Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

tim parks

Тим Паркс е британски писател, който живее и преподава в Италия. Образован в Кеймбридж и Харвард, той е автор на 16 романа и множество статии и критически текстове за издания като The New Yorker и New York Review of Books.

 

Границите на сатирата

satire 01
Рисунки на бившия френски президент Никола Саркози, в които се обявява „Аз се промених“, публикувани в Charlie Hebdo, 2 май 2007 (© Charlie Hebdo)

 

Какво върши сатирата? Какво трябва да очакваме от нея? Последните събития от Париж с неизбежност предизвикват такива въпроси. В частност, е ли видът сатира, от която Charlie Hebdo е направил своя запазена марка – експлицитни, понякога нецензурни изображения на религиозни фигури (Бог-отец, син и Свети дух, които се содомизират взаимно; Мохамед с жълта звезда в задника) – по същество различна от основния вид сатира? От решаващо значение ли е за Западът да бъде свободен да създава такива картини? И наистина ли те функционират като сатира?

Бидейки нито директна журналистика, нито изкуство, сатирата ни насочва към разпознаваеми съвременни явления по един изкривен и комичен начин, така че да привлече вниманието ни към тяхната абсурдност. Тук има подигравка, но и благороден мотив: желанието да се посипе срам върху дадена личност или група, които се държат неправилно или по невеж начин. В дългосрочен план нейният raison d’ȇtre е да се предизвикат промени чрез подигравка; или пък, ако промяната е прекалено голяма цел, то бихме могли да кажем, че тя се опитва да ни представи свежа перспектива към абсурдите и злините, сред които живеем, така че да ни направи по-склонни към промяна.

Тъй като сатирата има тази практическа и прагматична функция, критериите за оценяването ѝ са доста прости: ако не посочва път към положителна промяна или не окуражава хората да се държат по някакъв по-просветен начин, тя е неуспешна. Това не означава, че тя не е развлекателна и остро наблюдателна, или дори, за някои хора, развеселяваща – по начина, по който примерно остроумната подигравка на даден политически опонент може да бъде весела и приятна, както и да ни даде усещането, че сме в позиция на морално превъзходство. Но като сатира тя е пропаднала. В най-лошия случай тя само втвърдява умонагласата, която се опитва да подкопае, поляризира предразсъдъците и провокира точно поведението, което се опитва да осъжда. Изглежда именно това се е случило с карикатурите на Мохамед, предлагани от Charlie Hebdo.

Но защо? От решаващо значение за сатирата е обръщането към някакъв предполагаем „здрав разум“ и споделян морален код. Сатирикът представя дадена ситуация по такъв начин, че тя изглежда гротескна – и читателят, който (каквито и да са личните му/ѝ интереси), споделя същия културен произход и морално образование – е съгласен с всичко това. Класическият пример в това отношение е Едно скромно предложение на Джонатан Суифт от 1729. Мишена на Суифт са икономическите политики на протестантска Англия в католическа Ирландия и катастрофалната бедност, която те са причинили. След няколко абзаца, в които се предлагат различни статистики върху положението на тамошното население и неговото изхранване, читателят стига до следния гротескен абзац:

Бидох уверèн… че едно малко и здраво дете, добре охранено, е, на около годинка възраст, възможно най-вкусната и питателна храна, било то задушено, пържено, печено или сварено; не се съмнявам ни най-малко, че то ще служи също тъй прекрасно и под формата на фрикасе или рагу.

