1 1 1 1 1 Оценка 73% (3 гласувания)
Pin It

 

2015 05 colorful

 

Макар че на пръв поглед може да изглежда парадоксално, XX век няма своя идея за творчеството, така както по-ранните епохи я имаха съвсем естествено и почти спонтанно. За Античността и класицистичния XVIII век творчеството е mimesis, подражаване, за романтичния XIX век то е преди всичко изразяване, но какво можем да кажем за XX век? Нищо, освен това, че той най-вече се колебае между две крайности: мистифициране и полемично демистифициране на художественото творчество; освен тези крайности ние, изглежда, още не успяваме да открием собствен отговор на въпроса за творчеството. То за нас е загадка, толкова по-неприятна, защото знаем, че не можем да я отгатнем, макар че трябва да го направим; защото само ако успее да даде донейде кохерентен отговор на въпроса за природата на изкуството, критическото говорене за изкуството може да получи право да съществува като интелектуален факт.

Демистификацията на романтическата идея за творчеството, която не без гордост бе дала на поета почти всички прерогативи на божественото творчество, може да се смята характерна за XX век; но тази демистификация за съжаление не доведе и до една нова идея за творчеството; вместо нея ни предложи само няколко заместители, които не е зле да разгледаме по-отблизо.

Първата от тях, без съмнение, е Елиътовата идея за „традицията и индивидуалния талант“. Тя представяше критически опит идеята за художественото творчество да се освободи от всички романтични мистификации и нейното вероятно най-плодотворно внушение е в това, че смята творчеството на отделните поети като принос към нещо, което е по-висше (и значимо) от всяко индивидуално начинание. Според Елиът творчеството не се създава ex nihilo (към което ни води романтическият, в основата си теологически, модел); то става възможно благодарение на онова, което го предхожда и величината на всеки поет е в това до каква степен съзнава онова, което му предстои да направи; големият поет е голям, защото осъзнава своята задача в историята на поезията. Така за Елиът историята (съответно традицията) става основа, която ни дава възможност да говорим за творчеството онова, по отношение на което само може да се говори за творчеството.

Бързо обаче се оказва, че идеята за традицията е далеч по-малко сигурна основа за преценка на творчеството, отколкото изглежда на пръв поглед. Преди всичко защото проблемът за творчеството не може да се разглежда като изключително естетически проблем (философски настроени критици биха ни казали, че той е и метафизически проблем, но сега бих желал да се въздържа от прекалено амбициозните класификации); съществува някаква мисъл, или някакъв вик, който ни кара въобще да желаем да творим и те дефинират поета също колкото и неговата принадлежност към някаква традиция. Като поет Елиът има право да не говори за това – за това говорят неговите стихотворения, – но ако искаме да създадем адекватна идея за творчеството, ние другите трябва да се занимаем с това. Колкото Елиът да е и голям критик, можем да разберем неговите идеи добре само ако постоянно имаме наум и поезията му; поетът, който влиза в една традиция и с това променя досегашния ред в нея, трябва да е и човек, който е усетил защо „април е най-суровият месец“, който е ходил сред „най-нисшите от мъртвите“ и който е чул песента на сирените на някакъв гол и отчаян бряг.

Това са предпоставки за творчество също колкото и историята, и традицията. Ние не творим извън историята (истинската дефиниция на изкуството е историята на изкуството), но също така творим и очи в очи с някакъв бяс или отчаяние. Колкото и всяко разделяне на мислите от средствата в изкуството да е безсмислено, творчеството не е само среща на човека с една традиция, но и с нещо друго; то е, ако си послужим с метафорите на Малро, и „имагинерен музей“, и „битка с ангела“.

