото си призвание истински хуманисти, отразяват тези следи не толкова с тъжно примирение, колкото с искрена надежда те да се заличат с времето. Една такава следа намираме например в Йовковия разказ (по-скоро новела) „Съд“, един брилянтен апотеоз на женската красота и на любовта, който навремето анализирах като „едно от безценните съкровища на българската художествена проза“ (12). Главният герой е стар и достолепен турчин, чийто син навремето е бил пребит до смърт „заради някаква женска история“, но е умрял, стискайки зъби, без да назове убиеца си: „…убийците на Рустема останаха неоткрити, не че беше невъзможно да се издирят, но защото престъплението трябваше да заглъхне в расовата омраза, тъй силна през тия години, и защото трябваха още изкупителни жертви за робството, което не беше забравено още“ (13). А у Константин Величков, безспорно един от последните български писатели, които могат да бъдат обвинени в липса на патриотизъм (осъден на смърт за участието си в Априлското въстание и впоследствие помилван), могат да се прочетат следните стихове за мюсюлманите, отиващи да почетат най-значимия си празник:

Днес светъл е Байрям. На муезина / от минарето спуща се гласът. / Към старата джамия със стотина / засмени богомолци се стремят. (14).

Като чете тези стихове, човек не иска да повярва, че 112 години след тяхното отпечатване, на 20 май 2011 г., сънародници на техния автор – членове на „Атака“, начело с лидера си Волен Сидеров, ще нападнат мюсюлманите по време на петъчната им молитва в самия център на София, пред единствената действаща софийска джамия „Баня баши“. И че депутатът Сидеров ще ругае полицаите, намесили се в защита на нападнатите мюсюлмани, наричайки ги между другото и „еничари“.

Без да навлизаме в детайли, можем да обобщим, че през 138-те години от Освобождението досега, но особено след 1944 година, политиката на българската държава към турското малцинство е била не само учудващо непоследователна, но и дълбоко вътрешно противоречива, изпълнена с люшкане между несъвместими крайности. Има периоди на усилено създаване и щедро финансиране на турски печатни издания, на танцови състави и театри, на фантастични привилегии при постъпването във ВУЗ, напомнящи на тези за децата на АБПФК („активните борци против фашизма и капитализма“), при което властниците никак не се смущават от това как тези привилегии се възприемат от българското население, просто защото всяка привилегия за една част от гражданите на една страна е брутална дискриминация спрямо останалата част. И обратно, имаше периоди на отричане съществуването на турско малцинство (и изобщо на каквото и да било етническо малцинство) у нас и цялата държавна пропаганда беше впрегната да ни убеждава, че турците в България били потомци на насилствено ислямизирани българи, които с времето са забравили родовите си корени. За да се стигне до една просташка асимилационна политика, замислена още през 50-те години на миналия век, започнала през 60-те и завършила в края на 80-те с позорния „възродителен процес“. В потушаването на съпротивата на турското население, освен Държавна сигурност и Народната милиция, бяха включени и значителни армейски части, включително и бронетанкови. Но ако участниците в тази грандиозна операция, запитани дали се чувстват виновни, винаги сочат с пръст към небето с думите „Беше по заповед отгоре!“, то „творците“ на културата, които насипваха сол в незарастналите рани в душите на двата етноса, нямат това оправдание. През 1964 г., написан по поръчка на СБП (ръководен от идеолозите на БКП и от ДС), излезе романът на Антон Дончев „Време разделно“, като морално оправдание за насилствената смяна на имената през 60-те години, а през 1988 г. този роман беше екранизиран от Людмил Стайков, точно навреме за кулминацията на „възродителния“ процес през 1989 г. Така се появи поръчков филм по поръчков роман. И авторът на романа, и създателят на филма, бяха заплатени (пардон, исках да кажа „удостоени“) със званието „академик“. Обяснението на Антон Дончев в едно интервю защо романът му не бил поръчков, наистина е трогателно-наивно: „На мен не са ми давали поръчка. Аз реших да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отказаха, тогава бях още неизвестен автор“. Значи, поръчка все пак е имало, но тя е била отправена към двама от най-некадърните представители на социалистическия реализъм, а след като те отказали, той, младият и „още неизвестен автор“, се хвърлил върху амбразурата като Александър Матросов и спасил честта на СБП. Без някой да му е давал поръчка, той я изпълнил. При това в стахановски срокове – романът бил написан за… 43 дни.

Разбира се, в противовес на клакьорите, старателно пресмятащи колко издания бил претърпял романът на 33 езика (без да отбелязват, че всички „чужбински“ издания, подобно на българските, са изцяло заплатени с парите на българските данъкоплатци), се появиха и немалко критични отзиви (15, 16, 17, 18). Стана ясна истината за двата „документални“ източника, послужили на автора на романа: „Летописът“ на поп Методи Драгинов, описващ събития, които никой освен автора на този летопис не е видял и не е описал и т.н. „Исторически бележник“, най-богатият на ужасяващи детайли източник, описващ масово насилствено помохамеданчване в Родопите, каквото според учените-историци никога не е имало. Стана пределно ясно, че и двата източника са създадени през втората половина на 19 в. и представляват историко-патриотични мистификации, лесно обясними по време на освободителните борби. Стана ясно също, че въпреки задружния хор на певците на дитирамби, художествените неудачи на романа са много повече от художествените му качества. За съжаление, в цитираните критични материали акцентът е поставен повече върху историческата недостоверност на романа и върху художествените му провали, нежели върху неговата политическа и морална нечистоплътност. Затова трябва да аплодираме статията на Петър Стойков (19), където нещата са казани много ясно и точно: „Поръчковото писателство може да доведе до много гротескни резултати, а комунистическото поръчково писателство, съчетано с агресивен националистически патос – да изведе тези резултати до неподозирани висоти на малоумието…Книга, създадена единствено да насъска едни хора срещу други, да събуди най-примитивни чувства на омраза. Тя без съмнение е най-гнусната книга, която някога съм чел“. (Де Нобелова награда, де!).

Една от най-срамните страници на „възродителния“ процес, която потомците никога няма да простят на неговите автори е, че наред с преименуването на турците, унищожаваха или заличаваха имената от паметниците на мъртвите им предци. А, за да не останат никакви следи от тези безумия, на нас, преподавателите във ВМИ-Варна, разпоредиха да си направим нови дневници на студентските си групи, а старите (тъй като в тях фигурираха много студенти-турци със „старите“ си имена), да предадем срещу подпис в канцеларията на Института. Нов дневник, разбира се, си направих, а стария (който за мене придобиваше стойност на исторически документ) старателно скрих у дома, разчитайки, че няма да тръгнат да правят обиски по къщите. Не си спомням как точно обясних „загубването“ му в канцеларията, но помня, че обяснението ми прозвуча доста идиотски. Чиновничките се престориха – не много убедително – че са ми повярвали. Успокоявах се, че при вече натрупаните доста черни политически точки, една повече нямаше особено значение. Не напразно една турска пословица гласи: „Далга бойу ашмъш, ха бир каръш, ха бин каръш“ (Вълната като те покрие, дето една педя, там и хиляда педи).

3. Надникване в чужда народопсихология

Турският език принадлежи към Угро-Финската езикова група, която включва още финския, унгарския и естонския. Той се говори от 55 млн. души, живеещи в Турция и повече от 50 млн. души, живеещи извън нея. Турските пословици изглежда са първите в света, издадени в книга. Турският учен от XI в. Махмуд Кашгари публикува през 1074 г. в Багдат речник, предназначен за араби, изучаващи турски, в който включва 290 пословици, много от които се използват и в съвременния турски език (1). От ранните колекции, публикувани в Турция, следва да се отбележи книгата „Тешил“ от Маулана Шемседин, издадена в Истанбул през 1480 г. Това е медицинска книга, към която авторът, без да обясни защо, е добавил ръкопис със 698 пословици. Оригиналът на книгата се съхранява в библиотеката „Фатих“ в Истанбул и, поради ръкописното си приложение, обикновено се ползва във фототипни издания. Книгата с пословици, съставена от турския журналист Ахмед Митхад Ефенди и публикувана в Истанбул през 1871 г., през 1897 г. бива преведена на английски от Е. Дейвис, капелан на църквата „Св.Марк“ в Александрия, и издадена в Лондон под заглавие „Османски пословици и старовремски поговорки“. Понякога турски пословици биват включвани в по-широки колекции; например сборникът „Светът на пословиците“ от Патриция Хаугтон (Лондон, 1981), включва 20 турски пословици (1). Въпреки че почти всички тези сборници следват един и същ (и далеч не най-добрия) модел на подреда – в азбучен ред по първата буква от пословицата, те изиграват голяма роля за запознаването на западния, респ. християнския, свят с невероятната съкровищница на тази част от турския фолклор. Не ми е известен случай, когато при издаването на турски пословици да е бил направен сполучлив опит за тематичното им групиране и за тълкуването им с оглед на мировъзренията на турския народ.

Когато бях дете, (а това, за съжаление, беше още в средата на миналия век), и се заслушвах във винаги интересните разговори на възрастните, често долавях в тях някакви чужди, непознати дотогава думи, а понякога и цели изрази. И тъй като не спирах и не спирах да питам, постепенно разбрах, че това са турски думи („турцизми“) и турски пословици, които изпъстряха речта на хората от по-старите поколения. Повечето хора от поколението на нашите баби и дядовци, родени през XIX и в началото на XX в., знаеха добре турски и присъствието на турцизмите в речта им беше нещо съвсем естествено. Като ги питах защо използват някоя турска дума, когато има хубава българска, обикновено ми отговаряха, че турската дума им „идва на езика“ преди българския ѝ синоним. Определено имаше значение и това, че родният ми Велики Преслав беше околийски център на околия със смесено население, а част от този регион – т.н. „Герлово“ (с изключение на Върбица) си беше изцяло турска. От другата страна на нашия двор беше бояджийският дюкян на дядо ми (а по-късно – на вуйчо ми), чиито клиенти бяха в огромното си мнозинство турци. В началото на 50-те години, (вече напълно комунистическото) Министерство на правосъдието уволни баща ми от поста му на околийски съдия, който беше заемал близо 20 години. Тогава той стана адвокат, а първите му адвокатски години съвпаднаха с една от ранните изселнически вълни към Турция, така че той едва ли не денонощно работеше документите на изселниците. Дворът, за който споменах по-горе, беше се превърнал в полеви лагер, последна тяхна спирка преди да се отправят към граничните КПП-та. Тук те се хранеха, тук спяха, защото всичко освен ръчния си багаж бяха вече продали (или раздали) на съселяните си. Така през ученическите ми години край мене много често звучеше турска реч, макар че далеч не всичко разбирах. Нов шанс да науча езика получих в казармата, в която последните шест месеца прослужих в Строителни войски, начело на 75 турски младежи, с които прокарвахме път в района на хижа „Узана“ над Габрово. Но в края на тези месеци ми предстояха конкурсните приемни изпити за медицински ВУЗ, затова цялото време, когато не бяхме на „йобекта“ (както трудоваците наричаха обекта ни), аз прекарвах не с тях, а с учебниците си. Така пропадна последният ми шанс да науча добре турски. Затова пък винаги, когато долавях, че се казва турска пословица, се хвърлях като тигър върху „мъдреца“ и не го оставях на мира, докато не ми издиктува внимателно пословицата и нейния превод. Интересно е, че сред тези симпатични момчета, на които турският беше матерен език, имаше немалко, които се съмняваха в точността на превода си, защото смятаха българския си речник за недостатъчно богат. Тогава ги карах да ми опишат общия смисъл на пословицата и в какви ситуации тя се използва, така стигах до най-приемливия превод. Колекцията ми продължи да се обогатява с четенето на книги от по-старите автори. Във „Видрицата“ за първи път попаднах на „Бу кефир, бу гяхвур!“ (Този неверник, този поклонник на говежди глави!) и на „Сар ишитмез, ама уйдурум“ (Глухият не чува, но нагласява) (11). А в „Записките“ си Захари Стоянов разказва за дядо Тодор, патриот от с. Дядово, чиято любима пушка – „кърджалийка“ била широко известна с това, че „куршумът ѝ на сухо на пада“ (7). При потушаването на въстанието, когато турците отишли да изгорят селото и го подгонили да му вземат легендарната пушка, съселяните му искали да го спасят и му крещяли да им я даде, но дядо Тодор отговорил: „Бен мезарда, о мезатта“ (Аз в гроба, тя – на търга), стрелял срещу турците и паднал пронизан от техните куршуми. А самата пословица означава, че този, който я използва, е толкова привързан към нещо свое, че само смъртта може да го раздели с него.

След като бях събрал първите няколкостотин турски пословици, си набавих и няколко книги с пословици, събрани от други автори. На първо място, вече неколкократно цитирания сборник, започващ с обширен исторически и лингвистичен обзор (1). На второ място, един богат сборник с пословици, събрани от Салих Бакладжъ от български турци, изселници в Турция (20). Сдобих се и с три български източника – сбирките на Стилиян Чилингиров (21), на Катя Николова (22) и една анонимна (23). Сравнявах пословиците, приведени в различните сборници, помежду им, сравнявах и моите с тези, които ми харесаха от книгите. Там, където ми се струваше, че е допусната грешка, правех справки в речниците си (24, 25, 26); така, надявам се, отстраних немалко неточности. Натъкнах се на доста случаи, когато имаше груби грешки в превода, или пък тълкуванията на пословиците и приведените „съответстващи“ пословици, най-вече български и английски, ясно показваха, че съставителят изобщо не е разбрал смисъла на турската пословица или пък наивно я обяснява само с конкретното ѝ съдържание, без ни най-малко да вникне в дълбокия ѝ метафоричен смисъл. На няколко такива случаи ще се спра малко по-нататък.