Като продават децата си за храна, уверява ни памфлетът, бедните ирландци могат да си спестят разходи и да си гарантират определен приход. Шокиран, всеки читател е принуден да осъзнае един прост принцип, който споделяме всички: ние не ядем деца, дори ирландски деца, дори католически деца. И така, ако не бихме искали да оставим децата да умират от гладна смърт, то нещо друго в Ирландия ще трябва да се промени.

satire 02
Корица на Charlie Hebdo, на която се обявява, че бившият премиер-министър Жак Ширак е „кур с очила“. 2 декември 1976 (© Charlie Hebdo)

Този призив към неща, които всички знаем и споделяме, става по-труден когато сатирата е отправена към хора от други култури и с различни от нашите традиции. В тази връзка си струва да се припомни историята на Charlie Hebdo. Той се появява като наследник на друго левичарско списание, Hara Kiri (по-късно Hebdo Hara Kiri – на френски думата Hebdo е просто съкращение от hebdomadaire – седмичник), което е основано през 1960, с цел да се занимава с различни вътрешно-национални политически въпроси, и по-късно е забранявано на няколко пъти. Когато списанието отново е забранено през 1970, заради подигравателно заглавие по адрес на смъртта на Шарл дьо Гол, издателите му го преоткриват под друго име, за да избегнат забраната. Името Charlie Hebdo цели да го разграничи от друго френско издание, Charlie, издавано по нова време от някои от същите карикатуристи. „Чарли“ е Чарли Браун[1], но тук – отново – и шеговита заигравка с името на Шарл дьо Гол. Фокусът му е съсредоточен върху френската политика и, когато се създава усещане, че е прекрачило допустимите граници, наложени от демократично избраното френско правителство, от време на време то е затваряно. Цялата работа си остава специфично френска.

Преустановено през 1981 поради липса на средства, Charlie Hebdo е отново съживено през 1991, когато карикатуристите искат да създадат платформа за политическа сатира, насочена срещу първата война в Персийския залив. С този специфично международен план отношението между сатирици, читатели и мишени на осмиването става по-сложно. Читателите продължават да бъдат основно част от същата ляво настроена френска публика, свикнала на яростни атаки срещу всевъзможни светини, но понякога мишените се намират извън Франция или поне извън основното русло на френската култура. През 2002 списанието публикува статия, подкрепяща спорната италианска писателка Ориана Фалачи и нейните твърдения, че ислямът като цяло, а не само екстремистите, марширува в атака срещу Запада. През 2006 препечатването на оспорваните датски карикатури на Мохамед, както и собствени карикатури по същата тема, водят до увеличаване на тиража до 400,000 броя, вместо обичайните 60,000 до 100,000. Популярността и лошата слава идват при списанието чрез осмиване на цели, намиращи се извън френската култура, но с които вече се идентифицира едно сърдито малцинство вътре във Франция.

Предизвикани по съдебен път от Великата Джамия, Световната мюсюлманска лига и Съюза на френските ислямски организации, издателите на списанието се защищават успешно, настоявайки, че хуморът им е насочен против екстремистки насилници, а не срещу самия ислям. Ислямските организации виждат нещата по друг начин. И макар президентът Ширак да критикува сатирата, която разпалва вражди между културите, различни други политици, между които Оланд и Саркози, пишат до съда в защита на карикатуристите, като Саркози в частност се позовава на древната френска традиция на сатирата. В края на краищата съдът оправда списанието и принципът за свободата на словото взе връх. Но основната последица от карикатурите беше, че умерените мюсюлмански кръгове бяха възпламенени. Старата френска традиция на сатирата произвеждаше в случая повече топлина, отколкото светлина. Освен това някои френски политици, обикновено противопоставящи се едни на други, се обединиха против предполагаемата заплаха отвън.

Твърди се, в противоположност на всичко това, че християнските лидери в наши дни са свикнали с всевъзможни осквернявания и опозорявания на религията им. Но това не е съвсем така. През 2011 Charlie Hebdo отбеляза, че докато мюсюлманите са дали списанието на съд само веднъж, то Католическата църква е предприела цели тринадесет съдебни обвинения. През 1990-те, докато пишех сатирични статии за италианското списание Comix, аз събрах собствен опит с трудностите, пред които е изправена насочената срещу църквата сатира. В този случай също ставаше дума за чисто културно обусловена слепота. Реагирайки против поредното осъждане на абортите от страна на Ватикана, дори и в случаите на изнасилване, аз предложих – щом католическата църква наистина е толкова загрижена за положението с абортите – то може би тя ще бъде в състояние да промени позицията си по противозачатъчните средства и да започне производство на кондоми, върху които има изображения на собствените любим светци или дори кондоми с бодливо покритие, като власеница, а също и кондоми-свети-Себастиан, така че правенето на секс да бъде едновременно и упражнение по опрощение и покаяние, а хората да не забравят Бога дори и между чаршафите. Comix отказа да публикува текста ми.

