Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (4 гласувания)

 

2016 02 Batuman
Илюстрация: ANNA PARINI

 

От книгите, които прочетох през миналата година, най-много ме впечатли „Подчинение“ на Мишел Уелбек – „книгата на нашата духовна нищета и малодушие“, както убедено заявих в новогодишната литературна анкета на „Литературен вестник“. За мен е очевидно, че ислямизмът изправя нашата, традиционната европейска култура пред предизвикателство, с което не знам как и дали изобщо ще успее да се справи. Тези дни обаче попаднах на едно есе, което изведнъж преобърна оптиката ми, защото ми напомни, че е възможен и друг прочит на „Подчинение“; прочит, който авторът впрочем е извел съвсем на преден план: дали ислямът, с акцента, който поставя върху общността, семейството и образованието, няма в крайна сметка да се окаже по-привлекателната алтернатива за мнозина?; дали Уелбековото подчинение не е просто един рационален избор, а свободата – само една от стоките на силно инфлационния пазар на ценности?

Есето, за което става дума, е озаглавено „Забрадката, модерна Турция и аз“, и е публикувано в списание „Ню Йоркър“[1]. Авторката, Елиф Батюман, разказва за една своя командировка в турския град Урфа, за грубостта, пренебрежението, дори презрението, които среща навсякъде. Докато един ден, след посещението си в едно свято място, тя излиза навън и с почуда установява, че всички са започнали да ѝ се усмихват, мъжете ѝ дават път, шофьорът на автобуса дори я нарича „сестро“. Тя много бързо разбира на какво се дължи промяната – на забрадката, която обикновено държи в чантата си и е забравила да свали от главата си след посещението в пещерата на Авраам, където носенето на забрадка е задължително. „Вървях и чувствах усилващо се чувство на свобода…, тъй че не свалих забрадката“, пише Батюман и продължава: „Чудех се защо не съм се сетила по-рано. Защо да не си покривам главата, щом така е добре за местните хора? Защо да причинявам излишни неудобства на тях и на себе си? Заради принципа? Какъв принцип? Принципът, че жените са равни на мъжете? На кого тук се опитвам да внуша този принцип?“

И Батюман се сеща за обувките с висок ток. Казва, че не си пада по тях, защото ги намира за неудобни, но често в Ню Йорк била принудена да се качва на висок ток, особено когато смята, че по този начин ще се отнасят с повече уважение към нея. Защо тогава да не носи забрадка, която явно повишава социалната изгода за нея, при това „без да ми пречи да стоя на едно място или да ходя“?

В този момент ѝ идва една друга мисъл: ами, ако взема да нося забрадка не на ужким, а съвсем съзнателно? След което авторката изповядва самотата и съмненията си в стойността на своя живот, на избрания от нея път на писателка. Ето че сега в Турция изведнъж пред нея се открива една съвсем друга перспектива – човек не е сам, има деца, „социалната ти стойност не е неразривно свързана със сексуалната ти стойност“. И: „Човек има по-малко свобода, така е. Но какво ѝ е толкова страхотно на свободата“? А писането, литературата? „Каква литература“? – възкликва Батюман и в този ред на мисли стига до Уелбек и „Подчинение“.

Батюман казва, че „разумната и последователна“ риторика на Мохамед Бен Абес, ислямисткия водач, когото французите избират за президент във фарса на Уелбек, има известни сходства с платформата на турския президент Ердоган и ѝ помогнала да проумее „както никога досега“ логиката в политиката на управляващата в Турция партия. „Как е възможно да си против феминизма и същевременно да подкрепяш демокрацията? Как е възможно една демократична конституция да не е секуларна? Никога не бях разбрала какво свързва, как изобщо могат да бъдат съвместени тези цели“? Едва прочитът на „Подчинение“ помага на Батюман да види логическата нишка в „умерената ислямистка“ програма. Демокрацията, също като капитализма, е игра на цифри, пише Батюман, а „семейните ценности“ са просто машина за прираст на населението. След което цитира един от героите в „Подчинение“: „Двойките, които изповядват една от трите монотеистични религии и следват патриархалните ценности, имат повече деца от атеистите или агностиците. При жените се среща по-малко образование, по-малко хедонизъм и индивидуализъм. До голяма степен вярата в отвъдното се предава генетично“. И героят на Уелбек заключава: „Ето защо атеистичният хуманизъм – основата на „плуралистичното общество“ – е обречен“.

