Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

2015 03 MandelaГосподин Яни Милчаков, уважаван от мен професор-доктор, литературен теоретик и историк, българист и славист, народен представител и дипломат (цитирам по Уикипедия), имà днес добрината да публикува във форума на „Либерален преглед“ един коментар с, ще го нарека така, леко спорно съдържание. Това пък ме накара да отговоря с друг коментар, който обаче се разрасна до такава степен, пък и придоби, за предубеденото ми съзнание, една определена степен на важност, та в края на краищата реших да го публикувам на сайта под формата на отделен текст. Добрият господин Милчаков, не ще и дума, е най-любезно поканен да отговори на този тук текст със свой собствен, ако го счете за нужно. Fiat justitia, ruat caelum. (Това тук, разбира се, го изкопирах отново от Уикипедия и го сложих вътре в текста, ако и да не знам дума латински; за сведение – означава „Да бъде справедливост, пък ако ще и небесата да се сринат“ – и поне на мен ми звучи много cool. Прочее – да бъде справедливост!)

Самият коментар на господин Милчаков може да се намери ето тук. Няма да го цитирам изцяло, тъй като е доста пространен. Ще се задоволя само с онази негова част, която ми се струва най-показателна и която се превърна в повод за цялата ми тукашна филипика. Нека се надяваме, че от това е имало смисъл.

И така, цитирам:

А какво направи Мандела с ЮАР чрез наложената от него „тирания на антирасизма“, чрез насилието над бели, индуси, пакистанци, чрез безумните национализации на последвалите го миниатюри Табо Мбеки и др. – личи от много книги и студии-включително и на ЧЕРНОКОЖИ АНАЛИЗАТОРИ! Ето какво остава от една богата, просперираща и разумно уредена страна (в която расовият проблем щеше да бъде решен много по-добре, ако не беше зверската политическа радикализация и моралната деградация на обществото!).

След което започвам (тук-там малко през просото, с молба за извинение)…

Ухааа! Ако не друго, то сега поне се познаваме малко по-добре! Щом апартейдската Южноафриканската република е била „разумно уредена страна“, то същото, предполагам, може да се каже – с малко уговорки – и за Generalgouvernement-а на Ханс Франк в окупирана Полша. Колко му е, хеле пък в една политическа среда като сегашната българска…

Предполагам, че никой от двама ни не се шегува, така че, Jedem das Seine, господин Милчаков!

А сега за принципните неща. Като оставим настрана собствения ми гняв, заслужен или не, то именно в такива изказвания според мен се вижда дълбоката несъвместимост между умонагласите на голяма част от (надявам се по-възрастната) българска интелигенция и ценностите, които защищава днешна Западна Европа. Действително, има основания за изтъкване и откриване на двойни стандарти, доколкото нетърпимостта към десния радикализъм (включително и моята собствена, тъй като до голяма степен аз вече съм повече или по-малко по немски превъзпитан човек – не че съм ги засукал тия идеи с майчиното мляко, разбира се) – там изглежда е доста по-голяма от онази към левия такъв, поне на идейно ниво и поне доколкото той не стига до тероризъм. (Инак не ми се вярва някой от любезните ми читатели тук да е изперкал до такава степен, та да твърди, че Федерална република Германия е гладила с перце по главата радикалните си леви терористи). Духът на обединена (Западна) Европа сигурно изглежда силно „ляв“ откъм дебрите на Изтока (моля за прошка, служа си с леко манипулативни изразни средства като ирония, но пък не искайте от мен чак толкова много обективност: все пак съм новопокръстено чедо на една друга среда, а пък – щем не щем – всички ние възприемаме тази друга среда като „по-висока“ – или поне при мен е така, mea culpa). Както може би знаят немалко от вас, конституцията на обединена Европа набляга много по-силно от другата Голяма конституция – американската – върху неща като социална справедливост и равенство. Тези неща пък, от своя страна, не са съвсем стопроцентово съвместими с онези форми на свободно действие, особено в икономическата сфера, върху които тъй упорито настоява силно либертарианският американски бизнес-истаблишмънт, пък и голяма част от водещата тамошна интелигенция, поне от около 50-60 години насам (преди това е било по-другояче). А това със сигурност призовава духовете на „комунизма“ сред голяма част от днешните източноевропейски интелигенти. Освен това има силна разлика в начините, по които се преработва и запечатва миналото в (сегашните) Западна и Източна Европа. Борбата за това „кой от двата тоталитаризма е бил по-лошият“, колкото абсурдна, толкова и реална, очевидно се превръща в нещо като средство за (себе)идентификация на голяма част от източноевропейските граждани, не непременно само и единствено интелектуалци.