Мисля, че тук не ставаше дума за автоцензура или липса на кураж от страна на списанието. Издателите на Comix бяха напълно готови да атакуват църквата по въпросите на аборта и контрола на раждаемостта. Те просто не смятаха, че идеята за хора, правещи секс с кондоми, представящи любимите им светци, е правилният начин да се върши това. Прекалено голям брой от читателите им – повечето от тях католици по възпитание, ако не и на практика – биха се почувствали обидени; това не би им помогнало да се дистанцират и да погледнат на дебата хладнокръвно. Днес, когато вече познавам по-добре Италия и италианците, аз им давам право. Именно моето протестантско възпитание и пълно безгрижие за неща като образи на светци и девици ме беше направило нечувствителен към вида реакция, която би предизвикала моята статия.

Силно вероятно е обаче, че същата италианска публика не би имала никакви проблеми с карикатурите на Мохамед, които предизвикаха клането в Charlie Hebdo миналата седмица; също като мен, те – но не и мнозинството мюсюлмани – не свързват никакви ценности с образа на Мохамед. Когато видя някоя карикатура на Charlie Hebdo, озаглавена „Мохамед победен от фундаменталистите“, в която се представя един плачещ Мохамед, който казва „Трудно е, когато те обичат тъпанари“, аз се усмихвам и приемам гледната точка. Но за един мюсюлмански читател смисълът се губи пред лицето на обидата срещу една фигура, която той или тя счита за свещена.

Откъде идваме самите ние, и за кого пишем, не са неща без значение. Не всички читатели са едни и същи. В Сатанински строфи (1988), Салман Рушди включва сцена, в която проститутки носят същите имена като съпругите на Мохамед. Освен това книгата съдържа различни провокативни интерпретации на исляма – но при всички случаи нищо, което би обезпокоило един западен читател, и действително романът беше включен в окончателния списък на финалистите за литературната награда Букър, без какъвто и да било намек за скандал. Едва когато наближи време романът да се публикува в Индия и вестникът India Today публикува интервю с Рушди, скандалът започна да придобива реални измерения, с бунтове, смъртни случаи и в края на краищата, фетвата на Аятолах Хомейни, призоваваща мюсюлманите да убият Рушди.

Накратко, именно тази безразборна смесица на култури и непосредствена глобализация на толкова много публикации чрез Интеренет, е нещото, което прави сатирата по-проблематична. В своя Ад Данте може да представи Мохамед в ада, тялото му непристойно разцепено отгоре до долу – „от брадичката право дотам, дето хората пърдят“ – като подходящо наказание за престъплението му на религиозно разцепление. Божествена комедия не е била предназначена за публикуване в Индия. Едва ли е нужно да се уточнява, че подобни представяния на Христос биха били напълно немислими.

satire 03 
Анти- Charlie Hebdo карикатура, публикувана в Echorouk, алжирски вестник, в която се прави игра на думи с думите „char“ (на френски – „танк“), и „Charlie“. Вляво е изобразен танк с плакат „Аз съм шар (танк)“, който мачка „Газа“, „Мали“, „Сирия“ и „Ирак“. Вдясно – известният плакат „Аз съм Шарли“. 14 януари, 2015. (© Echorouk/MEMRI.org)

С неизбежност възникват следните въпроси: сега, когато целият свят ми е съсед, мой непосредствен съсед по Интернет, трябва ли да правя отстъпки, или трябва да поддържам на всяка цена старата традиция на сатирата? И отново – дали е нужно една култура, която се обижда до смърт от подигравките с образ, който тя счита за свещен, да бъде осмивана като второкачествена и нуждаеща се от завличане насила в 21-ви век, тоест в моя двадесет и първи век? Имам ли аз моралното право да решавам подобни неща?

В отговора си срещу нападението върху Charlie Hebdo в Париж, карикатуристът Джо Сако прави разграничение между правото на свободно изразяване и неговата разумна употреба. Човек може и да е свободен, казва той, да нарисува – както самият той го прави в примерните си карикатури – чернокож човек, който пада от клона на дърво, с банан в ръка, или евреин, броящ парите си върху изкормените вътрешности на работническата класа, но каква е ползата от такива изображения? И, разбира се, в края на краищата ние не сме напълно свободни. В Италия и Германия е незаконно да се показват определени изображения, припомнящи фашизма и нацизма. Отрицанието на Холокоста е престъпление във Франция. В Съединените щати и Великобритания свободите за впускане в расистки, антисемитски, женомразки и хомофобни обиди, са значително ограничени, поне от 1980-те насам, когато идеите за „политическа коректност“ започнаха да стават все по-широко разпространени. Дори Charlie Hebdo е уволнил един от карикатуристите си поради антисемитизъм. Никое от тези ограничения не се оказа кой знае каква голяма загуба, не и за самия мен.

Отношението на Джо Сако към трагедията в Париж е умно. Повдигайки въпроса за полезността (или безполезността) на дадена карикатура, вместо човек да си остава упорито фиксиран върху принципа за свобода на словото, той ни напомня за принципно прагматичното естество на сатирата. Колкото и гротескна или провокативна да е нейната насмешка, целта ѝ в края на краищата е да представи някакъв просветен поглед към събитията, а не да подклажда бунтове. В този момент, без да отрича дълбокото усещане за ужас пред злината и глупостта на терористичната атака срещу офиса на списанието, човек трябва все пак да се запита в какво се състои гордостта на Charlie Hebdo, постоянно да окачествява самото себе си като „безотговорно списание“. Настоящото издание на списанието показва Мохамед по начин, в който белият му тюрбан изглежда като две мъжки топки, а дългото му розово лице – като пенис. Пророкът се представя като кур[2]. Той държи плаката Je suis Charlie и обявява, че всичко е простено. Тиражът на списанието беше увеличен до пет милиона, след като първото издание от три милиона беше разпродадено в течение на часове; всичко това – в сравнение с обичайния тираж от 60,000. Дали е особено вероятно този подход към нещата да изолира екстремистите от основното течение на мюсюлманската чувствителност?

 

Източник

 

Сатирата е жива

Adam Gopnik

Адам Гопник е американски журналист и автор, дългогодишен сътрудник и кореспондент на списанието Newyorker.

Хората от френското списание Charlie Hebdo, избити в резултат на атака, която шокира света през миналата седмица, не бяха вежливи сатирици като онези от американската карикатуристка сцена. Нито пък приличаха особено много на ироничните наблюдатели и осмивачи на днешните нрави, които се откриват толкова често тук, на страниците на собствения ни любим The New Yorker. (Разбира се, кориците на това списание също са шокирали не един читател и са служили като повод за не една битка). Не, те са работили в духа на една специфична и особено яростна френска традиция, изкована в хода на една дълга партизанска война от деветнадесети век, водена между републиканците от една страна – и църквата, и монархията, от друга. Разбира се, има множество сатирични списания и „поименни“ карикатуристи в Лондон и други европейски столици, особено Брюксел, но те са по-скоро внимателни в подхода си и по-медийно ориентирани по дух. Charlie Hebdo винаги е бил – и ще си остане, нека се надяваме – сатирично списание от вид, който в наши дни може да се открие единствено във Франция. Ни най-малко отвлечен или ироничен, като The Onion или пък място за политически клюки, като парижкия седмичник Le Canard Enchaîné или лондонския Private Eye, той винаги е поддържал жив стила на деветнадесети век – един стил на директни, решителни и безкрайно възмутителни карикатури. Това е традиция, създадена от вече легендарни карикатуристи като Оноре Домие и неговия издател Шарл Филипон, който е нарисувал главата на крал Луи-Филип като круша и по тази причина е бил даден на съд през 1831 г.

Lois-philippe-pair

Знаменитата фалшиво-наивна защита на Филипон все още ни припомня на какъв вид почти примитивна изобразителна магия се крепи актът на окарикатуряването. По какъв точно начин той бил виновен, изисквал за узнае Филипон, след като главата на краля действително имала формата на круша, и как би могло нейното опростяване до основната ѝ форма, да бъде разглеждано като атака? Още по-грубите и по-неприлични карикатури от кориците на Charlie Hebdo – представящи Исус и Мойсей, заедно с Мохамед; сърдити равини и беснеещи епископи, заедно с имами – са само последните примери за тази традиция. В ерата на Интернет, когато изображенията непрестанно се множат, смесват и променят в една Adobe-секунда, човек би си помисли, че силата на някакви простички, подобни на графити, драсканици, би трябвало да бъде минимална. И действително, анализаторите на изображенията и техния живот ни казват в течение на години, че този вид реакция не би могъл да се получи повече – че всеприсъствието на изображенията означава, че те не могат да обиждат, че значението и способността им да шокират са силно отслабени от повторението и достъпността им. Дори в момента, в който ислямистките убийци нанесоха удара си в Париж, един или друг корифей от факултетите по хуманитарни науки без съмнение е обяснявал, че разликата между нашето време и миналото се състои в това, че постоянното присъствие на изображенията притъпява сетивата ни, а все по-широкото им разпространение ни прави безразлични. Е, не съвсем. Именно изображенията водят до ярост; без съмнение много неща са довели фанатиците до това действие, но именно карикатурите бяха онова, върху което те предпочетоха да съсредоточат вниманието си. Рисунките са един ръчно направен, жив знак за свадливо човешко намерение, възправящо се против благочестието.

За онези, които си припомнят Charlie Hebdo в неговото неподправено, автентично естество, актът на превръщането на неговите карикатуристи във фигури от някаква друга игра на публично благочестие – превръщането им в мъченици, криворазбрани тръбачи на правото на свободно слово – изглежда почти като акт, рискуващ да се превърне в предателство срещу тяхната памет. Волински, Кабу, Оноре: също като бразилските футболисти, всеки от тях беше известен във Франция само с по едно име. Една мъничка, непочтителна усмивка цъфва на устните при мисълта за снижения флаг, както се случи във Франция през тази седмица, в знак на почит към тези анархистки настроени беляджии, а самите те сигурно щяха да се спукат от смях пред иронията на факта, че са били тържествено оплакани и почетени с марш, от бившия президент Никола Саркози и настоящия, Франсоа Оланд. Карикатуристите не просто се подиграваха на политиките на тези мъже; те редовно преувеличаваха сексуалните им апетити и смаляваха сексуалните им екипировки. Чудесно е да се види как папа Франциск осъжда ужаса, но си струва и човек да си припомни специалното коледно издание на списанието, наречено „Истинската история на малкия Исус“, в което се представяше фронтално една видимо изумена Мария, раждаща детето си. (Дали папата го е виждал?)

Marie Jesus

Нито пък само папските пиетисти бяха единствения обект на присмех от страна на карикатуристите. Жорж Волински, на осемдесет години, роден в семейство на полски еврейски баща и тунизийска еврейска майка, предизвика комична суматоха преди две години, когато нарисува плакат – не за някой друг, а за комунистическата партия – в подкрепа на ранното пенсиониране, на който е представен щастливо пенсиониран мъж, сграбчил задниците на две видимо съгласни жени в мини-поли. „Животът започва на шестдесет“, гласеше игривият надпис. И все пак Волински, при всичките му провокации, беше жизнеутвърждаващ и широко образован бонвиван, който беше се превърнал в нещо като институция; през 2005 г. той беше награден с ордена на Почетния легион, най-високото френско отличие.