Забелязах, че колкото повече пословици добавях в сбирката си, толкова повече нарастваше стремежът ми да добавям нови към нея, още и още. Това не ме изненада особено – тази закономерност е типична за колекционерската страст, независимо дали обект на колекционирането са кибритени кутийки или ретро-автомобили. Но бях донякъде изненадан от повратната точка – от момента, когато у мене възникна една, малко неясна в началото, асоциация между любопитството ми към тези пословици и многогодишните ми занимания с психоантропология. А оттук оставаше само една крачка до идеята, че пословиците, създавани и предавани от един народ от поколение на поколение в продължение на много векове, могат да се окажат прозорчето, през което да се надникне в народопсихологията на хората, които са ги създали. А това „надникване“ се оказа едно от онези интелектуални предизвикателства, на които човек като мене трудно устоява. Така че – не устоях.

Някои автори отбелязват, че много от турските пословици са свързани с анекдотични разкази и представляват техен зъвършек. Например, че жабата видяла как подковават коня и също си вдигнала крака; че питали вълка защо му е дебел вратът и той отговорил, че това е, защото сам си върши работата; че лешникът излязъл от черупката си и не одобрил вида ѝ (за тези, които не харесват родния си край или произхода си); костенурката пък, обратно, казала за корубата си: „В какъв голям дворец живея!“ (за тези, които не познават света и прекалено лесно се задоволяват с малкото, което имат) и т.н. Но в тези примери пословицата фактически съвпада с анекдота, който я е породил, с единствената разлика, че го предава в малко по-синтезиран вид. Само у Чилингиров (21) има няколко случая, когато пословицата е завършек на малко по-дълга история. Например, ако някой се самозабрави от успеха, от кариерата и от поста си, турците казват: „Ти ако си онзи, аз не съм онзи“. Двама младежи били приятели, но единият бил много умен и оправен, а другият – далеч не толкова. Вторият хвалел по-способния си приятел и му предсказвал, че един ден ще стане голям човек. Минали доста години, първият наистина се издигнал и станал назър (министър). Веднъж приятелят му решил да го потърси за някаква услуга, но останал изненадан от хладния прием и се опитал да му припомни какво са си говорили с думите: „Аз съм онзи!“. На което министърът преспокойно му отговорил: „Сен о иисен, бен о дейл!“ (Ти ако си онзи, аз не съм онзи). Друго предание разказва, че един паша (турски генерал), когато навършил възраст да го пенсионират, настоятелно помолил султана да го назначи на друга длъжност, но пак да бъде нещо командно, нещо заповедническо. Султанът мислил, мислил и накрая го назначил за ибрикчи-баши (началник на ибрикчиите). Бившият паша ги командвал подчинените си с думите: „Шуну алма, буну ал!“ (Оня не вземай, този вземи!) и бил щастлив, че отново е на командна длъжност. Много по-обширен наратив обяснява произхода на една пословица от собствената ми колекция. Един човек минавал край нивата на свой приятел и го видял да оре, но с привързан на гърба си огромен сандък и, разбира се, целият плувнал в пот. Изумен, той се спрял да го пита какъв е този сандък и защо е на гърба му. Орачът спрял воловете и, след дълго мънкане, накрая се решил да проговори. Почти през сълзи се оплакал от жена си, че и за десет минути да я остави сама, тя успява да му изневери. Затова решил, където и да отиде, да я носи в този сандък на гърба си. Но тази история е толкова безумна, че приятелят му дълго отказвал да повярва. Тогава нещастният съпруг свалил сандъка от гърба си и откопчал капака му. За огромно изумление на двамата, благоверната съпруга била вътре, но заедно с последния си любовник. Тогава приятелят въздъхнал дълбоко и казал: „Ех, бай Мемедали, бетерден бетери вар! (От лошото и по-лошо има). Защото тя и моята е к…, но аз поне не ги нося на гърба си!“. Затова понякога този, който е зле (здравословно, финансово и т.н.) може поне отчасти да си върне оптимизма, като си припомни, че има и от неговото по-лошо. Понякога тази пословица се среща в по-разширения си вид: „Бетерден бетери вар, Аллах бетерден сакласън!“ (От лошото и по-лошо има, Аллах от по-лошото да пази!).

Някой от колекционерите на турски пословици беше описал как при чуването на такава пословица слушателите почват едновременно да кимат – дълбокомислено и одобрително – с глави в знак на съгласие. Във верността на това наблюдение имах много случаи да се убедя; но не по-малко впечатление ми направи „мизансценът“ на човека, който използва пословицата, най-често като поанта на своя импровизирана реч или като последния си аргумент, с който да сложи точка на някакъв спор в кафенето – с каква тържествуваща самоувереност и гордост той прави това; така начинът на произнасяне на пословицата и начинът на нейното възприемане от слушателите винаги са в неразривна връзка.

Първото, което впечатлява при запознаването с турските пословици, е огромният респект на този народ към животните. В тези пословици, животните изскачат като че ли от нищото, прескачат се, догонват се – и всяко носи някаква частица мъдрост: камили, магарета и коне, лъвове, вълци и лисици, кучета и зайци, петли и славеи. Но не само присъствието на животни в огромен процент от турските пословици прави впечатление. И тук, както навсякъде по света – и в народните мъдрости, и в авторските басни, зад всичко, казано за животните, прозират човешки качества и отношения. Но това, което отличава турските пословици и ги издига високо над пословиците на повечето други народи, е категоричното разчупване на щампите и клишетата, които господстват другаде – магарето да е „инат“, вълкът да е винаги гладен, но в повечето случаи – глупав, лисицата да е по-хитра от всички останали и т.н. В турските пословици или акцентът не пада върху тези „типични“ за съответните животни качества, или пък се оказва, че те не са им от особена полза, във всеки случай – не са в центъра на пословицата. Ако някой не е съгласен с тези наблюдения, нека да потърси друг фолклор, където лисицата, каквото и да прави и да струва, все до дюкяна на кожухаря да стига („Тилкинин дьонюп геледжейи, йер кюркчю дюкяндър“), където кучешкият лай да е по-сладък за човешкото ухо от песента на славея („Йолуну каубедене кьопек сеси бюлбюлден татлъ гелир“ – За загубилия пътя кучешкият лай по-сладък от славей идва), и където кучетата да са арбитри дали един вълк е наистина вълк („Ардъндан йюз кьопек хавламайян курт, курт дейлдир“- Зад вълка сто кучета ако не го лаят, не е вълк). Не е трудно да се разтълкува – че какъвто и да е някой – политик, поет, учен, ако други сто не го нападат, той не е истински, (т.е., не е стойностен) политик, поет или учен.

