1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 

2015 09 Rada Moskowa

 

Разговора води Юлиана Костова…

На 80 г. посещава ли Ви все още  музата на поезията и има ли място  за лирика в днешното ни битие?

Музите ни напускат с пубертета. Остава  въображението, то не търси специално място – скита насам натам из божия свят, подскача на куц крак,  откъсва  цвете, хвърля се в пропаст,  плюе в лицето на битието...  Лириката не е тирамису – сиропиран десерт, а просто начин на употреба.

Защо в книгата Ви „Ние – негероите“ се връщате към миналото?

Защото човек на моята възраст, ще не ще, се състои повече от минало отколкото от бъдеще.  „Днес“ пък е любимото курортно място на фолкзвездите. Тежко на народи, които прибират миналото на скрито място под името „скелети в гардероба“. То трябва да се извади на светло, за да не се превърне в тежки пранги, които оковават краката  и не  позволяват  и крачка напред.

Творбата Ви има биографичен характер…

Не смятам, че книгата ми е автобиографична.  Гледам на нея като на биография на поколението, към което принадлежа.  Биографичните моменти, доколкото ги има, не засягат само мене.

Какви хора бяха родителите ви?

Почтени. Тази дума като знак за духовно качество вече не се употребява. В онова време  бе заменена от съчетанието „член на партията“, на комсомола, или поне – на ОФ организацията –  това бяха някакъв вид квалификации. Фалшиви гаранции за качество. И днес партийните  членства  служат и заместват професионална  квалификация. (Дипломата на Калинка.) Миналото се е разположило  навсякъде. Скелетите не кротуват в гардероба.

Какво наследихте от баща си като мироглед?

Мироглед на готово предоставят идеологиите. (Според господин  Кутев, той се получава и генетично.) Моят мироглед се е образувал с течение на години, утаявал се е малко по малко  като коралите на дъното на морето. Дължа го на ужаса си от клишета.

Споделяте, че сте благодарна, че са ви дамгосали с прозвището „враг“, защо?

Защото извън официалния живот със звания и членства, с високи позиции и постове, с конгреси и пленуми, съществуваше (и съществува!)  и друг живот. Той е и по-богат. Привилегия е да му бъдеш свидетел.

Как се случи, че завършихте медицина, а се обърнахте към словото?

Според мене и двете имат обща основа – съчувствие,  милост към човека.

Споменавате надгробния надпис, който дядо ви написал на паметника на баба ви: „Детето ми загуби своята майка, аз пък – своето божество.“ Това ли беше първия ви урок по поезия?

Беше първия ми урок по двусмисленост. Година след това дядо ми се беше оженил повторно за ново „божество“. Не че тази нова баба не ми позволи да я обичам.

Какво Ви вдъхновяваше да пишете?

Двусмислието на реалността.  В онова „героично време“, освен официални, имаше и уязвени от него  неофициални герои –  негероите от книгата ми.

Пътят Ви като писател не е бил лек. Кога ви беше най-трудно?

В сравнение с възможностите на днешните писатели  пътят ми се оказва  лек. Въпреки че на 50 години в киното ме обявиха за „млад автор“. Имаше една обща трудност – не можеше да се говори открито. Аз работих в сферата на кукления театър и на детското кино, те не подлежаха на идеологически надзор. Скромен апел за очовечаване  встрани от обичайната героизация – това си позволявах. В онова време  това го наричаха абстрактен хуманизъм.  С течение на годините написах пиеси, сценарии, от време на време и стихове. Въпреки че един от „големите“ детски автори  на някаква дискусия беше казал, че съм се промъкнала в детската  литература, изкарвах прехраната си, пишейки. Колко души го могат  днес?

Първата Ви книга, която излиза през 1969 г., получава висока оценка по BBC от Петър Увалиев, емигрант във Великобритания.  Имахте ли неприятности?

В резултат на високата оценка на Петър Увалиев,  втората ми стихосбирка излезе след 26 години – през 1995 г. Но не се оплаквам, както стана дума, работих успешно в театъра  за деца, видях мое пиеси в невероятни реализации не само у нас, които получаваха високи оценки. Работих с удоволствие и  в  истинско сътрудничество и в  детското кино. Хората в киното бяха вътрешно много по-свободни.

Коя Ваша творба смятате за най-успешна?

Особено ме радват  тези, които до ден днешен не изгубиха зрителите си. „Куче в чекмедже“ на прекрасния режисьор Димитър Петков стана на 33 години, „Горе на черешата“ с Мариана Евстатиева – вече наближава 31.  Обичам и по-скорошните. Например, 17 годишния „Разговор с птици“ с Румяна Петкова, селекциониран за Берлинале и „Госпожа Динозавър“ с Анри Кулев.  Имам и няколко тв постановки над 20 години – „Авантюра“ с Татяна Лолова, „Здравей, бабо!“ и „Старомодни бижута“.

Длъжници ли са днешните автори на децата?

Не зависи от авторите. Българските продуценти с детско кино не се занимават.

Филмът „Куче в чекмедже“ продължава да трогва зрителите. Кое го прави актуален?

Самотата на децата. И на тези, които все по-сами живеят във виртуалния свят.

Шегувате се, че сте по-известна като майката на Теди Москов. Кога бяхте най-горда и щастлива с него?

Когато, седнала на пейка в кварталната градина, го гледах да спи в детската му количка. И по време на първата му премиера в Толбухин, сега Добрич, където постави  приказката на Маргарит Минков „Някой могат, други не!“ Тогава за първи път открих  толкова парадоксалния му стил – птици с крила от дъски се учат да летят – една „Мисличка“ им бе влязла в главите. Нещо различно се появяваше в театъра, нищо, че наскоро известна критичка сведе  стила му до „износен двайсетгодишен виц с бозав цвят!“ Критиците обичат да  наместват всичко в учебникарските си представи. Присъди вместо „Мислички“.

От кого Теди е наследил неподражаемото си чувство за хумор?

От дядо му – професор Иван Москов – съдебният лекар, потвърдил диагнозата „сърдечен инфаркт“ върху сърцето на цар Борис, запазено с подписа му в стъкленицата, която, за разлика от тялото, откриха при разкопките във Враня. Този сериозен професор, получил  с мъчителни материални  затруднения  образованието си,  бил неизчерпаем постановчик на джумбуши в младежката си компанията.  Не са му се сърдили,  казвали  му с умиление Иванчо Москов. На Теди му се сърдят.

Мит ли е трудният му характер?

Характерът е с подпис от Бога, с него, иска не иска, всеки се ражда.

Говорите ли често за театър със сина си и снаха си?

Позволявам си да говоря само за представления, които ми харесват.   Техните обсъждам, когато не одобрявам нещо.

Споделя ли сте възторга си от първите митинги? Какво очаквахте и какво реално се случи? Защо стана така?

Стана така, защото ни управляват хора, белязани от инерцията на   миналото, (а вие  питате  защо се занимавам с него!) Изпитаните му  рецепти  служат  и днес. Партийната принадлежност и  сега  е източник  на привилегии – властови и финансови,  на партийна надменност въпреки комичното несъответствие между общественото положение и личностния потенциал,  (едно време това не преставаше да ни разсмива!) Но  реално се случиха и много неща. Например онези улични протести в края  на зимата, следващите през 2013, нещо невъзможно в онова време, появата на новите медии – преса, телевизии, книги, филми,  образование в престижни чужди университети,  че и облика на градовете. Ние, българите, предпочитаме да броим разочарованията си.

Страни ли, според вас, интелигенцията от обществените процеси и защо?

Мисля, че е обратното. От интелигенцията странят, поради умствен дефицит, тези, които ни управляват. Тя  няма самочувствие. Не само защото е бедна. Изпитва срам и заради колегите си, които по стар навик продължават да служат за декорация  на всяка следваща власт.

Как възприемате уличните протести?

Те, според мен,  са резултат от тотален недоимък. Най ме плаши образователният, попълнен с красиви думи-обещания.  Народът ни е простодушен, по-образованите напуснаха България. Вярвам, че  протестите не са постановка, а реакция на хора, родени в новото време. Свободни! Дано имат устойчивостта да останат  извън заразата на политическите ни обичаи.

Казвате, че дължите появата на книгата си на Румен Леонидов… Трудно ли ви беше да сложите точката? Ще има ли продължение?

Румен Леонидов, освен че е поет, има обществено призвание - притежава  честност, кураж и не пести усилия. Има дядо македонски войвода. У нас всеки прави кауза единствено от себе си! Колкото до точката? Нея я поставя Друг.

 

2014 г.

П.П. от Факел.бг. Това интервю бе предвидено за столичен седмичник, но по необясними причини, авторката не успя да го публикува и междувременно напусна редакцията на това издание. Но по-важната вест е, че новата книга на Рада Москова е готова и ще се появи през септември. Тя се казва „Почти живот“ и своеобразно продължение на вълшебните й откровения, наблюдения и разсъждения, с които многобройните й почитателите се срещнаха и в „Ние – негероите“.     

Източник