wolinski life sixty

През последните години Charlie Hebdo изпитваше доста сериозни парични затруднения. Той се радваше на голямо внимание, но сатиричните списания с радикални мнения са не по-лесни за финансиране във Франция, отколкото в Америка. Все пак Волински и неговите съмишленици представляваха истинския раблезиански дух на френската цивилизация, със своето приемане на човешките слабости и презрението към надутостта от какъвто и да било вид, включително и секуларната надутост, така високо ценена от либерално настроените хора. Списанието обиждаше евреи, обиждаше католици, обиждаше феминистки, обиждаше десница и левица, макар и съюзено с последната – всъщност то обиждаше всички, без да подбира. (Името Charlie Hebdo се е появило, на първо място, в отговор на една правителствена забрана, която е прекратила съществуването на една негова предишна версия; то е както изказ на почит пред Чарли Браун, така и подигравка с Шарл дьо Гол). Правото на подигравка и богохулство, както и на представяне по смехотворен начин на всевъзможни религиозни и политически bien-pensants, беше основна ценност на списанието – и нещото, поради което карикатуристите бяха убити. Ако бихме представяли действията им под прикритието на един друг вид благочестив чадър, или бихме се опитвали да ги представяме по някакъв особено благороден начин, ние само бихме омаловажили саможертвата им – тъй като единственото, към което те се стремяха, беше наслаждението от простащината.

Сега, когато седмицата най-после стигна до мрачния си край (убийците и някои от техните заложници, взети съвсем не по случайност в един еврейски магазин, вече са мъртви), мислите ни отново се завръщат към неизличимата френска традиция на непокорство, традицията на Зола, поддържана през толкова много актове на насилие и толкова много граждански смутове. „Нищо свято“, беше лозунгът, изписан върху знамето на карикатуристите, които умряха и които, оказа се, станаха жертви на трагичната илюзия, че Републиката би могла да ги защити срещу гнева на фанатичната вяра. „Нищо свято“: в лекотата на ежедневието си, в удоволствието на споделения смях, понякога ние забравяме колко благородно и трудно за извоюване това мото може да бъде.


Източник

 


[1] От известната американска комикс-поредица, Бел. пр.

[2] Без съмнение това е една силно спорна интерпретация на известната карикатура, виж например следната, напълно противоположна интерпретация на същата обложка на списанието. Бел. пр.

Тим Паркс
Тим Паркс (род. 1954) е британски писател. Образован в Кеймбридж и Харвард, той е автор на 16 романа и множество статии и критически текстове за издания като The New Yorker и New York Review of Books. Тим Паркс живее във Верона, Италия.
Други статии от този автор

support

Посетители: 83

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Петров писа Още
    Автора ни дава добра... преди 12 часа
  • Г. Джамбазов писа Още
    Поздравления! 
    От... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Другаря Кунев е прав.... преди 5 дни
  • Николай Колев писа Още
    Следващият текст... преди 6 дни
  • сухи писа Още
    Г-н Енев, е истинния... преди 6 дни
  • Николай Колев писа Още
    СМИ в България... преди 6 дни
  • Георги Пейчинов писа Още
    Към Kunev: Да, статията... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Успеха на Христо... преди 1 седмица
  • Constantin писа Още
    Great story преди 1 седмица
  • Тодор Георгиев писа Още
    Откога... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак хора, болни за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря ви, хора. Не... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    До Някой.

    Добър... преди 2 седмици
  • Angelov писа Още
    Bravo,bravo,bravo!!!!!Edin fantastichen... преди 2 седмици
  • Някой писа Още
    "все пак... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,като... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Евгения Иванова –... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,не се ли... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Тук има повече от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Бай Ахмед писа:
    Дедо Въсу, и ти си в...
    преди 2 седмици
  • Бай Ахмед писа Още
    Дедо Въсу, и ти си в... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    '' Преименуването е... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Златко-в резултат на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    В различни култури... преди 2 седмици
  • Kunev писа Още
    Прочетох много... преди 2 седмици