Сега, че това води до някаква АБСОЛЮТНО неразбираема от гледната точка на Запада готовност за един вид „амнистиране“ на дясно-радикалния тоталитаризъм, за сметка на едно изтъкване на левия като „единствено релевантен“ е, без съмнение, нещо, което може и трябва да се обяснява предимно чрез обстоятелствата, в които е израснало и е било социализирано това (източно) поколение. То не е достатъчно старо, нито пък – поне у нас в България – е видяло нещо чак толкова лошо от нацизма и фашизма, за да бъде в състояние да вземе на сериозно неговото безрезервно осъждане, колкото и филми за Аушвиц и Варшавското гето да гледа. От друга страна собствената „младежка“ съдба (която, ако питате мен, в българския си вариант е също толкова „хладка водица“, колкото е и онази от предшестващия го авторитарен период – с други думи, „брей, колко много сме страдали, не можехме да си разказваме политически вицове на висок глас“)… Та, тази собствена съдба се възприема комай като трагична и осакатена именно от комунизма (чиста и печална истина, разбира се, която обаче в никакъв случай не може да послужи и като ОПРАВДАНИЕ, а не само обяснение, за интелектуалната импотентност на това поколение). Оттук и гневът, да не кажа „бесовете“ на източния тип „антикомунизъм“. Както става очевидно от някои все по-смели изказвания на негови знаменосци, включително и по водещи национални медии, той не се притеснява ни най-малко от мисълта, че може би прави опити за реставрация на идейни и идеологически конструкции отпреди повече от половин век, пред които либералният Запад стои със зяпнала уста.

Тежката – и обяснителна – реалност си остава тази, че, конфронтирани с един идеен вакуум след падането на комунизма, основните български поколения от времето на комунизма (тоест хората на моя възраст и нагоре) се оказаха напълно неспособни да възприемат и намерят някакви други ценности, освен, по стар български обичай, да преоткрият топлата вода, тоест да се върнат обратно към идеята за „доброто старо време“ и свързаното с него превъзнасяне на ценностите на авторитарната българска монархия, заедно с всичкия ѝ не чак толкова лекичък и безопасен национал-шовинизъм, заедно с толерантността към нацизма, заедно с дълбоката подозрителност към либералния (основно англосаксонски) Запад – и т.н, и т. н. Оттук и сравнително пълната неспособност за сериозно приемане на идеите на Европейския съюз. Елементарно, Уотсън…

Моето поколение, както съм казвал нееднократно, е безвъзвратно изгубено. В България то се реализира или под формата на мафиотско разбойничество, или като се калцира и превръща в „интелектуален“ отрицател на всичко, което идва все по-здраво откъм либералния Запад (който за него е „ляв“ и „червен“, та пуши). Разбира се, това поколение е напълно неспособно да прозре принципната шизофрения на собствените си позиции, тъй като, за да може да функционира на някакво що-годе освободено от безумни логически противоречия ниво, то непрекъснато трябва да разделя собственото си съзнание на водонепроницаеми зони, които са напълно – и печално – взаимно изключващи се. Примерите изобилстват. Ще дам тук само два:

Първо: по-голямата част от хората от това поколение са силни русофоби (което си е стара българска традиция и в това самият аз не виждам особен проблем, ако и да не го споделям като умонагласа – собственото ми отношение към Русия е неутрално, тоест аз се прекланям пред класическата ѝ хуманистична култура и презирам до дъното на душата си нейната „политическа култура“). Това ги води – според мен по-скоро случайно – до една позиция, сходна с онази на Запада, тоест до отхвърляне на всякакви руски планове за експанзия. Отлично! Тук сме в един и същи лагер. Всичкото хубаво, само че същите тези хора, буквално на следващия дъх, поддържат някакви твърдения за „български национален идеал“ в неговата авторитарно-монархическа форма, който не е нищо друго, освен утвърждаване на собствено българското право на експанзия – нещо, което яростно отричат, когато става дума за Русия. Някой тук да беше споменавал думата „двойни стандарти“? Или може би е време вече да използваме една по-простичка и по-директна такава – „циклофрения“?