Тук може би е време да кажа нещо за авторката на есето, от което цитирам. Елиф Батюман е млада и много талантлива американска писателка и журналистка, редовен сътрудник на „Ню Йоркър“[2], с висше образование от Харвард и докторат от Станфорд; на 38 години тя вече принадлежи към интелектуалния елит на своята страна. Батюман е американка, но с турски корени; родителите ѝ, които емигрират в САЩ през 1970-те, са лекари и заклети атеисти, тъй че Батюман е израснала в една секуларна, просветена среда.

Но да се върнем към „Подчинение“ и прочита на романа от нашата авторка. Франсоа, главната фигура в „Подчинение“, е професор по френска литература, специалист по творчеството на Жорис-Карл Юисманс. Паралелите между двамата са очевидни: Юисманс търси щастието в естетизма и декадентството, но не го намира и приема католицизма; Франсоа също не намира повече удовлетворение в литературата, телевизията и секса, и приема исляма. В хода на подготовката на ново издание на произведенията на Юисманс, поръчано му от новото ислямско правителство, Франсоа за пръв път проумява, че истинската цел на неговия любим автор е била не друга, а постигането на буржоазното щастие, „щастие, болезнено непостижимо за един ерген“ (по думите на Уелбек). Това всъщност е единственото, което Юисманс е искал, пише Батюман. Не претенциозни вечери, а някакво просто ядене в компанията на приятели, придружено от обикновено вино, сливова ракия и тютюн, „всички насядали около печката, докато вятърът шиба кулите на Сен-Сюлпис“. Ала това щастие е непостижимо за един ерген, дори за богат ерген с прислуга – „защото за това е необходима съпруга, която умее да готви и да забавлява, която знае как да превърне къщата в дом“. Батюман подчертава, че буржоазното щастие в ислямската утопия на Уелбек може да бъде постигнато само с цената на подчинението на жената. За Франсоа радостите на кариерата и на независимостта трудно могат да компенсират душевните поражения от самотата, които са още по-големи за жената, отколкото за мъжа. От друга страна, пише Батюман, Франсоа проумява, че при новия ислямски режим жените живеят във вечно детство, първо като деца, после като майки, изживявайки само няколко години с „еротично бельо“, вместени между двете фази – и цитира Уелбек: „Очевидно те не са автономни, но както се казва на английски, fuck autonomy“.

За авторката представата на Уелбек за ислямската държава, „въпреки цялата ѝ карикатурност, притежава известно приказно великодушие“. Той не портретира исляма като „деперсонализирана пълзяща заплаха, или като последно убежище, което може да се окаже изкушаващо за обезправените от Запада, а като система от вярвания, която е страхотно атрактивна за много хора, много от които имат и други възможности за избор“. Това е констатацията, до която стига и Батюман в Урфа. „Няма пълно щастие; за да получиш нещо, трябва да се откажеш от друго нещо“.

Толкова ли е уморен вече западният човек? От безкрайните възможности на демокрацията и либерализма, от това да иска всичко, от свободата си? Толкова ли е объркан и обезсилен от неспособността си да се спре, да избере, да вярва? Нима Уелбек е прав и ислямът би могъл да се окаже не заплаха, а шанс, както загатва и американската авторка след премеждията си в Урфа?

Впрочем след онзи следобед Елиф Батюман не слага повече забрадката. „Не мога да го обясня рационално, но някак си не ми се струваше уместно“, казва тя и се връща към старата си стратегия да се усмихва и да игнорира социалните сигнали – „the American way“. Засега.

Източник: „Императорът на сладоледа. Блог на Стоян Гяуров“ – www.icecreamst.com

 


[1] (http://www.newyorker.com/magazine/2016/02/08/cover-story-personal-history-elif-batuman).

[2] Нейната преведена и на български книга „Изстъпления. Приключения с руските книги и с хората, които ги четат“ показва Батуман на висотата на майсторството й като есеист.