Но в модерната критика творчеството е повече първото, отколкото второто. Вероятно защото, като последица от романтическата мистификация, от изкуството, общо взето, е изчезнала традиционната (и поначало полезна) идея за занаята. Тази идея ни припомня още един от модерните демистификатори (макар че неговите идеи са по-скоро производни и не съвсем оригинални), Роже Кайоа. В две свои книги, Les Impostures de la poèsie (1945), и,, L’art poétique“ (1958), той полемизира c идеята за творчеството, която сюрреалистите заемат от романтиците и символистите. В първата книга четем:

Поетът смята за недостойно да бъде само занаятчия на езика, човек на изкуството като всички останали. Той не желае да го наричаме изкусен {habile). Той вика, че е пророк. И става измамник.

А в другата намираме изповед на поета и скица за една поетика:

Не съм се мъчил постоянно да доказвам, че съм поет. Изучавах занаята си скромно и търпеливо… Не прекалявах с образи. Не се представях като магьосник или като пророк.

Това ново въвеждане на идеята за занаята в литературната критика обаче е далеч от това да бъде истински отговор на въпроса за творчеството. Защото идеята за занаятчийското съвършенство (която можем да намерим и у американските Нови критици) има смисъл само ако съществува нещо, по отношение на което едно стихотворение е повече или по-малко съвършено. Това не може да бъде друго стихотворение, защото – и това вероятно е една от наистина оригиналните идеи на модерната критика — всяко стихотворение е съвършено по свой начин. За да се преценява творчеството като занаятчийско съвършенство, е необходимо в разсъждението да се въведе и някакво понятие, което в същото време е и понятие за подражание, mimesis. За съжаление повечето модерни критици биха отхвърлили тази мисъл, макар може би да съзнават, че абсолютно иманентно оценяване на изкуството не е подход, който представлява нещо повече от ефектна (за момента) и полезна полемическа конструкция.

Така, изглежда, сме доведени до това да отхвърлим въобще творчеството като естетически и критически релевантна идея. И вместо творчество в критиката се въвежда понятието (което е на пръв поглед марксическо) „литературно производство“. Ето какво казва Пиер Машрей, един от първите и най-смели теоретици на това производство:

Напразно е да се питаме до каква степен производството на една литературна творба е творчество: това митологическо представяне, остатък от всички възможни теологии, е отречено от факта, че творбата е предхождана от един идеологически проект… чието съществуване унищожава и далеч превъзхожда отделното решение на една личност, автора.

За Машрей една литературна творба представя „отделна кристализация“ на този „идеологически проект“, който съществува преди нея и който е „условие, което я прави възможна“. Творчество повече няма, съществува само големият блок на идеологическия проект, от който всеки писател е в състояние да кристализира само малка част.

Няма никакво съмнение, че идеята за творчеството е до голяма степен митологична и теологична и вероятно съм сред последните, които ще се смутят от смелостта на критика да я отхвърли напълно, но също така не вярвам, че единствената цел на „митологичното представяне“ (както го нарича Машрей) е мистифицирането на творчеството. Митът за Пигмалион не представя лъжлива картина на творчеството и вероятно наша, а не негова вина е, че ние не сме успели да създадем картина, която едновременно би била и еднакво всеобхватна, и еднакво приемлива за нашето време, в което мислим, че знаем съвсем определено, че статуите от камък не могат да оживеят.

От всички тези демистификации не по-малко характерни са и мистификациите на творчеството, които могат да се намерят днес в критиката. Почти не е необходимо да се говори за сюрреализма, който прехвърляйки творчеството в областта на подсъзнателното, всъщност само прехвърля на други да се грижат за него. Доста по-интересен е романтизмът на новата критика и френските структуралисти (по-точно е да се каже – на групата около списание Tel quel). Привърженици на абсолютно иманентния подход към литературния текст, за тях не съществува никакъв смисъл, даден преди самата художествена творба: тя – както казва Жак Дерида, навярно най-интелигентният критик от тази група – „се появява от празнотата“:

Да се пише, това значи, че онова, което още не е казано, няма друго боравшце {démeure), че не ни чака като някакво напътствие (préscription) в някакъв topos ouranius, божествен разум. Смисълът трябва да чака да бъде казан или написан, за да настани самия себе си (s'habiter lui-même).

С други думи, писането е „инаугурално“, то не е презентиране на един вече даден смисъл и значение, а е сътворяване на смисъла. Това са идеите, които, общо взето, владеят цялата нова критика, след като тя отхвърли понятието подражание, mimesis. Но в тях виждам повече полемична конструкция против идеята за изкуството като украсено изразяване на нещо, което би могло да се каже и по друг начин, отколкото основа на една кохерентна идея за творчеството. Те са по-скоро защита на изкуството от изискванията, които бяха отправяни към него от различни страни, а не адекватно обяснение на художествената работа. Истина е, че изкуството не е преразказване на вече съществуващи съдържания, но е също така точно че – ако отхвърлим всичко, което би могло да съществува преди или около него – то остава в празнота. Жак Дерида впрочем е готов да напише похвала на празнотата (неговото голямо и брилянтно есе Force et signification всъщност е такава похвала), но да се пита дали съществува или не съществува предварително даден смисъл, не значи толкова да се постави въпросът за автономията на изкуството, колкото да се признае, че са пресъхнали някои важни извори на изкуството. Изкуството е „инаугурално“; но дали само поради собствената си креативна сила или защото нищо друго не му остава?

Възгледите на Дерида в известен смисъл са комплементарии на противопоставянето на томизма, което откриваме у някои френски философи на екзистенцията. Защото идеята, която инаугурира абсолютно нов смисъл, и идеята за човека, който е абсолютно свободен да избере своята същност, се допълват и са пряко противоположни на идеята за изкуството, което подражава на нещо вече съществуващо, и на човека, който твори a priori дадена идея и смисъл. Но – поне що се отнася до критиката – въпросът е поставен по екстремен, което ще рече погрешен, начин: нито „подражаването“ отнема, нито „изразяването“ дава на изкуството творческа сила, така както ни се струва на пръв поглед. А що се отнася до философията на човека, томистите не са глупци и мислят за човека нещо по-добро от онова, което им приписват екзистенциалистките философи.

Защото истинският въпрос е в това, че все пак – каквото и да мислят философите – има неща, които не само че не са сътворени от нас, но и които са извън нашия обсег и драмата на света нито започва, нито завършва с нас. Светът не е сътворен, за да – ако въобще е сътворен заради нещо – могат да се осъществят в него човешката свобода и човешката същност и Ницшевото човъркане в света, за който е казал, че бог е умрял в него, ни показва всъщност страхотния страх на човека, който е провъзгласил, че на земята няма никой освен него, но който при това все пак е открил, че не е останал сам в света. Докато не мога да избера дали да имам сини или черни очи, философията на съществуванието е само хубава приказка за една спекулативна философска утопия, която не само че не е възможна, но дори не е и привлекателна. Защото томистите поне дадоха на човека достоен противник; философите на екзистенцията го оставят сам на арената да прави смешни движения, които зрителите не разбират.

Да се признае и разбере съществуването на нещо, което е различно от нас по вид, представя основата, върху която единствено може да се създаде донейде кохерентна идея за творчеството. Творчеството има смисъл, ако го преценяваме върху основата на нещо, което не ние сме сътворили и което ние, с донейде неудобния и абстрактен речник на Хегеловата философия бихме могли да назовем не-сътворено. Защото творчеството е винаги драма, между онова, което сме, и онова, което е извън нас, между онова, което е по нашите сили, и онова, което е извън тях. Когато в Античността се казва, че творчеството е mimesis, подражание, трябва да разбираме това понятие като понятие, което съдържа в себе си тази драма. Не говори ли за това митът за Пигмалион, този основен образец на творчеството? Той не спира при това, че създадената от Пигмалион статуя оживява; за да го разберем добре, трябва да отидем по-далеч в неговото тълкувание. Какво значи оживяване на скулптурата? Значи че сътвореното от нас преминава в област, която не сме сътворили, защото не ние сме създали живота. Сътвореното така се изравнява със не-сътвореното и това е вероятно най-висшето, което човек може да очаква от своето творчество. То има смисъл само ако се отмери и преценява чрез онова, което не ние сме сътворили.

От друга страна, ние творим смисъл (както твърдят философите на екзистенцията и модерните критици), но този смисъл има смисъл само по отношение на някакъв смисъл, който не ние сме създали, който не ни принадлежи и който е може би безсмислен за нас. В трагедията откриваме, че в нашия живот – за който модерните философи, не без наивност, твърдят, че е област, в която ние сме единствени и абсолютни владетели – съществува някакъв образец, който не само е съществувал извън нас, но е и вън от обсега на нашите възможности за избор и решение. Не ние сме го създали и не можем да го създадем; но ако не се срещаме постоянно с него, ако понякога не му се противопоставяме, нашият живот се намира в сериозна опасност да няма никакъв смисъл. Защото, какъвто и да е този образец, суров, нехуманен, сляп и глух за нашите болки, нашият живот има смисъл само ако се срещне с него, както и Едип се среща с него. Откривайки собствената си природа – би могла да се прочете поуката на трагедията, – ние не откриваме само онова, което сме и което можем да бъдем, но и онова, което не сме. Откриваме онова, което можем да сътворим, но и онова, което не сме сътворили и не можем да сътворим, нашият живот еднакво зависи и от едното, и от другото.

Именно тази идея за онова, което не сме сътворили, ни липсва днес. Мислим, че можем да създадем всичко и – което е още по-лошо – че онова, което сме сътворили, е всичко, затова и съществува голяма вероятност, че няма да успеем да сътворим много. Затова и деструкцията е единственият възможен акт на модерното изкуство: защото за да твори, човек трябва да съзнава, че съществува нещо, което той не е създал. Във всеки друг случай може само да руши, унесен при това от илюзията, че твори нещо.

1968

Pin It
Йован Христич
Йован Христич (1933 – 2002) е сръбски писател-есеист и литературен критик.Автор е на множество стихосбирки, сред които: „Дневник за Одисей“ (1954), „Стихотворения“ (1959), „Александрийската школа“ (1963) и др. Издал е книгите с есета „Поезия и критика на поезията“ (1957), „Поезия и философия“ (1964), „Формите на модерната литература“ (1968), „Студии за драмата' (1986), „Учителят по математика“(1990), „Учителят по математика“ и други есета“(1998), „Есета“(1994), „Проблемът за трагедията“ (1999). На френски език в Швейцария излиза книгата му „Чехов, драматургът“ (1981), която има и две издания на сръбски. От 1971 година е постоянен театрален наблюдател на списание „Книжевност“, театралните му критики са издадени в четири тома. 

Посетители

213

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    А защо Зиновиев ли?... преди 3 дни
  • Pendo писа Още
    В същност всички тези... преди 4 дни
  • Пендо писа Още
    Преди век и половина... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    И така, Георги... преди 6 дни
  • баба Катя писа Още
    Какво да кажем за... преди 2 седмици
  • илиан цаков писа Още
    Харесва ми написаното... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и окончателният... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още
    Според Евангелието -... преди 4 седмици
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много важен  текст.... преди 4 седмици
  • Pendo писа Още
    Трудно е да си... преди 4 седмици
  • Пако писа Още
    Защо няма коментари... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Най-вероятният... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Защо ако Османската... преди 4 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Това е много красив... преди 4 седмици
  • Pendo писа Още
    Геният на Христо... Сряда, 22 Септември 2021
  • Златко писа Още
    Казват, че... Сряда, 22 Септември 2021
  • Васил Колев писа Още
    За да опаковаш... Вторник, 21 Септември 2021
  • Васил Колев писа Още
    Чернокожите бяха... Вторник, 21 Септември 2021
  • Златко писа Още
    Обожавам начина, по... Вторник, 21 Септември 2021
  • Янко Сливодеров писа Още
    Еврото може да се... Понеделник, 20 Септември 2021
  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... Неделя, 19 Септември 2021
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... Неделя, 19 Септември 2021
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... Неделя, 19 Септември 2021
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... Събота, 18 Септември 2021
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... Събота, 18 Септември 2021