На едно от първите места, отдадено е дължимото на камилите, наричани в арабския свят „кораби на пустинята“ – на тяхната непретенциозност и пословично търпение: „Деве айън гедер, ама йол алър“ (Камилата бавно върви, но по пътя напредва). Но и това пословично търпение очевидно не е безкрайно, затова натрупаната във вековете мъдрост предупреждава: „Девенин тепмеси йомушактър, ама кан алър“ (На камилата ритникът е мек, но кръв потича). Телесната конструкция на камилите, която не ги разкрасява особено, е използвана като алюзия към човешката слабост при оценката на собствените и на чуждите недостатъци: „Деве кенди камбуруну гьормез; йотеки девелеринкини гьорур“ (Камилата собствената си гърбица не вижда; на другата камила ще я види). Тук се долавя един, макар и далечен, паралелизъм с българската пословица за гредата в собственото око и за сламката в чуждото. Една пословица ни отвежда в Алепо, днешна Сирия; не можем да не се сетим за нея, като следим жестоката разправа на правителствените войски и руската авиация с населението на този град под предтекст, че воюват с терористите. През средновековието към Алепо са се стичали (и са излизали) търговски кервани от хиляди камили, затова пословицата казва колко напразно би било да се търсят между техните следи тези на определена камила: „Халеп йолунда деве изи арамаз“ (По пътя за Алепо следа на камила не търси). В друга пословица са визирани цените на камилите в акчета. Акчето е дребна османска сребърна монета с тегло от един грам; названието ѝ произлиза от „ак“-бял; за първи път е сечена през XIV в. от Орхан I. Три акчета са правели една пара, четиридесет пари – един коруш (у нас отдавна „побългарен“ на грош), а сто коруша са се равнявали на една златна турска лира (за ориентация в покупателната способност на акчето – през 17 – 18 в. с едно акче е можело да се купи 150 гр. хляб). Пословицата гласи: „Деве вар бир акчейе, деве вар бин акчейе“ (Камила има за едно акче, камила има за хиляда акчета). Хиперболизацията е очевидна, едва ли е възможна разлика между цените на две камили в отношение 1: 1000. Но целта е да се покаже, че цената на една стока може да варира в извънредно широки граници – в зависимост, разбира се, от нейните качества. Но, каквато и да е цената на камилата, тя трябва да се пази от крадци. Интересно е, че и при камилите, и при магаретата, хубавото им връзване се е считало за добра мярка в това отношение, може би защото развързването на сложните ориенталски възли би отнело на крадеца прекалено много време: „Девейи саалам баала, сонра Аллаха еманет ет“ (Камилата си хубаво вържи, после остави на Аллах да я пази); ако ли пък магарето не е здраво вързано, това би било твърде голямо изкушение за съседите: „Ешейини берк баала; комшуну хърсъз етме“ (Магарето си здраво връзвай; не прави съседа си престъпник). Една пословица, свързана с ръста на камилите, находчиво внушава, че този, който се е издигнал (финансово, в социалната йерархия, в политиката и т.н.) става добре видим отвсякъде и не може да прикрие недостатъците, (респ. нарушенията и престъпленията) си: „Девейе биндиктен, сонра чалъ ардънъ гизленилмез“ (На камила като си се качил, после зад трънка не можеш да се скриеш).

Много пословици са посветени на коня и на магарето – отколешни спътници на човека и неуморни труженици, които правят живота му малко по-лек. Една от тях е не просто паралелна на една българска, а буквално нейно повторение, може да се допусне, че единият от двата народа я е заимствал от другия: „Бахшиш атън дишине бакълмаз“ (На дарения кон зъбите не се гледат). Но, независимо дали конят е подарен, или купен, той трябва да се гледа добре и преди всичко да се храни добре: „Бош торба иле ат тутулмаз“ (С празна торба коня няма да задържиш).

Като че ли тук е мястото да направим едно „лингвистично“ отклонение за някои разлики между двата езика. В българските транскрипции на пословиците не са нанесени ударенията, тъй като в турския език те падат върху последната сричка от думата. Също така, прилагателното винаги предшества съществителното (респ. определението предшества определяемото), а сказуемото е винаги в края на изречението.

Непосредствен повод за това отклонение е последната приведена по-горе пословица. Любознателните читатели винаги търсят някаква връзка между турските думи от пословицата и думите от българския ѝ превод. В горния случай, както и в много други, читателят ще недоумява каква е тази дума „иле“ по средата на изречението. Това е съюзът „с (със)“, но сперед турския синтаксис той винаги стои след съществителното (респ. и неговото прилагателно), които свързва с останалата част от изречението. Така че, преведена дословно, mot-à-mot, горната пословица би се превела: „Празна торба С коня няма да задържиш“. Пословицата „Лейлек курбайя иле дост олмаз“ би се превела дословно като „Щъркелът жабата С приятел не става“. Също така, „Достлук мускал иле, алъш-вериш кантар иле“ – би се превърнала в „Приятелството мускал С, търговията кантар С“, (т.е., приятелството внимателно, на малки порции, а търговията – с точни мерки и теглилки). Ако има две съществителни, които трябва да се свържат с продължението на пословицата, съюзът в турския език е след второто от тях: „Ана баба иле ифтихар олмаз“ (Майка баща С хвалба не става). Разбира се, както в настоящия очерк, така и винаги, когато се цитират турски пословици, словоредът на превода се привежда в съответствие с българския синтексис. Тъй като турският словоред изглежда за нас крайно необичайно, сигурно ще има хора, които ще решат, че той противоречи на нормалната логика. На тях ще припомним, че вероятно турците мислят същото за нашия.

След като на коня трябва да се осигури не празна торба, а пълна, има реален риск той да преяде: „Чок арпа ат чатлатър“ (Многото овес ще пукне коня). Но, от друга страна, „Атън еджели арпадан олур“ (Смъртта на жребеца нека да е от ечемика). Очевидно такава смърт се е смятала за по-щастлива от тази от копие, пика или куршум. Безспорно е имало случаи, когато някой ползва чужд кон, нерядко конят е бил „служебен“, например в армията. Затова една пословица „регламентира“, че ездачът винаги носи отговорността на собственик: „Ат биненин, калъч конушанън“ (Конят е на този, който го язди, сабята на този, който я запасва). Грижите за коня винаги се отплащат добре: „Атъна ийи бакан, ардъна бакмаз“ (Коня си добре който гледа, назад не гледа). Разбира се, идеята е, че който язди добре обгрижван кон, няма нужда да се озърта назад за разбойници, преследвачи и т.н. В един сборник (1) тълкуването на тази пословица е, най-меко казано, странно: „Всеки, който си гледа работата добре, не трябва да отговаря на това, което другите казват“ (?!). Има и още по-нелепи обяснения, които ще цитирам на съответните места. Конната езда и грижата за коня са били и своеобразна нравствена школа – тъй като на коня човек е много по-силен, той е съветван като се качва на коня, да не забравя за Аллаха, т.е., да не върши своеволия и безобразия, а като слиза от коня, първата му мисъл да бъде да се погрижи за него: „Ата бининдже Аллаха, аттан ининдже атъ унутма“ (На коня като се качваш за Аллах, от коня като слизаш за коня не забравяй). Отбелязано е също, че движението, динамиката съхраняват коня, а застояването му в конюшнята го състарява – както е, впрочем, и при хората: „Атъ йол дейил, ахър коджатър“ (Коня не пътят, яхърът го състарява). Изглежда гледането на конете, особено да бъдеш „шеф“ на това гледане е било престижна и добре платена работа. Затова, наред с многото пословици, настояващи за добри грижи за конете, има и една шеговита, отнасяща се до прекаленото „кадрово“ насищане на конюшните: „Секиз ата, докуз имрахор“ (На осем коня – девет завеждащи на конюшни). Разбира се, не всеки е можел да има расов ездитен кон – вж. напр. великолепния Йовков разказ „Помпадур“ (27). Затова мечтите, амбициите и възможностите на хората много често са се разминавали помежду си: „Ат булунур, мейдан булунмаз; мейдан булунур, ат булунмаз“ (Кон като има, простор няма; простор като има, кон няма). Като идея и настроение тази пословица се родее с една стара българска песен на Вълкана Стоянова (цитирам я по памет):

Продава се конче, конче за хиляда, конче за хиляда меки махмудии.
Който снага има конче да си язди, той си пари няма конче да си купи,
който пари има конче да си купи, той си снага няма конче да си язди..

Връзка между конете и магаретата прави една пословица, според която конят няма да приеме да се състезава с магаре: „Ат йешекле чаръша чирмез“ (Конят с магаре не се надбягва). Самата дума „чаръш“ означава съперничество, конкурс и надпревара с коне. Така че такова състезание по дефиниция е достъпно само за коне. А може би при известни обстоятелства магарето би могло да получи някакъв бонус: „Кьор мемлекетте топал ешек аттър“ (В страната на слепите и куцото магаре е кон). Очевидно е, че пословицата е ясен образ на човешки отношения; тъй като „страна на слепите“ няма и не може да има; вероятно се касае за заслепените – от невежество, от предразсъдъци, от корупционни пари, по силата на някаква диктатура. По времето на комунизма в България официално узаконената система на привилегиите даваше възможност на куците магарета не само да бъдат признати за коне, но и да „печелят“ надбягвания с последните. Пословицата показва, че и в Османската империя е имало подобни механизми, вероятно водещ сред тях е била корупцията. И при магаретата, както при конете, думата на собственика е била закон, дори и решенията му да са били погрешни: „Ешейи сахибанин дедийи ере баала да, варсън курт йесин“ (Вържи магарето където собственикът е казал, нищо, че ще го изяде вълкът). Когато дълго време нищо не се е променяло, магарето и неговият самар стават символ на „статуквото“: „Айнъ ешек, айнъ семер“ (Същото магаре, същият самар). На тези, които се опитват да осигурят някому по-висок пост поради старшинството му по стаж или по възраст, турската пословица напомня, че: „Ешек ихтиярламак иле, тавла-баши олмаз“ [Магарето с остаряването си управител на конюшна не става; в сборника на Чилингиров (21) и, разбира се, в плагиатския сборник (23), във втората част от пословицата се говори за „управител на завод“ – грешен превод, който, дори и от гледна точка на интереса на магарето, звучи нелепо. Дори и някой да му сложи златен самар, качествата и възможностите на магарето ще си останат същите: „Алтън семер гийдирсейлер, ешек ийине ешектир“ (И златен самар да му туриш, магарето си остава магаре). Има много пословици, приписващи огромна сила на златото; някои от тях ще приведем по-долу. Тази за златния самар е една от пословиците, в които мъдростта на турския народ внася нужния баланс – поставя граници пред силата на златото и показва, че то не е всесилно. Трудната магарешка съдба е обект на няколко пословици; отнесени към човека, те напомнят, че дали човекът ще влезе в нея до голяма степен зависи от самия него: „Ешек олмайягьор, ейер вуран чок олур“ (Като се направиш на магаре, мнодина ще има да ти сложат седло); „Алчаджък ешейе ким олса бинер?“ (Ниското магаре кой не може да го яхне). Последната пословица отвежда мисълта ми към едно отвратително медийно клише от последните години – че щом някъде възникне някакво недоволство или протест, медиите надават вопли до Бога, че еди-коя си партия се опитвала „да го яхне“, очевидно приравнявайки всеки народен протест с „ниското магаре“. В отговор на тази противна манипулация, протестиращите пък бързат да декларират, че техният протест нямал партиен цвят, че бил непартиен, надпартиен и т.н. И манипулаторите, и манипулираните трябва да разберат, че всичко, което ги засяга, е политика, а политиката се прави от и чрез партиите, така че няма нищо по-нормално от намесата на последните в подобни конфликти. Ще затворим (засега) серията пословици за магаретата с една доста насмешлива, но насмешката в нея е повече от доброжелателна. Не са можели създателите на пословиците да не изпитват симпатия и съчувствие към този неуморен труженик, който – където и да попаднел – все работа го е чакала: „Ешейи дююне чаърмъшлар, я одун ексик, я су – демиш“ (Магарето на сватба като поканили, „Или дървата са недостатъчно, или водата“ – казало).

Вълци, лисици, кучета и зайци – за `всички се е намерило място в турските пословици. Към вълка е показано нужното уважение: „Курт биле комшусуна зарар вермез“ (Дори и вълкът на съседа си вреда не причинява); „Курт думанлъ хавайъ север“ (Вълкът мъгливото време обича); „Коджамъш курт йолуну шашмаз“ (Старият вълк за пътя си не се чуди); „Курт койюна бабасъна сормаз“ (Вълкът не пита овцата за баща й); „Курт ийеджейини бакал дюкянъда арамаз“ (Вълкът яденето си не го търси в дюкяна на бакалина). Любопитна е ситуацията, при която пийналата коза придобива нужната смелост да отиде да потърси вълка, за да го респектира: „Кечи сархош олмуш, дайя курт арамайя гитмиш“ (Козата като се напие, в планината вълка да търси отива). Една тъжна истина, нерядко валидна и при хората: „Курт коджадъйлен, кьопеклере маскара олур“ (Вълкът като остарее, на кучетата посмешище става). И все пак, тъй като вълкът е силен хищник и във фолклора на всички народи той спада към „лошите“, подходът към него не трябва да е прекалено нежен: „Курт кулайънда тутулмаз“ (Вълка за ухото не го дръж). За разлика от вълка, мечката далеч не е герой на толкова много пословици. В замяна на това тя е спомената в една интересна, дори, бих казал, пикантна, пословица, насочена срущу лекомисленото поемане на опасни рискове: „Аиоамъндан кашиклък не лязъм сена?“ [Защо ли ти трябва от меча п…(vulva) лъжичник?].

Както старият вълк не се колебае за пътя си, така и старата лисица умело избягва капаните: „Коджамъш тилки капъндан кормаз“ (Старата лисица от капан не се страхува). И когато сънува, и когато разказва истории, кокошките си остават в центъра на вниманието ѝ: „Уйуйан тилки рюйасънда тавук савар“ (Спящата лисица сънува, че брои кокошки); „Тилкинин йюз месели вармъш, доксан докузу тавук юстюне“ (Лисицата сто истории има, деветдесет и девет са върху кокошки). Но дори това хитро животинче често не успява да избегне съдбата си: „йер кюркчю дюкяндър“ (мястото в дюкяна на кожухаря), както стана дума по-горе.

Няколко от пословиците за кучето са посветени на неговия лай: „Хавламасънъ билмейен кьопек сюрюйе курт гетирир“ (Като не знае да лае, кучето докарва вълка в кошарата); „Ихтияр кьопек бошуна хавламаз“ (Старото куче напразно не лае); „Чок хавлайян кьопек ъсърмаз“ (Куче, което много лае, не хапе). Забелязано е съсредоточеното внимание, с които кучето наблюдава транжирането на месото: „Бакмакла уста олунсайдъ, кьопеклер касап олурду“ (С гледане ако се ставаше майстор, кучетата касапи щяха да станат), както и това, че на Курбан Байряма за едно куче е по-добре да си бъде в селото: „Насипсиз кьопек Курбан Байрямънда кьой дъшънда булунур“ (Без късмет кучето на Курбан Байляма вън от селото се намира). Кучето зорко пази къщата, но ако тя остане безстопанствена, поема и управлението ѝ: „Сахибсиз еве ит буйрук“ (Без стопанин къща кучето я управлява). Получава и обичайния си хонорар (всяка прилика с човека е случайна): „Ит айъзънъ кемик тутар“ (На кучето устата с кокал се държи). Кучето е незаменимо като телохранител: „Куртла гьорушен, кьопейени йанъндан айърмаз“ (От вълка ако си поканен, кучето от себе си не отделяй), но, от друга страна, не всичко може да му се повери да охранява: „Ите пастърма беклетилмез“ (На куче пастърма не оставяй да я пази). Една много съдържателна пословица ни насочва, (чрез кучето) към хората, които, попаднали под значително покровителство (служебно, политическо и т.н.) – с удоволствие се поддават на суетната заблуда, че самите те са значителни. Въпросната пословица е и фонетично-красива, защото притежава особена звучност, особен ритъм, вероятно поради трикратното повторение на думата „гьолгеси“ (сянка), но в трите случая с различни наставки, според ролята на думата в изречението, тъй като падежните фарми в турския език се образуват чрез наставките: „Арабанън гьолгесинде юрюйен кьопек, арабанън гьолгесини кенди гьолгеси санър“ (В сянката на каруцата като върви кучето, на каруцата сянката за собствената си сянка я смята). Съществува и една съвсем аналогична пословица, използваща образ от растителното царство: „Меше гьолгесинде филизлинен йосунлар кендилерини айач санър“ (В сянката на дъба израстналия мъх себе си за дървото смята). Е, надявам се да не ми се вмени в грях, че намирам пословицата, използваща образ от фауната, за много по-стойностна от тази, използваща флората. Немалко турски пословици са посветени на ролята на кучето при лова. Една от тях съдържа упрек към двуличниците и лицемерите, които подкрепят и двете страни, за да са добре със всички и да се представят за прави, какъвто и да е изходът: „Тазъйя: тут!, тавшана: кач! демек“ (На хрътката „дръж!“, на заека „беж!“ казва). Българският „аналог“ е напълно идентичен: „На кучето- дръж, на заека – беж“. Има много хубава пословица, шеговито осъждаща присвояването на чужди заслуги и постижения: „Тавшанъ тазъ тутар, чалъма авджи сатар“ [Заека хрътката го хваща, чалъмите (фасоните, хвалбите) ловецът ги продава]. И, накрая на този параграф, една пословица, дължаща се на чувството за справедливост на турския народ и на желанието му за равнопоставеност на преследвача и преследвания: „Кьопейин сахиби варса, тавшъна да танръсъ вардър“ (Ако кучето има своя стопанин, заекът има своя Бог).

Едно интересно направление в сферата на турските пословици е „генетичното“, което – общо взето – отговаря на българската пословица, че „каквото посееш – това ще пожънеш“. Но в българската пословица надделява преносният смисъл, показват го и сродните пословици като: „Който сее ветрове, ще жъне бури“, „Каквото си постелеш, на такова ще легнеш“ и т.н. В турските „генетични“ пословици основният смисъл е по-директен: „Арпа екен, бугдай бичмез“ (Ечемик като посееш, жито няма да пожънеш), „Елма айачъ армут вермез“ (Ябълковото дърво круши няма да даде), да не говорим, че:“Домуз кузу дойюрмаз“ (Свинята няма да роди агне). Човек чудом се чуди кому е било нужно да се създават пословици с толкова елементарни истини, в които нито един що-годе нормален човек не би се усъмнил. Но не е съвсем така – на турците от последните няколко века трябва да признаем една почти пророческа дарба – те като че ли провиждат „откритието“ на мичуринско-лисенковската съветска наука, че всичко се решава от условията на средата, а не от реакционни учени като Мендел, Морган и Вайсман и от измислените от тях хромозоми и гени. Ами че върховото постижение на академика-шарлатанин Трофим Денисович Лисенко беше точно превръщането на ечемика в пшеница под въздействие на околната среда. Значи никак не е било излишно предупреждението, че ечемик като посееш, жито няма да пожънеш; поклон пред турските мъдреци, които са предчувствали какви съветски „открития“ ни чакат през XX в. От друга страна, за да не се стигне дотам някой да реши, че агнето, което е родила една овца, не е нейно, има и предупреждения като следното: „Ак койунун кара кузусу да олур“ (Бялата овца може да роди и черно агне). Разбира се, че може, нали освен бялата си майка агнето има и още един родител! Ако ли пък решим, че главният смисъл на пословицата е метафоричният, пак няма нищо необичайно – познаваме немалко семейства с много свестни родители и с недостойни деца; тях много народи са ги нарекли образно „черната овца в семейството“. Тънката граница между генетичното и социалното унаследяване, която и в наши дни за мнозина не е особено ясна (или я пренебрегват умишлено), не е убегнала от вниманието на турците. Затова, наред с пословиците, които показват колко много всяко живо същество получава по генетичен път, има пословици, които доказват, че турският народ интуитивно е вникнал в границата между това, което можеш да получиш от родителите си и това, което не можеш и което е изцяло твоя собствена отговорност: „Ана баба иле ифтихар олмаз“ (С баща и майка хвалба не може); „Бабадан огула мал калър, ад калмаз“ (От баща си синът имот наследява, име не наследява, т.е., името и авторитета всеки трябва да си завоюва сам). Потеклото, наричано на турски „сой“ или „джинс“ (и двете думи са проникнали трайно като турцизми в българския език) определя наследствени качества, които се проявяват още в ембрионално време: „Джинс хороз йомюртада йотер“ (Расовият петел от яйцето пропява), и не се загубват дори и в дълбоки старини: „Сой кьопек дишлери дьокюлсе де салдърър“ (Кучето от порода и като му опадат зъбите, пак се нахвърля“). Има и пословица, която уж предупреждава къде да се погледне за скрити дефекти, когато се купува платно, но акцентът е младежът да може да се ориентира как ще изглежда след години избраницата му: „Кенаръна бак, безини ал, анасъна бак, къзън ал“ (Краищата гледай, платно като вземаш; майката гледай, момиче като вземаш).

Като стана реч за вземането на момиче, та се сещам за „Къз бешикте, чеизи сандъкта“ (Момичето в люлката, чеизът му – в раклата). Съставителката на един от сборниците с турски пословици (22) дава на тази пословица следното дълбокомислено тълкувание: „Момичетата бързо растат, днес е в люлката, утре става за женене“. Това е истина, но е само най-буквалният смисъл на пословицата; до подтекста авторката не е стигнала. Истинският смисъл е много по-дълбок – че всяко важно нещо трябва да се подготвя много-много отрано, далеч преди да му дойде времето да се използва. Асоциация, макар и далечна, има с един фразеологизъм: „Дели къзъм чеизи гиби“ („Като на луда мома чеиза“ – за място или помещение, където цари неописуем безпорядък – това, което французите наричат Une vache n’y trouverait pas son veux“ (Една крава не би намерила там телето си). Общо взето, турските пословици не показват особен респект към нежния пол; напротив, подобно на другите мюсюлмански народи, и турският дава израз в пословиците си на отколешен „сексизъм“, много преди в Европа да се заговори за него: „Къзън вар, съзън вар“ (Момиче като имаш – ядове имаш); „Къзъ кенди халине баракърсан, я давулджуйя варър, я зурнаджъйя“ (На момичето собствен избор ако оставиш, или тъпанджията ще вземе, или зурнаджията); „Кадънън сьойледийи кърк сьозден сададже бирине инан“ (На казаното от жената от 40 думи само на една вярвай); „Коджасъз кадън йюларсъз ат гибидир“ (Без мъж жената на кон без юзда заприличва); „Каръйъ калъч вер, фурсант верме“ (На жената сабя дай, свобода не давай) и много други подобни предупреждения. Едва ли могат да се кажат ласкави думи и за пословиците, повече или по-малко докосващи секса; някои от тях са малко по-сдържани, други са си доста вулгарни, но и едните, и другите са далеч от това, което биха очаквали любителките на турските сериали: „Ихтияр адама съчак оджак, йюмюшак баджак лязъм“ (На стария човек топло огнище и приятен баджак му трябва); „Кадънъ баджак, еви съчак гьостерир“ (Жената баджакът, къщата – огнището ги показват); „Аннаръм сикиши, ама лязъм ики киши“ [Зная да е… (futuo), но трябват двама души]; „Кьор тутана сикер“ [Слепият когото хване, него е… (futuo)]; „Калкан сикини дин ве иман йоктур“ [За станалия х…(membrum virile) вяра и народност няма]; „Акъллъ Фатме донсъз еятар“ (Умната жена без гащи си ляга); „Бут сикмайлен, ам дар олмаз“ [Със стискане на бутовете, п…(vulva-та) тясна няма да стане] и мн.др.

Не по-голяма толерантност показват турските пословици и в религиозно отношение. Наистина, повечето от тях слагат акцент върху нуждата от религиозна убеденост и верността към собствената религия: „Аллаха инанмайяна кул да ининмаз“ (Който не вярва в Аллаха, никой не му вярва); „Диинсиз иле конушанън, ели калъчта герек“(С някого, който няма религия, като говориш, ръката си на сабята да държиш); „Минаресиз кьойе гирме“ (В село без минаре не влизай, т.е., в такова село или няма мюсюлмани, или те дотолкова не са ревностни във вярата си, че дори не са си построили джамия); „Шериатън кестийи пармак аджъмаз“ (Пръстът, порязан според Шериата, не боли. Хайде, холан!). „Минареи яптърмаян, йерден битмиш санър“ (Минаре който не е строил, мисли, че от земята пониква) и т.н. Е, има и отделни прояви на сарказъм към престараването в сляпото следване на религиозните големци: „Имам осурдуктан, сора ехали съчилър“ (Имамът като пръдне, после населението се насира). Попаднах дори на една пословица, която, при добро желание, може да се счита като проява на някаква религиозна търпимост: „Сенин динин сана, беним диним бена“ (Твоята вяра на тебе, моята вяра – на мене), както и на друга, в която сравнението между нашите два народа очевидно е направено в полза на българите: „Булгар зенгинлейиндже ев яптърър, тюрк каръйъ дейиштирир“ (Българинът като забогатее, къща си построява, турчинът жена си сменя). Има пословици за случаи на изцяло користно преминаване към Исляма: „Вар чифлик, вар Хасан, йок чифлик, йок Хасан“ (Има чифлик, има Хасан, няма чифлик, няма Хасан). Веднага след Руско-турската война, едно турско семейство убедило руски войник да приеме Исляма и името Хасан, за да може да се ожени за дъщеря им, за което щял да получи в зестра един чифлик. Но войникът скоро разбрал, че го мамят и че никакъв чифлик няма да получи. Тогава извикал горните думи, блъснал феса си в земята и си заминал. В по-широк смисъл горната пословица се използва в случаите, когато изпълнението на дадено обещание зависи изцяло от това какви облаги ще получи обещалият от изпълнението му. Има случаи, когато националният шовинизъм надделява над верския и категорично се отричат качества и възможности на други мюсюлмански популации: „Араптан паша – аачтан маша“ [От арабин генерал – (все едно) от дърво маша]. Обаче повечето пословици проповядват религиозен фанатизъм и липса на толерантност към друговерците: „Християн кюфран бир ханзър-дър“ (Християнинът е едно неблагодарно куче); „Гявур османланън давулдур“ (Гяурът е за османците за тъпан); „Гявура езийет вар“ (За гяура мъчение има); „Гявурдан вефа – зехирден шифа“ (От гяура вярност – от отровата излекуване); „Гявура ейлик – шейтана кандил“ (На гяура добрина – на дявола кандило); „Гявурун акъла сонрадан гелир: я качаркен, я съчаркен“ (На гяура акълът отпосле идва – или като тича, или като ходи по голяма нужда). Формално тези пословици се отнасят до всички немюсюлмани, но има и такива с отчетлива антибългарска насоченост; особена неприязън е предизвиквала съществуващата у българите надежда да бъдат освободени при поредната руско-турска война: „Лаф-дър – москов геледжекимиш“ (Приказка е то, че московецът ще дойде); „Булгара падишахлък олмаз; олса да – якъшмаз“ (От българина царство не става; стане ли – не му прилича); „Булгар кафасъ, катран ковасъ“ (На българина главата – кофа с катран); „Падишахън екмеени ийор, московун дувасъна окуйор“ (На падишаха хляба яде, на московеца молитва чете). Не само верски фанатизъм, но и доста нахалство се е искало, за да се сътвори този бисер; известно е и на най-предубедените, че хлябът се е движел не от падишаха към „раята“, а в обратната посока.

Иначе многократно е подчертано значението на труда за предобиването на каквото и да било богатство: „Нереде харекет, орада берекет“ (Където е действието, активността – там е и изобилието); „Баг дуа истермез, чапа истер“ (Лозето молитва не иска, мотика иска; съвсем идентична пословица има и българска); „Ишлейен демир ъшълдар“ (Работещото желязо не ръждясва). Немалко пословици показват ролята на собствените заслуги за получаването на някакъв пост: „Гемисини куртаран каптандър“ [Който спаси гемията (кораба), той става капитан]. Само че при огромното значение на роднинските връзки при назначенията и при разгула на корупцията в Османската империя, тази пословица вероятно има много повече пожелателен характер, отколкото да е била реален житейски принцип. А що се отнася до принципа на единоначалието, той вероятно се е съблюдавал много повече в реалния живот: „Хер хороз кенди чьоплюйюнде йотер“ (Всеки петел на собственото си бунище пее); „Бир чьоплюкте ики хороз йотмез“ (На едно бунище два петела не пеят); „Ики каптан бир гемийи батарър“ (Двама капитани на една гемия – ще я потопят). Показано е демонстративно презрение към мързела и лентяйството: „Догдуйуна пишман“(Съжелява, че се е родил – фразеологизъм, използван за този, комуто нищо не се прави, за такъв човек българите казват „Да диша го мързи“); „Тембеле иш буйур, сана акъл йогретсин“ (Мързеливия на работа покани, тебе на акъл ще те научи – също има българска пословица, идентична с тази); „Шейтан херкеси айартър, ама айляк инсан шейтана биле айартър“ (Дяволът всички изкушава, но безделникът-човек дори дявола изкушава). Няколко пословици предупреждават да не се разчита на нещо, което все още е несигурно: „Балък денизде, тава атеште“ (Рибата в морето, тавата на огъня; в българския аналог единствената разлика е, че вместо за тава, става дума за тиган);“Айъйъ вурмадан посту сатълмаз“ (На неубитата мечка кожата не продавай). Разбира се, трудът често трябва да се съчетава с огромно търпение, докато се стигне до желания резултат; ето един пример: „Сабур селямет-дър: коруктан петмез олур, дут ааджиндан ипек олур“ (Търпение-спасение: от ягоридата петмез става, от черничевото дърво – коприна. Наистина е трудно да си представим колко труд и колко търпение са нужни, за да се изхранят ларвите – бубите – на копринената пеперуда, (Bombix mori), които са направо ненаситни; в помещенията, където са стелажите с тях, денонощно се чува лакомото им хрускане, а това значи, че цялото семейство трябва да бъде мобилизирано да къса и пренася черничевите листа, с които се хранят, докато най-сетне тези ненаситни гъсеници се затворят в златистите пашкули, от които се изтегля безкрайно тънката копринена нишка). Една чудесна пословица прокарва граница между вдигането на суетен шум около собствената персона и безшумното, но стойностно извършване на нужната работа: „Чък-чък еден налчадър, иш бетирен акчадър“ („Чък-чък“- потракват налчетата, работата я вършат акчетата. Очевиден е контрастът между металните налчета на токчетата на обувките и скромната сребърна монетка, която беше описана по-горе и която, макар и малка, наистина „върши работа“).

Източници:

12. Карев, Георги. Конфликтът между морала и красотата у Йовков. В. „Век 21“, бр.20 (161), 19-25 май 1993. В: Карев, Г. Парламентарните грешки по Фройд. Приложение 2. Унив.изд. „Св. Климент Охридски“, София, 1998.

13. Йовков, Йордан. Съд. В: Събрани съчинения в шест тома, том 2. Български писател, София, 1970.

14. Величков, Константин. Цариградски сонети. В тъмница. Писма от Рим. Български писател, София, 1980.

15. Касабова, Благовеста. Прочетено наново. Електронно списание LiterNet, No 9 (82), 24.09.2006.

16. Хранова, Албена. Родно, дясно и ляво: Антон Дончев. Либерален преглед, 21.11.2008.

17. Горчева, Даниела. Какво всъщност казваме на европейците с „Време разделно“. www.mediapool.bg/kakvo-vsashtnost-kazvame-na-evropeitsite-s-vreme-razdelno_news 145615.html.

18. Горчева, Даниела. Кого разделя „Време разделно“. Rodopskistarini/2011/04/blog-post_2518.html.

19. Стойков, Петър. Време разделно – или как се пише по поръчка. Literaturatadnes.com/archives/421.

20. Baklaci, Salih. Bulgaristan Turkunun Atasozleri. Bilesim Matbaacilik, Topkapi, Istanbul, 2002.

21. Чилингиров, Стилиян. Турски пословици, поговорки и характерни изрази. Известия на Народният етнографски музей, II, III, София, 1922.

22. Николова, Катя (Съст). Ако нямаш огледало, погледни съседа си. Изток-Запад, София, 2004.

23. Турски пословици. Мъдрост и знания за всеки човек. Печатница „Политика“, Раковска 60, София, 1923. Имаме всичкото основание да смятаме, че това е едно „пиратско“ издание, тъй като в него няма име на автор или съставител, а 90 % от пословиците съвпадат абсолютно с публикуваните от Чилингиров (21), без да е посочено името му.

24. Хазимов, Исмайл Сабри М. Новъ Турско-Български речникъ, Второ издание, Светлина, Варна, 1940.

25. Далкочоглу, Исмайл С., Тюнейманъ, Риза И. Българо-Турски Речникъ, Светлина, Варна, 1940.

26. Ванчев, Н., Гълъбов, Г., Класов, Г. и др. Турско-български речник. Наука и изкуство, София, 1962.

27. Йовков, Йордан. Помпадур. В: Събрани съчинения в шест тома, том 3. Български писател, София, 1970.

Георги Карев
По професия Георги Карев е лекар. Роден през 1943 г. във Велики Преслав. Завършва с отличие хуманна медицина. Преподава биология и генетика във ВМИ-Варна, а през 1993 г. се хабилитира като ст. н. сътр. по антропология в БАН. Народен представител от (тогавашния!) СДС в 36-то и 37-мо Народно събрание, председател на Комисията по здравеопазване. Шест години (1998-2004) – извънреден и пълномощен посланик в Кралство Мароко. Научните му публикации са представени в Google – Scholar, на „KarevGB“. Доктор на медицинските науки. Автор на монографията „Парламентарните грешки по Фройд“ (Унив.изд. „Св.Кл.Охридски“, 1998) и на стихосбирката „Литография с воеводи“ (Изд. Емайви Консулт, София, 2015).
Други статии от този автор
Посетители: 146

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Thompson писа Още
    Помните ли двете кукли -... преди 2 часа
  • Миро Роглев писа Още
    Как се... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    ... известната фраза на... преди 3 дни
  • сухи писа Още
    Умни отговори, макар и на... преди 4 дни
  • Жоро Ончев писа Още
    Образованието е, разбира... преди 4 дни
  • Евдокия Борисова писа Още
    Великолепен текст на... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    "...Промяна на курса може... преди 6 дни
  • Penka Angelova писа Още
    "бомба, пълна с енергия"... преди 1 седмица
  • Радомир Парпулов писа Още
    "Много често те продават... преди 1 седмица
  • Румяна Станкова писа Още
    Г-н Стефан Дечев е... преди 1 седмица
  • сухи писа Още
    Дилов е чистофайник. Все... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Няма и капчица съмнение,... преди 2 седмици
  • В. Панайотов писа Още
    Ама като вземем да сме... преди 2 седмици
  • Панайотов писа Още
    Изпускаме още една... преди 2 седмици
  • емил писа Още
    Под ръководството на... преди 2 седмици
  • емил писа Още
    Жалко е да чета подобни... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    "Не им сменили религията,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Случайно открих тези... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    ПАК ЛИ... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Истинският политически... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Сухи, в какъв смисъл... преди 3 седмици
  • сухи писа Още
    Дайте ни права, защото...... преди 3 седмици
  • Златко писа Още

    Без опит за... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Подборът именно на един... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Когато гей роди, а... преди 3 седмици