Второ: както изглежда, тези хора (сред тях самият господин Милчаков, плюс още доста други възрастни хора тук във форума, за чието мълчание в случая съм безкрайно благодарен, тъй като не ми се ще, все пак, да говоря по такъв безпардонен начин на хора, които могат да ми бъдат ако не бащи, то доста по-големи батковци, примерно)… Та, същите тези хора очевидно смятат себе си за демократи и привърженици на някакъв модел на „свободно общество“, но за съжаление разбиранията им за тези неща отново са оформени в съгласие с представите, включително и морални, на онова пред- и около-военно време, което е било всичко друго но не и демократично, нито пък „морално“ в какъвто и да е днес приемлив смисъл на тази дума. Резултатът от това е очевиден: те са в състояние да говорят на един дъх за „демокрация“, а на следващия – за „разумния апартейд на ЮАР“, след което моята единствено възможна реакция е „Ами какво можеш да очакваш от хора, които сами живеят в един (европейски) бантустан?“

Това е ситуацията днес. Радостният факт е, че това поколение постепенно си отива, просто няма как другояче. Не чак толкова радостният факт е, че то предава именно тези безкрайно фалшиви и архаични представи за „демокрация“ и „модерност“ на следващите поколения, голяма част от които, поради изключителната културна бедност на страната, ги лапат като пословичните шарани. (Във Фейсбук непрекъснато срещам разни млади активисти, които говорят точно същия вид Bulgaristan bullshit, ще речеш, че са родени през 1919, а не през 1991. Трябва обаче веднага да се уточни, че в по-голямата част от случаите биографиите им веднага ги издават– това са деца, които по една или друга причина не са успели „да избягат“, те никога не са учили на Запад, действително владеят западни езици, но това в никакъв случай не е достатъчно за пробиване на „радиационния слой“, тоест в края на краищата те си остават ретроградни, анти-модерни и „консервативни“ по един дълбоко реакционен начин, хора. Някои от тях, които познавам лично, дори отказват да ползват модерна техника, подобно на амишите в Америка, въпреки че това е неизбежно, доколкото са принудени като минимум да ползват Фейсбук, а значи и компютри.)

Казано е отдавна: по плодовете им ще ги познаете.

А до каква степен натискът от Запад, който ми се струва неоспорим и – надявам се – неотразим, ще започне малко по малко да прочиства всички тези болезнено-ретроградни защитни реакции, насочени едновременно и против едно напълно объркано минало, и против едно заплашително бъдеще, си остава нещо неясно. Факт е обаче, че за тези хора бъдещето изглежда мрачно, лишено от перспективи и по принцип враждебно до степен „да се спасява кой както може“, независимо от възрастта им. Западна Европа ги отблъсква (а всъщност те не са достатъчно конкурентоспособни, за да имат дори минимални шансове в нея), докато Източна Европа им предоставя онова, което предоставя на всички ни – тоест една пост-радиационна област, чиято деконтаминация вероятно ще отнеме още много десетилетия. Остава им някаква форма на тихичко отчаяние – и развяване на патриотарско-архаични лозунги откъм леко спарени провинциални университети (макар че там разбира се има и по-други, по-различни хора, както знам от личен опит). Това, плюс спорадичните – и дълбоко човешки, дълбоко разбираеми – моменти на емоционални изблици, под мотото „може и да сме динозаври, но пък в замяна на това сме много!“

Все още. Само и единствено „все още“, уважаеми господа и дами. Данните от паспортите в никакъв случай не ни представят като носители на бъдеще, за взаимно наше огорчение (или утешение) – кой както предпочете да си го тълкува. Останалото ще показват и вършат ония, които идват след нас. Надявам се те поне да са осъзнали по някое време, че липсата на чиста и ясна последователност примерно в биографията на Нелсън Мандела, не превръща непременно режима, който той и хора, мислещи като него, в края на краищата премахнаха и обрекоха на вечно порицание и позор, в някакъв вид РАЗУМНО УРЕДЕНА СТРАНА.

(БОШКЕ!)

Толкова за днес, уважаеми. Господ ще съди и отсъжда за всички ни, това май е единствено ясното нещо помежду ни…

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор

Посетители

46
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 1 ден
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 2 дни
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 5 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 1 седмица
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 1 седмица
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 2 седмици
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 2 седмици
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици